Драконите на изгубената звезда

11 Пробуждане

С идването на зората звездите съвсем бавно започваха да избледняват. Ярките им точици изгасваха една по една, надмогнати от още по-яркия огън над Крин. Зората не носеше надежда за народа на Силванести. От смъртта на Мина бяха изминали един ден и една нощ. Генерал Дога лично бе издал заповед мерките за сигурност около столицата да бъдат затегнати, а портите й — затворени. Заради собствената им безопасност, на елфите бе заповядано да останат по домовете си, а и самите те не бяха възразили. По улиците крачеха патрули. Разнасяха се единствено звуците от пристъпващите тежко подковани ботуши и по някоя случайна, остро издадена заповед.

В лагера на Рицарите на Нерака пред стените на Силваност тримата най-висши офицери се бяха събрали до командната палатка на Мина. Срещата им трябваше да се състои по изгрев. Тримата пристигнаха почти едновременно и сега се гледаха смутено и нерешително. Никой не искаше да пристъпи в празната палатка. Духът й все още се усещаше във вътрешността й. Мина присъстваше във всеки един предмет и това присъствие се долавяше още по-ясно в нейното отсъствие. Най-сетне Дога отметна платнището на входа със строго изражение и влезе вътре, последван първо от Самювал и чак тогава от Галдар.

Щом се озоваха в палатката, капитанът запали една маслена лампа, за да прогони нощните сенки, които все още не искаха да напуснат мястото. Тримата се огледаха безрадостно. Въпреки че се бе преместила в палата, водачката предпочиташе да живее и работи сред войниците. Първоначалната й палатка, заедно с част от мебелировката, бяха останали в ръцете на великаните. Новата бе пъстра и изработена по елфически образец. Човеците бързо бяха решили, че подхожда повече на палячо, отколкото на военен предводител, но не можеха да не признаят, и то с възхищение, дори и да беше неохотно, че е лека, лесна за опаковане и издигане и че предпазва от природните стихии далеч по-успешно, отколкото палатките, с които запасяваха Мрачните рицари.

Вътре имаше маса, заета от двореца, няколко стола и походно легло, където Мина понякога спеше, ако се наложеше да работи до късно. От празненството насам никой не беше влизал в тази палатка. Личните вещи на водачката стояха недокоснати по местата си. Върху масата бе простряна карта, изпъстрена с бележки с нейния почерк. Малки дървени блокчета и стрелки отбелязваха движенията на войски. Галдар незаинтересовано хвърли един поглед, решил, че това е карта на Силванести. Когато обаче установи, че съвсем не е така, въздъхна и поклати рогатата си глава. Източният край на света бе застъпен с очукано тенекиено канче, наполовина пълно със студен тарбиански чай. На северозапад същата функция изпълняваше разтопена свещ. Явно Мина бе работила едва ли не до последния момент преди празненството. Част от восъка на свещта се бе стекъл по картата, плъзгайки се през Новото море. Дълбоко в гърдите на Галдар нещо заклокочи. Той потърка зурла и отмести поглед.

— Какво е това? — попита Самювал, като се доближи и също се взря в картата. — Проклет да съм — обади се след минутка. — Соламния. Изглежда ни чака дълъг път.

Минотавърът се намръщи.

— Път! Ха! Мина е мъртва. Лично проверих пулса й и не го долових. Нещо със сигурност се е объркало!

— Тихо, може да ни чуят стражите — предупреди го капитанът, като се озърна към платнището на входа. Беше пристегнал кожените върви, но отвън стояха двама пазачи.

— Освободи ги — обади се Дога.

Самювал отиде до изхода и подаде глава навън:

— Намерете си работа при готвача. Върнете се след час.

Побави се само колкото да хвърли един поглед към палатката в непосредствена близост до тях. Там бе спяла Мина преди смъртта си и пак там държаха тялото й сега, положено на походното легло, облечено в бели дрехи. В краката й стояха струпани бронята и оръжието й. Стените на палатката бяха навити нагоре, за да могат всички да виждат водачката и да й отдадат последната си почит. Войниците и рицарите не само идваха да го сторят, но и оставаха. Онези от тях, които нямаха задължения, поддържаха бдението през целия ден след смъртта й, както и през изминалата нощ. А щом настъпеше време да поемат поста си на друго място, другарите им с готовност ги отменяха. Цареше тишина. Никой не говореше.

Мълчанието им не бе продиктувано единствено от скръбта, но и от гнева. Елфите бяха убили тяхната Мина и сега трябваше да си платят. Някои дори бяха надигнали глас да изравнят Силваност със земята още през нощта на смъртта й, ала командирите им бяха забранили. Часовете веднага след злощастното събитие бяха преминали мъчително за Дога, Самювал и Галдар. Само отново и отново повтаряните думи „По заповед на Мина“, успяваха да удържат побеснелите войни в някакво подобие на примирение.

Генерал Дога бързо им бе намерил работа, нареждайки да отсекат дървета за погребалната клада. Войниците, много от които със сълзи на лицата си, се бяха заели със зловещата задача с желание и воля, отсичайки дърветата на Силванести с такова удоволствие, сякаш посичаха самите елфи. Жителите на Силваност се вслушваха във виковете на умиращите дървета — горите на Силванести никога дотогава не бяха усещали силата на брадвата — и скърбяха дълбоко, но и трепереха от страх. Работата продължи през целия изминал ден и през последвалата го нощ. Погребалната клада беше почти готова. Ала готова за какво? Тримата офицери не бяха напълно сигурни.

Тримата се настаниха около масата. Отвън долитаха шумовете на лагера и глухите удари на брадвите. Мъжете продължаваха да влачат още и още гигантски дънери към растящата купчина в средата на полето, където елфите бяха победили войниците на Мина, а сетне сами бяха паднали пред мощта й. Все пак работата им бе мълчалива. Не се чуваха смехове и закачки, нито пък песни. Войните мълчаха мрачно и всеки изпълняваше задълженията си.

Дога нави картата и я остави настрана. Генералът имаше неумолимо лице, обрамчено с гъста брада. Беше на около четиридесет, нисък и на вид поне толкова широк, колкото висок. Едва ли можеше да бъде наречен дебел, а по-скоро набит и здрав. Черната, гъста и къдрава брада неминуемо пораждаше сравнения и заедно с ниския ръст му бе спечелила прозвището Джуджето-генерал. Не че имаше дори далечно кръвно роднинство с джуджетата, както при всеки удобен случай подчертаваше с помощта на юмруците си пред дръзналите да направят подобно предположение, и без съмнение бе човек до мозъка на костите, а също така и член на ордена на Мрачните рицари на Нерака от цели двайсет години насам.

Строго погледнато, Дога беше офицерът с най-висок чин сред тях, ала фактът, че се бе присъединил към тях на най-късен етап, го поставяше в неизгодна ситуация. Офицерите и войниците на Мина все още не го познаваха и веднага бяха изпитали недоверие към него. Генералът също не гледаше с добро око на тях и особено на новоиздигналото се девойче, което — и това го бе поразило и раздразнило най-силно — му беше изпратило подправени заповеди, за да го доведе до границите на Силванести в търсене на яйца от кендер.

Когато най-сетне се добра до страната на елфите с неколкохилядна армия зад гърба си, откри, че щитът все още си стои на място и че никой и нищо не може да премине през него. Съгледвачите вече донасяха, че наблизо се събира огромна войска на великаните, готова да нанесе смъртоносен удар на Мрачните рицари, откраднали земите им. Дога и частите му се намираха в капан. Не можеха да се изтеглят, понеже това би значело да предприемат нов поход през териториите на великаните, но не можеха и да продължат напред. Генералът тъкмо бе изругал по адрес на Мина високо и освирепяло, когато щитът просто изчезна.

В началото докладите за случилото се го изумиха и накараха лично да отиде, за да се увери с очите си. Изпитваше силни съмнения дали да даде заповед за потегляне, тъй като се боеше, че мигом пред тях ще изскочи гора от елфи, многобройни като посивелите мъртви дървета, растящи из земите край границата. Но тогава откъм вътрешността се зададе на кон един от офицерите на Мина и започна да им маха.

— Мина ви подканя да не се боите и да продължите напред, генерале — извика рицарят. — Елфическата армия е в Силваност, но е отслабена значително от битката с дракона Циан Кръволок и пагубното влияние на щита. Сега не представляват заплаха за вас. Пътят ви е открит.

Дога се вслуша в подканата, макар и с несекваща подозрителност. Докато пресичаха границата, не сваляше ръка от меча си, в очакване всеки момент да попадне на засада от хиляда остроухи. Армията му така и не бе срещнала съпротива — дори напротив. Елфите, които срещаха, залавяха с лекота и убиваха, след което, съгласно заповедта на лорд Таргон, започнаха да му ги изпращат.

Генералът си оставаше подозрителен. Войниците му постоянно бяха нащрек. Все още не бяха достигнали до Силваност. После пък заприиждаха невероятните сведения, че столицата е паднала под напора на една шепа войни. Че Мина е влязла през портите триумфално и че в момента се разполага като у дома си в Кулата на звездите. Освен това очаквала пристигането на Дога с нетърпение и отново го подканяла да побърза.

Чак когато генералът най-сетне пристъпи по улиците на града, без да срещне каквато и да е съпротива, той и войниците му най-сетне повярваха, че Мрачните рицари на Нерака наистина са покорили народа на Силванести. Така рицарите бяха постигнали нещо, с което дори армиите на Такхизис по време на Войната на Копието не можеха да се похвалят. Дога с нетърпение очакваше срещата си с Мина. В действителност продължаваше да изпитва съмнения, че тя наистина е жената, отговорна за всичко това. И предполагаше, че зад невероятния успех се крие някой по-възрастен и по-мъдър командващ офицер, използващ момичето като обикновен параван, за да бъдат войниците щастливи и доволни.

Генералът откри грешката си веднага щом двамата с Мина се срещнаха. Внимателният наблюдател бързо откриваше, че всички край нея изпълняват заповедите й безпрекословно и с готовност. И не само това — отнасяха се към нея с уважение, граничещо с преклонение. И най-тихата й дума беше заповед. Нарежданията й се изпълняваха на секундата и без допълнителни въпроси. Първоначално Дога просто възнамеряваше да поднесе почитанията си и толкова, ала след няколко минути в присъствието й откри, че е очарован и изпълнен с благоговение. След което на драго сърце се присъедини към редиците на обожателите й, понеже, щом надникна в очите с цвят на кехлибар, съзря там и собственото си мъничко отражение.

Същите тези очи сега бяха затворени, а топлият им огън бе потушен завинаги.

Галдар се наведе през масата:

— Отново ви повтарям, нещо се е объркало. — Той намръщено се облегна назад. Козината, покриваща лицето му, бе прорязана от две тъмни бразди. — Изглежда мъртва. Студена е. И не диша.

— Тя сама ни предупреди, че отровата има такъв ефект — намеси се раздразнено Самювал. Фактът, че изпитваше раздразнение, бе сигурен признак за нервността му.

— Говорете по-тихо — нареди им Дога.

— Никой няма да ни чуе в този невероятен шум — отвърна капитанът, говорейки за отсечените удари на брадвите.

— Няма значение. Най-добре да не поемаме излишни рискове. Единствени ние тримата знаем тайната на Мина и трябва да я пазим, както обещахме. Ако някой разбере, мълвата ще се разнесе като летен пожар и всичко ще се провали. Скръбта на войниците трябва да изглежда истинска.

— Може пък войниците да знаят по-добре — измърмори Галдар. — Може би те знаят истината, а ние сме се заблудили.

— Какво трябва да направим според теб, минотавре? — попита генералът. Веждите му бяха надвиснали заплашително над дебелия нос. — Ще се противопоставиш ли на заповедите й?

— Дори и да е… — Галдар замълча в нежелание да произнесе злокобната дума. — Дори и нещо да се е объркало — поправи се той, — заповедите, които ни даде, са последните й нареждания. Що се отнася до мен, аз ще им се подчиня.

— Аз също — кимна Дога.

— Няма да й се противопоставя — продължи минотавърът, като подбираше внимателно думите си. — Но признайте, че заповедите й се основаваха на едно предположение, което до този момент така и не се е потвърдило.

— Тя предсказа опит за покушение върху живота си — възрази Самювал. — Предсказа и че глупавият елф ще влезе в ролята на лапата на котката. И двете неща излязоха верни.

— Но не предсказа, че това ще стане с отровен пръстен — каза сурово Галдар. — Видя иглата. Видя, че беше пронизала кожата й.

Той започна да барабани с пръсти по масата и хвърли поглед изпод вежди на другарите си. Имаше нещо на ум, нещо не особено приятно, ако се съдеше по намръщеното му лице, но явно не бе сигурен дали да го сподели, или не.

— Хайде, Галдар — обади се най-сетне капитанът. — Изплюй камъчето.

— Добре тогава. — Минотавърът изгледа първо единия, а после и другия. — И двамата я чухте да казва, че дори мъртвите служат на Единия Бог.

Дога помести огромното си туловище в скърцащия стол. Самювал се заигра с восъка на изгасналата свещ. Никой не отговори.

— Тя обеща, че Единият Бог ще внесе смут сред редиците на враговете ни — изрече тежко Галдар. — Но никога не ни е обещавала, че отново ще я видим жива…

— Там, в палатката на командира! — извика нечий глас. — Нося съобщение от лорд Таргон. Позволете да се представя.

Тримата се спогледаха. Дога забързано се изправи и развърза вървите на платнището. Вестоносецът пристъпи вътре. Носеше бронята на драконов ездач, беше обветрен и покрит с прах. Той отдаде чест и подаде на генерала цилиндричния калъф със съобщението.

— Не очакват отговор, милорд — каза мъжът.

— Много добре. Свободен си. — Дога разгледа печата на капака и отново се втренчи в другите двама офицери.

Щом вестоносецът излезе, генералът удари калъфа в масата, за да разчупи печата. Капитанът и минотавърът проследиха как вади свитъка и го развива. Той прегледа бегло написаното и отново вдигна очи, в които се четеше триумф.

— Идва — каза той. — Мина беше права.

— Слава на Единия Бог — въздъхна облекчено Самювал. Той смушка с лакът Галдар: — Е, какво ще кажеш сега, приятелю?

Минотавърът сви рамене и кимна, но не каза нищо. Когато генералът и капитанът вече бяха излезли, за да дадат разпореждания на помощниците си за предстоящото пристигане на Негова светлост, Галдар все още стоеше съвсем сам в палатката, където продължаваше да витае духът на Мина.

— Ще славословя Единия Бог, щом докосна ръката ти и отново усетя, че е топла — прошепна й тихо. — Не по-рано.

Лорд Таргон и шестимата му телохранители пристигнаха около час след залез. Телохранителите и Негова светлост яздеха сини дракони. За разлика от повечето високопоставени офицери в Ордена, Таргон не разполагаше със собствен дракон, така че всеки път взимаше по някой от конюшните. Това съкращаваше разходите му, или поне това бе неговото обяснение. В действителност, ако наистина искаше да притежава свой дракон, нищо не би го спряло да го направи и дори да прехвърли разноските към перото на общите разходи. Всъщност, Господарят на Нощта не желаеше дракон, понеже нито харесваше създанията, нито пък им имаше каквото и да е доверие. Може би последното се дължеше на факта, че като ментат Таргон много добре разбираше, че в отговор драконите също не го харесваха и не му се доверяваха.

Освен това не намираше каквото и да е удоволствие в ездата на дракон и винаги когато беше възможно, пътуваше на гърба на кон. В този случай обаче, колкото по-бързо отдадяха девойчето на пламъците, толкова по-добре, така че с радост се бе лишил от собствения си комфорт в замяна на крайната цел. И беше взел със себе телохранители, не защото искаше да направи впечатление или се боеше от нападение, но понеже бе убеден, че драконът ще се опита да стори нещо, с което да го изложи на опасност — без значение дали би се обърнал наопаки, за да го отърси от гърба си, или би прелетял през буреносен облак. Господарят на Нощта искаше край него да има и други ездачи, тъй че ако възникнеше нужда, някой да го спаси.

Офицерите му много добре знаеха този факт. Всъщност, Дога дори се смееше по този повод заедно с Галдар и капитан Самювал, докато тримата наблюдаваха мързеливия заход на сините дракони над мястото за кацане. Армията на Мина бе строена на бойното поле. Не присъстваха единствено мъжете, които все още бяха заети с довършването на погребалната клада. Събитието щеше да се състои по обяд — в часа, който самата тя бе определила за погребението си.

— Мислиш ли, че биха рискували вратовете си, за да спасят користолюбивия стар мишелов? — попита Самювал, вгледан в кръжащите дракони. — Доколкото съм чувал, повечето хора край него биха предпочели да видят как тялото му се търкаля по острите скали и изчезва в някоя бездънна пропаст.

Дога изсумтя.

— Таргон полага специални усилия винаги да остане жив. Взима със себе си само рицари, на които дължи огромни суми пари.

Сините дракони започнаха да кацат на земята. Крилете им вдигаха огромни вихрушки от прах. Ездачите излязоха от стелещите се облаци, потърсиха с очи почетната стража и се насочиха към нея. Офицерите от щаба на Мина тръгнаха, за да ги посрещнат.

— Кой от тях? — попита капитанът, понеже никога дотогава не бе срещал лично водача на Рицарите на Нерака. Той любопитно огледа високите, сериозни рицари, приближаващи с решителни крачки към тях.

— Изтърсакът в средата — отговори Галдар.

Решил, че минотавърът си прави шега с него, Самювал се изкиска и се обърна за потвърждение към Дога. Забеляза, че генералът напрегнато се взира към нисичкия мъж, който в този момент се бе превил надве и кашляше от прахта, като махаше с ръка пред лицето си, за да прочисти въздуха. Галдар също не го изпускаше от очи. Ръцете му се свиваха и разпускаха.

Таргон наистина не бе особено представителен човек. Беше нисък, пълен и донякъде кривокрак. Не обичаше да носи пълно бойно снаряжение, защото обикновено след това с дни не можеше да дойде на себе си, така че предпочиташе да направи компромис с високия си чин, като носеше единствено нагръдник, който обаче бе ръчно изработен, доста скъп, направен от най-добрата стомана и украсен със златен релеф — напълно подходящ за високия му статус. Недостатъкът беше, че лорд Таргон бе леко изгърбен и с хлътнали гърди. Нагръдникът не пасваше идеално и в крайна сметка по-скоро създаваше впечатлението за лигавник, завързан около врата на бебе, отколкото за броня на благороден рицар.

Самювал никак не беше впечатлен от външния вид на Таргон, ала знаеше достатъчно истории, които без съмнение потвърждаваха студенокръвната му и безмилостна природа, тъй че добре разбираше безпокойството на двамата си другари. Никой не го споменаваше на глас, но всички знаеха, че Таргон е пряко отговорен за ненавременната смърт на предишната водачка на Ордена — Мириел Абрина, както и за смъртта на доста от нейните последователи.

— Таргон е хитър, лукав и проницателен, с невероятната способност да прониква в умовете на онези, с които се среща — предупреди го Дога. — Някои дори твърдят, че използва способностите си, за да прониква в мозъците на враговете си и да ги подчинява на волята си.

Нищо чудно, помисли си капитанът, че Галдар, който с лекота би могъл да вдигне недораслия Господар на Нощта, сега се задъхваше от нервност. Ясно отличимата воня на вол ставаше толкова силна, че Самювал избърза леко напред, за да не се задуши.

— Пригответе се — предупреди шепнешком минотавърът.

— Нека надникне в умовете ни. Ще се изненада от онова, което има там — измърмори сухо Дога, като пристъпи напред и отдаде чест на своя главнокомандващ.

— Е, Галдар, радвам се, че отново се срещаме — каза миролюбиво Таргон. За последно двамата се бяха видели, когато минотавърът бе изгубил дясната си ръка. Неспособен да се сражава, Галдар бе започнал да се навърта около Нерака с надеждата някой все пак да го наеме на работа. Господарят на Нощта с лекота можеше да се отърве от създанието, но бе сметнал минотавъра за един вид любопитна рядкост.

— Имаш си нова ръка. Лечението сигурно ти е струвало стоманена монета или две. Не знаех, че офицерите ни са толкова добре платени. Или пък си попаднал на свое собствено малко съкровище? Трябва да ти напомня, Галдар, че съществува правилото всеки на служба при нас да предава намерените съкровища в полза на Ордена.

— Ръката ми бе дадена в дар, милорд — отговори минотавърът, като се взираше в някаква точка над главата на Таргон. — Дар от Единия Бог.

— Единият Бог? — учуди се Господарят на Нощта. — Разбирам. Погледни ме, Галдар, обичам когато говоря с някого, да ме гледат в очите.

Минотавърът с неохота сведе взор към него. Таргон моментално навлезе в ума му. Съзря скълбени облаци, яростни ветрове и проливен дъжд. От бурята изникна нечия фигура и тръгна към него. Фигурата принадлежеше на момиче с обръсната глава и кехлибарени очи, които се втренчиха в Таргон в същия миг, в който пред краката му се стовари мълния. Избухнаха ослепителни бели пламъци. В продължение на няколко секунди не успяваше да види абсолютно нищо. Когато най-после прогледна, Господарят на Нощта осъзна, че стои в празната долина Нерака и вижда пред себе си окъпани от дъжда черни монолити. Буреносните облаци изчезваха зад планините. Колкото и да се опитваше, не можеше да надникне отвъд тези планини и не можеше да излезе от прокълнатата долина. Той оттегли мислите си от ума на Галдар.

— Как го направи? — попита заповедно, като се взираше намръщено в минотавъра.

— Кое, милорд? — запротестира Галдар изумено. Учудването му бе истинско. Не се преструваше. — Не съм сторил нищо, сър. Просто си стоях тук.

Таргон изсумтя. Минотавърът винаги му се бе струвал странна личност. Щеше да научи повече от мозъка на някой от човеците. Той се обърна към капитан Самювал. Не можеше да се каже, че Господарят на Нощта е доволен да го види сред офицерите по посрещането. Някога мъжът пред него бе служил на Ордена, но или беше напуснал доброволно, или го бяха изгонили заради някакво провинение; Таргон не успяваше да си припомни съвсем точно подробностите. Най-вероятно го бяха изгонили позорно, а сега не беше нищо повече от разюздан наемник, водещ своя собствена рота от стрелци.

— Капитан Самювал — произнесе лордът, наблягайки с наслада на ниския чин. Вътрешният му взор проникна в ума на мъжа.

Из въздуха, със звука на хиляди оси, прелитаха ята от стрели, намираха целта си, пронизваха черни брони и черни плетени ризници. Стрелите поразяваха войните в шиите или убиваха конете им. Чуваха се ужасяващи писъци, но стрелите не спираха да налитат и да убиват, додето телата не започнаха да се трупат и да затлачват пролома, така че бягащите бяха принудени да се обърнат и да окажат отпор на онези, които ги преследваха. Онези, които само допреди миг мислеха, че изходът от битката е в ръцете им.

Една от стрелите бе насочена към него, към Таргон. Приближаваше право към окото му. Опита да се наведе, да побегне, да избяга, ала нещо не му позволяваше да помръдне. Стрелата прониза окото му и се заби в мозъка. Болката експлодира; той улови главата си с две ръце, за да й попречи да се разцепи на две. Кръвта напълно замъгли зрението му. Сега виждаше единствено кръв, без значение накъде гледаше.

Болката изчезна така внезапно, че Таргон се зачуди дали просто не си я е въобразил. Откри, че стиска главата си с две ръце и се престори, че приглажда назад косата си, след което направи още един опит да надникне в съзнанието на капитана. Виждаше единствено кръв.

Нищо не можеше да я спре. Лееше се навсякъде край него. Най-сетне той се отказа. Мигна няколко пъти, за да премахне странното усещане, че са залепили клепачите му един за друг и се намръщи към Самювал. Дали пък капитанът наистина бе онзи, за когото се представяше? Не просто прям и обикновен наглед войн, а интелигентен и лукав чародей от Ордена на Сивите роби? Очите на Самювал бяха обикновени, като на човек, който проследява полета на стрелата и вижда как тя поразява целта си. Нищо повече.

Таргон почувства объркване и вече започваше да се ядосва от безсилие. Имаше някаква сила, която му пречеше и която бе решен да подчини на волята си. Той изостави капитана. Пък и кой изобщо го беше грижа за някакъв си наемник? Точно до Самювал се възправяше Дога. Таргон си отдъхна. Генералът беше на негова страна. На него можеше да се разчита. При предишните им срещи Господарят на Нощта бе пребродил надлъж и нашир ума на Дога. Беше наясно с всичките му дребни, скрити в тъмното тайни и знаеше, че може да разчита на лоялността му. Преднамерено го беше запазил за последно, понеже бе наясно, че ако има някакви въпроси, то със сигурност ще ги получи от генерала.

— Милорд — обади се якият войн още преди Таргон да е успял да отвори уста, — нека първо заявя за протокола, че считах получените заповеди да дойда в Силванести за ваши. Нямах никаква идея, че Мина ги е фалшифицирала.

Тъй като същите заповеди бяха дали на Рицарите на Нерака една от най-големите победи в историята на Ордена, на Таргон никак не се нравеше фактът, че не са излезли директно от него.

— Да, да — отвърна той с леко раздразнение. — Но е възможно да имам доста повече общо с тях, отколкото си представяш, Дога. Има вероятност момичето да ти е дало да разбереш, че нарежданията са изцяло нейна идея, но в действителност Мина действаше изцяло по мое съгласие.

В края на краищата, тя бе мъртва. Можеше да си позволи да представи истината в малко по-различна светлина. Едва ли вече някой можеше да я оспори.

Той продължи приветливо:

— Двамата се уговорихме да пазим тайна. Мисията беше толкова рискована, така опасна и изпълнена с възможности за неуспех, че се боях да я разглася. Елфите можеха да научат и да направят необходимите приготовления. А и трябваше да се съобразяваме с драконесата Малис. Не ми се искаше да й вдъхвам прекалени надежди, още повече, че накрая можеше да не излезе нищо. Както се оказва, сега Малис е изумена от великата ни победа и държи на нас дори повече от преди.

Докато говореше, Таргон се опитваше да проникне в ума на генерала. Това обаче не му се удаваше. Пред очите му се издигаше щит — блестящ и зловещ в огнените слънчеви очи. Виждаше умиращите дървета и покритата със сива пепел земя през него, но нито можеше да го преодолее, нито да го свали.

Колкото повече се ядосваше Таргон, толкова по-учтив и приятелски настроен ставаше той. Онези, които го познаваха по-добре, винаги се ужасяваха, когато ги хванеше под ръка и започнеше да им говори като на първи приятели.

В този момент Таргон хвана под ръка генерал Дога.

— Нашата Мина беше отличен офицер — произнесе скръбно. — Но ето, че прокълнатите елфи я убиха. Не съм изненадан. Елфите действат по този начин. Спотайващи се, пълзящи по корем червеи. Твърде страхливи са, за да се изправят лице в лице с врага си и затова често прибягват до подобна тактика.

— Така е, милорд — съгласи се със стържещ глас генералът. — Убийството й беше дело на страхливец.

— За което и ще си платят — продължи Таргон. — Кълна се в главата си, че ще платят! Значи това е погребалната й клада?

Двамата с Дога вървяха съвсем бавно през бойното поле, уловени под ръка. Минотавърът и капитанът на стрелците ги следваха отблизо.

— Голяма е — обади се Господарят на Нощта. — Може би прекалено голяма, не мислиш ли? Тя беше отличен офицер, но все пак все още й предстоеше да извърви дълъг път. Тази клада — той махна към огромната купчина дървета — като нищо може да бъде взета за кладата на водача на Ордена. Например за моята собствена.

— Без всякакво съмнение, милорд — произнесе тихо Дога.

Основата на кладата беше оформена от шест огромни дънера. Войниците бяха омотали вериги около тях, след което с дружни усилия ги бяха изтеглили в центъра на бойното поле, за да ги напоят с всичко, което би могло да гори. Наоколо вонеше на масло, смола и алкохол, както и на прясно отрязана дървесина. Върху шестте дънера пък бяха натрупали още, но по-малки дървета, големи количества храсти и мъртви клони, събрани из гората наоколо. Така кладата бе нараснала до осем стъпки височина и десет стъпки дължина. В този момент използваха стълби, за да хвърлят отгоре върбови клонки, така че да образуват решетка. Върху образуваната платформа щяха да положат тялото на Мина.

— А къде е тялото? Бих искал да му отдам последната си почит — попита с напевен и натъжен глас Таргон.

Отведоха го при палатката, където лежеше Мина. Войниците на стража се отдръпнаха, за да му позволят да мине. Пътьом Господарят на Нощта прободе няколко от умовете им, ала мислите на тези мъже бяха твърде ясни, прекалено лесни за разчитане: загуба, печал, нажежен до бяло гняв, желание за отмъщение. Това го изпълни със задоволство. Подобни мисли лесно можеха да послужат на собствените му цели.

Той се взря към тялото и не почувства нищо друго, освен раздразнено учудване, че мъжкараната е успяла да си създаде толкова лоялни — някой дори би ги нарекъл фанатични последователи. Все пак публиката му изискваше своето представление, така че отдаде чест на трупа и произнесе няколко уместни думи. Вероятно мъжете не доловиха нужната искреност в тях, понеже никой от тях не го приветства по начина, по който очакваше и смяташе, че заслужава. Дори не му обърнаха голямо внимание. Те бяха войни на Мина и ако можеха да я последват в смъртта, щяха да го сторят с радост.

— А сега, Дога — каза Таргон, когато останаха насаме в командната палатка, — може ли да науча за обстоятелствата, довели до този трагичен инцидент? Доколкото разбрах, е била убита от краля на елфите. Какво направихте с него?

Генералът му предаде съвсем накратко събитията от нощта на убийството.

— Разпитахме младежа… името му е Силваношей. Прилича ми на хитрец. Преструва се на полудял от скръб. Изкусен актьор, милорд. Пръстенът му е бил даден от неговата майка, Алхана Звезден бриз. От нашите шпиони в домакинството му научихме, че наскоро тайно го е посетил елф на име Самар. Без всякакво съмнение двамата са замислили всичко предварително. Кралят се преструваше, че обича Мина. Тя го съжали и прие пръстена от ръката му. Пръстенът се оказа отровен, милорд. Умря почти мигновено… А колкото до младежа, той е окован. Галдар счупи челюстта му, така че не беше лесно да го разпитаме, но се справихме. — Дога се усмихна безжалостно. — Ваша светлост може би ще пожелае да го види?

— Може би. Обесен — съгласи се Таргон и развеселено се закиска на малката си шега. — Изтърбушен и разчленен. Не, не, нещастникът не ме интересува. Правете с него каквото поискате. Дайте го на хората си, ако ви се стори уместно. Писъците му ще им помогнат да преодолеят мъката.

— Да, милорд — Генерал Дога се изправи. — А сега трябва да се заема с приготовленията за погребението. Разрешете да се оттегля.

Таргон махна с ръка:

— Естествено. Уведомете ме, когато всичко стане готово. Ще произнеса реч. На мъжете ще им хареса, сигурен съм.

Дога отдаде чест и излезе навън, оставяйки Господаря на Нощта сам. Таргон прерови книжата на Мина, прочете личната й кореспонденция и запази някои от писмата, които уличаваха част от офицерите му в заговор срещу него. Прегледа картата на Соламния и поклати насмешливо глава. От доказателствата пред него можеше единствено да се заключи, че Мина е била предателка, опасна предателка и глупачка. Като се усмихваше гордо на собствената си гениалност и от успеха на своя план, той се настани в едно кресло и се приготви да дремне, колкото да се възстанови от тежкото пътуване.

Извън палатката тримата офицери се бяха събрали на съвет.

— Какво прави там вътре според теб? — попита Самювал.

— Тършува из вещите й, няма никакво съмнение — отвърна Галдар и хвърли гибелен поглед към платнището на входа.

— И се радва на находките си — допълни Дога.

Тримата се спогледаха смутено.

— Нещата не се развиват по план. Какво ще правим? — настоя минотавърът.

— Ще направим онова, което й обещахме — отговори рязко генералът. — Ще се подготвим за погребението.

— Не трябваше да става така! — изръмжа още по-разгневено Галдар. — Време е тя най-сетне да сложи край.

— Зная, зная — измърмори мрачно Дога и хвърли поглед към палатката, където я бяха положили. — Но нямаме друг избор, освен да продължим според уговорения план.

— Можем да се опитаме да спечелим време — предложи капитанът, хапейки долната си устна. — Да намерим някакво извинение…

— Джентълмени. — Лорд Таргон се появи на входа. — Сто ри ми се, че чух гласовете ви. Смятам, че покрай погребението са ви се насъбрали доста задължения. Нямаме време да се размотаваме наоколо и да си говорим. Летя само на дневна светлина и никога нощем. Налага се да замина още този следобед. Не по-късно. Очаквам погребението да се проведе по пладне, както беше уговорено. О, и между другото — добави, след като влезе в палатката и отново подаде глава, — ако смятате, че ще имате трудности със запалването на кладата, ви напомням, че разполагам със седем сини дракона, които с удоволствие ще предоставят услугите си.

После отново се прибра, оставяйки тримата офицери смълчани и разтревожени.

— Донеси я, Галдар — каза Дога.

— Нали не смяташ да я слагаме на кладата? — изсъска през стиснати зъби минотавърът. — Не! Отказвам!

— Чу Таргон, Галдар — обади се мрачно Самювал. — В случай, че не си разбрал, последните му думи бяха заплаха. Ако не му се подчиним, проклетите му дракони няма да запалят само погребалната клада!

— Изслушай ме, Галдар — намеси се отново генералът. — Ако не се заемем ние, Таргон ще нареди на офицерите си да свършат работата. Не зная какво се е объркало, но трябва да продължим играта докрай. Мина би искала да бъде така. Ти си заместник-командир тук. Твое задължение е да я отнесеш до кладата. Искаш ли някой от нас да поеме функциите ти?

— Не! — отвърна с яростно изщракване на зъбите минотавърът. — Ще я отнеса аз. Аз и никой друг! — Той мигна. Очите му бяха почервенели. — Но ще го направя, само защото такива са нейните нареждания. В противен случай бих позволил на драконите да опожарят целия свят и мен заедно с него. И бездруго, ако тя е мъртва, не виждам никакъв смисъл да продължавам да живея.

Макар и в палатката, Таргон много добре бе чул последното изявление. Той мълчаливо си отбеляза да се отърве от минотавъра при първата удала му се възможност.