Драконите на изгубената звезда

21 Неочакван посетител

Палин вдигна поглед от книгата, която изучаваше, потърка насълзените си очи и сложи ръка на тила си. Някога острото му зрение, напоследък бе започнало да се влошава. Виждаше добре отдалече, но се принуждаваше да чете с очила или — когато не му се намираха под ръка (вечно ги губеше някъде) — да се привежда съвсем ниско над книгата. Той я затвори раздразнено и я хвърли през каменната маса при останалите, от които така и не бе успял да извлече полза.

Погледна към свитъците и няколкото други книги, които бе намерил по рафтовете и които все още не бе разгледал. Беше ги подбрал, главно защото разпознаваше върху тях почерка на чичо си и понеже поне донякъде в тях се обсъждаха свойствата на различни магически артефакти. Нямаше абсолютно никаква причина да вярва, че някъде вътре Устройството за Пътуване във времето се споменава изрично.

В действителност ги намираше за изключително потискащи. Изобилстваха от справки за заклинания и богове, които му навяваха спомени, отдавна забравени копнежи и желания. Дори стаята, в която се намираше — лабораторията на чичо му, — му се струваше потискаща.

Замисли се отново за разговора си с Даламар от предния ден — денят, в който откриха, че кендерът липсва и когато Палин бе настоял мрачният елф да го допусне до лабораторията на Рейстлин, за да прегледа книгите на чичо си с надеждата да открие нещо за устройството.

— Зная, че Съветът на чародеите заповяда лабораторията на Рейстлин да бъде запечатана — каза Палин, докато двамата подхващаха пътя си нагоре по опасното спираловидно стълбище, виещо се около сърцето от мрак на Кулата на Върховното чародейство — всъщност изцяло погрешно наименование за тази Кула, ако изобщо някое някога й бе прилягало напълно. — Но сега Съветът го няма. Магията също. Съмнявам се, че някой въобще ще се заинтересува, че сме влизали.

Даламар го погледна леко развеселено.

— Колко си наивен, Маджере. Нима си мислеше, че някакви си правила и един Пар-Салиан биха ме спрели да вляза вътре? Счупих печата още преди време.

— Защо?

— Не можеш ли да отгатнеш? — каза язвително мрачният елф.

— Надявал си се да откриеш някаква магия.

— Мислех… е, няма значение какво си мислех. — Даламар сви рамене. — Порталът към Бездната… книгите със заклинания… все нещо трябваше да е останало. Може би се надявах, че част от могъществото на шалафи все още се е запазило по местата, които е обитавал приживе. А може би се надявах, че ще открия боговете…

Даламар говореше бавно и тихо, втренчен в мрака и празнотата.

— Въображението ми изигра лоша шега. Не се чувствах добре. Вместо боговете намерих смъртта. Открих некромантията. Но е възможно и тя да е намерила мен.

Двамата най-сетне изкачиха последните стъпала и се изправиха пред вратата, която пазеше толкова много спомени. Същата тази врата, която в миналото изглеждаше толкова загадъчно и заплашително, сега изглеждаше по-скоро като преддверие към бедняшки дом. Палин си припомни дългите години, изминали, откакто за последно я беше виждал.

— Неумрелите, които някога я пазеха, изчезнаха — обясни Даламар. — И бездруго от тях нямаше никаква полза.

— Ами Порталът към Бездната? — попита Палин.

— Води към никъде и към нищо — отговори мрачният елф.

— Книгите със заклинания на чичо ми?

— Джена би могла да им вземе добра цена в онзи неин магазин, но не са нещо повече от антики, любопитна рядкост. — Даламар разчупи магическия печат. — Ако кендерът не се мотаеше наоколо, даже не бих си правил труда да заключвам.

— Няма ли да влезеш? — попита Палин.

Мрачният елф отказа.

— Колкото и безнадеждно да изглежда, все пак ще продължа да го търся.

— Липсва вече един ден и една нощ. Ако Тас все още беше тук, едва ли би издържал толкова дълго, без да изскочи отнякъде и да започне да ни дразни. Признай го най-сетне, Даламар. Успял е да ни се изплъзне.

— Оградил съм тази кула с пръстен от магия — заяви мрачно елфът. — Кендерът не може да е избягал.

— Печално известни последни думи — подметна Палин.

Докато пристъпваше в лабораторията, магьосникът усети как по гръбнака му плъзват ледени тръпки, примесени с нетърпението да разгледа мястото, където неговият чичо Рейстлин беше създал някои от най-могъщите си и ужасни заклинания. Чувствата му съвсем скоро се изпариха и замениха с тъга и разочарование, доста сходни с онези, които човек изпитва, когато се завърне в родния си дом, за да открие, че всичко изглежда далеч по-малко, отколкото си го спомня, а новите собственици са оставили всичко да потъне в немара.

Знаменитата каменна маса — тъй голяма, че на нея можеше да легне минотавър в целия си ръст — беше потънала под дебел слой прах и миши изпражнения. Бурканите, съдържащи експериментите от опитите на Рейстлин да създаде живот, стояха по рафтовете си, но съдържанието им отдавна беше измряло и изсъхнало. Забулените в мистерия книги със заклинания, принадлежали не само на Рейстлин Маджере, но и на архимагьосника Фистандантилус, лежаха пръснати без ред. Гърбовете им гниеха, а страниците им се бяха покрили с мръсотия и паяжини.

Палин се изправи, за да раздвижи схванатите си крака. Взе лампата, с която си светеше, и отиде в дъното на лабораторията при Портала към Бездната.

Страховитият Портал, създаден от маговете на Крин, за да позволи на онези, които имаха вярата, куража и могъществото, да пристъпят във владенията на Царица Такхизис. Рейстлин Маджере го беше постигнал, но на огромна цена. Тъй силно и всепроникващо бе злото, леещо се от този Портал, че Даламар, Господарят на Кулата, съзнателно бе запечатал лабораторията заедно с всичко в нея.

Платното, което някога бе покривало Портала, отдавна беше изгнило и сега се разпадаше на прокъсани дрипи. Фино изработените пет драконови глави бяха потънали в мрак и отдавна вече не грееха в различни цветове в знак на почит към своята Царица. Очите им бяха потънали в паяжини, а в зиналите им усти пълзяха паяци. В миналото човек неизменно добиваше впечатлението, че дори и така, драконовите глави крещят мълчаливо. В този момент сякаш мъчително се опитваха да си поемат дъх. Погледът на Палин отмина петте глави и се насочи към вътрешността на Портала.

На мястото на безкрая се бе настанила празнота, обикновена стена, превърнала се в дом на паяците.

Магьосникът долови шумоленето на нечия мантия пред вратата и забързано се отдалечи от Портала. Върна се на мястото си и се престори на погълнат от разглеждането на древните книги със заклинания.

— Кендерът е избягал — заяви Даламар още с влизането си през вратата.

Палин хвърли един поглед към студеното, разгневено лице на елфа и преглътна желанието си да отвърне: „Нали ти казах.“

— Направих заклинание, което да ми разкрие присъствието на всяко живо същество в рамките на Кулата — продължи Даламар. — Видях хиляди гризачи, но нямаше никакъв кендер.

— Как се е измъкнал? — попита Палин.

— Ела с мен в библиотеката и ще ти покажа.

Палин не съжаляваше, че напуска лабораторията. Реши да вземе все още непрочетените книги със себе си. Нямаше намерение да се връща. Съжаляваше дори, че е изявил желание да дойде.

— Грешката без съмнение е изцяло моя. Дори не ми беше хрумвало да защитавам със заклинание комина! — отбеляза мрачният елф. Той се наведе, за да погледне през камината и махна раздразнено с ръка. — Виж, по решетката са изпопадали доста сажди и има няколко отчупени каменни парчета. Коминът е тесен, а изкачването нагоре сигурно е било истински ад, но това само го е амбицирало още повече. Щом е излязъл горе, навярно се е спуснал по дънера на някое дърво и е потънал в Нощлунд.

— Нощлунд е пълна с мъртви… — започна Палин.

— Допълнителен стимул за всеки самоуважаващ се кендер — прекъсна го сухо Даламар.

— Вината е моя. Трябваше да го държа под око. Но честно казано, не вярвах, че е възможно да успее да избяга.

— Типично за своенравните нахалници — каза елфът. — Когато ти се иска да се отървеш от някой от тях, не можеш. Щом обаче отчаяно ти се иска да го задържиш, тутакси ти се изплъзва. Трудно е да се каже докъде е стигнал. Навярно вече е в Корабно гробище.

— Мъртвите…

— Няма да го притесняват. Преследват единствено магията, това е всичко.

— За да ти я дадат — отбеляза с горчивина Палин.

— Само трохите от нея. Така и не успях да открия какво правят с останалата част. Почти мога да я видя как протича там отвън, прилича на огромен океан. Но получавам единствено колкото да залъжа изгарящата си жажда. Дават ми от нея, но недостатъчно. В началото, когато Чародеят в сянка ми позволи да навляза в некромантията, получавах толкова, колкото пожелая. Могъществото ми беше невероятно. Смятах, че като се преместя тук, ще стана още по-силен. Твърде късно открих, че вместо това сам съм се заключил в затвор, от който няма измъкване… После научих от Джена, че по някакъв начин си се сдобил с Устройството за Пътуване във времето. За пръв път от дълги години насам почувствах как надеждите ми се възвръщат. Най-сетне щях да си осигуря път за навън.

— За теб — каза студено Палин.

— За всички ни! — отвърна Даламар и тъмните му очи проблеснаха опасно. — А какво откривам? Че си го счупил. И не само това, но че си успял да разпръснеш частите му из цялата Цитадела на светлината!

— По-добре, отколкото да беше попаднало в лапите на Берил!

— Възможно е вече така или иначе да го е получила. Може би все пак има достатъчно ум, че да съумее да го сглоби отново…

— Невъзможно. Не съм сигурен дали дори ние бихме могли да го сглобим отново. — Палин посочи струпаните на писалището книги. — Така и не успях да открия каквато и да е справка, която да изяснява как да постъпиш, ако устройството се разпадне.

— Понеже никой не е очаквал да се разпадне. Създателят му не е можел да предвиди, че мъртвите ще опитат да се хранят от него. И как би могъл? Нищо подобно не се е случвало по времето на боговете. В онзи свят, който познавахме.

— Защо мъртвите са започнали да се хранят именно сега? — зачуди се Палин. — Защо не още преди пет или десет години? Суровата магия вършеше работа за мен, както некромантията за теб и магията на сърцето за Златна Луна и мистиците й. Никога досега мъртвите не са ни пречили в каквото и да е.

— Даже най-мъдрите сред нас никога не са разбирали какво точно се случва с душите на мъртвите — каза Даламар, като също размишляваше усилено. — Знаехме, че някои от умрелите остават в това измерение, или поне онези от тях, както твоят чичо, които все още се чувстват обвързани с този свят или са били прокълнати. За тези неспокойни души отговаряше бог Хемош. А останалите? Къде са отивали те? Никой никога не се е връщал оттам, така че няма как да знаем.

— Свещенослужителите на Паладин учеха, че благословените души напускат това равнище на живота и се насочват към следващото — каза Палин. — Майка ми и баща ми го вярваха. И все пак…

Той насочи поглед към прозореца, с надеждата — и страха, — че ще зърне духа на баща си сред нещастните души сред дърветата.

— Ще ти кажа какво мисля по този въпрос — изрече Даламар. — Повтарям: мисля, а не знам със сигурност. Дори и някога да са позволявали на душите да заминат, сега вече им е забранено. В нощта на бурята… Спомняш ли си онази ужасна буря?

— Да — кимна Палин. — Без съмнение беше магическа.

— В бурята имаше глас — продължи елфът. — Глас, който тътнеше с гръмотевиците и пращеше в мълниите. Имах чувството, че почти успявам да различа отделните думи. Почти, но не съвсем. През същата нощ гласът ги призова и оттогава насам душите започнаха да се стичат в Нощлунд. Наблюдавах от прозореца си как се появяват отвсякъде и образуват огромна река. Свикани са тук с някаква цел. Колкото до това, каква е целта…

— Там, в Кулата! — извика нечий глас под прозореца на лабораторията. В същия миг отекна и почукване по вратата.

Двамата магьосници се спогледаха слисано.

— Кой може да бъде? — попита Палин, ала в момента, в който изричаше въпроса си, разбра, че си говори сам.

Тялото на Даламар беше пред него, но човек лесно би го объркал с восъчна статуя. Очите му бяха отворени и се взираха право в него, но не го виждаха. Все още дишаше, но това бяха единствените признаци за живот, които се забелязваха.

Преди Палин да успее да стори каквото и да е, очите на мрачния елф премигнаха и животът заедно с разума отново се завърна в Даламар.

— Какво има? — поиска да узнае Палин.

— Двамина от Рицарите на Нерака, както се наричат напоследък. Единият е минотавър, а другият изглежда доста странно.

Докато обясняваше, Даламар едва ли не повлече магьосника през стаята. Щом стигнаха до една от стените, елфът докосна някакъв камък по точно определен начин. Част от стената се плъзна встрани, разкривайки пред тях тесен проход и стълбище.

— Не бива да те виждат! — изблъска го вътре Даламар.

И без чужда помощ, Палин сам бе стигнал до това заключение.

— Как са прекосили гората? Как са открили Кулата…

— Нямаме време! Надолу по стълбите! — изсъска мрачният елф. — Ще те отведат до малка стая. В стената има отвор, откъдето ще можеш да виждаш и чуваш всичко, което става в библиотеката. Тръгвай! Ако се забавим още малко, ще станат подозрителни.

Ударите по вратата и викането ставаха все по-настоятелни.

— Чародеят Даламар! — тътнеше дълбокият глас на минотавъра. — Идваме от далеч и искаме да поговорим!

Палин се впусна през тесния проход. Зад гърба му Даламар притисна стената с длан и се отдръпна, за да й позволи да се плъзне безшумно на мястото си, потапяйки го в пълен мрак.

Палин остана неподвижен за миг, колкото да се успокои и сложи ръка на студения камък. Опита да направи заклинание за светлина, без да е сигурен дали ще успее. За негово облекчение заклинанието сработи моментално. В дланта му се надигна пламъче и хвърли несигурни сенки по околните стени.

Тръгна внимателно и безшумно надолу, като се държеше с една ръка за стената, а другата държеше напред, за да осветява пътя си. Спираловидното стълбище се спускаше под толкова остър ъгъл, че когато зави зад последния завой, едва не си блъсна главата в изпречилата се изневиделица гола стена.

Потърси с очи отвора, за който бе споменал Даламар, но не откри такъв. Камъните бяха иззидани плътно един до друг. Не се виждаха дори пукнатини. Вече започваше да се опасява, че елфът е използвал хитрост, за да го направи свой пленник, когато от другата страна на стената долетя звукът от приближаващи гласове.

Палин протегна ръка и започна да опипва камъните. Първите няколко бяха съвсем истински — студени, твърди, груби. Продължи да изследва зидарията нагоре. Надигна се още малко и опита да докосне един от камъните малко над равнището на главата си и видя как ръката му преминава през него.

— Разбира се — каза сам на себе си. — Даламар е по-висок с една глава от мен. Трябваше да се сетя веднага.

След като илюзията на камъка беше изчезнала, Палин най-сетне можеше да надникне в библиотеката. Намираше се относително високо и имаше добър изглед към писалището, към човека, който седеше зад него, както и към неговите посетители. Чуваше съвсем ясно всичко, което говореха и за момент му се наложи да се пребори с неприятното усещане, че посетителите могат да го видят и чуят също толкова лесно, колкото и той тях.

Може би в отминалите дни чиракът Даламар се бе крил тук, за да наблюдава работата на своя шалафи. Мисълта за това го забавлява известно време, но след това се приготви да наблюдава ставащото — по доста неудобен начин, понеже се налагаше да се изправи на пръсти и да проточи врат към отвора в стената. Идеята, че Рейстлин навярно съвсем ясно е съзнавал, че мрачният елф го наблюдава, в никакъв случай не го успокояваше. Наложи си да си напомни, че сам бе влизал в същата тази библиотека, без ни най-малко да подозира, че част от насрещната стена в действителност е нереална.

Вратата се отвори. Даламар покани посетителите си вътре. Единият беше минотавър — огромен и тромав като животно, но с онзи интелигентен блясък в очите, който едновременно стряскаше и тревожеше. Както бе споменал Даламар, другият рицар на Нерака изглеждаше доста странно.

— Какво… — прошепна объркано магьосникът и се втренчи в нея, докато тя влизаше в библиотеката на Даламар. Отблясъците на огъня играеха по бронята й. — Аз я познавам! Или по-скоро я познавах. Мина!

Момичето пристъпи в библиотеката и се огледа с нещо, което Палин отначало взе за детинска почуда. Тя се взря към рафтовете с книги, богато орнаментираното писалище, прашните кадифени завеси и оръфаните копринени килими, покриващи каменния под. Беше наблюдавал съвсем същата реакция у момичета на нейната възраст (по времето, когато все още преподаваше) и очакваше да чуе обичайните викове от уплаха при вида на по-страшните предмети в помещението, като например — черепа на един бааз драконид. Някога Рейстлин с жар се бе впуснал в изучаването на тези същества, вероятно с цел да ги създаде сам и целият скелет все още се съхраняваше в лабораторията, заедно с някои от вътрешните органи, запазени в съответния разтвор.

Мина обаче остана напълно спокойно. Очевидно нищо, включително и Даламар, не бе успяло да й направи достатъчно силно впечатление.

Тя плъзна очи през всичко в стаята. После обърна лице право към Палин. Очите с цвят на кехлибар се фокусираха върху мястото на стената, зад което надничаше магьосникът. Палин моментално изпита тягостното впечатление, че го вижда съвсем ясно, сякаш двамата се намираха един срещу друг. Чувството беше толкова силно, че несъзнателно се озърна, за да се увери, че има път за отстъпление. Беше напълно сигурен, че в следващата секунда Мина ще посочи към него и на висок глас ще изиска да го заловят.

Очите го наблюдаваха, без да помръдват, поглъщаха го в себе си. Течният кехлибар го привлече, втвърди се… след което тя продължи да разглежда предметите в библиотеката. Не каза нито дума, даже не го спомена. Палин усети как пулсът му отново започва да възвръща нормалния си ритъм.

Разбира се, че не го беше забелязала. Той се смъмри строго. Беше невъзможно. Припомни си последния път, когато я бе виждал като сираче в Цитаделата на светлината. Тогава Мина беше мършаво малко момиченце с издрани колене и великолепна, бухнала червена коса. Сега обаче виждаше пред себе си слаба млада жена с избръсната глава, която си играеше на Мрачен рицар. Все пак в изражението на лицето й имаше нещо, което безспорно се разграничаваше от детинското в нея. Решителност, целеустременост, увереност. Всичко това и още нещо. Екзалтация…

— Ти си магьосникът Даламар — обърна кехлибарените си очи към него Мина. — Казаха ми, че ще те открия тук.

— Аз съм Даламар, Господарят на Кулата. И ще ми бъде страшно интересно да науча кой ти каза къде да ме откриеш — отвърна мрачният елф, като пъхна ръце в ръкавите на мантията си и направи изящен поклон.

— Господарят на Кулата… — повтори тихо Мина с лека усмивка, сякаш знаеше истинското положение на нещата. — А колкото до това кой ми каза, направиха го мъртвите.

— Наистина ли? — Очевидно последното бе разтревожило Даламар. Той се опита да избегне погледа й, да се изплъзне от кехлибарения й взор. — И коя сте вие, лейди рицар, че да имате толкова близки отношения с мъртвите?

— Аз съм Мина — каза тя. Вдигна очи и този път чародеят най-после почувства как кехлибарът го улавя. Тя посочи минотавъра. — А това е моят заместник-командир Галдар.

Спътникът й кимна отсечено с рогатата си глава. Явно не се чувстваше добре в Кулата, защото постоянно се оглеждаше с мрачен поглед, сякаш очакваше всеки момент нещо да изскочи и да го нападне. Не се тревожеше толкова за себе си, колкото за нея. Поведението му граничеше с чистото боготворене и обожание.

Любопитството на Палин се разпалваше с всяка изминала минута. Даламар обаче подхождаше предпазливо.

— Чудно ми е как сте стигнали невредими дотук, лейди Мина — попита той и се настани зад писалището, може би в опит да разкъса омагьосващия й поглед. — Моля, разполагайте се.

— Благодаря — отвърна Мина, но остана права. Сега се взираше в него отгоре, поставяйки го в неочаквано неизгодно положение. — Защо присъствието ми в Нощлунд ви изненадва толкова силно, чародеецо?

Даламар се размърда неспокойно в креслото си. Не му харесваше да го наблюдават под този ъгъл, но нямаше как да се изправи, без да демонстрира колебание и слабост.

— Аз съм некромант, долавям магията ви безпогрешно — каза той. — Мъртвите се хранят с магия. Учудвам се как не са се нахвърлили върху вас.

— Онова, което долавяте в мен, не е магия — отговори тя. Гласът й бе необичайно нисък и в него се усещаше странна за възрастта й зрялост. — Чувствате мощта на бога, комуто служа. Единия Бог. А що се отнася до мъртвите, те не ме тревожат. Единият Бог властва над всички тях. В мен те виждат Единия Бог и ми се покланят.

Устните на мрачния елф потрепнаха нервно.

— Вярно е! — намеси се гневно Галдар. — Видях го с очите си! Мина води…

— … моята армия в Нощлунд — постави ръка на рамото му тя, сякаш мълчаливо му нареждаше да замълчи.

— Водите армията си срещу какво? — попита саркастично Даламар. — Срещу мъртвите?

— Срещу живите — отвърна тя. — Възнамеряваме да завладеем Соламния.

— В такъв случай сигурно имате голяма армия — каза елфът. — Сигурно водите с вас всеки рицар от Мрачния орден.

— Армията ми е малка — призна Мина. — Понеже бях принудена да оставя част от силите си в Силванести, след като неотдавна падна в ръцете ни.

— Завладели сте… Силванести… — За момент Даламар изглеждаше така, сякаш е готов да избухне. — Той се втренчи в нея. — Не вярвам на нито дума!

Мина сви рамене.

— За мен и вярата, и неверието ви означават едно и също. Пък и какво ви засяга? Народът ви ви е отхвърлил отдавна, или поне така се говори. Споменах го само между другото. Тук съм, за да поискам услуга от вас, Господарю на Кулата.

Елфът изглеждаше съкрушен. Палин забеляза, че макар на глас да бе изразил съмнение, Даламар вече бе уверен, че тя говори истината. Невъзможно беше човек да се вслуша в този хладен и решителен глас, без да повярва на всяка нейна дума.

Даламар се помъчи да възвърне поне привидно контрол над себе си. Искаше му се да зададе още въпроси, да изиска отговорите им, но не виждаше как би могъл да го стори, без да демонстрира нетипична за него заинтересованост. Любовта към собствения му народ беше нещо, което мрачният елф постоянно отричаше, като това негово отрицание само потвърждаваше крайното заключение.

— Слуховете са верни — каза той с напрегната усмивка. — Те ме отхвърлиха. Каква услуга искате от мен, лейди Мина?

— Трябва да се срещна с някого тук — започна тя.

— Тук? В Кулата? — Сега вече елфът бе напълно изумен. — И дума да не става. Не съм съдържател на странноприемница, лейди Мина.

— Осъзнавам това, чародеецо Даламар — отговори внимателно тя. — Осъзнавам, че молбата ми ще бъде бреме за вас, че ще ви причини неудобство и вероятно ще наруши обичайното ви всекидневие. Искам да ви уверя, че не бих искала нещо подобно от вас, ако срещата ми не налагаше определени изисквания към мястото на провеждането й. Кулата на Върховното чародейство отговаря на всички тези изисквания. Срещата трябва да се състои тук.

— Значи нямам думата? Какви са тези изисквания? — поиска да узнае Даламар с намръщено лице.

— Не ми е позволено да ги разкривам. Още не. Колкото до това, дали имате думата, така е — нямате право на глас, дори в най-малка степен. Единият Бог е решил, че ще бъде така, значи ще бъде.

Тъмните очи на елфа премигнаха. Лицето му се изглади.

— Вашият гост е добре дошъл, лейди Мина. Но за да се погрижа за удобствата му, бих искал да науча нещо повече за него… мъж или жена? Може би името му?

— Благодаря ви, чародеецо — каза Мина и се обърна.

— Кога ще пристигне гостът? — продължаваше да настоява Даламар. — Как ще разбера, че човекът, който дойде, е същият, когото очаквате?

— Ще разберете — отвърна тя. — Тръгваме си, Галдар.

Минотавърът вече беше прекосил помещението и посягаше към дръжката на вратата.

— Има нещо, което можете да направите за мен в замяна, милейди — обади се меко елфът.

Мина му хвърли поглед през рамо.

— И какво е то, чародеецо?

— Кендерът, който използвах в един свой много важен опит, успя да избяга — обясни съвсем небрежно Даламар, сякаш кендерите бяха като мишките и човек често ги губеше. — Не ме тревожи толкова загубата на кендера, колкото провала на експеримента ми. Много бих искал да си го върна и ми хрумна, че щом водите със себе си армия, вероятно ще се натъкнете на него в Нощлунд. Уверявам ви, че ще оценя високо връщането му. Кендерът нарича себе си Тасълхоф — прибави с фамилиарна и очароваща усмивка елфът. — Напоследък името е често срещано сред народа им.

— Тасълхоф? — Мина го слушаше извънредно внимателно. На челото й се бе появила дълбока бръчка. — Същият Тасълхоф, който носи със себе си Устройството за Пътуване във времето? Държали сте го в ръцете си? Държали сте него и устройството в ръцете си и сте ги изгубили?

Даламар се взираше объркано в нея. Елфът-чародей беше по-възрастен от момичето със стотици години. Често го бяха наричали един от най-великите магьосници на неговото време. И макар често да работеше скрит в сянка, бе успял да спечели, ако не любовта, то поне уважението на онези, които ратуваха за светлината. В този момент кехлибарените очи на Мина го бяха приковали към креслото. Магьосникът с всички сили се опитваше да се изтръгне от този поглед, но вместо това очите й като че го притискаха още по-здраво.

По бледните бузи на Даламар плъзнаха яркочервени петна. Слабите му елфически пръсти нервно проследиха контурите на едно дъбово листо сред декорациите по повърхността на писалището. Правеше го несъзнателно, пръстите му обхождаха листото отново и отново, и отново, додето Палин не почувства непреодолимото желание да изтича от скривалището си, за да го накара да престане.

— Къде е устройството? — попита властно Мина, като се приближи отново до писалището, без да го изпуска от поглед. — В кендера ли беше? Отнехте ли му го?

Това вече беше прекалено. Даламар се изправи и погледна надолу към нея, погледна я над орловия си нос, от височината на огромния си ръст, погледна я от позицията на увереността в собственото си могъщество.

— И какво общо има това с вас, лейди Мина?

— Не с мен — отговори тя, без ни най-малко да показва, че е успял да я сплаши. В действителност изглеждаше така, сякаш самият Даламар се свива, докато тя говореше. — Но с Единия Бог. Всичко, което се случва на този свят, има общо с Единия Бог. Единият Бог вижда в твоето сърце, в твоя ум и в твоята душа, чародеецо. И дори и да успееш да скриеш истината от моите смъртни очи, не ще успееш да я укриеш от Единия Бог. Ще потърсим този кендер и ако го намерим, ще сторим с него каквото намерим за добре.

Тя отново се обърна и тръгна невъзмутимо към вратата.

Даламар остана изправен край писалището си. Ръката, с която нервно бе изследвал извивките на дъбовото листо, сега се бе свила в юмрук. Той забързано го скри под мантията си.

Точно преди да излезе, Мина спря. Погледът й се плъзна през Даламар — поредното насекомо в нейната колекция — и спря върху Палин. Напразно магьосникът се опитваше да се убеди, че тя не може да го види. Очите й го уловиха и задържаха.

— Смяташ, че артефактът е бил изгубен в Цитаделата на светлината. Но не е. Върнал се е при кендера. Сега пак е в негово притежание. Ето защо е избягал.

Палин изгаси магическата светлина. Дори и в пълния мрак продължаваше да вижда очите с цвят на кехлибар. А гласът й все така отекваше в ушите му. Той остана там толкова дълго време, че накрая се наложи Даламар да дойде и да го потърси. Стъпките на елфа по каменните стълби бяха тъй тихи, че чу приближаването му едва когато долови някакво движение. Вдигна стреснато поглед и се взря в застаналия пред него магьосник.

— Какво правиш още тук? Добре ли си? Вече си мислех, че нещо ти се е случило — произнесе раздразнено Даламар.

— Нещо наистина ми се случи — отвърна Палин. — Тя ми се случи. Тя ме видя. Погледна право към мен. Последното, което каза, бе предназначено за моите уши!

— Невъзможно — каза мрачният елф. — Ничии очи, нито дори тези от кехлибар, не могат да проникнат през солиден камък и магия.

Палин разтърси глава. Все още не беше убеден.

— Тя говореше на мен.

Очакваше да последва някоя саркастична забележка, но явно Даламар не беше в настроение за шеги, понеже започна да изкачва стъпалата до лабораторията в пълно мълчание.

— Познавам това момиче — каза Палин.

Елфът се обърна насред крачка.

— Откъде?

— Не я бях виждал от доста време. Още откакто избяга. Беше сираче. Някакъв рибар я открил, изхвърлена на брега на остров Скелсий и я отнесъл в Цитаделата на светлината, за да я предаде в тамошното сиропиталище. С времето се превърна в любимката на Златна Луна, почти в нейна дъщеря. Преди три години избягала. Беше само на четиринайсет. Златна Луна бе съкрушена. При нея Мина живееше добре. Обичаха я и полагаха всички усилия да се чувства добре. Изглеждаше щастлива, само дето не бях срещал де те, което да задава толкова много въпроси. Никой от нас така и не успя да проумее защо избяга. А сега… е станала Мрачен рицар. Сърцето на Златна Луна ще бъде разбито.

— Изключително странно — произнесе замислено Даламар и двамата отново започнаха да се изкачват. — Значи е била отгледана от Златна Луна…

— Смяташ ли, че това, което каза за Тас и устройството е вярно? — попита Палин, когато най-сетне се измъкнаха от тесния проход.

— Разбира се, че е вярно — отговори елфът. Той приближи прозореца и се вгледа в кипарисите долу. — Това само обяснява защо кендерът избяга. Боял се е, че ще го открием.

— И наистина щяхме, ако не си губехме времето в паникьосване. Какви глупаци сме само! Устройството винаги се връща обратно при своя притежател. Дори и да е на части.

Палин изглеждаше обезсърчен. Чувстваше острата нужда да действа, да стори нещо, но не виждаше как или какво.

— Ти можеш да го потърсиш, Даламар. Духът ти може да се рее из света и поне да…

— Поне какво? — попита настоятелно елфът. — Дори и да го открия, което би било чудо на чудесата, не бих могъл да сторя нищо друго, освен да го изплаша още толкова, че да се зарови даже по-дълбоко в дупката си.

През цялото време Даламар се взираше през прозореца. Внезапно тялото му се напрегна, а чертите му се изостриха.

— Какво има? — попита разтревожено Палин. — Какво не е наред?

Даламар не отговори; само посочи през прозореца.

Мина крачеше през гората, пристъпваше по килима от кафяви иглички.

Мъртвите се събираха край нея. Мъртвите й се покланяха.