Драконите на изгубената звезда

32 Изгубена звезда

Някога, много отдавна, смяташе драконите за красиви.

Вражеските дракони на Царицата Такхизис.

Красиви, но и смъртоносни. Червените, чиито люспи горяха като огън под слънчевите лъчи и чийто дъх предизвикваше пожари. Сините — бързи и грациозни, реещи се сред облаците заедно с топлите въздушни течения. Белите — студени и искрящи, черните — бляскави и гъвкави, зелените — есенция от смарагдова смърт. Вдъхваха й страх, мразеше ги, ненавиждаше ги, и все пак никога не бе убивала някой от тях, без поне да изпита прилив на съжаление да види как подобни великолепни създания падат смъртно ранени от небесата.

Драконесата не беше красива. Берил бе грозна, тлъста и разплута… Крилете едва успяваха да поддържат във въздуха неповратливото й тяло. Главата й беше безформена, а челото й бе издадено над безизразните непроницаеми очи. Челюстта й висеше отпуснато, разкривайки изпочупени и прогнили зъби. Зеленото на люспите й не беше смарагдово, а по-скоро с цвета на разкапана плът, на проядено от личинки месо. В погледа й не се забелязваха проблясъци на интелигентност, а обикновените пламъци на алчността и низостта. Сега Лорана вече със сигурност знаеше, че този дракон не може да произлиза от Крин, че няма начин Берил да е била докосната от умовете на боговете. Драконесата не боготвореше никой друг, освен себе си, почиташе само собствената си бруталност и долни желания.

Сенките от крилете й се плъзнаха над Квалиност и потопиха града в мрак. Лорана гордо се възправяше на балкона. Забеляза, че дори потопени в тъмнина, трепетликите не свеждаха върховете си, а розите си оставаха все така красиви. Може би все някога щяха да изгубят красотата си, но едва ли щеше да се случи точно в този момент. Засега родните земи на елфите си оставаха непокорени.

— Поне ще отървем света от едно чудовище — произнесе тихо Лорана, докато първите пориви на горещия вятър от крилете над нея подхващаше косите й. — Грешиш, Келевандрос. Това не е часът на нашата гибел, а най-славният ни миг.

Берил се носеше право към нея — тромава и с лигавещи се челюсти, раззинати в победоносна усмивка. Драконовият страх се изливаше на талази, ала вече не можеше да стори нищо на Лорана. Не и след като веднъж вече беше познала какво е да се страхуваш от един бог. Смъртното чудовище не можеше да я изплаши, без значение колко отвратително изглеждаше.

Балконът на Кулата на Слънцето беше обграден със стена от полирано злато, която стигаше почти до кръста й. Стената беше дебела и масивна, понеже древните магове на елфите я бяха оформили от костите на самата кула. Балконът се извиваше около тялото на кулата и обгръщаше в сигурната си прегръдка онези, които стояха на него и беше достатъчно голям, за да издържи цяла делегация от елфи. Застанала в центъра му, Лорана навярно изглеждаше съвсем дребна, почти изгубена. Ала все пак на балкона трябваше да има двама души. Поне такъв беше планът. Берил щеше да очаква двама: наместник Медан и нейната награда, Кралицата майка.

Нямаше какво да направи, нямаше как да излъже, за да измами подозренията на драконесата. Приказките само биха дали на Берил време да обмисли нещата и да реагира.

Огненочервените очи на чудовището пометоха с един поглед балкона. Вече беше достатъчно близо, за да схване онова, което виждаше, и очевидно то не й се хареса, защото очите й на няколко пъти подскочиха от единия край на балкона до другия. Буцестото й чело се набръчка, тя се втренчи по-внимателно. Зъбатата уста се ухили широко и многозначително, сякаш вътре в себе си драконесата вече бе предугаждала какво ще се случи.

Сега това нямаше значение. Нищо друго нямаше значение, освен че през този ден елфите от Квалинести, заедно с техните приятели и съюзници, щяха да отърват света от противния звяр.

Лорана разкопча бялата си наметка. Дрехата се плъзна по раменете й и падна на пода на балкона. Бронята на Златния генерал засия в слънчевите лъчи. Вятърът от крилете на Берил отмяташе назад косите на елфидата и ги караше да пърхат като позлатено знаме.

Драконесата вече беше в опасна близост до кулата. Още няколко тромави помахвания и щеше да се озове на почти една ръка разстояние от Лорана. Смъртоносният, зловреден дъх на създанието я задавяше. Кралицата с тревога си помисли, че може да изгуби съзнание. Внезапно вледеняващият вятър — носещ в себе си едва загатнатия мирис на приближаваща буря — смени посоката си и задуха откъм север, с което успя да разпръсне отровните изпарения.

Лорана сключи пръсти около дръжката на Изгубена звезда. После измъкна меча. Острието проблесна в слънчевите лъчи, а скъпоценностите по ръкохватката му заблещукаха.

Берил веднага съзря оръжието в ръцете на самотната елфида и откри, че дори мисълта за това й се струва забавна. Челюстите на драконесата се раздалечиха със скърцане в нещо, което може би щеше да се превърне в чудовищна усмивка, ала само секунда по-късно усети как я обливат топлите вълни на магията. Червените й очи просветнаха, а между зъбите й се процеди обилна слюнка. Жестоките очи на Берил се отместиха към драконовото копие — сребристобял огън, опален от светлината на слънцето — и тутакси се разшириха. Драконесата шумно си пое въздух, изпълнена с благоговение и копнеж.

Прославеното драконово копие — напаст за всички от нейния род. Изковани от Теръс Айрънфелд от Сребърна ръка с помощта на благословения Чук на Карас, копията можеха с лекота да пронижат драконовите люспи, сухожилия, тъкани, плът и кости. Местните безполезни подобия на дракони говореха за копията със смесица от страхопочитание и ужас. Когато за пръв път научи за оръжията, Берил просто се изсмя презрително. Но все пак те я бяха заинтересували и непременно искаше да види някое, а понеже бяха магически — и да се сдобие с такова.

Магически меч, магическо копие, кралицата на елфите, столицата на елфите — богата награда за труда й през този ден.

Лорана стисна меча точно под дръжката, приближи се до ръба на балкона и издигна Изгубена звезда толкова високо, колкото можеше. Сетне гласът й се извиси и запя възторжения химн на онзи, който отказва да сведе глава и е горд с това.

Солиаси Арат!

Далеч под балкона на Кулата на Слънцето, Дюмат стоеше скрит сред сенките на покрива на една елфическа къща. Скрити сред маскировката от клони и листа, го наблюдаваха дванайсет елфи и чакаха сигнала му. До Дюмат неотклонно стоеше и неговата съпруга, Ейлий, готова да превежда заповедите му, ако станеше нужда. Дюмат говореше малко елфически, но усилията му неизменно предизвикваха усмивката на жена му. Веднъж дори му беше казала, че все едно слуша кон, който се опитва да говори на родния й език. Сега той й се усмихна. Тя отвърна на усмивката му. Двамата бяха готови. Бяха се сбогували още предната нощ.

От мястото си Дюмат виждаше балкона на кулата, но не можеше да гледа прекалено дълго към огряната от слънцето постройка, понеже очите му се насълзяваха от яркия блясък. Взираше се, премигваше и търкаше очи и отново се взираше в очакване на появата на наместника и Лорана. Пристигането на ятото дракони над тях бе разтърсило ординареца до дъното на душата му, карайки го за момент да изгуби от поглед кулата, за да не полудее от усещането, че драконовият страх е на път да го разкъса на парчета.

Елфите на покрива също го бяха почувствали, но и те като него просто стиснаха зъби в очакване да отмине. Никой не извика, нито се поддаде на паниката. А когато Дюмат отново си възвърна способността да вижда, кулата се възправяше над тях, очертана съвсем ясно. Сенките от крилете на драконите бяха закрили напълно слънчевата светлина.

Ординарецът започваше да се тревожи. Не знаеше защо и не можеше да обясни по разумен начин безпокойството си. Може би в цялата работа имаше пръст обикновеният инстинкт на ветерана. Нещо се беше объркало. За момент Дюмат се изкуши да се втурне към вътрешността на кулата, за да провери дали всичко е наред, но почти веднага отхвърли мисълта като неприемлива. Заповедите бяха да стои тук и да очаква сигнала. Възнамеряваше да ги изпълни.

Слугите на драконесата изчезнаха и подобно на Лорана, рицарят веднага си даде сметка, че това не е добър знак. Берил навярно щеше да се появи всеки момент. Той се напрегна, втренчен в кулата, която още веднъж стоеше обляна в лъчите на слънцето. Не смееше да погледне встрани от страх да не пропусне сигнала и бе принуден непрестанно да мига, за да не се пълнят очите му със сълзи. А когато най-сетне съзря Лорана, изпусна благодарна въздишка и затърси с очи наместника.

Медан не се появяваше.

Дюмат търпеливо си наложи да преброи до десет, после още до десет и накрая беше принуден да се откаже. Така или иначе истината му бе станала ясна дори още преди да е започнал да брои. Лорана никога не би се появила съвсем сама на балкона, ако Медан беше жив и можеше да я придружи. Ординарецът мълчаливо и по войнишки — кратко, но сърдечно — се сбогува с наместника, след което продължи да чака сигнала.

Нарежданията бяха следните. Дюмат, елфите, неколцината Мрачни рицари и джуджетата, участващи в отбраната на Квалиност трябваше да изчакат появата на огнената стрела и чак тогава да започнат атаката. Ординарецът рискува и подаде глава през балдахина от сплетени клони, за да погледне по-добре. Ейлий го ощипа по крака, напомняйки му да не се излага на излишна опасност, но той не й обърна внимание. Трябваше да разбере какво става.

Берил най-сетне се появи и полетя право към кулата. Драконовият страх обля всичко и всеки като огромни налитащи вълни, ала фактът, че първо бе изпратила фаворитите си да огледат околността, сега работеше срещу нея. Онези, които бяха изпитали най-силния ефект от съприкосновението с неизказания ужас, вече започваха да се възстановяват от него. Другите така или иначе нямаше да му се поддадат. Лукавите очи на драконесата блуждаеха ту тук, ту там, пронизваха всичко под нея, независимо от сведенията на Медан, че градът е напълно изоставен.

„Търси колкото си искаш, велика кучко — каза й мълчаливо Дюмат. — Вече си тук, точно над нас. Вече не можеш да избягаш.“

Ординарецът се приведе обратно надолу точно в мига, когато очите на Берил щяха да го забележат. Ейлий се взря в него с онзи поглед, който така добре познаваше. Означаваше, че си търси кавгата. Противно на всяка надежда се надяваше, че ще доживее това да се случи, но все пак не разчиташе много на тази възможност. Той отново обърна очи към кулата.

От мястото си виждаше добре, така че забеляза как Лорана се приближава до ръба на балкона. Не успяваше да различи лицето й — не и от това разстояние. Приличаше на размазано бяло петно на фона на златни пламъци. Независимо от всичко обаче, самият факт, че се приближаваше към драконесата, говореше, че не се страхува от нея.

— Още по-зле за теб, чудовище — измърмори под нос, — още по-зле.

Берил вече беше съвсем близо до кулата. Дюмат ясно виждаше провисналия й търбух, долната част на крилата, клатещите се крака и потрепващата опашка. Люспестата й кожа имаше неприятно зелен цвят и бе кална от валянето в леговището й.

Когато за пръв път излагаше плана си, крал Гилтас възнамеряваше да пронижат кожата на драконесата със стрели, но идеята бързо бе отпаднала. Кожата на Берил беше дебела, а защитаващите я люспи — непробиваеми. Стрелите може би щяха да свършат работа и да я свалят на земята, но само в огромни количества, които обаче бяха непосилни за елфите. Освен това вероятно очакваше подобна атака. Надяваха се поне да я заварят неподготвена за онова, което бяха намислили.

Сега единственото, което оставаше на Дюмат, бе да изчака прелитането на огнената стрела на елфа Келевандрос… Келевандрос… Дюмат го виждаше с очите си. Медан бе ранен… навярно мъртъв. Лорана беше останала съвсем сама там горе. И нямаше кой да даде сигнала.

Видя как кралицата вдига ръце.

Слънцето в новото небе може би изглеждаше бледо и странно на жителите на Крин, но може пък все пак да бяха заслужили благосклонността му. В мига, в който Дюмат погледна към Лорана, светилото изпрати един-единствен ярък лъч, който озари кралицата. В този момент ординарецът си помисли, че в ръцете й има звезда.

Лумна бял пламък, тъй поразителен и замайващ, че Дюмат трябваше да присвие очи и да отмести поглед, все едно бе погледнал към слънцето. И повече със сърцето, отколкото с ума си, той разбра, че именно това е сигналът.

Изкрещя подивяло и се изправи, отмятайки покривалото от сплетени клони и листа. Елфите около него също скочиха с прашки и лъкове в ръце и заеха местата си. Дюмат погледна към съседните покриви. Не беше сам. Не беше необходимо да дава друг сигнал. Всички бяха видели огнения проблясък и вече знаеха какво означава той.

Така и не успя да чуе предизвикателните думи на Лора на, понеже сам той, подобно на елфите край себе си, крещеше своя боен вик. Сетне Дюмат даде заповед да открият огън, а въздухът сякаш почерня.

Солиаси Арат! Лорана крещеше по същия начин, по който го бе направила и преди толкова много години, предизвиквайки драконите, които бяха атакували Кулата на Върховния свещенослужител, призовавайки ги да се спуснат към собствената си смърт. Държеше Изгубена звезда с лявата ръка, издигнат високо над главата й. Ако скъпоценният камък, инкрустиран в дръжката на меча, не свършеше работа, ако преданието беше просто измислица, ако магията на оръжието бе отслабнала, както и всяка друга магия в Епохата на Смъртните, плановете, надеждите и мечтите им никога нямаше да се осъществят.

Слънцето прониза скъпоценния камък и го накара да избухне в бял пламък. Лорана прошепна тиха благословия към Калит Райън и незнайния ковач, открил искрящата изгубена звезда сред пепелта в огнището си.

Берил се втренчи в меча с напрегнат копнеж, защото чувстваше колко могъща е магията му — магия, от която отчаяно се нуждаеше. Скъпоценният камък в дръжката беше най-прекрасното нещо, което някога бяха съзирали очите й. Не можеше да откъсне очи от него. Трябваше да го получи. Дори Малис не притежаваше нещо подобно в бездънната си съкровищница. Берил просто не можеше да откъсне очи от него…

И падна в капана.

Лорана осъзна, че заклинанието е проработило, едва когато съзря отблясъка на камъка в очите на драконесата, неговото отражение, горящо дълбоко в мозъка зад тях. Кралицата стисна оръжието още по-здраво.

Изпаднала в транс, Берил висеше почти неподвижно във въздуха над Квалиност. Крилете й се полюляваха съвсем леко, за да не губи височина, а очите й неотлъчно се взираха в Изгубена звезда.

Мечът беше тежък, а Лорана го държеше с неудобната си лява ръка, без да смее да се поддаде на слабостта, без да смее да го спусне дори за секунда. От страх да не разруши заклинанието, не смееше дори да помръдне. Освободена от оковите на магията, Берил неминуемо щеше да атакува с ужасяваща ярост. Само за миг Лорана изпита колебание, докато напразно очакваше някакъв знак, че елфите са започнали атаката. Планът й се бе провалил. Дюмат очакваше сигналната стрела, която никога нямаше да полети.

Сетне радостните викове и изкрещените предизвикателства, надигнали се от околните покриви на къщите, прозвучаха в ушите й по-сладко и от най-сладката хвалебствена песен и вляха нова жизненост в уморените мускули на ръката й. По мостовете, прехвърлящи границите на града, започнаха като от нищото да изникват елфи. Като смъртоносни цветя, от още и още покриви из града се появяваха рицари и елфи. Умело замаскираните с пълзящи растения балисти бързо биваха изваждани на открито и застопорени на позициите си. Стрелците с прашки се приготвиха да открият огън. Една-единствена звънка заповед задейства стотици от тях и за броени секунди елфите бяха започнали атаката.

Балистите запратиха копията си в грациозни дъги над тялото на Берил. Подир копията се влачеха дълги въжета — въжета, изплетени от сватбени рокли и бебешки дрешки, готварски престилки и сенаторски церемониални роби. Стотиците копия прехвърляха въжетата през тялото на драконесата, а щом пътят им поемеше обратно към земята, въжетата притискаха тялото, крилата и опашката на Берил.

На свой ред стрелците с прашки изхвърлиха във въздуха оловни тежести, към които бяха привързани още въжета. Междувременно балистите бяха презаредени и отново откриха огън. Прашките неуморно запращаха нови и нови въжета над драконесата.

Чародеите на елфите правеха заклинания не на дракона, а на въжетата, с които се опитваха да го приковат, без да знаят дали капризната, своенравна магия ще проработи. Правеха заклинанията си по-скоро от чиста надежда и отчаяние, отколкото подтиквани от увереност. Те или използваха техники, познати още от Четвъртата епоха, или се възползваха от суровата магия на настоящето. И всеки път заклинанията им проработваха без никакъв проблем. Чародеите бяха смаяни. Разтреперани от вълнение и нетърпение, но смаяни.

Някои заклинания заздравяваха въжетата и ги правеха по-издръжливи от стомана. Други ги караха да избухват в магически пламъци, които плъзваха по дължината им и изгаряха драконесата, но не поглъщаха самите въжета. Някои заклинания пък правеха въжетата лепкави като паяжини и омотаваха в тях люспестото тяло на Берил или пък се затягаха спираловидно около краката й и я приковаваха като пиле, приготвено за продан на пазара.

Най-сетне част от елфите захвърлиха оръжията си и уловиха края на въжетата в очакване на финалната команда. Още въжета изпълваха въздуха, докато Берил най-сетне не заприлича на огромен молец, омотан в паяжините на хиляди паяци.

Драконесата беше безпомощна, но осъзнаваше кристално ясно какво се случва с нея. Лорана се взираше в очите й и виждаше как първоначалното изумление от жалките опити на дребните двукраки да я уловят в мрежите си постепенно се превръща в раздразнение от факта, че усилията им започват все повече да затрудняват движенията й. Сетне раздразнението изведнъж прерасна в ярост, тъй като очевидно не можеше да стори нищо, за да им попречи. Не можеше да стори нищо, освен да стои вторачена в скъпоценния камък.

Тялото на драконесата се загърчи от безсилна злоба. Челюстите й се обляха в капеща слюнка. Мускулите на врата й се издуха от усилието да отдръпне глава и да отмести поглед от меча. Въже след въже падаше върху тялото й. Крилата й вече не се движеха с такава лекота, а опашката й бе оплетена напълно. Вече не успяваше да раздвижи задните си крака, понеже бяха завързани един към друг. Противните въжета тъкмо се опитваха да се увият и около предните й лапи. Усещаше как я теглят към земята и тъкмо в този миг най-после почувства вледеняващ страх. Нямаше път за спасение.

Някъде по това време, според първоначалния план на Лорана, трябваше да атакуват Берил с драконовото копие и да я пронижат през гърлото, за да не може да издиша смъртоносния си дъх. Именно Лорана трябваше да се наеме с тази част, докато от Медан се очакваше на свой ред да довърши драконесата с меча.

Планът си го биваше, ала сега Медан бе мъртъв. Лорана трябваше да се справи някак сама. Но за да използва копието, се налагаше да свали меча и по този начин да освободи драконесата от магията му. Това беше най-опасният момент.

Тя започна да отстъпва съвсем бавно, без да спуска или поклаща меча, макар изтощените мускули на ръката й вече да се свиваха от непоносима умора. Стъпка по стъпка стигна до стената, където беше оставила драконовото копие, за да й бъде под ръка. Опипа зад себе си с дясната ръка, понеже не смееше даже да отклони поглед от Берил. Отначало не успя да го открие и за момент ужасът я накара да остане без дъх. Сетне пръстите й докоснаха затопления от слънцето метал. Ръката й се сключи около копието и Лорана въздъхна облекчено.

Някъде долу Дюмат вече крещеше на уловените за въжетата да теглят колкото имат сила. Елфите и рицарите, които дотогава бяха обслужвали балистите или обстрелваха драконесата с прашки, зарязаха оръжията си и хукнаха да помагат, за да прибавят тежестта си към тази на другите. Оплетеното създание бавно, но неумолимо започна да се спуска към земята.

Лорана си пое дълбоко дъх и извика на помощ цялата си сила. Мълчаливо призова името на Стурм и подири в себе си същия кураж, същата воля и решимост, които бе извикал в себе си и той в мига, когато смъртта се беше гмурнала право към него. Единственото й опасение бе, че драконесата ще се съвземе и ще я атакува моментално, щом се освободи от оковите на заклинанието и стане отново господарка на самата себе си. Ако станеше така, ако кралицата загубеше живота си, преди да е изпълнила своята мисия, хората на земята също нямаха шанс. Чудовището щеше да издиша отровния си газ върху тях и да ги убие на място.

Никога дотогава Лорана не се бе чувствала толкова самотна. Нямаше кой да й помогне. Нямаше ги Стурм, Танис, Медан… Нямаше ги дори боговете.

„Ала нима не сме сами още от рождението си на тази земя — напомни си тя. — Онези, които обичах, държаха ръката ми по време на дългото пътуване, но когато дойде часът на раздялата, не ги ли пуснах и не поеха ли сами по своя път? Сега е мой ред. Сега аз трябва да поема по своя път.“

Лорана се засили и запрати Изгубена звезда отвъд пара пета. Заклинанието беше нарушено. Очите на Берил премигнаха и загоряха яростно.

Драконесата имаше две належащи цели. Първата беше да се освободи възможно най-бързо от капана, в който беше попаднала. Втората — да унищожи елфидата, която я бе уловила с магията на меча по толкова елементарен начин, че и малко дете би успяло да го предотврати. Тъкмо се канеше да убие елфидата, когато едно особено силно дръпване на въжетата я потегли право надолу.

Разнесе се нечий смях. Смехът не идваше откъм елфите под нея, а някъде от небето.

Двама от червените й любимци, точно онези, които тайно подозираше в опит за измяна, летяха някъде високо, високо сред облаците. Берил веднага осъзна, че се смеят на нея и се наслаждават от сърце на унижението й.

Никога не бе изпитвала особено доверие в местните дракони. Много добре разбираше, че й служат по-скоро от страх, отколкото от чувство за дълг. Ето защо, донякъде нелогично, Берил на мига стигна до заключението, че драконите са се съюзили с елфите. А сега убиваха време и чакаха да стане напълно безпомощна, за да я довършат сами.

Драконесата напълно изхвърли Лорана от сметките си. Елфидата беше съвсем сама — какво толкова можеше да й стори? Сега двамата предатели бяха далеч по-важни.

По думите на Медан, дълбоко в себе си Берил изпитваше неописуем страх. Никога дотогава не бе попадала в такава безизходна ситуация и беше ужасена. Трябваше да се освободи от тази мрежа, да се върне обратно в небето. Само там, където можеше да се превърта и гмурка, да използва огромните си сила и тежест като свое преимущество, щеше да бъде в безопасност от враговете си. Издигнеше ли се в небето, би могла да унищожи тези жалки елфи само с едно издишване и да се разправи жестоко със своите слуги-предатели.

Гневът се разпали в нея. Берил отчаяно започна да се гърчи, за да се освободи от въжетата, които й пречеха да размаха криле и да полети далеч от опасността. Размаха опашка в опит да разкъса плетеницата, замахна с нокти и изви глава, оголвайки зъби. Надяваше се, че това ще бъде достатъчно, за да пререже въжетата, но не бе взела предвид не само силата на магията, протичаща през тях, но и любовта към родината и собствения си народ, с която елфите ги бяха изплели.

Няколко нишки се скъсаха, ала повечето удържаха. Подивелите й гърчове накараха други да повлекат след себе си елфите, които ги държаха и да ги съборят от околните покриви или пък да ги запратят немилостиво срещу стените на сградите.

Берил хвърли бърз поглед към червените дракони и забеляза, че са долетели по-близо. Страхът й прерасна в паника. Обезумяло си пое дъх с намерението да унищожи насекомите, които само допреди малко се бяха умилквали пред нея с подвити опашки. А сетне, с периферното си зрение, улови сребърен проблясък…

Лорана наблюдаваше ужасено и благоговейно отчаяните опити на Берил да се освободи от капана. Главата на драконесата се мяташе диво. От зиналата й паст се изливаха проклятия, а острите й зъби щракаха през тънките нишки на въжетата. Кралицата стоеше поразена от свирепостта на звяра. Стоеше разтреперана и стискаше копието с изпотени ръце. Очите й несъзнателно се плъзнаха през арката на вратата и галерията отвъд нея, водеща към безопасността.

В същия момент Берил си пое дълбоко дъх — дъх, който щеше да потопи в смърт народа на Лорана. Кралицата издигна копието с две ръце и изкрещя Квисалан елевас! — заради Танис, Стурм и всички онези, които си бяха отишли дълго преди нея. „Любовта ни обвързва завинаги.“ После насочи върха на копието към подмятащата се глава на драконесата.

Лъчите на странното слънце се отразяваха в сребърното острие. Лорана се напрегна, влагайки цялата сила на тялото, душата и сърцето си и заби копието в черепа на Берил.

Кръвта плисна изобилно и обля кралицата като неудържима вълна. Ръцете й на часа станаха мокри и хлъзгави, ала тя не смееше да изпусне дръжката на оръжието, натискайки го толкова надълбоко в драконовата глава, колкото можеше да проникне.

Болка — пламтяща, огнена болка — избухна в мозъка на драконесата, сякаш някой беше пробил дупка в черепа й и бе позволил на слънцето да надникне във вътрешността му. Берил се задави в собствения си отровен дъх. Болката беше така непоносима, че създанието разтърси глава.

Внезапното конвулсивно раздвижване на дракона повдигна Лорана във въздуха. Кралицата увисна в опасна близост до ръба. Ръцете й изпуснаха копието, тя полетя надолу и падна на пода на балкона по гръб. Изпука кост, болката я опари, но — странно — само част от секундата по-късно вече не усещаше нищо. Опита да се изправи, ала крайниците й отказаха да се подчинят на заповедта на мозъка. Неспособна да помръдне, Лорана просто се вторачи в зиналите челюсти на дракона.

Болката, обаче, не напускаше Берил. Вместо това ставаше дори още по-ужасна. Потоците кръв почти я ослепяваха, но все пак още виждаше нападателката си. Драконесата се опита да издиша смъртоносния си дъх срещу нея, но не успя и се задави в собствената си отрова.

Надмогната от страха и подлудена от болката, мислейки единствено за елфидата, която й бе причинила толкова страдания, Берил стовари масивната си глава върху Кулата на Слънцето.

Сянката на смъртта се спусна над Лорана. Тя извърна поглед от нея и се вгледа към слънцето.

Странното, увиснало в небето слънце. Изглеждаше отчаяно и объркано… сякаш се бе изгубило.

… една изгубена звезда…

Лорана затвори очи пред сгъстяващите се сенки.

„Любовта ни обвързва…“

Увиснал на едно от въжетата, теглейки го с всички си ли, Дюмат нямаше как да види какво се случва на върха на кулата, ала ужасният писък на драконесата, както и фактът, че все още не ги беше обгърнал задушаващ отровен облак, му подсказваше, че Лорана е успяла да нанесе удар на създанието. Навсякъде около него, като противен дъжд, се изливаше кръв и слюнка. Берил беше ранена. Сега беше моментът да се възползват от слабостта й.

— Дърпайте, проклети да сте! Дърпайте! — изрева извън себе си той. Гласът му бе дрезгав и почти не се чуваше. — Още не сме я довършили! Дори не сме започнали!

Елфи и човеци, чувстващи, че силата им започва да отслабва в неравната борба, напрегнаха мишци с подновена жизненост и задърпаха като един. Кръвта от обелената кожа по ръцете им обагряше въжето. Болката се стрелкаше непоносимо по сухожилията им. Някои крещяха, други стискаха зъби, но всички теглеха без капка колебание.

Дюмат изумено видя как Берил удари главата си в кулата. Почувства как сърцето му се свива за Лорана, която навярно бе попаднала в капан там горе. Заради самата нея се надяваше вече да е била мъртва. Главата на драконесата се стовари разтърсващо върху балкона и го откъсна от кулата. Раздробените му парчета полетяха към земята. Хората под тях се взряха нагоре ужасено. Някои проявиха достатъчно здрав разум и побягнаха. Други, поразени от ужас, не успяваха да помръднат. Огромните парчета на балкона се забиха в подножието на кулата, карайки къщите под тях да рухнат, а по каменния паваж да плъзнат пукнатини. Отломките полетяха във въздуха, помитайки, убивайки и ранявайки застаналите на пътя им. Облак прах мигом погълна останалите.

Дюмат се обърна към Ейлий, за да й каже няколко успокоителни думи, понеже знаеше, че жена му ще оплаква горчиво смъртта на своята кралица. Думите така и не излязоха от устата му. Ейлий лежеше неподвижно, втренчена в него с очи, които никога повече нямаше да го видят. От гръдта й стърчеше остър каменен къс. Не бе успяла дори да изкрещи.

Дюмат се втренчи в драконесата. Вече беше съвсем ниско, горе-долу на равнището на върховете на дърветата. Предните й лапи докосваха земята. Настървен и без да усеща абсолютно нищо, Дюмат удвои усилията си.

— Дърпайте, проклети да сте! — изкрещя отново. — Дърпайте!

Дивашката атака на Берил над Кулата на Слънцето бе успяла да убие елфидата, но това бе всичко. Най-сетне беше в състояние да си поеме дъх, макар и с хриптене и доста повърхностно, ала ударът върху балкона не бе сполучил да изтика копието вън от раната, както замаяно се бе надявала да стане. По-лошо — сблъсъкът дори беше успял да го забие още по-дълбоко в главата й. Сега светът за нея представляваше окървавено кълбо от пламтяща болка и всичко, което искаше, бе да накара тази болка да спре.

Драконесата се замята в усилието да се освободи и да отхвърли копието. Опашката й помиташе къщи и прекършваше дървета. При следващия й замах събори и дома на Дюмат. Ординарецът задържа въжето до последния възможен момент. Когато опашката на Берил превърна покрива в трески, Дюмат пропадна надолу, а къщата просто се срути върху му. Остана заровен жив под купчината натрошен камък, прикован под един тежък дървесен ствол, неспособен да помръдне. В устата си усещаше вкус на кръв. Вдигна очи през оплетените, начупени и огънати клони и видя, че драконесата е точно над него. Бе успяла да освободи крилата си, въпреки че от тях все още висяха въжета. Опитваше да набере височина и да се издигне над върховете на дърветата. Ала на всяко скъсано въже оставаха две, които удържаха на напора й. Над гърба й падаха още и още въжета. Елфи и човеци губеха живота си, но оцелелите бяха повече и продължаваха борбата.

— Дърпайте, проклети да сте! — прошепна Дюмат. — Дърпайте!

Елфите видяха как тяхната Кралица майка умира, как онези, които обичаха най-много на света губят живота си. Видяха как драконесата унищожава Кулата на Слънцето, символът на тяхната гордост и надежди. А после, окрилени от силата, която им даваха скръбта и гнева, затеглиха Берил надолу, за да я свалят от небесата.

Колкото по-ожесточено се бореше драконът, толкова повече се оплиташе в паяжината от въжета. Лапите, главата и опашката й сриваха къщи и прекършваха дървета. Берил се бореше като обезумяла, защото знаеше, че веднъж щом докосне земята, ще бъде по-уязвима отвсякога. Елфите щяха да я нападнат с копия и стрели и да я довършат.

Всички виждаха, че силите я напускат. Гърчовете й отслабваха, а слепите опити да докопа всичко край себе си започваха да стават все по-вяли.

Драконесата умираше.

Вече напълно уверени в себе си, елфите обединиха за сетен път усилия и успяха да изтеглят разплутото тяло на Берил до земята.

Туловището й се стовари с разтърсваща сила. Сблъсъкът доразруши къщите под нея и отне живота на онези, които не бяха успели да се отдръпнат навреме. Силата на удара запрати земетръсни вълни през недрата на земята и разтресе джуджетата, чакащи в тунелите долу. А когато върху главите им се посипаха камъни и прах, джуджетата вдигнаха смаяно очи към подпорните греди, които предпазваха тунелите им от срутване.

Когато трусовете затихнаха и прахта се слегна, елфите грабнаха оръжията си и яростно се хвърлиха, изпълнени с желание за мъст и убийство. Колкото по-бързо приключеха с драконесата, толкова по-скоро щяха да се разправят с армията й.

Някои дори крещяха, че победата е тяхна. Квалиност може и да беше ужасно пострадал и вероятно мнозина бяха загинали, но народът на елфите щеше да живее. По-късно щяха да погребат мъртвите и да ги оплачат. И щяха да запеят песни, величествени песни за смъртта на драконесата.

Берил обаче не беше мъртва. Както се бе изразил Дюмат, дори не беше започнала да умира. Драконовото копие й бе причинило непоносима болка и донякъде беше успяло да размъти разсъдъка й, но ето че болката започваше да намалява. Паниката я напускаше и отстъпваше място на яростта, която бе изпълнена с пресметливост и заплаха — далеч по-голяма заплаха от безредното помитане на всичко, което виждаха очите й само допреди миг или два. Войниците й вече се трупаха по бреговете на двете разклонения на Бялата разпенена река, които обгръщаха столицата. Сигурно в този момент вече се канеха да прекосят от другата страна. Елфите бяха разрушили всички сухопътни връзки, ала войниците на Берил носеха със себе си стотици салове и плаващи мостове, които да ги прехвърлят през широките по сто стъпки ръкави на реката.

Скоро войните на драконесата щяха да се нахвърлят върху Квалиност и да подложат защитниците му на сеч. Кръвта на елфите, по-сладка и от майско вино, щеше да потече по улиците на града. Идването им щеше да причини само едно неудобство: Берил нямаше да може да използва отровния си дъх, за да не погуби както чуждите, така и своите войници. Това, разбира се, беше дреболия, която не я притесняваше особено. Просто щеше да избива елфите с десетки вместо със стотици.

Успокоена от логиката на мислите си, Берил се престори на отпаднала и остана просната по възможно най-позорния за нея начин. С мрачно удоволствие усещаше тъй любимите за елфите дървета, премазани под огромното й туловище. Премигна няколко пъти, за да проясни очите си от кръвта и да огледа пораженията, които бе нанесла в гнева си над някога красивия град. Картината поне донякъде възвърна самочувствието й. Никога и никого не бе мразила толкова — нито дори своята братовчедка Малис, — както сега мразеше тези елфи.

Сега те изпълзяваха от мишите си дупки, за да се приближат и да я погледнат отблизо. В ръцете им имаше копия и лъкове със запънати стрели. Берил ги презираше. Все още не бе изковано копието, което щеше да отнеме живота й, било то и драконово. А стрелите пък едва ли можеха да й навредят повече от обикновено ужилване от пчела. Елфите бяха навсякъде край нея; жалки, безмозъчни създания, вторачени в чудовищното й тяло с мъничките си кривогледи очички, бърборещи на мазния си език.

Нека говорят. След малко поне щеше да им даде тема за разговор, това поне беше сигурно.

Болката в главата й продължаваше да отслабва. Берил почиваше на земята и преценяваше внимателно ситуацията. Беше успяла да отхвърли или разкъса част от въжетата. Усещаше как другите започват да се разхлабват. Силата на заклинанията им се изчерпваше. Съвсем скоро драконесата щеше да получи своя шанс да убива елфи, да ги тъпче и да ги разсича на две. После армията й щеше да се присъедини към клането, а след това на света нямаше да остане нито един противен елф. Нито един.

Драконовото копие не й даваше мира. От време на време нажежената до бяло болка се стрелваше през главата й и по този начин само усилваше яростта й. Не помръдваше и наблюдаваше елфите през спуснатите си клепачи. В далечината се чуваше призивът на роговете, а това означаваше, че армията й напредва. Сигурно я бяха видели да пада. Може би я мислеха за мъртва, може би слабоумните й командири мислено вече харчеха плячката, която иначе трябваше да разделят с нея. Е, чакаше ги изненада. Всички тях ги чакаше една голяма изненада…

Надавайки предизвикателен и победоносен рев, Берил надигна глава. Огромните й извити нокти се вкопаха в земята. Гигантските й крака се напрегнаха и изтласкаха тежестта на тялото й нагоре.

Тунелите на джуджетата, прорязващи като пчелна пита земята под Квалиност, хлътнаха и рухнаха под нея. И земята пропадна.

Победоносният рев на Берил се превърна в изненадан писък. Драконесата се забори, задращи с крака и запляска с криле в неистово усилие да изпълзи от развалините, ала крилата й все още бяха оплетени във въжетата и нямаше къде да се улови. Една Безсмъртна ръка разтроши костите на света и разцепи земята. А Берил полетя в зейналата пролука.

Макар и да не я виждаше, Торвалд Гръмогранит, братовчед на тана на Торбардин и водач на джуджешката армия, дошла за сраженията срещу Мрачните рицари на Нерака, все пак чуваше битката над главата си. Торвалд се намираше в основата на стълба, водеща към повърхността на около двайсет стъпка над него и очакваше сигнала, означаващ, че армията на нашествениците е преодоляла реката. Едва тогава собствената му войска от около две хиляди джуджета щеше да излезе от тунелите, прокопани под града и да се хвърли в ответна атака.

В тунела цареше дълбока нощ, понеже земекопните червеи и техните ларви отдавна бяха изпратени обратно в Торбардин. Тъмнината, тясното пространство и мирисът на прясно изкопана земя и отпадъци от червеи не притесняваше джуджетата; всъщност дори намираха всичко това за успокоително и познато. Разбира се, нямаха търпение да напуснат тунелите и да се изправят срещу враговете си. От време на време докосваха с пръст върховете на брадвите си и с мрачна решимост разговаряха за предстоящата славна битка.

Когато най-сетне до тях достигна първият трус, джуджетата нададоха радостни викове, които отекнаха нагоре и надолу по тунела, защото надеждите им явно се бяха оправдали и стратегията на елфите бе проработила. Драконесата беше изтеглена от небето и лежеше безпомощна на земята, впримчена в плетеница от магически подсилени въжета, без никакъв шанс да се спаси.

— Какво става? — изрева Торвалд към джуджето, което се беше присвило на върха на стълбата и подаваше глава през люляковите храсти пред изхода на тунела.

— Хванаха я — долетя лаконичният отговор на наблюдателя. — Не помръдва. Вече е пътник.

Радостните възгласи на джуджетата избухнаха с нова сила. Торвалд кимна и тъкмо се канеше да даде заповед за тръгване нагоре, когато се разнесе яростен рев, който напълно опроверга думите на наблюдателя. Земята под краката им се разтърси още веднъж и доста по-силно, карайки околните подпори да заскърцат злокобно. Върху главите им се посипаха пръст и камънак.

— Какво в името… — понечи да изкрещи Торвалд на наблюдателя, но бързо промени решението си и започна да се изкачва по стълбата, за да надникне сам.

Земята се разтърси за трети път. Таванът на тунела се разцепи и разтвори широко. Замайващо ярка светлина нахлу през отвора и почти ослепи джуджетата. Ужасеният Торвалд се взря във втренченото червеникаво око на разярената драконеса, а само секунда по-късно гредите, подпиращи тавана на тунела, се пропукаха, а стълбата се превърна в трески. Окото на дракона изчезна в огромен облак прах и отломки, а таванът рухна.

Светът сякаш се срути право върху главата на джуджето и го повлече след себе си. Ужасените викове на другарите му бяха последното нещо, което чу, преди тоновете камъни да го премажат, да раздробят черепа и да се врежат в гърдите му.

Камъкът, тъй високо цененият от джуджетата закрилник и пазител, внезапно се превърна в техен враг. Техен убиец. Тяхна гробница.

Ранголд от Балифор, вече прехвърлящ четиридесетте, беше наемник от четиринайсетгодишен. И се биеше поради една-единствена причина — плячката. Не изпитваше доверие към никого, не разбираше нищо от политика и би сменил страната, за която се сражава и по средата на битката, стига някой да му предложеше достойна отплата. Когато чу, че армията на Берил се насочва към Квалиност, на драго сърце се присъедини към нея. От твърде дълго очакваше грабежите и плячкосването на града на елфите. Човек на предвидливостта, Ранголд се бе погрижил да вземе със себе си няколко големи чувала от зебло, с които възнамеряваше да отнесе у дома своите съкровища.

Сега седеше на брега на реката, ядеше стар хляб, дъвчеше сушено говеждо и чакаше да дойде редът му за преминаване от другата страна. Проклетите елфи бяха прерязали всички мостове. Въжетата им се олюляваха високо над главите на наемниците, понеже тази година нивото на водата беше необичайно ниско. Съгледвачите държаха оттатъшния бряг под око, но засега нямаше сведения за засада. Първите отряди вече бяха навлезли във водата, понесли вещите или оръжията си над главите си. Онези, които не можеха да плуват, определено срещаха трудности, докато нагазваха все по-надълбоко сред водовъртежите на течението. Реката беше леденостудена, но поне през този сезон не бе тъй буйна.

През пролетта, подхранена от топящите се снегове, щеше да бъде просто невъзможно да я преминат.

От време на време високо над тях прелиташе по някой червен дракон и им хвърляше по едно око. Мъжете не изпитваха каквато и да е привързаност към тези създания, нито им имаха доверие и постоянно поглеждаха нагоре с надеждата драконите най-сетне да отлетят. Ранголд не даваше и пет пари за драконите. Потръпваше, когато драконовият страх се спуснеше над него, свиваше рамене, щом отминеше и невъзмутимо продължаваше да се храни. Мисълта за убийствата на елфи и заграбването на богатствата им изостряше допълнително апетита му.

Първият знак за безпокойство в него се появи, когато земята под краката му внезапно избяга и го накара да изгуби равновесие и да изпусне сандвича си. Недалеч от него се стовари един клон, последван от падналото дърво. Водите на реката се надигнаха и обляха бреговете си. Ранголд се улови за дървото и се вторачи около себе си, за да разбере какво става. Червеният дракон над тях внезапно пикира и прелетя над върховете на дърветата, като крещеше някакво предупреждение, което никой така и не успя да чуе.

Разтърсването продължаваше и се превръщаше в земетресение. Във въздуха се издигна огромен облак от отломки, така гъст, че скоро напълно закри слънцето. Онези, които тъкмо в същия момент пресичаха реката, изгубиха дъното изпод краката си и изпопадаха във водата. Онези на брега завикаха и затичаха наляво и надясно, опитвайки да запазят равновесие.

— Какво да правим? — извика един капитан.

— Останете по местата си — отговори кратко неговият началник, рицар на Нерака.

— Лесно е да се каже — отвърна гневно капитанът, като се мъчеше да не падне. — Според мен веднага трябва да се пръждосваме оттук!

— Получи заповедите си, капитане — кресна рицарят. — Земетресението ще спре след…

Едно огромно дърво се прекърши с оглушителен пукот, след което рухна на земята, погребвайки под себе си и клоните си и рицаря, и капитана. Изпод листата и оплетените клони се разнесоха стенания и писъци, които Ранголд пренебрегна напълно. Нямаше представа какво смята да предприеме останалата част от армията, но и не го беше грижа. Както и самият капитан беше предложил, наемникът смяташе да си обира крушите оттук възможно най-бързо.

Започна да се катери нагоре по брега, но в същия миг долови злокобен, ехтящ, унищожителен тътен. Ранголд се обърна, за да потърси причината за звука и очите му се разшириха от ужас. Право към тях се носеше истинска стена от бълбукаща, пенеща се вода. Земетресението бе подронило бреговете на реката. Цепнатините по протежение на коритото й ставаха все по-широки. Освободена от обичайните си граници, буйна от повтарящите се трусове, реката изведнъж се превърна в бушуваща стихия.

Изкореняваше дървета, изкъртваше огромни късове от каменните скали, покрай които протичаше и изблъскваше всичко това пред себе си.

Ранголд остана вторачен към тази гледка още около половин секунда, след което се обърна и побягна. Зад него уловените в бушуващия прилив крещяха за помощ, ала виковете им бързо заглъхваха, отнасяни надолу по течението. Ранголд опита да се изкачи до билото на брега, ала склонът беше твърде стръмен и хлъзгав. Имаше време само колкото да изпита бездънен, парализиращ ужас, след което вълната се разби в него с разтърсваща сила, пречупи гръдната му кост и накара сърцето му да спре. Така тялото му — отпуснато и окървавено — се превърна в част от неизброимите отломки, които реката носеше със себе си надолу по течението.

Надавайки гневни писъци, Берил потъваше все по-дълбоко и по-дълбоко в рухващите земни пластове. Почвата просто се разцепваше под непоносимата й тежест. Пукнатините неумолимо пълзяха в разрастваща се окръжност и поглъщаха в себе си рухващи домове, дървета и множество сгради. Щабът на Рицарите на Нерака, все така грозен, както винаги, се срути в самия себе си. Върху главата на драконесата се изсипваха огромни парчета от развалините, отломките се стоварваха и пробиваха крилата й. Построеният от трепетликови дървета дворец на краля също беше унищожен. Дърветата бяха изкоренени, клоните им премазани, а чудовищните им дънери — изкривени или пречупени като клечки.

Елфите, останали да защитят столицата и родината си, умираха сред останките на домовете, които бяха построили с толкова любов и градините, които така силно обичаха и ценяха. Ала, макар да знаеха, че смъртта им е неминуема, продължаваха да се сражават с врага, мушкаха с мечовете и копията си Берил, додето паважът под краката им се процепи и рухна в зейналата пропаст. Елфите умираха, изпълнени с надежда, защото, въпреки че губеха живота си, все пак вярваха, че градът ще оцелее и отново ще се надигне от собствените си руини.

Само смъртта щеше да ги предпази от истината.

Внезапно Берил осъзна с кристална яснота, че няма да оцелее, че не може да се измъкне. Откритието я изуми. Не така трябваше да свърши всичко. Тя — най-могъщото същество, живяло някога по лицето на Крин — щеше да бъде застигната от позорна смърт в някаква си дупка в земята. Как беше възможно? Какво се беше объркало? Не разбираше…

Върху й продължаваха да се свличат огромни канари, да натрошават черепа й, да пречупват гръбнака й. Изпод люспите й се стичаше кръв. Болката беше така разкъсваща, че драконесата запищя, смъртта да дойде по-бързо. Чудовището, избило безброй същества, сега стенеше и се гърчеше в неизказана агония, додето отгоре му се изсипваха тонове земя, пръст и отломки. Огромната й обезформена глава потъваше все по-дълбоко. Червените й очи се преобърнаха в орбитите си. Смачканите криле и потръпващата опашка престанаха да се движат. С една последна въздишка и тихо проклятие, Берил най-сетне умря.

Трусовете разтърсваха земята, Безсмъртната ръка стоварваше с омраза юмрука си върху града на елфите отново и отново. Не оставаше камък върху камък. Пукнатините се разширяваха, по скалите, върху които бе построен Квалиност, се появяваха нови и нови цепнатини. От височината, на която се намираха, червените дракони вече не виждаха град, а просто една дупка в земята. Самите дракони не обичаха елфите, понеже расите им бяха враждували от самото начало на времето, ала гледката бе тъй ужасна и навяваше такова усещане за неконтролируемо могъщество, че драконите не успяха да изпитат дори мъничко радост. Сега червените създания се взираха към руините на столицата под себе си и свеждаха глави в знак на уважение и почит.

Скоро трусовете започнаха да отшумяват. Земята се успокояваше. Придошлите води на Бялата разпенена река се вливаха в чудовищната бездна, образувана на мястото на някогашния град Квалиност. Дълго още вълните не спряха да се пенят и бълбукат, да се разбиват в разкъртените брегове и да протичат с глух тътен. Постепенно щяха да стихнат, а водата щеше да се върне обратно в новообразуваното си корито, сякаш смутена от унищожението, което е причинила.

Нощта се спусна — беззвездна и безлунна, като надгробен саван за мъртвите, които почиваха дълбоко под мрачните, потрепващи води.