Драконите на изгубената звезда

28 Градът се събужда

Лейди Одила се събуди, за да открие, че слънцето блести право в очите й. По правило тя не спеше до късно; обикновено ставаше малко преди сивата светлина на зората да се прокрадне през прозореца. Мразеше да се успива. Чувстваше се оглупяла и отпусната и я болеше главата, сякаш беше прекарала цялата нощ из градските таверни. Вярно, след присъствието си на Съвета, се бе отбила в „Кучето и патицата“, любимата таверна на соламнийците, но не за да пие, а за да стори онова, което беше обещала на Първата учителка: да разпита дали някой не познава Джерард ут Мондар или пък е чувал нещо за него.

Рицарите не успяха да се сетят каквото и да е. Един каза, че познавал някого, който току-що се бил завърнал от онази част на Ансалон или там някъде, а друг спомена, че шивачката на жена му може би имала брат, който бил моряк и вероятно бил работил за бащата на Джерард. Не беше много убедително. Одила обърна по чаша-две силно ябълково вино с неколцина познати, след което се прибра да се наспи.

Докато нахлузваше през глава ленената риза, подплатената кожена туника и вълнените чорапи, които носеше под бронята си, жената-рицар ругаеше под нос факта, че така и не бе успяла да стане рано и да поведе поредния патрулен обход в търсене на синия дракон. Надяваха се да заловят създанието, докато ловува на хлад из сутрешните мъгли и преди да се е прибрало обратно в леговището си, далеч от ярките дневни лъчи на слънцето. Дотук с хубавата идея. Все пак нищо не им пречеше да опитат да заловят звяра и докато спи.

Тя облече връхната дреха с избродиран герб на Соламнийския орден, пристегна меча около кръста си, заключи вратата и забърза към щаба. Обитаваше втория етаж в сградата на бивша странноприемница, използвана от рицарите, които нямаха къщи в града, но служеха в Солантъс. Докато с дрънчене се спускаше надолу по стълбите, откри, че другарите й по оръжие също са малко по-мудни от обичайното. Едва не се сблъска със сър Алфрик, който предполагаемо трябваше вече да е сменил началника на стражата при главните порти, но очевидно беше решил да позакъснее, защото тъкмо изхвърчаше от стаята си, понесъл в едната ръка ризата и меча, а в другата — шлема си.

— Добро утро и на вас, сър — каза Одила с многозначителен поглед към предницата на панталоните му.

Сър Алфрик се изчерви като домат, след което забързано пристегна съответните връзки, за да се приведе в благоприличен вид и продължи тичешком надолу.

Като се усмихваше потайно на шегата си и доволна от това, че случаят я бе спасил от порицание, Одила пъргаво влезе при оръжейника. Предишният ден беше оставила нагръдника си за поправка на една откъсната кожена каишка и изкривена катарама и бе получила уверенията им, че до сутринта бронята ще бъде готова. Всички, които срещаше, обаче, изглеждаха сънени и размъкнати или раздразнени и ядосани. Изненадано се размина с мъжа, който трябваше да смени нощния надзирател в затвора. Рицарят се прозяваше и със залитане бързаше да се яви на работа.

Да не би всички в Солантъс да се бяха успали?

Известно време Одила размишлява над този тревожен въпрос. Онова, което в началото й се бе сторило просто като странна и неприятна случка, започваше да придобива все по-сериозно значение. Нямаше никаква причина да вярва, че необичайният пристъп на леност, сполетял жителите на града, има каквото и да е общо със затворниците, но просто за да бъде сигурна, реши да се отбие дотам и да се увери лично.

Когато пристигна, откри, че в затвора цари покой, и още по-точно, че надзирателят се е проснал на писалището си и похърква блажено, но ключовете все още висят върху куката на стената. Лейди Одила го събуди с остро почукване на кокалчетата на пръстите си по голото му теме, при което мъжът рязко се изправи и замига, гледайки я объркано. Докато надзирателят идваше на себе си от сладката дрямка, тя обиколи килиите и скоро установи, че всичките им обитатели също спят непробудно. Никога дотогава в затвора не бе царила такава тишина.

Поуспокоена, Одила реши, след като така и така вече беше тук, да се отбие при Джерард и да му съобщи, че е открила хора, които биха могли да потвърдят самоличността му. Жената-рицар слезе по стълбите, заобиколи ъгъла и се закова изумено. Сетне поклати глава, обърна се на пети и бавно се върна горе.

— А тъкмо бях готова да предположа, че може и да говори истината — каза сама на себе си. — Това ще ме отучи да се възхищавам на очите с цвят на метличина. Мъже! Родени лъжци. Всичките до един.

— Свири тревога! — нареди на сънливия надзирател. — Предупреди стражата. Затворниците са избягали.

Остана замислена за момент, чудейки се как да постъпи. Първоначалното й разочарование вече се изпаряваше и отстъпваше място на яда. Беше му се доверила — само изчезналите богове знаеха защо ли всъщност, — а той бе избягал. Не че й се случваше за пръв път, но възнамеряваше да е за последен. Тя излезе и се насочи към конюшните. Знаеше накъде са се отправили Джерард и неговите приятелчета. Разбира се — право към дракона. Когато стигна до конюшните, първо провери дали не липсват коне. Нямаше такива, следователно рицарят бе тръгнал пеша. Това поне отчасти й донесе облекчение. С късите си крачета гномът и кендерът със сигурност щяха да го забавят.

Метна се на коня си и препусна през улиците на Солантъс, докато градът съвсем бавно се пробуждаше, сякаш всичките му жители страдаха от зловредните ефекти на повсеместен махмурлук.

Премина през множеството порти, като спираше единствено, за да се увери дали някой е виждал бегълците през нощта. Никой от стражите не ги бе забелязвал, но така или иначе по време на смяната надали бяха видели нещо по-различно от вътрешността на клепачите си. Когато пристигна при последната порта, откри, че Звездният учител Микелис също е там.

Стражите тук бяха почервенели и раздразнени. Началникът им казваше вбесено на Микелис:

— … ги залових да спят на пост.

Одила дръпна юздите.

— Какво има, Звездни учителю? — попита тя.

Потънал в собствените си мисли, той явно не я разпозна, въпреки че се бяха виждали по време на делото.

— Първата учителка е изчезнала. Миналата нощ не е спала в леглото си…

— Тогава сигурно е била единствената, която не е спала в Солантъс — сви рамене жената-рицар. — Може да е отишла при приятел.

Микелис клатеше глава.

— Не е, търсих навсякъде, говорих с всички. Никой не я е виждал откакто напусна Съвета на рицарите.

Одила обмисли чутото.

— Съветът на рицарите. Където Първата учителка говори в защита на Джерард ут Мондар. Вероятно ще ви заинтересува, Звездни учителю, че през изминалата нощ затворникът е избягал от килията си.

Той я погледна шокирано.

— Разбира се, вие не намеквате, че…

— Помогнали са му — отвърна намръщено Одила. — Получил е помощ, и то от човек с мистични способности.

— Не мога да повярвам! — изкрещя разгорещено Микелис. — Първата учителка Златна Луна никога не би…

Одила не чака, за да чуе повече за Първата учителка Златна Луна. Тя пришпори коня си в галоп и препусна през портата и надолу по главния път. Докато яздеше, опитваше да сложи мислите си в ред, да стигне до каквото и да е. Беше повярвала на историята на Джерард, колкото и странна и фантастична да бе тя, а убедителната му молба в края на делото — молба в полза на елфите от Квалинести, я беше впечатлила. Но още по-впечатлена бе от Първата учителка, което си беше направо невероятно, като се вземеше предвид, че лейди Одила по правило нямаше голяма вяра на разните му чудеса на сърцето, или с каквото там си губеха времето днешните мистици. Даже повярва на кендера. Някъде по това време й се наложи да си зададе въпроса дали пък не е започнала да губи здравия си разсъдък.

Вече се беше отдалечила на около две мили от града, когато забеляза, че към нея приближава друг ездач. Мъжът пришпорваше немилостиво коня си и препускаше ниско приведен, за да увеличи още повече скоростта. Когато профуча край нея, Одила забеляза, че от устата на животното капят големи късове пяна. Облеклото на мъжа й беше познато. Ездачът беше съгледвач, а от лудешкия бяг на животното под него можеше само да се заключи, че новините са особено спешни. Любопитството я жегна, ала все пак продължи по пътя си. Каквито и да бяха вестите, щяха да почакат до завръщането й.

Язди още близо миля, преди да чуе първата тръба.

Одила дръпна юздите, обърна се в седлото и смаяно се загледа към градските стени. Обадиха се още тръби, последвани от призива на барабаните, което означаваше само едно: беше забелязан враг и врагът приближаваше. В западна посока, точно над линията на хоризонта, се виждаше огромен облак прах. Тя се втренчи в облака, като се опитваше да разбере какво го причинява, но се намираше твърде далеч от него. Постоя нерешително в продължение на няколко секунди. Тръбите я зовяха назад, за да поеме задълженията си на градските стени. Собственото й чувство за дълг обаче я караше да продължи напред и да залови отново избягалия затворник.

Или най-малкото, хубаво да си поговори с него.

Одила хвърли един последен поглед към облака и установи, че е нараснал. Смушка коня, за да го накара да препусне по-бързо.

През цялото време внимателно се взираше от двете страни на пътя, за да не пропусне мястото, където малката група е навлязла сред тревата и се е насочила към дракона. Откри го след още няколко мили. Беше изненадана и странно удовлетворена, че дори не си бяха направили труда да прикрият следите си. Един закоравял и хитър престъпник би положил усилия поне да осуети опитите на закона да влезе в дирите му. Вместо това степната трева пред нея бе отъпкана безсрамно и съвсем очевидно. Тук-там някой като че ли беше правил опити да се отклони от пътя — вероятно кендерът — само за да бъде върнат обратно в правилната посока.

Одила завъртя главата на коня и тръгна подир ясно забележимите следи. Колкото повече се приближаваше към потока, толкова повече свидетелства откриваше, че не си губи времето напразно. Навсякъде се срещаха предмети, навярно изпаднали от кесиите на кендера: огъната лъжица, лъскаво парче слюда, сребърен пръстен, чаша с герба на лорд Тасгол. Вече се намираше сред дърветата и яздеше по протежение на брега, където за пръв път беше срещнала Джерард. Тук тревата още не бе изсъхнала от утринната роса и следите от стъпки се забелязваха ясно: от чифт грамадни, обути в ботуши крака, от чифт по-малки, също с ботуши, но с меки подметки, от едни още по-малки — на кендера, понеже бяха най-отпред — и от четвърти чифт, които се влачеха след всички. Най-вероятно на гнома.

Скоро стигна до мястото, където групата бе спряла и един от тях се беше отделил, за да отиде нанякъде — рицарят, разбира се, поел в търсене на дракона. Всичко подсказваше, че кендерът е направил опит да тръгне с Джерард, но ако се съдеше по нерешителното ровене с върха на обувката в земята и последвалата промяна на посоката, явно му бяха наредили да се върне. На по-късен етап рицарят се беше появил отново, а останалите го бяха последвали.

Одила слезе от седлото и остави коня си на самия бряг на реката с командата да не мърда, докато не го извика. След това продължи пеша, като се стараеше да вдига възможно най-малко шум, но без много бавене. Следите бяха съвсем пресни. Утринното слънце тъкмо започваше да изсушава земята. Не се боеше, че може да е закъсняла. През цялото време бе наблюдавала небето, ала така и не беше забелязала в него да се издига син дракон.

Даваше си сметка, че сигурно ще отнеме известно време, преди рицарят да успее да убеди един син дракон — създания, известни с изключително гордата си, отдадена изцяло на злото природа — да вземе на гърба си кендер, гном и мистик от Цитаделата на светлината. От друга страна, все още не можеше да си представи как Първата учителка, която до неотдавна бе рискувала живота си в сражения със сините дракони и всичко онова, което те символизираха, се приближава до някое от чудовищата и дори е склонна да язди някое от тях.

— От любопитно по-любопитно — каза си жената-рицар.

Макар и в далечината, все още чуваше призива на тръбите. Камбаните в Солантъс също се бяха присъединили към тревогата, обхванала всички останали и призоваваха земеделците и пастирите от околностите да изоставят домовете си и да потърсят закрилата на градските стени. Одила наостри слух, за да долови по-добре друг, различен от този на камбаните и тръбите звук. Гласове.

Пропълзя още по-напред, като се вслушваше напрегнато. Вече разпознаваше гласовете на Джерард и Златна Лу на. Сложи ръка на дръжката на меча си. Планът й беше да се втурне напред, да повали рицаря с един удар по главата и да го използва като заложник, за да предотврати намесата на синия дракон. Естествено, всичко зависеше от отношенията между Джерард и създанието, така че нищо не гарантираше, че драконът няма да я атакува, без да се интересува от съдбата на ездача си. Това обаче беше риск, който Одила смяташе да поеме. Вече й бе омръзнало от лъжи. Пред себе си имаше мъж, който щеше да й каже истината или да умре.

Пещерата й беше позната, понеже в търсенето на дракона, вече я бе проверявала заедно с обходния патрул, без да открие и следа от звяра. Навярно се беше преместил впоследствие, реши тя, докато се промъкваше напред. Съсредоточи се в стъпките си, за да не настъпи някоя суха клечка или шумолящ куп листа и заслуша онова, което казваха гласовете:

— Бръснач ще ви отведе до Нощлунд, Първа учителко — говореше Джерард с приглушен и изпълнен с почтителност глас. — Ако, както твърди кендерът, Кулата на Върховното чародейство е там, драконът ще я открие. Не е нужно да разчитате на указанията на кендера. Но все пак ви умолявам да размислите. — Гласът му стана по-откровен и напрегнат: — Нощлунд има лоша слава, и от това, което съм чувал, тя е напълно заслужена.

Мълчание. А после:

— Много добре, Първа учителко. Щом това е вашето желание…

— Така е, сър — отекна чистият и решителен глас на Златна Луна откъм пещерата.

Джерард отново заговори.

— Предсмъртното желание, което Карамон отправи към мен, беше да отведа Тасълхоф при Даламар. Може би е най-добре да пътувам заедно с вас. — В тона му се долавяше неохота. — Но и вие чувате призива на тръбите. Солантъс е нападнат. Трябва да се върна в града…

— Зная какво е имал предвид Карамон, сър Джерард — каза Златна Луна. — Разбирам смисъла на молбата му към вас. Сторили сте повече от достатъчно, за да изпълните предсмъртното му желание, така че спокойно мога да ви освободя от отговорността. Вашият живот и този на кендера се бяха преплели, ала сега пътищата ви се разделят. Имате пълното право да се върнете и да се включите в защитата на Солантъс… Оттук поемам аз. Какво казахте на дракона за мен?

— Казах на Бръснач, че сте мрачен мистик, който пътува под прикритие. Водите с вас кендера, защото твърди, че е намерил път към вътрешността на Кулата. Гномът е негов съучастник, тъй че няма как да ги разделите. Бръснач ми повярва. Разбира се, че ми повярва — прибави с горчивина Джерард. — Всички вярват на лъжите, които изричам, и никой не вярва на истината. Питам се що за странен и извратен свят сме принудени да обитаваме?

Той въздъхна тежко.

— Имате писмото от крал Гилтас — отбеляза Златна Лу на. — Поне на него ще повярват.

— Дали? Струва ми се, че ги надценявате. Трябва да побързате, Първа учителко. — Рицарят замълча и сякаш отново започна да спори със себе си: — И все пак, колкото повече мисля по въпроса, толкова по-малко склонен съм да ви пусна да отидете съвсем сама в Нощлунд…

— Нямам нужда от защита — увери го тя с омекнал глас. — И мисля, че дори и да имах, едва ли бихте могли да ми я предложите. Който и да ме зове там, сигурна съм, че ще се погрижи да пристигна невредима. И не губете вяра в истината, сър — допълни внимателно. — Нито се бойте от нея, колкото и ужасна да ви се струва.

Одила стоеше нерешително пред входа на пещерата и се чудеше как да постъпи. Джерард имаше шанс да избяга, ала не се възползваше от него. Вместо това смяташе да се върне и да се включи в защитата на Солантъс. Всички вярват на лъжите, които изричам, никой не вярва на истината.

Тя изтегли меча си от ножницата, стисна го здраво, след което напусна прикритието на дърветата и твърдо се насочи към пещерата. Джерард стоеше с гръб към нея и се взираше в мрака отвъд. Носеше кожените дрехи на драконов ездач, единствените, които имаше и които бе носил в затвора. Беше си взел обратно меча и колана. В ръката си държеше кожения шлем. И беше сам.

Долавяйки стъпките й, Джерард се обърна, а щом я забеляза, завъртя очи и поклати глава.

— Ти! — измърмори. — Само ти ми трябваше. — Отново се взря в тъмнината.

Одила доближи върха на оръжието си към врата му. Забеляза, че очевидно се бе облякъл набързо. Или това, или го бе сторил на тъмно, понеже кожената туника бе обърната наопаки.

— Ти си мой пленник — заяви му сурово. — Не мърдай. Не се опитвай да извикаш дракона. Една дума и ще те…

— Какво? — поиска да узнае рицарят.

Той се завъртя, като изблъска острието на меча й встрани от пътя си, след което я подмина, за да се отдалечи от пещерата.

— Ако идваш, идвай — заяви безцеремонно. — Или ще стигнем в Солантъс чак след края на битката.

Одила се усмихна, ала едва щом отново й бе обърнал гръб и не можеше да я види. Отново придаде суров израз на лицето си и забърза след него.

— Я почакай! — каза тя. — Къде си мислиш, че отиваш?

— Обратно в Солантъс — отвърна хладно той. — Не чуваш ли тръбите? Градът е нападнат.

— Ти си мой пленник…

— Чудесно, аз съм твой пленник — съгласи се рицарят. После й подаде меча си. — Къде е конят ти? Предполагам, че едва ли си довела кон и за мен. Не, разбира се, че не. Това щеше да изисква известна предвидливост, но вече сме наясно, че имаш ум колкото на тритон. Доколкото обаче си спомням, конят ти е здраво животно. До Солантъс не е далеч. Може да носи и двама ни.

Одила използва дръжката на меча му, за да се почеше по тила.

— Къде изчезна лечителката? И останалите? Кендерът и гномът. Твоите… мм… съучастници.

— Там вътре — отговори рицарят и махна с ръка по посока на пещерата. — Бръснач също е вътре, но в дъното. Смятат да потеглят по здрач. Чувствай се свободна да се присъединиш към тях и да се изправиш срещу дракона. Особено, след като си довела само един кон.

Одила стисна устни в усилието да не се разсмее.

— Наистина ли възнамеряваш да се върнеш в Солантъс? — попита, като се намръщи мрачно.

— Да, наистина, лейди рицар.

— Тогава, предполагам, ще ти трябва това — рече тя и му подхвърли обратно оръжието.

Джерард беше толкова изненадан, че едва не го изпусна.

Сега беше ред на Одила да го подмине. Докато го правеше, тя му намигна и му хвърли дяволит поглед с крайчето на окото.

— Конят може да носи и двама ни, Царевичко. Както сам каза, трябва да побързаме. А, и е най-добре вече да си затвориш устата, за да не глътнеш някоя муха.

Рицарят се взираше слисано в нея, след което скочи подире й.

— Значи ми вярваш?

— Сега ти вярвам — отвърна многозначително Одила. — Не искам да наранявам чувствата ти, Царевичко, но не си достатъчно умен, за да скалъпиш сцената, която ми изигра преди малко. Пък и — въздъхна дълбоко тя — историята ти е толкова глуповата, с всичките й там млади деветдесетгодишни старици, мъртви-живи кендери и гноми. Няма начин да не ти повярвам. Никой не може да измисли нещо подобно и да очаква да му се размине. — Одила го погледна през рамо. — Значи наистина имаш писмо от краля на елфите?

— Искаш ли да ти го покажа? — попита с недоволна усмивка той.

Тя поклати глава.

— Не на мен. Признавам си съвсем честно, че дори не знаех елфите да имат крал. Нито пък ме е грижа за него. Но предполагам, че е хубаво, дето някой все пак се интересува от тези неща. Що за войн си ти, Царевичко? Не ми се струваш от най-мускулестите — подметна презрително, взирайки се в ръцете му. — Може би си от жилавите?

— Ако лорд Тасгол ми позволи да се бия — измърмори рицарят, — имате думата ми, че няма да се опитам да избягам. Ако пък не, ще правя каквото и да е, ще помагам на ранените, ще гася пожари или ще…

— Мисля, че ще ти повярват — каза тя. — Както споменах, една история с кендер и гном…

Двамата достигнаха мястото, където Одила бе оставила коня си. Жената-рицар се метна на седлото. После погледна Джерард. Той отвърна на погледа й. Наистина имаше стряскащо сини очи. Никога досега не бе виждала очи с такъв цвят. Бяха ясни и светли. Тя му подаде ръка.

Той се залови и успя да се покатери на задницата на коня. Одила цъкна с език, за да подкара животното.

— Най-добре обвий с ръце кръста ми, Царевичко — предложи тя. — Иначе може да паднеш.

Джерард обгърна талията й и се плъзна по задницата на коня, за да се озове плътно притиснат в нея.

— Нищо лично, лейди Одила.

— Каква съм и аз — отвърна с мечтателен тон тя. — А вече бях започнала да избирам венчалната си рокля.

— Никога ли не приемаш нещата на сериозно? — осведоми се раздразнено той.

— Рядко се случва — ухили му се тя. — А и защо ли, Царевичко?

— Името ми е Джерард.

— Известно ми е — отговори Одила.

— Защо тогава не ме наричаш така?

Тя сви рамене.

— Другото повече ти отива, това е всичко.

— А дали пък, ако ме наречеш по име, няма да се превърна в човек, а не в шега? Презирам жените и мисля, че ти също не мислиш нещо по-различно за мъжете. И двамата сме си извадили поука, но може би се страхуваме повече от живота, отколкото от смъртта. Предлагам да го обсъдим по-късно над халба ледено пиво или две. Но нека засега постигнем съгласие поне в следното: ще ме наричаш Джерард. Или сър Джерард, стига да предпочиташ.

Одила си помисли, че изказването му изисква подобаващ отговор, но в същия момент си даде сметка, че нищо не й идва наум. Поне нищо смешно. Тя подкара коня в галоп.

— Спри! — извика внезапно Джерард. — Мисля, че видях нещо.

Жената дръпна юздите. Животното зарови крака в земята и спря задъхано и с тежко повдигащи се хълбоци. Вече бяха излезли от залесения район покрай бреговете на потока и се насочваха към откритото. Пътят лежеше пред тях. Малко по-нататък се спускаше в плитка падина, след което отново излизаше от нея и се насочваше към входа на града. Сега и тя забеляза онова, което Джерард беше видял. Онова, което трябваше да забележи, ако вместо това не се беше зазяпала в тези негови сини очи.

Ездачи. Стотици конници, изливащи се в равнината от западна посока. Яздеха в строй. Знамената им пърхаха на вятъра. Слънчевата светлина се отразяваше от върховете на копия и блестеше по стоманени шлемове.

— Мрачни рицари — каза Одила.

— И стоят между нас и града — допълни Джерард.