Драконите на изгубената звезда

31 Червената роза

В мрачните часове преди настъпването на зората, в деня, в който драконесата Берил възнамеряваше да унищожи Квалиност, наместник Медан реши да закуси в градината си. Нахрани се обилно, понеже по-късно през деня щеше да се нуждае от цялата си енергия. Лично беше чувал за такива и дори познаваше мъже, които или не можеха да хапнат нищо преди битка, или ядяха, но впоследствие повръщаха всичко. Твърде отдавна наместникът се беше приучил да се храни добре преди всяка кампания и дори да се наслаждава на закуската си.

Постижението му се дължеше на нагласата, с която се съсредоточаваше върху всяка отделна минута, сега и на мига, без да се замисля над това, което би могло да се случи в бъдещето, или пък онова, което можеше да е станало в миналото. Още предната вечер, преди да заспи, се беше помирил с досегашните събития — поредното от личните му постижения през годините. Колкото до събитията, които краткото бъдеще би му предложило, Медан изцяло разчиташе на себе си. Знаеше пределите на възможностите си и силните си страни. Но освен всичко друго — имаше пълно доверие на другарите си по оръжие.

Той потопи последната тазгодишна ягода в последната си чаша елфическо вино. Дояде масления си хляб и мекото бяло сирене. Хлябът беше твърд и поне от седмица, понеже от дни нито една фурна в града не работеше, тъй като пекарите или бяха заминали заедно с бежанците, или работеха без прекъсване по подготовката на отбраната някъде под земята, но все пак беше запазил приятния си аромат. А с намазано върху него масло беше дори още по-вкусен. Едно от дребните удоволствия, които вероятно щяха да му липсват и в смъртта.

Медан не вярваше в задгробния живот. Смяташе, че всяка нощ краткият сън ни подготвя за онзи, който ще последва рано или късно, ала за вечни времена. И все пак беше твърдо убеден, че даже и в забвението, щеше да усеща липсата на градината си, вкуса на мекото сирене и уханния хляб… меките лунни лъчи, озаряващи златистата коса. Довърши закуската си и пръсна останалите трохи в езерцето с рибите. Постоя още около час в градината, заслушан в скръбната песен на врабчето. За миг очите му се премрежиха, но единствено защото песента също щеше да му липсва, както щеше да му липсва красотата на късно цъфтящите цветя. А когато очите му се премрежиха, най-сетне осъзна, че е време да тръгва.

Мрачният рицар Дюмат му помогна да облече бронята си. През този ден наместникът нямаше да бъде в пълно бойно снаряжение. Берил можеше да забележи нещо нередно и да стане подозрителна. Елфите бяха избити, прогонени, победени. Столицата им трябваше да й бъде предадена без бой. Наместникът й щеше да застане пред нея и да я поздрави за заслужения триумф. Каква полза можеше да има от нагръдник? Пък и се налагаше да има свобода на действие, да се движи бързо, а тежкият нагръдник и плетената ризница само щяха да го затруднят допълнително. Вместо това облече церемониалната си броня — по-лек, добре излъскан нагръдник с декорациите на лилията и черепа, и шлем. Останалото не му беше необходимо.

Дюмат му предложи услугите си при пристягането на дългото, свободно падащо наметало. Беше изработено от вълна, потопена първо в черна, а след това в пурпурна боя. Наметалото бе поръбено със златен ширит, стигаше до земята и тежеше почти колкото плетена ризница. Медан го ненавиждаше и никога не го носеше, с изключение на дните, когато трябваше да се появи по официална работа в Сената. Днес обаче щеше да му влезе в работа, защото прикриваше не един и два смъртни гряха. Щом се облече напълно, наместникът направи няколко опита с наметалото, за да се увери, че ще изпълни предназначението си.

Дюмат се постара да направи така, че дрехата да прехвърля лявото рамо на Медан, а гънките му да пазят от погледа скрития до хълбока му меч. Оръжието, което носеше сега, не беше магическо като Изгубена звезда, но засега и то щеше да му свърши работа. Трябваше само да запомни да не изпуска края на наметалото от лявата си ръка, за да не може вятърът, причинен от крилете на дракона да повдигне и издуе плата му. Упражни се няколко пъти, докато Дюмат го наблюдаваше с критичен поглед.

— Как мислиш? — попита наместникът.

— Отлично, милорд — отвърна ординарецът му. — Дори Берил да съзре отблясък на стомана, ще си помисли, че е мечът, който обикновено носите на кръста си.

— Значи всичко е наред. — Медан пусна наметалото да падне. Разкопча колана на меча си и понечи да го остави настрана. Сетне, като поразмисли, го подаде на Дюмат. — Нека ти служи толкова добре, колкото и на мен.

Ординарецът рядко се усмихваше, но даже в тези случаи усмивката му не беше истинска усмивка. Той свали собствения си меч — стандартна изработка — и сложи този на наместника — от фина, кована стомана и с добре наточено острие. Не изрази гласно каквато и да е друга признателност, освен обичайните измърморени благодарности, ала Медан виждаше, че подаръкът му е доставил удоволствие и е докоснал някаква струна в душата на войника.

— Най-добре да тръгваш — каза наместникът. — Пътят до Квалиност е дълъг, а и имаш още доста за вършене, преди да е настъпил уговореният час.

Дюмат се накани да отдаде чест, но Медан му протегна ръката си. Ординарецът се поколеба, сетне грабна ръката на Медан и я разтърси сърдечно. Чак тогава се оттегли, за да се метне на коня и да препусне в галоп към Квалиност.

Медан отново преговори наум плана, като проверяваше отново и отново всяка подробност в случай, че бяха пропуснали нещо. Беше доволен. Разбира се, никой план не можеше да бъде съвършен и нещата рядко се подреждат така, както човек се надява, но изпитваше голяма доза увереност, че двамата с Лорана са успели да се подготвят за повечето непредвидени обстоятелства. Затвори входната врата на дома си и я заключи. Вяло се зачуди дали някога щеше да се върне, за да я отключи или щяха да донесат тялото му и да го погребат в градината, както бе пожелал. А в бъдещите дни, когато елфите се завърнеха по домовете си, дали някой щеше да живее в тази къща? Щеше ли да си спомнят за него?

— Къщата на омразния наместник Медан — каза си с лека усмивка. — Може би ще я изгорят до основи. Човеците биха постъпили по този начин.

Но елфите не бяха като човеците. Те не биха почувствали каквото и да е удовлетворение от подобно жалко отмъщение, защото знаеха, че няма да изпълни целта си. Пък и едва ли щяха да навредят на градината му. Поне на това можеше да разчита.

Преди да тръгне имаше само още нещо, за което трябваше да се погрижи. Претърси градината, докато откри две съвършени рози — една червена и една бяла. Откъсна ги и се погрижи да махне бодлите от бялата. Червената сложи под нагръдника, близо до гърдите си.

Сетне, понесъл бялата роза в ръка, напусна градината, без дори да хвърли последен поглед назад. Каква полза? Носеше образа и аромата й в спомените си и се надяваше, че ако смъртта го застигне, все пак духът му ще успее да се върне обратно тук, където да живее завинаги в мир и усамотение.

По същото време в дома си Лорана вършеше почти същото, както и наместникът, с някои дребни изключения. Успя да хапне съвсем малко, след което решително отмести чинията настрана. Изпи чаша вино, за да се оживи и се оттегли в стаята си.

Нямаше кой да й помогне в обличането и въоръжаването, понеже беше изпратила домашните си прислужнички на юг заедно с останалите. Елфидите до една я бяха напуснали с неохота и сълзи на очи. Сега с нея беше единствено Келевандрос. Дори него бе подканила да замине, но след като получи отказа му, не настоя допълнително. По собствените му думи, елфът искаше да остане, за да изкупи вината на семейството си и да я изчисти от омерзението на предателството, извършено от брат му.

Лорана прояви разбиране, но донякъде вече съжаляваше за това свое решение. Келевандрос беше съвършеният прислужник, посрещаше всички задължения в домакинството, не се натрапваше, работеше прилежно и упорито. Ала вече не вършеше работата си с песен на уста. Беше мълчалив и резервиран, мислите му бяха обърнати навътре и отхвърляше всеки опит да му засвидетелстват симпатия и разбиране.

Тя уви около кръста си кожената пола, която бяха уши ли за нея преди години, когато все още беше известна като Златния генерал. Прояви достатъчно женственост, за да отбележи, че полата й се струва малко по-тясна, отколкото в младостта й, но и достатъчно здрав разсъдък да се усмихне на подобна абсурдна мисъл. Кожената дреха имаше дълъг прорез от едната страна, за да не се затрудняват движенията й едновременно с това служеше за защита, независимо дали ходеше или яздеше. Когато най-после се приготви, понечи да извика Келевандрос, но прислужникът явно бе стоял в очакване пред вратата й, понеже влезе вътре още преди името му да се е оформило на устните й.

Без много приказки той й помогна да пристегне синята ризница със златен кант, която бе носила през онези дълги години преди толкова много време, след което й помогна с най-важната част от облеклото. Наметката бе голяма за нея. Беше я ушила специално за случая, работейки нощ и ден, за да бъде готова навреме — бяла, от фина, дълговлакнеста вълна, закопчана отпред със седем златни токи. Специално за ръцете отстрани бяха изрязани два процепа. Изучи внимателно отражението си в огледалото, като се раздвижи, походи и стоя неподвижно, за да се увери, че няма да я издаде и най-малкия отблясък на метал или неволно зърната кожа. Трябваше да изиграе добре ролята си на жертва, а не на хищник.

Тъй като наметката силно ограничаваше движенията, Келевандрос среса и подреди косата около раменете й. Наместникът беше настоял Лорана да носи шлема си с довода, че ще има нужда от защитата му, но Лорана бе отказала. Шлемът щеше да стои не намясто и само би могъл да подтикне драконесата към ненужна подозрителност.

— В края на краищата — каза Лорана полушеговито, полунасериозно, — ако ни атакува, не вярвам шлемът да се окаже от решаващо значение.

Пред къщата иззвъняха сребърни камбанки.

— Наместник Медан е тук — каза тя. — Време е.

Тя вдигна очи и видя, че лицето на Келевандрос е смъртно побледняло. Челюстите му бяха напрегнати, а устните — плътно стиснати. Той я погледна умолително.

— Налага се да го направя, Келевандрос — произнесе Лорана и постави нежно ръка на рамото му. Шансът е минимален, но е единствената надежда, която имаме.

Той сведе глава.

— Трябва да тръгваш — продължи тя. — Време е да заемеш позиция в кулата.

— Да, мадам — отвърна Келевандрос с все същия празен и глух глас, с който говореше от смъртта на брат си насам.

— Не забравяй напътствията ми. Когато произнеса думите Ара Квалинести, трябва да запалиш сигналната стрела и да я запратиш във въздуха. Нека полети над Квалиност, така че онези, които чакат появата й, да могат да я видят.

— Да, мадам. — Прислужникът се поклони мълчаливо и се обърна, за да излезе. — Ако не възразявате, ще използвам вратата откъм градината.

— Келевандрос — спря го Лорана. — Съжалявам. Наистина.

— Но защо, мадам? — попита той с гръб към нея. — Брат ми се опита да ви убие. Нямате никаква вина за постъпката му.

— Може би все пак имам — каза несигурно тя. — Ако бях разбрала навреме колко е нещастен… Ако само си бях дала труда да науча повече за него… Ако не приемах безрезервно вярата си, че… че…

— Че сме щастливи от съдбата си да бъдем роби? — довърши вместо нея Келевандрос. — Да, на никой не хрумват такива мисли, нали? — Той я изгледа със странна усмивка. — Но отсега нататък ще бъде иначе. Старите дни си отидоха. Каквото и да се случи днес, животът на елфите никога повече няма да бъде същият. Едва ли някога ще бъдем онова, което бяхме. А може би всички ние, преди да срещнем края си, ще разберем какво е да си роден в робство. Даже вие, мадам. Даже вашият син.

Той се поклони, взе лъка и стрелите си и понечи да излезе. Беше почти извън вратата, когато се обърна с лице към нея, и все пак без да я поглежда:

— Наистина е странно, мадам — каза с дрезгав глас и сведени очи, — но тук бях щастлив.

След което отново се поклони и излезе.

— Келевандрос ли видях да се промъква през градината? — попита Медан, когато Лорана му отвори вратата. Той я изгледа внимателно.

— Да — отговори тя, като хвърли поглед в същата посока, макар че едва ли би могла да види прислужника заради гъстата растителност. — Току-що потегли, за да заеме мястото си в кулата.

— Изглеждате обезпокоена. Да не би да е направил или казал нещо, което да ви е разстроило?

— Дори и да е така, съм длъжна да проявя разбиране. От смъртта на брат му насам не е на себе си. Мъката го разкъсва.

— Мъката му е напразна — каза наместникът. — Ужасният му брат не заслужава и една сълза.

— Може би — отвърна, без да е напълно убедена Лора на. — И все пак… — Тя замълча объркано и поклати глава.

Медан я погледна сериозно:

— Кажете само една дума, мадам, и ще се погрижа да напуснете Квалиност в пълна безопасност. Ще се присъедините към сина си и…

— Не, благодаря ви, Наместник — отговори спокойно тя, като вдигна очи към него. — Келевандрос трябва да се пребори със собствените си демони сам, както постъпих и аз навремето. Решението ми е окончателно. Ще сторя онова, което се иска от мен. Освен това, сър, смятам, че се нуждаете от мен — прибави с едва загатната дяволитост в гласа си тя. — Стига, разбира се, да не смятате да се явите пред драконесата, облечен в дрехите ми и нахлупил руса перука.

— Не се съмнявам, че колкото и да е наивна, Берил ще прозре бързо през дегизировката ми — отвърна суховато Медан. С удоволствие видя как усмивката по устните на Лорана се разля още по-широко. Той й подаде бялата роза. — Донесох я за вас, мадам. От градината ми е. Тази есен розите в Квалинести ще бъдат просто чудесни.

— Да — отвърна Лорана, приемайки цветето. Ръката й съвсем леко потрепери. — Ще бъдат прекрасни.

— Ще ги видите. Ако днес загубя живота си, за градината ми ще се погрижите вие. Обещавате ли ми?

— На лошо е, когато говорите за смърт преди сражението, Наместник — предупреди го Лорана отчасти на шега, от части на сериозно. — Планът ни ще проработи. Драконесата ще бъде победена, а армията й ще се предаде пред оръжието ни.

— Аз съм войник. Смъртта е част от договора, който съм подписал с влизането си във войската. Но вие…

— Наместник — прекъсна го усмихнато тя, — всеки договор така или иначе завършва със смъртта.

— Не и вашият — отговори меко той. — Поне не и докато съм жив, за да го предотвратя.

За момент останаха смълчани. Той се загледа в нея. Наблюдаваше как лунните лъчи нежно докосват косите й, както и сам той искаше да ги докосне. Тя не отделяше очи от розата.

— Раздялата със сина ви е била трудна? — осмели се да попита най-сетне той.

Тя въздъхна и отговори тихо:

— Не и в смисъла, в който си го представяте. Гилтас не се опита да ме разубеди от избрания от мен път. Нито опита да се освободи от задължението да извърви своя. Не прекарахме последните си часове в безплодни спорове, както се опасявах. Просто си припомняхме миналото и говорехме за онова, което възнамерява да стори в бъдеще. Той има много надежди и мечти. Ще му послужат добре, докато крачи по мрачния, изпълнен с опасности път до това бъдеще. Даже и да победим днес, по думите на Келевандрос, животът на елфите никога повече няма да бъде същият. И никога отново няма да бъдем онова, което бяхме. — Лорана говореше замислено и вглъбена в себе си.

Вътрешно Медан не можеше да не отдаде дължимото на Гилтас. Само би могъл да предполага колко е било трудно за младежа да напусне майка си, да я остави в лапите на драконесата, а сам той да избяга в безопасност. Кралят съвсем мъдро беше преценил, че опитите му да разубеди Лора на така или иначе биха останали напразни и само щяха да оставят в душата му неизличимо чувство за вина. А сега Гил тас щеше да се нуждае от цялата мъдрост на света, за да се изправи срещу онова, което го очакваше. Медан бе далеч по-добре запознат с опасностите по пътя на младежа, понеже съвсем наскоро беше получил доклади за положението в Силванести. Така и не ги бе споделил с нея, за да не я тревожи излишно. Първо трябваше да се справят с настоящата криза. Чак след това щеше да им остане време да помислят за следващата.

— Ако сте готова, мадам, време е да тръгваме — каза той. — Ще се придвижим през града с последните нощни сенки и ще влезем в кулата с началото на изгрева.

— Готова съм — отговори Лорана. Тя не погледна повече зад себе си. Докато крачеха надолу по пътеката покрай късно цъфтящите люляци, тя произнесе: — Искам да ви благодаря, Наместник. Искам да ви благодаря от името на народа на елфите за онова, което ще сторите днес за нас. Храбростта ви ще остане в паметта ни завинаги.

Медан почувства внезапно неудобство.

— Мадам, може пък онова, което ще сторя днес, да не е кой знае какво — отвърна тихо. — По-важно за мен е, че се опитвам да поправя вече стореното. Бъдете сигурна, няма да предам нито вашето доверие, нито това на вашия народ.

— Нашият народ, Наместник Медан — поправи го Лора на. — Нашият народ.

Вероятно кралицата не влагаше в последното нещо повече от любезност и добронамереност, но все пак думите й бяха пронизали сърцето му. Заслужаваше това наказание. Реши да го понесе мълчаливо, без да трепне, като войник. Както понасяше острите бодли на розата до гърдите си.

Докато минаваха забързано из градските улици към кулата, дочуваха как откъм къщите на елфите долитат приглушени звуци. Макар никой все още да не смееше да се подаде навън, времето за спотайване бе приключило. Чуваха се звуци от тежки предмети, влачени нагоре по стълбите и шумолене на клони, докато стрелците се катереха по дърветата и заемаха позициите си. Чуваха спокойни заповеди, издавани на Общ и елфически език. Недалеч от кулата дори съзряха за миг Дюмат, докато ординарецът довършваше плетеницата от клони, с които бе покрил къщата си. Дюмат имаше задължението да следи за сигнала на Келевандрос, след което сам трябваше да го предаде на елфите, за да започне атаката. Той отдаде чест на Медан, поклони се на кралицата, след което продължи работата си.

Утринното слънце се издигаше и по времето, когато достигнаха кулата, вече грееше ярко. Наместникът засенчи очи и благослови ясния ден, въпреки че за момент се улови да мисли, че градината му се нуждае от малко дъжд. Отхвърли мисълта с усмивка и се съсредоточи върху задачата, която ги очакваше.

Ярката слънчева светлина нахлуваше през неизброимите прозорци и се превръщаше в танцуващи дъги във вътрешността на кулата и по мозайката на тавана: деня и нощта, разделени от надеждата.

Лорана беше заключила меча и драконовото копие в една от многото стаи в кулата. Докато тя отиваше да ги вземе, Медан се загледа през прозореца към подготовката, която кипеше из цял Квалиност. Подобно на своята Кралица майка и градът се преобразяваше от скромна жена в неустрашим боец.

Лорана му подаде меча, Изгубената звезда. Той мрачно й отдаде чест с оръжието, след което го пристегна около кръста си. Тя му помогна да нареди гънките на наметалото, за да го скрие. После отстъпи назад, огледа го критично и обяви дегизировката му за сполучлива. Мечът не се забелязваше.

— Ще се изкачим оттук — Лорана показа едно вито стълбище. — Ще ни изведе до балкона на върха на кулата. Боя се, че изкачването ще бъде дълго, но поне горе ще имаме време да си починем…

Внезапно слънчевите лъчи се скриха и наоколо им настъпи странна нощ, като при затъмнение. Медан побърза да надникне през прозореца, въпреки че сърцето му вече се свиваше от зловещо подозрение.

Небето беше пълно с дракони.

— Страхувам се, че вече не разполагаме дори с това време — отвърна спокойно той, като взе драконовото копие от ръката й и поклати глава, когато тя се опита да си го взе ме. — Великата зелена кучка е започнала атаката по-рано. Не, че съм особено изненадан. Трябва да побързаме.

Двамата минаха през вратата и започнаха да изкачват стълбището, което се виеше около себе си в нещо като куха колона. От вътрешната му страна се виеха перила, изработени от преплетени златни и сребърни нишки. Перилата приличаха на бръшлян и сякаш не бяха вкопани в камъка, а по-скоро растяха от него.

— Хората ни са готови — каза Лорана. — Когато Келевандрос даде сигнала, ще атакуват.

— Надявам се, че можем да разчитаме на него поне за това — обади се наместникът. — Както сама казахте, напоследък се държи малко странно.

— Имам му доверие — отвърна тя. — Вижте — посочи към тесните отпечатъци от стъпки в дебелия прашен слой по стъпалата. — Вече е горе и ни чака.

Изкачваха се възможно най-бързо, и все пак не смееха да се напрягат прекалено много, за да запазят силите си за срещата с драконесата.

— Благодарен съм… че не се облякох в пълно бойно снаряжение — заяви Медан с малкото дъх, който му беше останал. Според Лорана бяха стигнали едва до половината, а вече едва успяваше да си поема въздух и краката му горяха от усилието.

— Някога, когато… бях малко момиченце… се състезавах… с братята си и Танис по тези стълби… — произнесе кралицата, като притисна хълбока си с една ръка, за да успокои пробождащата я болка. — Най-добре да починем… за миг, иначе няма да успеем.

Тя се отпусна на едно от стъпалата, като примижа от поредния взрив от болка в хълбока си. Медан остана прав. Той се приближи до един от прозорците. Пое си няколко пъти дълбоко дъх и раздвижи крака, за да се отпуснат схванатите му мускули.

— Вижда ли се нещо? — попита напрегнато Лорана. — Какво става отвън?

— Все още нищо — докладва наместникът. — Това в небето са фаворитите на Берил. Вероятно разузнават положението, за да се уверят, че градът е изоставен. Дълбоко в себе си Берил изпитва неописуем страх. Без магията си се чувства разголена и уязвима. Едва ли ще се появи в близост до Квалиност, преди да е сигурна, че нищо няма да й навреди.

— Кога ще навлязат войските й в града?

Медан се извърна от прозореца и я погледна.

— Чак по-късно. Офицерите надали ще изпратят хората си напред, докато драконите не са си свършили работата. Драконовият страх прави войската ненадеждна. Когато крилатите създания изравнят всичко със земята, ще се появят и човеците. За да „забършат с парцала“.

Лорана се разсмя неудържимо.

— Надявам се да не намерят много за „забърсване“.

— Ако всичко се развие според плана — отвърна на усмивката й Медан, — подът вече ще блести от чистота.

— Готов ли си?

— Готов — отговори той и галантно й подаде ръка, за да й помогне да се изправи.

Стълбите скоро ги изведоха до върха на кулата, точно пред входа на неголяма галерия със закривен таван. Оттук им оставаше просто да пресекат галерията и да излязат на балкон, от който се откриваше гледка към цял Квалиност. Говорителят на Слънцето и свещенослужителите на Паладия имаха обичая да идват на върха на кулата по случай някои празници или ежегодни събори, за да отправят благодарността си към Паладин — или Ели, както го познаваха елфите, — за многобройните му благодеяния, най-великото от които беше слънцето, с живота и светлината, получавани от него. Този обичай беше намерил своя край след Войната с Хаос и горе вече не се качваше никой. А и какъв смисъл имаше?

Паладин си бе отишъл. Вярно, слънцето им даваше светлина и живот, но сякаш го правеше с неохота, без прежното си величие. Разбира се, елфите можеха да запазят древната традиция, просто защото беше такава. По същия начин техният предишен Говорител Солостаран, го бе сторил след Катастрофата, даже когато Паладин не отвръщаше на молитвите им. Ала младият крал Гилтас така и не беше успял да се подложи на продължителното изкачване до върха на кулата поради необходимостта да се преструва на вечно болен, така че елфите бяха изоставили традицията. Всъщност, истинската причина, поради която Гилтас не желаеше да се изкачва догоре, се криеше в нежеланието му да обгръща с поглед един град, който в очите му приличаше на пленник, на столица, окована във вериги.

— Когато Квалиност се освободи от робството на потисниците — бе обещал младежът на майка си по време на последната им вечер заедно, — ще се върна. И без значение дали ще бъда стар, дали костите ми ще скърцат, или ще съм изгубил всеки зъб в устата си, ти обещавам, че ще изкатеря тези стълби като малко дете, защото там на върха ще ме очаква гледката към една страна, чийто народ е свободен.

Докато полагаше крак върху последното стъпало, Лорана мислеше за тези негови думи. Сякаш и сега виждаше Гилтас пред себе си, млад и силен — защото щеше да бъде млад и силен, а не стар и грохнал — да се катери радостно нагоре по стълбите, за да обгърне с очи една окъпана в благословена светлина земя.

В реалността обаче, Лорана погледна по протежение на сводестата галерия, водеща към балкона, и не видя нищо друго, освен мрак. Крилете на поданиците на Берил закриваха слънцето. Първите приливни вълни на драконовия страх накараха гърлото й да се свие, дланите й да се изпотят, а ръката й неволно да затегне хватката си около крехките перила. И преди бе сещала подобен страх и наистина знаеше как да се справи с него. Прекоси площадката и се втренчи във враговете си, без да отмества очи, вгледа се в драконите толкова продължително, че накрая неминуемо щеше да надмогне ужаса си от тях. Страхът нямаше да я напусне. Щеше да остане там някъде, но сега тя бе господар на положението. Беше овладяла страха си.

Щом се погрижи за това, Лорана потърси с поглед Келевандрос. Очакваше да го открият на площадката и сега започваше да я измъчва тревога. Вече беше забравила напълно ефекта от драконовия страх. Може пък прислужникът да му се бе поддал и да бе избягал.

Не, едва ли беше станало така. Надолу имаше само един път. Неминуемо щяха да се разминат.

Може би беше на балкона.

Тъкмо се канеше да излезе навън, за да го потърси, когато чу тежките стъпки на наместника зад себе си, последвани от облекчена въздишка, когато най-сетне се добра до края на стълбището. Лорана се обърна, за да му каже, че не може да намери Келевандрос, когато самият Келевандрос изведнъж изплува от сенките сред колонадата на входа.

„Сигурно съм минала точно покрай него“ — осъзна тя. Драконовият страх й бе попречил да долови присъствието му. Стоеше приклекнал в сенките като парализиран и сякаш не можеше да помръдне.

— Келевандрос — извика загрижено Лорана към младия елф, — онова, което чувстваш, е обикновен драконов страх…

Келевандрос се хвърли напред. В ръката му проблесна стомана.

Кралицата изкрещя някакво предупреждение и скочи, за да пресече пътя му, но вече бе твърде късно.

Прислужникът заби оръжието през наметалото на наместника, целейки се под вдигнатата ръка, с която Медан държеше драконовото копие, за да получи достъп до незащитената с броня част от тялото му. Ножът се заби до дръжката в ребрата на рицаря. Келевандрос дръпна силно и го измъкна. Ръката му и острието в нея бяха почервенели от кръв.

Медан нададе изпълнен с болка вик. Тялото му се изпъна сковано. Притисна ръка към раната и се олюля напред, след което падна на едно коляно.

— А! — Опитваше да си поеме дъх, но не успяваше. Острието беше пронизало белия му дроб. — А!

— Келевандрос… — прошепна ужасено Лорана. — Какво направи?

През цялото време прислужникът се бе взирал в наместника, но сега обърна поглед и към нея. Очите му гледаха полудяло и трескаво, а лицето му бе посиняло. Вдигна ръката, с която държеше ножа, за да задържи кралицата на разстояние.

— Не се приближавайте, мадам! — извика той.

— Келевандрос — каза безпомощно тя, — защо? Той щеше да ни помогне…

— Той уби брат ми — каза задъхано прислужникът с треперещи, побледнели устни. — Убил го е още преди години с мръсните си пари и лъжливите си обещания. Използвал го е, но през цялото време го е презирал. Още ли не си мъртъв, негоднико?

Келевандрос се хвърли, за да го промуши за втори път. Лорана бързо прегради пътя му към падналия човек. За момент си помисли, че в яростта си прислужникът може да нарани нея.

Гледаше го право в очите и без да трепне. Смъртта й нямаше значение. Така или иначе щеше да умре. Планът им се бе провалил.

— Какво направи, Келевандрос? — повтори тъжно. — Обрече всички ни.

Той се втренчи ненавистно в нея. По устните му бълбукаше пяна. Издигна ножа, но не за да я промуши. С внезапни хлипове елфът запрати оръжието към стената. Лорана чу как острието се удари с дрънчене в камъните.

— И бездруго вече бяхме обречени, мадам — произнесе задавено Келевандрос.

Сетне побягна вън от галерията, без да вижда накъде тича. Или това, или просто не го интересуваше, защото се заби в древните перила от преплетен златен и сребърен бръшлян, които се разтърсиха и поддадоха под тежестта му. Келевандрос полетя през ръба на стълбите. Дори не направи опит да се задържи или изкрещи. Тялото му падна някъде долу.

Лорана притисна ръце към устата си и затвори очи, поразена от ужасната смърт на младия елф. Стоеше разтреперана, като отчаяно се опитваше да прогони вцепеняващото усещане в парализираните си крайници.

— Няма да се предам — каза си тя. — Няма… Твърде много зависи…

— Лорана… — прозвуча отслабналият глас на Медан.

Лежеше на пода. Ръката му продължаваше да притиска раната, сякаш можеше да спре потоците от кръв, заедно с която си отиваше и животът му. Лицето му беше с цвета на пепел, устните му сивееха.

Лорана коленичи до него с премрежени от сълзи очи и обезумяло започна да разгръща гънките на наметалото, за да открие раната, за да види дали може да направи нещо, за да спре кръвта.

Медан улови ръката й и я стисна силно. После поклати глава.

— Плачеш за мен? — произнесе тихо и изумено той.

Лорана не можеше да говори. Сълзите се стичаха по бузите й.

Той се усмихна и направи опит да целуне ръката й, ала беше твърде отслабнал. Стисна я още по-силно. Направи усилие да проговори през болката, която разкъсваше тялото му:

— Трябва да тръгваш — каза, използвайки последните си остатъци от сила, за да произнесе разбираемо думите. — Взе ми меча… и копието. Сега от теб зависи всичко, Лорана.

Тя потръпна. Сега от теб зависи всичко, Лорана. Думи, които сякаш бяха излезли от едно друго време. Време на мрак и смърт. Звучаха толкова познато. Не можеше да си спомни къде или кога ги беше чула. Разтърси глава.

— Не — каза на пресекулки. — Не мога…

— Златният генерал — прошепна Медан. — Иска ми се да те бях видял тогава…

Той въздъхна. Окървавената му ръка се отпусна и падна на пода. Очите му продължиха да се взират неподвижно в нея и макар да бяха лишени от живот, все пак Лорана съзираше в тях вярата му, непоклатимата му вяра в нея.

Значи наистина бе държал на думите си. Сега от нея зависеше всичко. Само дето гласът не беше неговият, а нечий друг… тъй далечен…

Всичко е в ръцете ти, Лорана. Можеш да го направиш. Сбогом, прекрасна елфидо. Светлината ти ще озарява този свят… Време е моята да помръкне.

— Не, Стурм, не мога да го направя — извика нещастно тя. — Съвсем сама съм!

Точно както и Стурм бе стоял сам на върха на една друга кула, в ярката светлина на новия ден. Беше се изправил лице в лице със сигурната смърт и дори не бе потрепнал, Лорана заплака за него. Заплака за Медан и Келевандрос, за омразата, унищожила и двамата, която щеше да продължи унищожителния си поход, поне докато някой не се сдобиеше с куража да обича. Плачеше за себе си, заради слабостта си. А когато не й останаха повече сълзи, вдигна глава. Най-сетне се бе успокоила и отново се владееше.

— Стурм Блестящо острие — сплете ръце и започна да се моли тя, понеже вече нямаше на кого другиго. — Верни приятелю. Нуждая се от силата ти. Нуждая се от храбростта ти. Бъди с мен, за да спася своя народ.

Лорана избърса сълзите си. С ръце, които бяха твърди и вече не трепереха, затвори очите на наместника и целуна студеното му чело.

— Ти имаше смелостта да обичаш — каза му тихо. — Това ще бъде нашето спасение.

Слънчевите лъчи нахлуха в галерията и заблестяха по подпряното на стената драконово копие, озариха локвите кръв по пода. Лорана погледна през арката, водеща към балкона, взря се в синьото, празно небе. Слугите на Берил бяха изчезнали, но това не я зарадва. Изчезването им означаваше само едно — съвсем скоро щеше да се появи и самата драконеса.

Отчаяно си помисли за плана, който бяха изготвили двамата с наместника, ала почти веднага решително отхвърли тази мисъл. Лъкът, сигналната стрела и огнивото с прахана на Келевандрос все още лежаха там, където ги беше забравил. Сега нямаше кой да даде сигнала. Нямаше как да го направи сама и едновременно с това да се изправи срещу драконесата, нито имаше начин да изпрати съобщение на Дюмат, който сигурно в този момент внимателно се взираше за огнената стрела в небето.

— Няма значение — каза си тя. — Когато времето настъпи, ще разбере и сам. Всички ще разберат.

Тя разкопча колана с ножницата на наместника. Като се опитваше да действа възможно най-бързо, с вкочанени и разтреперани пръсти, пристегна колана около кръста си и прикри тежкия меч с гънките на наметката. По бялата дреха имаше червени петна от кръвта на Медан. Нищо не можеше да стори по този въпрос. Налагаше се да намери начин да го обясни на драконесата заедно с факта, че тя, затворницата, е съвсем сама на върха на кулата, без да я пази никой. Берил щеше да заподозре нещо. Драконите съвсем не бяха лишени от здрав разум.

„Безнадеждно е. Нямам никакъв шанс“ — помисли си Лорана. Вече чуваше приближаването на Берил, чуваше скърцащия звук от чудовищните крила, които в същия миг отново закриха слънцето. Мракът се спусна над всичко. Въздухът натегна от мириса на отровния дъх на създанието.

Драконовият страх беше неописуем. Лорана започна да трепери. Ръцете й се вдървиха от студ. Не можеше да го направи…

Изпод крилете на Берил се промъкна един-единствен слънчев лъч и ярко се отрази във върха на драконовото копие. Копието сякаш се потопи в сребристи пламъци.

Докосната от красотата му, Лорана си припомни всички онези, които някога се бяха сражавали с подобно оръжие. Припомни си как самата тя стоеше с копието в ръка над тялото на Стурм и се взираше предизвикателно в убиеца му. Тогава също се страхуваше.

Тя протегна ръка и го докосна. Не възнамеряваше да го взима със себе си. Копието беше дълго осем стъпки. Не би могла да го скрие от очите на драконесата. Искаше просто да го докосне в името на миналото и паметта на Стурм.

Може би в този момент Стурм беше с нея. Може би храбростта на онези, които се бяха сражавали със същото оръжие, беше част от копието и сега куражът им се предаде от метала в нея самата. Навярно собствената й смелост — тази на Златния генерал, която по някакъв начин се бе запазила в сърцето й — сега отново се завръщаше. Знаеше само, че в секундата, когато пръстите й го докоснаха, планът изведнъж се очерта в мислите й. Вече знаеше какво трябва да направи.

Лорана решително взе копието и тръгна с него към балкона.