Драконите на изгубената звезда

14 Избраник на Единия бог

В гората недалеч от Силваност, за да наблюдават погребението, се бяха скрили десетина елфи от кирата и десет от армията на Алхана Звезден бриз. Бяха там и когато седемте дракона пристигнаха. Магическите наметала на кирата, които ги правеха невидими за окото, им бяха позволили да се приближат достатъчно до погребалната клада и да проследят случилото се. За съжаление бяха безпомощни. Не можеха да сторят нищо, за да спасят народа си. Бяха твърде малко. Помощта щеше да дойде по-късно. Сега елфите изчакваха търпеливо, натоварени с една-единствена мисия — да спасят своя млад крал.

Смъртта крещеше навсякъде около тях. Пъновете на умрелите дървета викаха в агония. Призракът на Циан Кръволок съскаше и виеше във вятъра. Същите тези елфи се бяха сражавали храбро и срещу съня, и срещу великаните, без да потрепнат, без дори да си помислят да отстъпят. Ала песента на смъртта караше дланите им да се потят и стомасите им да се свиват.

Всичко, което се разиграваше пред очите им, твърде много наподобяваше съня, но сега нещата бяха далеч по-лоши. Онзи сън нашепваше за смърт, а този бе реален. Гледаха как братята и сестрите им оплакват смъртта на странното човешко момиче Мина. И щом рицарите хвърлиха факлите си към кладата, елфите в гората не се зарадваха, дори и в сърцата си. Просто наблюдаваха мълчаливо и предпазливо.

Приклекнала до един отсечен клон на трепетлика, оставен да изсъхне и умре, Алхана Звезден бриз видя как пламъците започнаха да припукват в кладата, а към небесата се издигна дим. Не сваляше очи от сина си, откакто го бяха довлекли окован във вериги и на ръба на припадъка. До нея Самар измърмори нещо. Генералът дълго се бе съпротивлявал срещу идеята Алхана да дойде с тях, ала този път решението й беше твърдо.

— Какво казахте, командир? — прошепна Кайрин.

— Нищо — отвърна Самар и хвърли поглед към Алхана.

За нищо на света не би говорил зле за Силваношей, особено пред Кайрин, който не спираше да защитава братовчед си, твърдейки, че младежът е попаднал в лапите на някаква странна сила.

Самар харесваше Кайрин и се възхищаваше от проявената от него мъдрост, изобретателност и предвидливост да избяга навреме от злощастното празненство, да намери кирата и да ги уведоми за случилото се. Ала освен всичко друго Кайрин беше силванести и макар да настояваше, че през всички тези години е останал верен на Алхана, Самар не можеше да му се довери напълно.

Някой докосна ръката му. Той подскочи стреснато, неспособен да се овладее. Погледна разгневено, знаейки, че ядът му е неоснователен, още повече, че ако бе чул приближаването на съгледвача, щеше да бъде два пъти по-сърдит от проявената небрежност.

— Е? — изръмжа. — Какво открихте?

— Вярно е — отвърна елфидата. Гласът й бе по-тих и от шепота на гората. — Силваношей е отговорен за смъртта на момичето. Дал й е пръстен. Твърдял, че пръстенът бил подарък от майка му. Момичето е умряло почти мигновено.

— Не съм му изпращала никакъв пръстен! — заяви Алхана, забелязала студените погледи на елфите от кирата. През изминалите години всеки ден им бяха казвали, че тя е мрачен елф. Може би някои от тях дори го вярваха. — Сражавам се с враговете си лице в лице, а не ги отравям, особено когато е ясно, че последствията ще се стоварят върху собствения ми народ!

— Тук е намесено нечие коварство — каза Самар. — Човешко коварство. Знайно е, че този лорд Таргон си е проправил пътя към върха, като се е изкачвал по стълба от труповете на враговете си. Момичето се е изпречило на пътя му…

— Командире! Вижте! — посочи съгледвачът.

Скритите сред пеещата за смърт гора елфи изумено проследиха как момичето се изправи живо и здраво на върха на горящата клада. Човеците може би го считаха за чудо, ала елфите се отнасяха към чудесата със съмнение.

— А, знаех си, че сигурно има някакъв номер — заяви Самар.

А когато се появи странният мъртвешки дракон, елфите се спогледаха мрачно.

— Какво е това? — попита на висок глас Алхана. — Какво предвещава?

Самар нямаше отговор. За стотиците си години бе избродил Ансалон надлъж и нашир, но никога досега не беше срещал ужасяващо създание като това.

Елфите чуха как момичето обвинява Таргон и макар не всички да разбираха езика й, лесно можеха да предположат за какво говори по побелялото като платно лице на човека. Никой не коментира, нито се изненада, когато обезглавеното му тяло се търколи на земята. Подобно варварско поведение беше присъщо на човеците.

Докато над небето на Силванести се издигаше многоцветната дъга от дракони, песента на смъртта в гората около тях се усили и превърна в гробовен химн. Елфите се приведоха още повече сред дърветата и затрепериха от внезапно стоварилия се върху тях драконов страх. Притискаха се към мъртвите дървета и не можеха да мислят за нищо друго, освен за смъртта, виждаха само картината на собствената си гибел.

Драконите си заминаха, отнасяйки със себе си и странното момиче, а Мрачните рицари на Нерака се нахвърлиха върху насъбрания народ, дарявайки спасение с едната ръка и смърт с другата.

Сърцето на Алхана едва ли не кървеше, докато се вслушваше в писъците на първите паднали под гнева на човеците. От красивия Силваност вече започваше да се издига дим. И все пак тя протегна ръка, за да задържи Ролан от кирата, който вече се бе изправил на крака с измъкнато оръжие.

— Къде си мислиш, че отиваш? — попита със строг глас тя.

— Да ги спася — отвърна мрачно Ролан. — Да ги спася или да умра заедно с тях.

— Безразсъдство. Нима искаш да отдадеш живота си в замяна на нищо?

— Трябва да се намесим! — изкрещя елфът с посиняло от ярост лице. — Трябва да им помогнем!

— Само трийсет сме — напомни му Алхана. — Човеците ни превъзхождат значително. — Тя отново се загледа към града и посочи към бягащите силванести: — Ако народът се обърне и даде отпор, може и да имаме някакъв шанс, но… виждаш ли какво става? Погледни добре! Едни бягат панически. Други остават и пеят песни за новия лъжлив бог!

— Момичето не е никак глупаво — намеси се в подкрепа Самар. — С помощта на обикновени трикове и обещания е успяла да съблазни народа ви, както без съмнение е постъпила и с онова бедно влюбено момче там. Не можем да им помогнем с нищо. Не и в този момент, не и докато здравият разум не вземе връх. Но бихме могли да помогнем на него.

По бузите на Ролан се стичаха сълзи. Предсмъртният вик на всеки елф сякаш го шибваше като камшик. Стоеше нерешително, премигваше и наблюдаваше издигащите се от столицата стълбове дим. Алхана не плачеше. Вече не й бяха останали сълзи.

— Вижте! — посочи Кайрин. — Силваношей. Водят го нанякъде. Ако възнамеряваме да правим нещо, най-добре да се захващаме, преди да са го заключили в някой зандан в града.

Младият крал се намираше в сянката на кладата и изглеждаше толкова замаян, че едва ли вече разбираше какво става около него. Явно случващото се с елфите не го интересуваше, понеже не гледаше към тях. Не се движеше. Просто се взираше смаяно към мястото, където бе стояла Мина. Пазеха го четирима войници. Сега двама от тях го сграбчиха и повлякоха след себе си. Другите двама тръгнаха подире им с извадени мечове и бдителни очи.

Само четирима. Не рицари, а обикновени войници. Останалите се бяха отдалечили поне на миля, за да започнат грабежите. В лагера нямаше никой друг, освен четиримата войници и принца.

Самар се изправи. Нададе пронизителен писък, наподобяващ този на ястреба. Околните шубраци и сенки мигом оживяха от елфи. Той им даде знак да тръгнат напред. Алхана също се изправи, но за момент изостана назад, за да сложи ръка на рамото на Ролан:

— Прости ми, Ролан от кирата — каза тя. — Разбирам болката ти и я споделям. Говорих, без да мисля. Има нещо, което можем да сторим.

Той се вгледа в нея. В очите му все още блестяха сълзи.

— Можем да се закълнем, че ще се върнем и ще отмъстим за убитите — произнесе Алхана.

Ролан кимна ожесточено.

Алхана вдигна меча си и се затича след Самар и скоро двамата успяха да догонят основния отряд на елфите, които безшумно и невидимо приближаваха човешкия лагер.

Пазачите на Силваношей го влачеха обратно към града. Четиримата мъже бяха навъсени и постоянно мърмореха, понеже изпускаха най-забавната част от разграбването и палежите.

Силван се препъваше по неравната земя — сляп, глух и несъзнаващ онова, което се случваше около него. Не чуваше виковете, нито долавяше мириса на пушеците, издигащи се от столицата. Виждаше единствено Мина. Долавяше само дима от нейната погребална клада. Чуваше как гласът й припява молитва към Единия Бог. Богът, пред когото тя се прекланяше, който ги бе събрал заедно. Ти си Избрани кът.

Припомни си нощта на бурята и нападението на великаните над лагера им. Спомни си как бурята бе накарала кръвта му да закипи. Беше сравнил усещането с докосването на любовница. В ума му нахлуха спомени за ослепителната светкавица, която го бе запратила надолу по урвата, право към щита.

Избраник.

Как беше успял да премине през магическата бариера, след като толкова много други бяха опитвали и се бяха проваляли?

Съвсем същата мълния, но този път в ума му, отново проряза тъмнината.

Мина също беше преминала през щита.

Избраният. Ръката на Единия Бог. Безсмъртната ръка, която го бе докоснала с нежната си милувка. Същата, която бе запратила мълнията през пътя му и свали щита, за да му позволи да премине. Безсмъртната ръка му посочи пътя към Мина през бойното поле и насочи стрелите, пронизали смъртоносно Диан Кръволок. Вдъхна му сили да изкорени омразното, гибелно Дърво на Щита.

А сега го обгърна, излекува го и го накара да се почувства така, както се бе чувствал в ръцете на майка си в нощта, когато наемните убийци се бяха опитали да отнемат живота му. Той беше Избраният. Така каза Мина. И щеше да се отдаде на Единия Бог. Щеше да позволи на Безсмъртната ръка да го води по пътеката на избраните. А в края й го чакаше Мина.

Но какво искаше сега Единият Бог? Какъв бе планът за Силваношей? Ето че беше затворник, бяха го оковали във вериги.

Силван никога не се бе молил, на който и да е бог, понеже след Войната с Хаос вече не съществуваха богове, към които да отправиш молитвите си. Родителите му твърдяха, че отсега нататък смъртните могат да разчитат единствено на себе си и трябва да се справят със света както намерят за добре. И пак те твърдяха, че вероятно единствени смъртните са отговорни за случилите се промени.

Може би Мина беше права. Може би не обичаше нея, а бога, който тя носеше в себе си. Струваше му се толкова уверена, толкова сигурна, така спокойна. Никога не изпитваше съмнения, не се страхуваше. В свят на слепци тя успяваше да пристъпва гордо, надарена с благословията да вижда.

Силваношей дори не знаеше как трябва да се молиш на един бог. Портиос и Алхана рядко бяха отваряли дума на тема религия. Въпросът явно бе болезнен за тях. Родителите му се чувстваха измамени, но и разгневени. Със заминаването си боговете бяха изоставили онези, които вярваха най-силно в тях.

И откъде можеше да бъде напълно сигурен, че Единият Бог наистина изпитва някаква загриженост за него? Откъде можеше да е сигурен, че той е Избраният?

Постепенно в него назряваше решимостта да постави на изпитание Единия Бог, както детето понякога иска да се увери, че родителите му го обичат.

Той смирено започна да се моли:

— Ако има нещо, което искаш от мен, знай, че не мога да го извърша, понеже съм пленник. Освободи ме и ще се подчиня на волята ти.

— Сър! — извика един от войниците, охраняващи тила на пазачите. — Зад…

Каквито и да бяха по-нататъшните му думи, то те се изгубиха във внезапния му писък. Върхът на нечий меч изскочи от гърдите му. Бяха го пронизали откъм гърба, и то така ожесточено, че оръжието бе разкъсало плетената му ризница. Войникът рухна по лице и мигом беше прегазен от тичащите елфи.

Пазачите, които държаха Силваношей, го освободиха, за да се обърнат към нападателите и да им окажат съпротива. Единият дори успя да измъкне меча си, ала в същия момент Ролан отсече ръката му. Следващият удар на елфа попадна в гърлото на човека. Пазачът се строполи в собствената си кръв. Другарят му бе загинал дори още преди да е извадил оръжието си — острието на Самар просто бе отделило главата от раменете му. Четвъртият войник умря бързо, задавен от меча на Алхана в гушата си.

Тъй изгубен бе Силваношей в религиозния си транс, че почти не успя да си даде сметка за стенанията, сподавените викове и глухо стоварващите се край него тела. В началото войниците го влачеха нанякъде, а след това пред него се появи лицето на майка му.

— Сине! — извика тихо Алхана. Тя изпусна окървавения меч и притисна младежа в прегръдките си.

— Майко? — каза замаяно той. Все още не разбираше какво се случва, но му се бе сторило, че в момента, в който тя го прегърна, беше видял не нейното, а нечие друго лице. — Майко — повтори изумено. — Къде… Как…

— Кралице — чу се предупредителният глас на Самар.

— Да, зная — отвърна Алхана. Тя с нежелание пусна сина си. Избърса сълзите си и каза: — Ще ти разкажа всичко, Силван. Ще говорим дълго, но сега не му е времето. Самар, можеш ли да свалиш веригите?

— Застани на пост — нареди генералът на единия от елфите. — Ако някой ни забележи, веднага ми докладвай.

— Слабо вероятно, командире — дойде мрачният отговор. — Твърде заети са с клането.

Самар изучи оковите и веригите и поклати глава.

— Нямаме време да ги сваляме, Силваношей, не и преди да се отдалечим достатъчно от Силваност и преследвачите си. Ще ви помогнем с каквото можем по пътя, но трябва да бъдете силен, Ваше височество, и да понесете товара си още малко.

Самар говореше със съмнение в гласа. Очите му го потвърждаваха. На бойното поле Силваношей му се бе сторил затъпял и не на себе си. Очакваше да го завари напълно деморализиран, разбит, без да го е грижа дали ще живее или ще умре, неспособен даже да направи усилието, в която и да е от двете посоки.

Младият крал стоеше гордо изправен. В началото бе объркан. Спасението беше дошло твърде бързо и неочаквано. Лицето на майка му го объркваше, но вече с въодушевление прозираше намесата на Единия Бог. Единият Бог бе отговорил на молитвите му. Значи все пак беше неговият Избраник. Оковите на китките му се впиваха дълбоко в плътта и му причиняваха болка, но Силваношей носеше тази болка с радост, като доказателство за любовта си към Мина и новооткритата си вяра в Единия Бог.

— Не се нуждая нито от твоята, нито от чиято и да е друга помощ, Самар — произнесе младият крал тихо и с достойнство. — И мога да нося товара си толкова дълго, колкото е необходимо. А сега наистина трябва да побързаме. Майка ми е в опасност.

Наслаждавайки се на изумлението, изписало се по лицето на Самар, Силван го изблъска от пътя си и закуца неуверено по посока на гората.

— Помогни му, Самар — нареди Алхана, като отново вдигна меча си.

Гледаше след сина си с привързаност и възхита… както и със съвсем мъничко смущение. Беше променен и макар изпитанието, през което бе преминал, да би променило всекиго другиго, това й се струваше обезпокоително. Не беше само фактът, че от момче синът й се бе превърнал в мъж, а че от нейното момче нямаше и следа. Взираше се в гърба му и не можеше да го познае.

Силваношей чувстваше прилив на енергия. Веригите му се струваха леки и ефирни като паяжина. Започна да тича тромаво, като от време на време се препъваше и залиташе, но сега това нямаше значение. Войните на елфите тичаха редом с него, за да го защитят в случай на опасност, но така или иначе нямаше кой да ги спре. В този момент Рицарите на Нерака бързаха да оковат Силваност във вериги, направени от желязо, огън и кръв.

Елфите и освободеният пленник се насочиха на север и се отдалечиха достатъчно, докато най-сетне мирисът на пушек и разрушенията останаха далеч назад. Чак тогава тръгнаха на изток и под водачеството на Ролан се добраха до реката, където киратът бе осигурил лодки, готови да отведат младежа нагоре по течението към лагера на Алхана. Там щяха да си починат за известно време.

Силваношей успяваше да следва останалите, макар че в края на деня вече дишаше болезнено и накъсано, мускулите му горяха, а китките му се бяха разкървавили от оковите. Препъна се и падна неведнъж, докато накрая, главно поради настояванията на майка си, не позволи на останалите елфи да го подкрепят. При все това не се оплакваше, но се държеше с мрачна решителност, която спечели даже одобрителния поглед на Самар.

Щом се добраха до относителната безопасност на речния бряг, елфите опитаха да разбият оковите на младежа с помощта на брадва. Силваношей отново остана напълно спокоен, дори когато острието на брадвата на няколко пъти удряше в опасна близост с крака или ръката му. Летяха искри, но веригите оставаха непокътнати. След като острието на брадвата се нащърби до неузнаваемост, елфите най-сетне се отказаха. Без ключ нямаше как да освободят китките и глезените му.

Алхана му обеща, че веднага след като стигнат до лагера, ковачът ще измайстори ключ и ще го освободят.

— Очаква ни пътуване по вода. Едва ли ще бъде чак толкова трудно, синко.

Силваношей просто сви рамене. Понасяше болката и неудобството, без да се оплаква. Загърна се в едно одеяло и като подрънкваше с веригите, легна на земята.

Алхана седна до него. Нощта бе необичайно тиха. Сякаш всички живи същества бяха затаили дъх от страх да не нарушат покоя й. Единствено реката продължаваше да говори. Бързото й течение преминаваше край тях и нашепваше печално за ужасите, към които се бе устремило, неспособно да спре своя бяг.

— Сигурно си изтощен, сине — каза също толкова приглушено Алхана. — Няма да ти отнемам от времето за сън. Просто исках да знаеш, че разбирам. Падна ти се да живееш в трудни времена. Случиха ти се неща, които с лекота биха съкрушили и най-силния и мъдър мъж, а си все още момче. Признавам, че със страх очаквах срещата ни днес, защото смятах, че ще те открия смазан от непоносимия товар. Боях се, че лъжите на човешката вещица са те оплели напълно в паяжината си. Фокусите й са впечатляващи, но не бива да те заблуждават. Тя е вещица и измамница и кара хората да виждат онова, което искат. Могъществото на боговете си отиде от света. И никъде не виждам доказателство, че отново се е завърнало.

Алхана замълча, за да позволи на Силваношей да й отговори. Младежът оставаше мълчалив. Очите му бяха изпълнени със светлината на звездите и се взираха в тъмнината.

— Зная, че сигурно сега тъжиш за случващото се в Силваност — продължи тя, разочарована от липсата на ответ. — Обещавам ти, както обещах и на Ролан от кирата, че ще се завърнем в апогея на силата си и ще прогоним мрака от онзи красив град. А ти отново ще бъдеш крал. Това е най-свидното ми желание. Куражът и издръжливостта ти през тази нощ доказаха, че си достоен да получиш свещеното доверие на народа и да понесеш големите отговорности.

По устните на Силван плъзна бледа усмивка.

— Значи се доказах пред теб, така ли, майко? И смяташ, че най-сетне си струва да ме натовариш с моето наследство?

— Не беше нужно да ми се доказваш в нищо, Силваношей — изрече тя, съжалила за думите си в мига, в който ги беше изрекла. Тя заекна, опита се да обясни: — Ако с нещо съм те накарала да смяташ така, то не е било нарочно. Обичам те, синко. Гордея се с теб. Сигурна съм, че странните и ужасни събития, случили се с теб напоследък, са те накарали да възмъжееш изведнъж, и то когато съвсем лесно си можел да бъдеш премазан от тях.

— Радвам се, че заслужих одобрението ти, майко — каза Силван.

Алхана почувства болка и обида от студеното му поведение. Не можеше да си го обясни, но след секунда размисъл го отдаде на факта, че беше ранен и навярно уморен. Очите му се взираха толкова напрегнато в нощното небе, че като нищо някой можеше да си представи как младежът брои всяка една яркобяла звезда там горе.

— Баща ми често разказваше една история, майко — обади се Силваношей, точно когато тя се канеше да се изправи. Принцът се обърна на една страна под съпровода на подрънкващите вериги — дисонантен и самотен звук в тъмната нощ. — История за една жена от расата на човеците… не мога да си спомня името й. Тя дошла при елфите от Квалинести в друго, също така изпълнено с мъка и опасност време, носейки жезъл със син кристал, като твърдяла, че е изпратена при тях от боговете. Сещаш ли се за коя история ти говоря, майко?

— Името й беше Златна Луна — каза Алхана. — Историята е истинска.

— Повярваха ли й елфите, когато им казваше, че носи дар от боговете?

— Не — отвърна разтревожено тя.

— Била е обявена за вещица и измамница от мнозина, а сред тях е бил и баща ми. И все пак е донесла дар от боговете, нали?

— Сине — започна Алхана, — има разлика…

— Много съм изморен, майко — каза Силваношей, придърпа одеялото над рамото си и се обърна с гръб към нея. — Нека почивката ти бъде благословена — прибави след секунда.

— Мирен сън, синко — отговори Алхана, като се приведе, за да го целуне по бузата. — На сутринта отново ще поговорим, но сега само ще ти напомня, че Мрачните рицари убиват елфи в името на този така наречен Един Бог.

Откъм принца не долетя никакъв друг звук, освен горчивото звънтене на оковите. Или се беше размърдал от неудобство, или се приготвяше да заспи. Нямаше как да отгатне, понеже не виждаше лицето му.

Преди сама да си легне, Алхана обиколи лагера, за да се увери, че всички постови са по местата си. След като се успокои, че елфите са нащрек, тя седна на брега на реката и се замисли с отчаяние и гняв за ужаса, вилнеещ тази нощ из Силваност.

Реката скърбеше и оплакваше съдбата на елфите заедно с нея, а сетне изведнъж й се стори, че дори различава някакви думи сред бълбукането на течението.

Реката напусна бреговете си. Мрачните води преляха, надигнаха се и я погълнаха.

Алхана се събуди стреснато, за да открие, че сутринта е настъпила. Слънцето се бе вдигнало високо над върховете на дърветата. Облаците бързо прелитаха през лицето му, закриваха го и отново му позволяваха да се появи, сякаш светилото й намигаше и се усмихваше на някаква тяхна взаимно споделена шега.

Разгневена от собствената си недисциплинираност и заради това, че си бе позволила да заспи, когато опасността ги дебнеше отвсякъде, тя скочи на крака. За нейно изумление откри, че явно не беше единствената заспала на пост. Постовите също дремеха прави, отпуснали брадички на гърдите си, със затворени очи и изпопадали на земята оръжия.

Самар лежеше до нея. Ръката му бе протегната, като че тъкмо се бе канил да й каже нещо. Сънят го беше надвил, без да е успял да отрони и дума.

— Самар! — повика тихо тя и го разтърси. — Самар! Нещо се е случило с нас.

Генералът се събуди моментално. Лицето му пламна от мисълта, че не е успял да изпълни задължението си. Той изкрещя гневна заповед, която тутакси разбуди всички елфи.

— Вината е моя — произнесе той с горчивина и раздразнение. — Цяло чудо е, че враговете ни не са се възползвали от удобната възможност да ни прережат гърлата! Възнамерявах да потеглим още с настъпването на зората. Чака ни дълго пътуване, а вече сме изгубили два ценни часа. Трябва да побъ…

— Самар! — Викът на Алхана прониза сърцето му. — Ела бързо! Синът ми!

Тя сочеше към празното одеяло и оковите, които така и не бяха успели да разсекат. В калта до одеялото се забелязваха следи от ботуши и конски копита.

— Отвели са го — каза изплашено тя. — Отвели са го през нощта!

Самар проследи отпечатъците от копита до реката, където изчезваха. В съзнанието му със стряскаща яснота изникна образът на червения кон, препускащ без ездач през гората.

— Никой не го е отвел, Кралице — каза той. — Но някой е дошъл да го вземе. И се боя, че е тръгнал с него доброволно.

Алхана се взря в нашарените със слънчеви зайчета води на реката — искряща и ярка на повърхността си, но мрачна, бурна и изпълнена с опасности в дълбокото. Потрепери при спомена за думите, които бе чула преди да заспи.

Спи сън всевечен, спи.