Драконите на изгубената звезда

12 Погребението

Като пристъпваше бавно и тържество, Галдар взе Мина на ръце и я отнесе до погребалната постеля от върбови клонки. По изкривеното му от скръб и ярост лице на ручеи се стичаха сълзи. Не можеше да говори, гърлото му бе задавено от мъка. Държеше я нежно в прегръдките си, положил главата й на дясната ръка, дадена му от нея. Тялото й бе ледено, кожата — мъртвешки бледа. Устните й имаха син цвят, а клепачите й бяха склопени над замръзналите, непомръдващи очи.

Всичките му опити да съзре поне някакъв знак, че е жива, бяха останали напразни. Дори приближи стоманения си предпазител за китка до устните й, с надеждата да забележи как металът се замъглява. Когато я вдигна, отново провери пулса й.

Мина не дишаше и сърцето й не биеше.

Ще ви изглеждам така, сякаш съм мъртва, казала му бе тя. И все пак ще живея. Единият Бог ще заблуди всички, за да мога да нанеса изненадващ удар срещу враговете ни.

Беше го казала, но освен това твърдеше и че ще се събуди, за да обвини своя убиец и да го изправи пред правосъдието, а ето къде беше сега — в ръцете му, студена и бледа като откъснато и замръзнало в снега цвете. И се канеше да остави това цвете върху купчина дърва, които щяха да избухнат в пъклени пламъци при първата искра.

Рицарите на Мина се подредиха след Галдар като почетна стража, за да го съпроводят до кладата. Бяха почистили броните си до бляскаво черно, а наличниците им бяха спуснати. Всеки искаше да скрие за себе си скръбта, която изпитваше в този миг. Без някой да им е наредил, войниците застанаха от двете страни на погребалната процесия по пътя от палатката до сетната постеля на водачката им. Служилите под нейно командване от седмици насам стояха редом с току-що пристигналите, но вече открили обожанието си към нея. Минотавърът премина през кордона от хора. Ръцете им се протягаха и я докосваха за последно, но той не спираше никъде. Младите войници плачеха, без да изпитват срам от сълзите си. Покритите с белези, прошарени ветерани гледаха мрачно и забързано триеха очи.

Плътно зад Галдар крачеше и Самювал, повел Тленен огън, коня на Мина. По стар обичай бяха сложили ботушите й в стремената. Тленен огън изглеждаше раздразнителен и неспокоен, може би поради близостта си с минотавъра — двамата бяха стигнали до мълчаливо съглашение, което обаче не променяше факта, че никой от тях не харесваше другия, — може би заради мрачните емоции, заливащи го от тълпата, или понеже сам усещаше загубата на господарката си. Капитанът придържаше юздите със здрава ръка, ала животното пак пръхтеше шумно, трепереше и оголваше зъбите си, подбелваше очи и правеше изненадващи и опасни скокове по посока на тълпата.

Слънцето беше почти в зенита си. Небето имаше особен кобалтовосин, зимен цвят. И макар да бе лято, а слънцето да грееше ярко, топлината му не се усещаше — загубена в огромната синя празнота. Двете редици от войници най-сетне останаха назад. Галдар се възправи пред исполинската клада. В основата й бе оставена носилка, завързана с въжета. На върха на купа от дънери стояха мрачни мъже, готови да издигнат своята Мина.

Минотавърът погледна надясно. Лорд Таргон внимателно наблюдаваше случващото се. Лицето му бе замръзнало в опечалена маска, вероятно същата, с която бе изпратил своята предшественичка Мириел Абрина. Личеше си, че няма търпение церемонията да свърши, защото често поглеждаше към слънцето — не особено тънък намек към Галдар да се размърда и да задвижи нещата.

Генерал Дога стоеше вляво от минотавъра. Галдар го прониза с поглед.

Трябва да спечелим още време, умоляваше взорът му.

Дога издигна очи към слънцето, което вече бе застанало почти над главите им. Минотавърът също се взря нагоре и видя, че над тях кръжат седем сини дракона, проявяващи необичайно силен интерес към церемонията. По правило тези създания намират човешките погребения за изключително досадни и отегчителни. Хората за тях са просто насекоми. Водят бърз и безумен живот и също като буболечките, постоянно измират. Изключенията са редки, например, когато между дракон и човек се е създала особена връзка. Но ето че сега летяха над тях и се взираха в погребалната клада на Мина. Сенките от крилете им се плъзгаха над главите на хората отново и отново.

Ако целта на Таргон наистина беше драконите да сплашат войниците, явно бе успял. Дога почувства как и бездруго посърналото му от скръб сърце се свива от драконовия страх. Той сведе сломено очи. Не можеха да сторят нищо повече.

— Продължавай, Галдар — произнесе тихо генералът.

Високият минотавър коленичи и с несвойствена за него нежност положи тялото на водачката в носилката. Отнякъде бяха намерили копринен плат с втъкани в него златни и сребърни нишки. Вероятно го бяха откраднали от елфите. Галдар настани Мина върху носилката и положи ръцете й върху гърдите. Сетне я зави с плата, както любящият баща завива единственото си дете.

— Сбогом, Мина — прошепна той.

Заслепен от сълзите, които неспирно се лееха по зурлата му, той се изправи и рязко даде знак с ръка. Войниците на върха на кладата задърпаха. Въжетата се изопнаха, а носилката с безценния си товар съвсем бавно започна да се издига нагоре. Щом я изтеглиха, мъжете развързаха въжетата и отново нагласиха копринения плат. До един се поспряха, за да целунат студеното чело и ледените ръце. Чак тогава слязоха долу.

Мина остана съвсем сама.

Капитан Самювал накара Тленен огън да застане в основата на купчината от дънери. Конят очевидно разбираше, че сега е в центъра на вниманието, понеже остана съвсем мирен, смълчан, изпълнен с тихо достойнство и гордост.

Рицарите на Мина се подредиха около кладата. Всеки от тях държеше в ръка по една запалена факла. Пламъците им не потрепваха, нито мъждееха, а горяха силно и равномерно. Димът се издигаше право нагоре във въздуха.

— Да свършваме с това — обади се раздразнено Таргон. — Какво чакате?

— За минутка, милорд — каза Дога. Той издигна глас: — Доведете пленника.

Господарят на Нощта му хвърли изпълнен със заплаха поглед.

— За какво ни е притрябвал пък той?

Така нареди Мина, можеше да отвърне генералът. Вместо това отговори с първото, което му дойде наум:

— Решихме да го хвърлим в кладата, милорд — каза той.

— А — кимна Таргон. — Препечено жертвоприношение. — Той се изкиска на собствената си шега и с досада отбеляза, че никой друг не се присъедини към смеха му.

Двама стражи изведоха напред краля на елфите, виновника за смъртта на водачката. Младежът бе омотан от главата до петите с вериги. На китките и глезените му имаше окови, прикачени към железен пояс. Около шията му беше заключена метална яка. Огромният товар почти не му позволяваше да се движи, така че пазачите му помагаха. Лицето му бе толкова подуто, че на практика беше неузнаваем. Едното му око се бе затворило, а дрехите му бяха покрити с кръв.

Стражите го накараха да спре в основата на кладата. Младежът вдигна глава и веднага видя тялото на Мина над себе си. Внезапно кралят пребледня дори по-силно от трупа. Той изкрещя и се хвърли към нея. Пазачите помислиха, че се опитва да избяга и го дръпнаха грубо.

Силваношей нямаше никакво намерение да бяга. Вече бе чул как го проклинат помежду си и говорят за това, как ще го хвърлят в пламъците. Не се страхуваше. Надяваше се да го направят, защото само така щеше отново да бъде с нея. Младежът наведе глава. Дългата коса скриваше насиненото му лице.

— Е, след като свършихме с представлението — подметна хапливо Таргон, — ще можем ли да продължим?

Устните на Галдар оголиха зъбите му. Той сви огромен юмрук.

— Кълна се в брадата си, елфите наистина дойдоха — възкликна невярващо Дога.

Изричната заповед на Мина беше никой да не пречи на онези от местните жители, които пожелаят да присъстват на погребението, да не ги обиждат, нито да ги нараняват, а да ги приветстват в името на Единия Бог. Офицерите й до последно не бяха очаквали да се появят каквито и да било елфи. Страхувайки се от последващо възмездие, повечето се бяха заключили по домовете си, готови да защитят себе си и своите семейства или в някои случаи — дори да побегнат към пущинаците.

И все пак, в този миг през градските порти се изливаше огромна тълпа от силванести, повечето младежи, най-вече измежду най-искрените последователи на Мина. В ръцете си носеха цветя — онези цветя, които бяха оцелели под зловредния покров на щита — и крачеха бавно и отмерено под съпровода на траурната музика на приглушени арфи и флейти. Войниците на човеците имаха пълното право да изпитват негодувание срещу появата на техните врагове, отговорни за убийството на тяхната любима водачка. Сред войните се надигна сподавено мърморене, което бързо прерасна в открито недоволство и гневни предупреждения елфите да стоят надалеч.

Галдар се окуражи. Моментът беше идеален да спечели още малко време! Ако войниците на своя глава вземеха решение да излеят яростта си върху елфите, от него и останалите офицери едва ли можеше да се очаква да ги спрат. Той хвърли бърз поглед към небето. Сините дракони нямаше да се намесят в една евентуална касапница на елфи. И след едно толкова злощастно стечение на обстоятелствата, нямаше да им остане нищо друго, освен да отложат погребението.

Елфите продължаваха да вървят към кладата. Сенките на драконовите криле се плъзгаха през редиците им. Драконовият страх бе докоснал дори минотавъра. Можеше да си представи какво изпитват елфите в този момент. Без съмнение очакваха човеците да ги нападнат, и то с доста добра причина. Независимо от всичко обаче, жителите на Силваност бяха решили да се появят и да отдадат последна почит на момичето, допринесло за края на пагубната болест.

Галдар не можеше да не се възхити, макар и със скърцащи зъби, на подобен кураж. Чувствата, които изпитваше, се споделяха и от останалите мъже. И може би понеже Мина се бе докоснала до всеки един от тях, през този ден човеци и елфи се чувстваха обвързани едни с други. Проклятията и гневното, заплашително мърморене постепенно отмряха. Елфите застанаха на разстояние от погребалната клада, сякаш се бояха, че нямат право да я доближат повече. Те издигнаха ръце. От изток се надигна лек ветрец, пое цветята, които носеха, и ги понесе в ароматен облак към Мина, където цветчетата им се посипаха върху тялото й.

Мразовитата слънчева светлина огряваше купчината дънери, озаряваше лицето на водачката, искреше в нишките на златната коприна, сякаш платът бе започнал да гори със свой собствен огън.

— Очакваме ли още някого? — поиска да узнае Таргон със саркастичен тон. — Може би джуджетата? Представители на кендерите? Ако не, то тогава да свършваме най-после, Дога!

— Разбира се, милорд. Споменахте, че възнамерявате да произнесете няколко думи в нейна възхвала. Войниците със сигурност ще оценят казаното от вас, сър.

Таргон го изгледа сърдито. Ставаше все по-нервен и не можеше да си обясни причината за това. Навярно се дължеше на начина, по който тримата офицери го наблюдаваха, на нескритата омраза в очите им. Не че в последното имаше нещо чак толкова необичайно. Из Ансалон много хора имаха основателна причина да мразят Господаря на Нощта. Най-много го притесняваше фактът, че не успява да проникне в умовете им, че не може да разбере какво са намислили.

Внезапно се почувства открит и незащитен, но продължаваше да не разбира защо това го кара да изпитва нервност. Беше обграден от верните си телохранители — рицари, имащи основателна причина да се грижат за живота му. Разполагаше и със седем дракона, готови да се разправят и с човеци, и с елфи при най-малкия негов знак. Ала все така не успяваше да се отърси от усещането за надвиснала заплаха.

Чувството го раздразни и обезпокои още повече и го накара да изпита съжаление, че изобщо бе дошъл. Нищо не ставаше по начина, по който го беше планирал. Идването му имаше за цел да затвърди победата му и да му позволи да се наслади на ласкателствата на вледенените от страх офицери. Наместо това откриваше, че е изчезнал напълно в сянката на едно мъртво момиче.

Той прочисти гърлото си и се изправи. Сетне произнесе със студен и безизразен глас:

— Тя изпълни дълга си.

Офицерите и околните войници го наблюдаваха в очакване.

— Това е нейната възхвала — произнесе с хладен тон Таргон. — Достойни думи за всеки войн. Дога, дай заповед да възпламенят кладата.

Генералът не каза нищо. Той се озърна безпомощно към двамата си другари. Капитан Самювал изглеждаше като ударен от гръм, напълно сразен. Галдар се взираше с очи и душа към върха на кладата, където Мина лежеше все така неподвижно.

Или беше помръднала? Минотавърът се съсредоточи върху потрепването на плата, с който я бяха покрили. Забеляза, че по изпитите й бузи отново има цвят и надеждата тутакси припламна в сърцето му. Втренчи се омаяно, очаквайки да види как тя се изправя. Ала тя не го стори, а той бавно и с горчивина осъзна, че помръдването на плата е причинено от вятъра, а цветът по бузите й е в резултат от бледата светлина на слънцето.

Галдар изрева дълбоко и накъсано от ярост и скръб. Грабна факлата от ръката на един от рицарите и с всичка сила я запрати към върха на кладата.

Факлата се приземи в краката на Мина и веднага подпали копринения плат.

Рицарите на водачката също изкрещяха и започнаха да хвърлят факлите си върху купчината. Напоеното с масло дърво избухна в пламъци. Огънят се разпространи бързо, пръстите му хищно се сключиха около кладата и се издигнаха към небето. Галдар продължаваше да се взира към върха, като мигаше, за да прогони болката от лютящия дим и попадналите в козината му летящи въгленчета. Най-сетне горещината стана тъй непоносима, че се принуди да отстъпи, но го стори едва след като пушекът напълно закри свидното тяло от погледа му.

Лорд Таргон също кашляше, махаше с ръка пред лицето си и се изтегляше назад. Изчака достатъчно, за да се увери, че огънят весело поглъща струпаните дървета и чак тогава се обърна към Дога:

— Е — каза Негова светлост, — смятам да тръ…

Нечия сянка закри слънцето. Между два удара на сърцето яркият ден се превърна в нощ. Мислейки, че може би става въпрос за затъмнение — макар и странно и доста неочаквано, — Галдар вдигна насълзените си от пушека очи към небето.

Слънцето бе затулено от сянка, но не от кръглия силует на единствената луна. Между огнените езици прозираха очертанията на змиевидно тяло с извита опашка и драконова глава. На фона на слънцето драконът изглеждаше черен като края на света. А щом разпери криле, светилото изчезна напълно, само за да се отвори едно изпълнено с яростни пламъци око.

Над Силваност се спусна дълбок и непроницаем мрак. В този момент огънят, поглъщащ погребалната клада, бе потушен от дъх, който никой нито чу, нито почувства.

Галдар изрева победоносно. Самювал падна на колене, скрил лице в шепите си. Дога наблюдаваше учудено дракона, а рицарите на Мина се взираха нагоре със зяпнали усти.

Тъмнината се сгъсти още повече, додето Таргон вече едва успяваше да различи хората край себе си.

— Изкарайте му оттук! Бързо! — нареди рязко.

Никой не му се подчини. Съпровождащите го рицари се взираха към невероятния дракон в небето като вкаменени.

Вече ужасен до смърт и с непреодолимото усещане, че мракът протяга отвсякъде пръстите си към него, Господарят на Нощта започна да ругае и налага рицарите около себе си. Страхът го караше да трепери неудържимо, разкъсваше го парче по парче, превръщаше вътрешностите му в лепкава каша. В един миг заплашваше офицерите си, че ще накара да ги одерат живи, а в следващия им обещаваше да ги залее във водопад от стоманени монети, само и само да го спасят.

Тъмнината бе обгърнала всичко. Неестествената нощ се прокъса от огнено бяла мълния. Тътенът се стовари и разтърси земята. Таргон понечи да извика към драконите си да дойдат и да го вземат.

Викът замря в гърлото му.

Мълнията бе осветила нечия фигура, възправена на върха на погребалната клада. Фигурата носеше черна ризница и се бе наметнала в златна, почерняла и обгоряла дреха. Сините дракони кръжаха над нея. Още светкавици прорязваха небето и озаряваха фигурата. Драконите започнаха да прелитат един по един край нея и да свеждат глави.

— Мина! — подхванаха създанията хвалебствен химн. — Мина!

— Мина! — изрида Галдар и се отпусна на колене.

— Мина! — прошепна от облекчение генерал Дога.

— Мина! — изкрещя с жажда за мъст капитан Самювал.

Зад тях, някъде в мрака, елфите подеха името й и го превърнаха в песен.

— Мина… Мина… — присъединиха се към напева войниците. — Мина… Мина!

Мракът се вдигна. Слънцето отново проби и засия, ала сега лъчите му бяха топли и заслепяваха очите. Странният дракон започна да се спуска през небето. Тъй силен бе ужасът сред тълпата, че малцина имаха дързостта да вдигнат очи и да го погледнат. Онези, които все пак го направиха — и Галдар бе един от тях — съзряха дракон, невиждан до този момент по лицето на Крин. Не можеха да се взират дълго в него, понеже гледката караше очите им да сълзят и горят, все едно гледаха слънцето.

Драконът беше бял, но не с онази белота, която отличава страховитите създания, живеещи сред вечните сняг и мраз. Този дракон бе с белия цвят на бликащите пламъци в огнището на ковача. Бяло, което бе пълната противоположност на черното, което не е отсъствие на цвят, а съчетание от всички цветове на спектъра.

Странният дракон размахваше гигантските си криле, но въздухът не помръдваше, а щом кацна, земята не се разтърси. И седемте сини дракона сведоха глави и разпериха крила в знак на безмълвна почит.

— Смърт! — изкрещяха в един глас. — Мъртвите са тук!

Сега вече всички виждаха, че новопоявилото се създание не е живо, а съставено от множество дракони, от душите на цветните дракони, избити от собствените си роднини по време на Епохата на Смъртните.

Мъртвешкият дракон вдигна предната си лапа, обърна я и внимателно я поднесе до върха на кладата. Мина пристъпи между извитите нокти, а лапата я отнесе внимателно до обгорялата, почерняла и покрита с пепел земя.

— Мина! Мина! — крещяха войниците и тропаха с крака, удряха мечове в щитове, викаха до пресипване, без да спират. Елфите бяха превърнали името й в мадригал, чиято красота омагьосваше дори най-закоравялото човешко сърце.

Мина наблюдаваше всички тях с удоволствие, което стопляше кехлибарените й очи, заблестели като течно злато. Изглеждаше напълно объркана от обожанието им и сякаш не знаеше как да реагира. Най-сетне благодари за отдадената й почит с почти срамежливо махване на ръката и признателна усмивка.

Сетне се здрависа с капитан Самювал и генерал Дога, които не можеха да обелят и дума от радост. Чак тогава се приближи до Галдар и застана пред него.

Минотавърът се свлече на колене с толкова ниско сведена глава, че рогата му докоснаха земята!

— Галдар — произнесе тихо Мина.

Той я погледна. Тя му протегна ръката си.

— Поеми я, Галдар.

Минотавърът пое подадената му ръка и почувства топлината й.

— Слави Единия Бог, Галдар — каза Мина. — Така, както обеща.

— Велик е Единият Бог! — прошепна задавено той.

— Винаги ли ще се съмняваш, Галдар? — попита тя.

Той я погледна, изплашен от гнева й, ала осъзна, че усмивката й е мека и внимателна.

— Прости ми, Мина — заекна минотавърът. — Няма да се съмнявам повече в теб. Обещавам.

— Напротив, Галдар — отвърна тя, — но това не ме гневи. Без съмняващите се не ще има чудеса.

Той притисна ръката й към устните си.

— А сега стани, Галдар — изрече с по-твърд глас Мина. Кехлибарът в очите й отново започваше да се превръща в стъкло. — Стани и вдигни ръка срещу онзи, който поиска живота ми.

Тя посочи убиеца си.

Не посочи съсипания Силваношей, който се взираше в нея със затъпяло изумление.

Сочеше Таргон.