Драконите на изгубената звезда

2 Нападение срещу Цитаделата на светлината

Берил и нейните слуги кръжаха над Цитаделата на светлината. Драконовият страх се стоварваше върху обитателите на кристалните куполи и премазваше под себе си, като под огромна приливна вълна, всяка мисъл за отпор, превръщайки я в ужас и отчаяние. Черните сенки от крилете им бяха по-мрачни от най-мрачната нощ. Всеки, който попаднеше под някоя от тези сенки, усещаше как сърцето му се съсухря, а кръвта му изстива.

Берилинтранокс беше чудовищен зелен дракон, появил се над Крин малко след Войната с Хаос; но никой не знаеше как и откъде. Веднага след пристигането си тя, заедно с други от своя вид — най-вече с помощта на нейната братовчедка Малистрикс — бе започнала да избива металическите и цветните местни дракони, като по този начин бе възникнала вътрешновидова война.

Сега Берил кръжеше мързеливо — разплута и надебеляла от изядените си роднини — доста над червените дракони, които бяха нейни слуги и поданици, и наблюдаваше. А онова, което виждаше, я изпълваше със задоволство. Битката се развиваше добре.

Цитаделата беше напълно беззащитна срещу нея. Единствен великият сребърен дракон Огледало можеше да й се противопостави, ала сега той бе изчезнал — внезапно и мистериозно. Соламнийските рицари, които разполагаха с крепост на остров Скелсий, вероятно щяха да направят героичен опит да отблъснат атаката, но поради малкия им брой, едва ли щяха да преживеят съсредоточения удар, подготвен от нейните слуги. А и на великата зелена драконеса нямаше да й се наложи дори да навлиза в обсега на стрелите им. Трябваше само да издиша отровен газ срещу тях. Дъхът и щеше да опразни проклетата крепост веднъж и завинаги.

Все пак соламнийците нямаше да се предадат просто така. Беше напълно сигурно, че ще дадат сериозен отпор на нападателите. Стрелците им очакваха по бойниците, а командирите неуморно крачеха сред тях, за да им вдъхват кураж, независимо от факта, че драконовият страх отдавна бе лишил мнозина от решимост, оставяйки ги разтреперани и слаби като деца. Други рицари вече препускаха по пътищата, свързващи отделните селища на острова, за да помогнат на жителите им да преодолеят паниката и да започнат да се изтеглят към вътрешността и пещерите, в които от Цитаделата се бяха погрижили да струпат необходимите припаси тъкмо за случаи като този.

Колкото до самата Цитадела, водачите на Вътрешната гвардия винаги бяха разчитали, че при евентуална атака ще могат да се защитят с помощта на мистичните си сили, които обаче в последно време загадъчно започваха да отслабват, така че сега им се налагаше да изоставят красивите кристални куполи на милостта на драконите и да потърсят убежище заедно с останалата част от населението. Сред първите евакуирани бяха сираците. Децата бяха изплашени и викаха името на Златна Луна, която обичаха от все сърце, ала тя не идваше при тях. Преподаватели и ученици взимаха най-малките на ръце и опитваха да ги успокоят, докато ги отнасяха в безопасност, казвайки им, че Златна Луна сега не може да бъде с тях, понеже е заета, но скоро ще се появи, а дотогава те трябва да бъдат храбри и да я накарат да се гордее. Дори и докато произнасяха последното обаче, мистиците се споглеждаха тъжно и смутено. Златна Луна беше напуснала тичешком Цитаделата още по изгрев, подобно на изгубила ума си или обсебена от духове. И никой от тях не знаеше къде е отишла.

Жителите на Скелсий напускаха домовете си и се устремяваха към вътрешността, като онези, които напълно се бяха парализирали от драконовия страх, биваха водени от успелите да го преодолеят. Сред хълмовете в центъра на острова имаше огромни пещери. Хората бяха възлагали големи надежди на тези пещери, ала в този момент всички разбираха колко смешна е била вярата им. Огненият дъх на червените дракони щеше да опожари горите и сградите. А смъртоносния дъх на Берил щеше да отрови въздуха и водата. Никой и нищо не можеше да оцелее след такава атака. Скелсий щеше да се превърне в остров, населен с трупове.

Всички със свити сърца очакваха нападението най-после да започне, пламъците да стопят кристалните куполи и каменните стени на крепостта, а отровният облак да ги задуши до смърт. Ала поради някаква неизвестна причина червените дракони все още не нападаха. Вместо това кръжаха над всичко и наблюдаваха бягащите фигурки по земята със злорадо задоволство. По-глупавите за миг допуснаха грешката да си помислят, че вероятно враговете им просто са искали да ги сплашат и след като са успели, ще си отидат. Ала по-мъдрите много добре знаеха какво ще последва.

Палин Маджере се намираше в стаята си, разположена високо в сградата на Лицея, главната постройка от кристалния куполен комплекс на Цитаделата на светлината и наблюдаваше през прозореца си — в действителност стена, изградена изцяло от кристал — приближаването на драконите. Докато хвърляше към тях ужасени погледи, магьосникът се опитваше да сглоби отново частите на магическия артефакт, който трябваше да прехвърли него и Тасълхоф обратно към безопасността на град Утеха.

— Погледни го от хубавата му страна — обади се Тас с типичната за кендерите влудяваща бодрост в гласа, — поне сега драконесата няма да спипа артефакта в лапите си.

— Не — съгласи се рязко Палин. — Лапите й ще спипат нас.

— А може би не — възрази кендерът, докато измъкваше една от частите изпод леглото. — След като Устройството за Пътуване във времето се разпадна напълно и магията му изчезна… — Той млъкна и се изправи. — Хей, мислиш ли, че магията му наистина е изчезнала?

Палин не отговори. Почти не му обръщаше внимание. Вече не виждаше никакъв път за бягство. Трепереше от страх, а отчаянието го прояждаше и не му позволяваше да мисли. Беше твърде изтощен, дори за да си въобрази, че може да остане жив, а и защо ли? Не знаеше защо, но именно мъртвите стояха в дъното на всичко това. Именно те изсмукваха магията от хората. Още веднъж потръпна при спомена за студените устни, притиснати към плътта му и гласовете, които крещяха, умоляваха, настояваха да получат силата. И ето, че я бяха получили… а Устройството за Пътуване във времето се бе превърнало в шепа разхвърляни по килима колелца, зъбчати механизми, лостчета и проблясващи скъпоценни камъни.

— Та както казвах, след като магията му е изчезнала — продължаваше да бърбори Тас, — Берил няма да може да ни открие, понеже магията вече не я води към нас.

Палин вдигна глава и се втренчи в кендера.

— Какво каза?

— Ами доста неща. Например, че драконът няма да получи артефакта, нито пък нас, понеже, ако магията е изчезнала…

— Може би имаш право — рече магьосникът.

— Наистина? — Тасълхоф беше просто изумен.

— Подай ми това — заповяда Палин, като посочи една от кесиите на кендера.

Той я грабна, забързано изсипа съдържанието й и започна да прибира в нея пръснатите части на устройството.

— Стражата сигурно вече е започнала да евакуира хората към хълмовете. Ще се смесим с тълпата. Не пипай! — Магьосникът перна Тас през пръстите, докато кендерът протягаше мъничка ръчичка към инкрустираната със скъпоценности лицева плочка на устройството. — Всички трябва да бъдат на едно място.

— Просто исках да си запазя нещо за спомен — сви рамене Тасълхоф и засмука почервенелите си кокалчета. — Нали разбираш, за да не забравям Карамон. Особено след като сега, така или иначе, няма да използвам артефакта, за да се върна обратно във времето.

Палин изпъшка. Разкривените му пръсти трепереха неудържимо и не успяваше да събере някои от най-малките части.

— А и никак не мога да разбера защо искаш тази вехтория толкова много — подметна Тас. — Съмнявам се, че ще успееш да го поправиш, че изобщо някой би могъл да го поправи. Изглежда доста счупено.

Магьосникът прониза кендера с един заплашителен поглед:

— Нали каза, че си решил да го използваш, за да се върнеш в миналото?

— Да, но тогава — рече Тасълхоф. — Преди нещата тук да станат така интересни. Като например това, че Златна Луна отплава с потопяемата лодка на гномчето, а после изведнъж ни нападнаха дракони. Без да споменаваме мъртвите хора — добави, сякаш току-що му беше хрумнало.

Напомнянето никак не се понрави на Палин. Той каза:

— Хайде, помогни ми поне малко. Излез в коридора и разбери какво става.

Тас се подчини и тръгна към вратата, като през цялото време говореше през рамо:

— Казах ти за мъртвите хора, нали? Точно когато артефактът се разпадна? Бяха навсякъде около теб, като пиявици.

— Виждаш ли ги сега? — попита магьосникът.

Тас се озърна.

— Не, нито един. Но това значи — отбеляза услужливо, че магията си е отишла, нали?

— Да. — Палин рязко стегна вървите на кесията, в която бе събрал частите на устройството. — Магията си е отишла.

Тас тъкмо протягаше ръка към бравата, когато вратата едва не се продъни от нечие почукване.

— Учителю Маджере! — повика един глас. — Вътре ли сте?

— Тук сме! — извика в отговор кендерът.

— Цитаделата е нападната от Берил и ято червени дракони — каза гласът. — Учителю, трябва да побързате!

Палин много добре знаеше, че ги атакуват. Точно в този момент едно от най-съкровените му желания бе да се махне оттук, и все пак оставаше коленичил върху килима и тревожно прокарваше изкривени пръсти през него, за да се увери, че не е пропуснал дори най-незначителната частица или дребно скъпоценно камъче.

След като най-сетне реши, че няма да открие нищо повече, той се изправи. В същия момент в стаята влезе лейди Камила, водачът на Соламнийските рицари в Скелсий. Жената-рицар беше ветеран и разсъждаваше като такъв. В мислите й нямаше място за нищо друго — освен за спокойна и логична преценка на ситуацията. Нейно задължение беше да се изправи срещу драконите. Можеше да разчита, че войниците й в крепостта ще се погрижат за тази част поне на първо време. Също така беше длъжна да евакуира в безопасност и далеч от Цитаделата колкото може повече хора. Подобно на болшинството соламнийски рицари, лейди Камила също беше настроена подозрително към всички чародеи, така че сега се вгледа в Палин, все едно не изключваше възможността магьосникът по някакъв начин да е влязъл в съюз с драконите.

— Учителю Маджере, някой ми спомена, че все още сте тук. Знаете ли какво се случва навън?

Палин обърна очи към прозореца. Драконите продължаваха да кръжат над тях. Огромните сенки на крилете им се плъзгаха по равната, омазнена морска повърхност.

— Нямаше как да го пропусна — отвърна ледено. От своя страна той също не харесваше жената-рицар.

— Но какво чакате тогава? — поиска да узнае тя разгневено. — Нуждаем се от помощта ви! Смятах, че вече подготвяте магическите си съставки, за да се включите в отбраната срещу тези чудовища. Вместо това научих, че сте все още в стаята си. Не можех да повярвам, но ето, че ви заварвам тук… да си играете с някаква… дрънкулка!

Палин се зачуди как ли ще реагира лейди Камила, ако научи, че драконите ги нападат, защото търсят именно тази „дрънкулка“.

— Тъкмо излизахме — каза той и улови въодушевения кендер. — Хайде, Тас.

— Палин казва истината, лейди Камила — обясни Тасълхоф, забелязал скептичния й поглед. — Наистина се канехме да си тръгваме. Искахме да избягаме в Утеха, но магическото устройство, което щяхме да използваме, се счу…

— Достатъчно, Тас. — Магьосникът го изблъска през вратата.

— Да избягате! — повтори тя, разтреперана от гняв. — Смятали сте да избягате и да ни оставите тук да умрем? Не мога да повярвам, че е възможно да съществува подобно малодушие. Даже и в един магьосник.

Палин не изпускаше от ръце Тасълхоф и продължаваше да го бута по коридора към стълбите.

— Кендерът е прав, лейди Камила — отвърна язвително. — Наистина се канехме да избягаме. Нещо, което всеки разумен човек, било то магьосник или рицар, би направил в подобен момент. Но се оказа, че не можем. Така че оставаме заедно с всички вас. И ще потърсим защита сред хълмовете. Или ще намерим смъртта си, в зависимост от крайното решение на драконите. Мърдай, Тас! Не му е времето да дърдориш!

— Но вашата магия… — настоя отново лейди Камила.

Магьосникът се обърна към нея.

— Нямам никаква магия! — извика подивяло. — Срещу тези дракони съм по-беззащитен даже от кендера! Той поне е здрав и читав.

Двамата се втренчиха смразяващо един в друг. Бяха достигнали витото стълбище, което свързваше различните етажи на Лицея — стълбище, което някога бе препълнено с народ, а сега стоеше съвсем празно. Обитателите на Цитаделата отдавна се бяха присъединили към множеството, пъплещо към хълмовете с надеждата да намери там закрила от ноктите на драконите. Дори оттук можеше да види как бягат към вътрешността на острова. Ако в този момент летящите създания вземеха решение да се спуснат върху тях, касапницата беше неминуема. И все пак, драконите продължаваха да кръжат над тях, да наблюдават и да чакат.

Магьосникът много добре знаеше какво чакат драконите. Берил се опитваше да подуши магията на артефакта. Искаше да разбере кое от тези жалки същества носи в себе си онова, което тя желаеше повече от всичко. Ето защо все още не издаваше заповед на любимците си да убиват. Още не. Но проклет да беше, ако кажеше всичко това на жената-рицар. Сигурно лично би го предала в лапите на драконесата.

— Вярвам, че дългът ви зове на друго място, лейди Камила — каза той, като й обръщаше гръб. — Не се тревожете излишно за нас.

— Уверявам ви — отвърна хапливо тя. — Вече не изпитвам и най-малко безпокойство.

След което го изблъска от пътя си и затича надолу по стълбите с подрънкващ меч и тракаща броня.

— Побързай — нареди Палин на Тас. — Трябва да се смесим с тълпата.

Магьосникът вдигна полите на мантията си и също затича надолу. Тас го сподири захилен до уши, като се наслаждаваше на новата игра така, както само един кендер може. Двамата бяха сред последните, които напускаха сградата. Точно когато Палин поспря за миг в близост до изхода, за да си поеме дъх и да огледа наоколо, един от червените дракони рязко се спусна надолу. Хората се хвърлиха на земята с писъци. Магьосникът отскочи и се сви до кристалната стена на Лицея, повличайки Тас със себе си. Драконът профуча като размахваше криле, без да направи нищо повече, освен да разгони ужасените хора във всички посоки.

Палин надникна към небето, убеден, че създанието го е забелязало и вече се кани да се спусне над тях за втори път. Онова, което видя обаче, го обърка напълно.

Небесата бяха изпълнени с огромни точки, подобни на птици, или поне на такива му заприличаха от пръв поглед. Когато обаче се взря по-внимателно, осъзна, че слънчевите лъчи се отразяват в метал.

— Какво, в името на Бездната, е това? — зачуди се той.

Тасълхоф също обърна лице нагоре и примижа срещу слънцето. Над Цитаделата профуча още един от червените дракони.

— Дракониди — произнесе спокойно кендерът. — Скачат от гърбовете на драконите. По време на Войната на Копието също правеха така. — Той въздъхна завистливо. — Понякога наистина ми се иска да се бях родил драконид.

— Какви ги говориш? — възкликна магьосникът. — Дракониди?

— О, да — кимна Тас. — Не е ли страшно забавно? Яздят на гърбовете на драконите, а после скачат и — ето, виждаш ли — разперват крила, за да забавят падането. Няма ли да бъде чудесно, Палин? Да можеш да се рееш във въздуха като…

— Ето защо Берил още не е заповядала на любимците си да изгорят мястото до основи! — извика смаяно магьосникът. — Решила е да използва драконидите, за да издирят устройството… за да издирят нас!

Интелигентни, силни, родени да водят битки и развъждани с едничката цел да се сражават, драконидите са най-ужасните противници, които всеки войник може да срещне на бойното поле. Създадени още по време на Войната на Копието от злите чародеи, използвали за целта яйцата на металическите дракони, драконидите ходеха изправени на два крака като човеци, но в действителност повече наподобяваха гущери. Освен това имаха криле, които обаче бяха къси и не можеха да издигнат тежките им мускулести тела за по-продължителен полет. Но пък бяха подходящи в случаите, когато драконидите предпочитаха да се спускат плавно във въздуха и да кацат безпроблемно — точно както правеха в този момент.

Веднага щом краката им докоснеха земята, драконидите бързо се строяваха в отговор на кряскащите команди на офицерите си. После редиците им се впускаха напред и започваха да ловят бягащите жители на острова.

Една група от драконидите бързо обкръжи Стражниците от Цитаделата и им нареди да сложат оръжие. Видели се в безизходица и пред многократно превъзхождащ ги противник, стражите неохотно започнаха да се предават. Драконидите им заповядаха да легнат на земята, след което започнаха да ги обездвижват със заклинания, които или ги омотаваха в паяжини, или ги караха да изпаднат в безсъзнателен сън. Палин мълчаливо отбеляза, че съществата не срещат трудности в заклинанията си, докато навсякъде другаде по лицето на Крин чародеите не успяваха да съберат достатъчно магия, дори за да затоплят малко вода. Фактът му се стори странно зловещ и вероятно си заслужаваше да му отдели няколко секунди размисъл, което обаче едва ли щеше да стане.

Драконидите не избиваха пленниците си. Поне не и до този момент. Навярно първо щяха да ги разпитат. Засега просто ги оставяха на земята, омотани в паяжини. След това едни продължаваха нататък, а други — идващите след тях — извличаха пленниците към изоставената сграда на Големия лицей.

Над земята се спусна още един червен дракон. Крилете му разсичаха въздуха с невероятна сила. В най-ниската точка от спускането от гърба му започнаха да се изсипват дракониди. Целта им вече бе напълно прозрачна за Палин. Очевидно се канеха да превземат Цитаделата на светлината, за да я превърнат в център на операцията. Веднага щом се установяха, щяха да плъзнат из острова и да започнат да залавят обитателите му. Някои от частите им навярно в този момент пък атакуваха Соламнийските рицари и не им позволяваха да помръднат от крепостта.

„Дали разполагат с описанията ни? — запита се магьосникът. — Или Берил им е заповядала да отведат при нея всеки чародей и всеки кендер, които успеят да хванат? Не че има голямо значение — осъзна с горчивина. — И в двата случая съвсем скоро отново ще бъда затворник. Ще бъда измъчван и обругаван. Окован в мрака и оставен да гния в собствените си нечистотии. Без никакъв шанс за спасение. Без възможност да окажа съпротива. А ако опитам да използвам магия, мъртвите просто ще ми я отнемат, за да я използват за тайнствените си цели.“

Стоеше в сянката на кристалната стена, напълно объркан и в плен на мъчителния ужас, от който му се повдигаше, който го караше да желае смъртта повече от всичко друго в този момент. Не се страхуваше да умре. Умирането беше лесно. Но да живее като затворник… едва ли щеше да го понесе. Не отново.

— Палин — обади се настоятелно Тас. — Мисля, че ни забелязаха.

Един от офицерите на драконидите наистина ги бе видял. Той посочи към тях и издаде кратка заповед. Войниците му се втурнаха срещу им. Палин смътно се запита къде ли е сега лейди Камила, а паниката едва не го накара да извика за помощ. Почти веднага успя да се овладее. Където и да беше сега тя, сигурно си имаше достатъчно грижи с това да запази собствения си живот.

— Ще се бием ли с тях? — попита с готовност кендерът. — Нося си специалния нож. Касапинът на зайци. — Той започна да рови из съдържанието на кесиите си, отхвърляйки различни видове ножове, връзки за обувки и един стар чорап. — Карамон го наричаше така, понеже според него можел да сплаши само някой много опасен заек, но вършел чудесна работа и с дракониди. Просто трябва да си спомня къде съм го забутал…

„Ще се върна обратно в сградата — помисли си паникьосано Палин. — Ще намеря някое местенце и ще се скрия, където и да е, само да съм в безопасност.“ Внезапно си представи как драконидите го откриват в някой килер — свит на топка, хленчещ и разтреперан. А после го извличат навън…

Усети внезапна горчивина. Ако избягаше сега, щеше да избяга и следващия път. И зад него винаги щеше да умира по някой. Не, дотук с бягствата. Имаше намерение да се изправи срещу страховете си тук и сега.

„Животът ми няма голямо значение — каза си той. — Аз съм просто едно лесно заменимо колелце. Сега Тасълхоф е най-важен. Кендерът не бива да умира. Не и в това време, нито пък в този свят. Защото, ако умре сега, всички ние — дракони, дракониди, включително и аз — ще престанем да съществуваме.“

— Тас — произнесе тихо и напрегнато магьосникът. — Ще се опитам да им отвлека вниманието. През това време искам от теб да тичаш колкото можеш по-бързо към онези хълмове. Там ще бъдеш в безопасност. А щом драконите си отидат, а смятам, че ще го направят веднага щом ме заловят, трябва да отидеш в Палантас, да намериш Джена и да я накараш да те заведе при Даламар. Когато ти дам знак, тичай, Тас. Тичай с все сила.

Драконидите се приближаваха. Сега вече го виждаха съвсем ясно и започваха да го сочат и да грачат нещо помежду си. Ако се съдеше по вълнението им, един от въпросите му бе получил своя отговор. Имаха описанието му.

— Не мога да те оставя, Палин! — запротестира Тас. — Признавам, че ти бях малко ядосан, понеже искаше да ме накараш да се върна обратно, за да ме настъпи гигантът, но вече почти ми е минало…

— Тичай, Тас! — заповяда му гневно и отчаяно магьосникът. Той отвори кесията с частите на устройството и извади лицевата пластинка. — Бягай! Баща ми е бил прав. Трябва да се добереш до Даламар! Трябва да му кажеш…

— Ами да! — извика кендерът. Въобще не го беше чул. — Ще се скрием в Лабиринта от жив плет. Никога няма да ни открият там. Хайде, Палин! Бързо!

Драконидите викаха и ръкомахаха. Другарите им наоколо се обръщаха, за да разберат какво става.

— Тас! — прегради му пътя магьосникът. — Прави каквото ти казвам! Тръгвай!

— Не и без теб — отвърна упорито кендерът. — Какво ще си помисли Карамон, ако разбере, че съм те оставил да умреш съвсем сам? Движат се доста бързичко, Палин — допълни. — Ако изобщо ще се крием в Лабиринта, предлагам веднага да хукнем натам.

Палин погледна лицевата пластинка в ръката си. С помощта на Устройството за Пътуване във времето баща му се бе върнал в миналото в дните на Първата катастрофа, за да спаси лейди Кризания и да попречи на собствения си брат-близнак да пристъпи в Бездната. Пак със същото устройство Тасълхоф бе дошъл при него, носейки със себе си една загадка, но и мъничко надежда. Самият Палин бе използвал артефакта, за да се върне във времето преди Втората катастрофа, за да открие, че в действителност такова не съществува. Това беше един от най-чудните и могъщи предмети, създаван някога от чародеите на Крин. А той се канеше да го унищожи и действията му вероятно щяха да унищожат всичко останало. Нямаше друг начин.

Той стисна пластината толкова силно, че острите й ръбове се впиха в плътта му. Сетне изкрещя магически думи, които не беше произнасял откакто, заедно с края на Четвъртата епоха, боговете си бяха заминали и запрати плочката право срещу приближаващите дракониди. Нямаше абсолютно никаква идея какво трябва да се случи. Просто последен акт на отчаяние.

Виждайки, че магьосникът хвърля нещо срещу тях, гущероподобните създания рязко спряха на място, изпълнени с подозрения.

Лицевата пластинка удари земята пред краката им.

Драконидите за малко щяха да се изпотъпчат, в опит да избегнат предполагаемата експлозия.

Пластината се търколи, поклати се намясто и замръзна. Някои от драконидите избухнаха в смях.

Плочката започна да грее. От нея избликна струя ослепително синя светлина и се заби в гърдите на Палин.

Ударът го разтърси и едва не накара сърцето му да спре. За един безкрайно мъчителен миг беше напълно убеден, че устройството го наказва, че му отмъщава, задето се е отнесъл по такъв начин с него. Сетне почувства как тялото му се препълва с могъщество. Магията — старата магия, отново се бе завърнала и сега гореше във вените му. Кръвта му закипя, наситена с вълшебство, което едновременно го караше да изпитва замайване и въодушевление. Магията запя в душата му и накара плътта му да затрепти. Несъзнателно изкрещя думите на първото заклинание, което му хрумна и учудено си даде сметка, че все още си ги спомня съвсем ясно.

Но нима през изминалите години не беше рецитирал тези думи отново и отново в скръбна и безкрайна литания?

От върховете на пръстите му припламнаха огнени кълба, които се забиха в напредващите дракониди. Магическият огън гореше толкова ожесточено, че поразените гущероподобни мигом избухнаха като живи факли. Яростните пламъци почти веднага ги погълнаха напълно, оставяйки след себе си единствено въглени, стопена броня и купчинки димящи кости и зъби.

— Успя! — извика весело Тасълхоф. — Получи се!

Сплашени от ужасната съдба, постигнала другарите им, останалите дракониди се взираха в Палин с омраза, но и с новопоявило се уважение.

— Ще тръгваш ли най-после? — извика вбесено магьосникът.

— Идваш ли? — колебаеше се кендерът.

— Да, да те вземат всички демони, да! — увери го Палин и с облекчение видя как Тас си плю на петите.

Магьосникът побягна след него. Беше посивяващ мъж на средна възраст. И ако преди години упражнението би му се сторило като детска игра, то сега времето си бе казало думата. Заклинанието го беше изтощило допълнително. Вече чувстваше как започва да отпада. Едва ли щеше да изкара още дълго с това темпо.

Зад него един от офицерите на нападателите започна да раздава заповеди наляво-надясно. Палин се обърна и видя, че драконидите още веднъж са се впуснали в преследване. Ноктестите им крака изравяха огромни дупки в моравата и хвърляха зад тях изскубнати чимове. Освен това използваха крилете си, за да ускорят допълнително. Беше напълно ясно, че нито измореният Палин, нито късокракият кендер могат да се движат толкова бързо.

Лабиринтът все още бе далеч напред. Палин с мъка си поемаше дъх. Усещаше силна болка в единия хълбок, а мускулите на краката му горяха. Тас припкаше напред, но вече не беше млад кендер. От време на време се препъваше и се оплакваше на висок глас. Драконидите ги застигаха.

Палин спря и за пореден път се изправи срещу тях. Потърси магията и я долови, но не като могъщ поток, а като слабо ручейче, протичащо през кръвта му. Порови в кесията и извади друга част от Устройството за Пътуване във времето — веригата, която трябваше да се самонавие във вътрешността на артефакта. Магьосникът изкрещя думи, в които имаше повече предизвикателство, отколкото вълшебство, и я запрати срещу крилатите създания.

Веригата полетя и започна да се трансформира, да нараства, да се издължава, додето отделните брънки станаха толкова дебели и здрави, колкото тези на корабна котва. Огромната верига се стовари през средата на връхлитащите дракониди, изви се като змия и се сключи около тях, задържайки ги на място.

Палин нямаше време за учудване. Улови Тасълхоф за ръка и двамата отново хукнаха към Лабиринта от жив плет. За момент преследването сякаш беше приключило. Драконидите отчаяно се гърчеха, в опит да се освободят от хватката на веригата, а другарите им не смееха да последват изплъзващата се плячка.

Магьосникът ликуваше вътрешно, сметнал, че е надвил враговете си, когато с крайчеца на окото си зърна някакво движение. Въодушевлението му мигом се изпари. Сега знаеше защо останалите дракониди не са ги последвали. Не той ги бе изплашил. Просто бяха решили да прехвърлят отговорността за залавянето му на подкрепленията, които в този момент ги пресрещаха.

Между Палин, кендера и Лабиринта беше заел позиции отряд от петнайсетина тежковъоръжени дракониди.

— Надявам се… че са ти останали още части… от устройството — едва успя да изговори Тас.

Палин бръкна в кесията. Сключи ръка около цяла шепа от скъпоценните камъни, които някога бяха украсявали устройството. В мислите си отново виждаше артефакта — красотата и могъществото му. В сърцето си почти бе готов да се откаже, ала колебанието му трая само секунда. Запрати камъните срещу драконидите.

Сапфири, рубини, смарагди и диаманта — скъпоценностите блеснаха във въздуха като пясък, пръснат от деца, играещи си на магьосници, и се посипаха върху главите на изумените им преследвачи. Камъните паднаха на земята, откъдето уловиха лъчите на слънцето. Неколцина от драконидите се изкикотиха радостно и се наведоха, за да ги съберат.

Скъпоценностите експлодираха, обвивайки гущероподобните създания в плътен облак от искрящ прах. Щом прахът проникна жилещо в очите на най-алчните от драконидите, радостните викове се превърнаха в проклятия и крясъци от болка. Онези, които бяха отворили уста, започнаха да се давят. Финият прах проникваше под люспите им и ги караше да се чешат, да подскачат, скимтят и вият.

Докато враговете им залитаха заслепено наоколо, блъскаха се един в друг, търкаляха се по земята или безпомощно протягаха ръце във въздуха, Тас и Палин бързо ги заобиколиха, втурнаха се напред със сетни сили и най-сетне се добраха до зашумения рай на живия плет.

Лабиринтът беше отгледан от Горските градинари квалинести — личен подарък за Цитаделата от Лорана. Целта му бе да предложи на хората място, където да се наслаждават на спокойствието и красотата, където да се разхождат, да си почиват, да медитират и учат. Беше въплъщение на човешкото сърце и като всяко такова никога нямаше да бъде картографиран, както за свое най-голямо раздразнение бе открил гномът Гатанко. Но онези, които успешно преминеха през лабиринта на сърцето си, най-накрая стигаха до центъра му и се изправяха пред Сребърната стълба — кулминацията на тяхното духовно пътешествие.

Палин не хранеше големи надежди, че драконидите ще ги изгубят в лабиринта, но се надяваше, че могъщата магия на това място поне ще ги защити и дори ще ги скрие от очите на чудовищата. Надеждите му определено щяха да бъдат поставени на изпитание. Към преследвачите им се бяха присъединили още дракониди, движени от гнева и желанието за разплата.

— Спри за момент — каза на кендера, който бе останал без дъх. Тас кимна и дълбоко си пое въздух.

Двамата бяха достигнали първия завой на лабиринта. Нямаше никакъв смисъл да продължават нататък, освен ако със сигурност не разберяха дали драконидите ще ги последват или не.

Няколко от първите гущероподобни се втурнаха сред живия плет и почти незабавно се принудиха да спрат. Напряко през пътеката се протегнаха клони, а от земята изскочиха нови стъбла. Гъсталакът избуя с изумителна бързина. Само за няколко секунди пътят, откъдето бяха минали, бе преграден от толкова непроходими храсти, че напълно скри драконидите от погледа на Палин.

Магьосникът въздъхна облекчено. Беше се оказал прав. Магията на Лабиринта от жив плет наистина държеше настрана онези, които навлизаха в него със зли намерения. За миг се побоя, че драконидите ще разперят криле и ще прескочат гъстата стена, ала щом вдигна очи, видя, че над главата им израства плътна плетеница от клонки и напълно ги скрива от очи. Поне засега двамата с Тас се намираха в безопасност.

— Фю! За малко! — рече радостно кендерът. — Вече си мислех, че сме пътници. Ти си наистина способен магьосник, Палин. Виждал съм Рейстлин да прави много заклинания, но ми се струва, че никога не е превръщал дракониди в цвърчащ бекон, макар веднъж да призова Великия червей Катирпелиус. Разказвал ли съм ти тази история? Рейстлин…

Разказът на Тасълхоф беше прекъснат от глух тътнеж и взрив от пламъци. Храстите, които току-що бяха препречили пътя на драконидите, горяха в яркооранжево.

— Драконите! — каза Палин и изруга несдържано, докато кашляше в невероятната горещина, която попарваше дробовете му. — Ще се опитат да ни прогонят с дим.

Във въодушевлението от победата над драконидите, напълно беше забравил техните летящи предци. Лабиринтът можеше да издържи на не една и две атаки, но очевидно не беше напълно защитен срещу огъня на драконите. Още един от червените издиша чудовищния си дъх срещу живия плет. Пламъците припукваха, въздухът се изпълваше с пушек. Не им оставаше нищо друго, освен да се изтеглят по-навътре.

Палин поведе кендера нататък по коридора, зави надясно и отново спря, когато точно пред тях сред живия плет избухнаха яростни огнени езици и започна да излиза дим. Магьосникът прикри уста с ръкава на мантията си, за да се предпази от задушаване и отчаяно затърси друг изход. Точно пред него се отвори друг проход — храстите просто се разделиха и ги пропуснаха да минат. Бяха изминали съвсем кратко разстояние, когато пламъците пред тях отново ги принудиха да спрат. Поеха през поредната новопоявила се пролука. Макар Лабиринтът да умираше, все пак живият плет откриваше в себе си достатъчно сили, за да ги спаси. Имаше усещането, че ги водеха към точно определено място, но засега нямаше никаква идея накъде. Пушекът му действаше замайващо и дезориентиращо. Силите почти го бяха напуснали. Сега по-скоро залиташе, отколкото тичаше, а и Тасълхоф определено не беше в най-добрата си форма. Раменете на кендера бяха отпуснати и дишаше накъсано. Дори вездесъщата щръкнала опашка на главата му сякаш вече беше оклюмала.

Червеният дракон явно не искаше да ги убива, иначе отдавна би го сторил. Вместо това ги подкарваше като овце, хапеше ги по краката и ги принуждаваше да излязат на открито. Лабиринтът от своя страна също правеше всичко възможно да ги спаси, като отваряше нови и нови проходи към вътрешността си.

Димът вече беше навсякъде. Палин едва успяваше да види Тас до себе си. Магьосникът кашляше, додето гърлото не започна да го боли, и продължи да кашля, докато не му се стори, че е на път да повърне. Всеки път, когато пред тях се отваряше поредният проход, в дробовете му нахлуваше глътка свеж въздух, ала почти веднага всичко отново потъваше в дим и се разнасяше задушлив мирис на сяра. Двамата не спираха да вървят.

Още една стена от огън. Палин отстъпи ужасено, погледна наляво и видя, че пътят им е преграден от други пламъци. Положението беше същото и вдясно от тях. Жегата беше непоносима. Не можеше да диша. Пушекът се виеше и пареше в очите.

— Палин! — извика Тас. — Стълбата!

Магьосникът изтри сълзите от очите си и видя, че пред тях спираловидно се издигат сребърни стъпала. Издигаха се право нагоре и изчезваха в завесата от дим.

— Да се покатерим! — подкани го кендерът.

Палин поклати глава:

— Безполезно е. Стълбата не води доникъде, Тас. — Думите му излизаха с мъка. Имаше чувството, че гърлото му е започнало да кърви. Връхлетя го още един пристъп на кашлица.

— Напротив, води — възрази кендерът. — Не съм сигурен къде, но последния път, когато бях тук, тъкмо се канех да се изкача, само че реших да се върна обратно във времето, за да ме настъпи гигантът. Естествено, след това промених решението си — допълни забързано. — Както и да е, тогава видях, че… Я гледай! Ама това е Карамон! Здрасти, Карамон!

Палин вдигна очи и с мъка се взря през дима. Чувстваше се така зле, че когато видя баща си да стои на върха на Сребърната стълба, нямаше време да се учудва. Веднъж вече Карамон бе дошъл при своя син в Цитаделата на светлината, за да го разубеди в намерението да убие Тасълхоф. В този момент виждаше баща си такъв, какъвто го бе запомнил отпреди да умре — стар, но все така в цветущо здраве. Сега обаче лицето на Карамон му се стори по-различно. Вече не изглеждаше така, сякаш всеки момент е готов да се разсмее гръмогласно на някоя шега. Очите, които бяха виждали толкова мъка и болка, но независимо от това запазваха светлината на надеждата в себе си, в този момент го наблюдаваха някак отдалечено, като че търсеха някой или нещо, но не го намираха.

Кендерът се катереше нагоре и развълнувано бърбореше към Карамон, който обаче запазваше мълчание. От приятеля му го деляха едва няколко стъпала и не след дълго почти го беше достигнал. Щом обаче магьосникът реши да го последва, сложи крак на първото стъпало и вдигна поглед нагоре, откри, че блестящите сребърни стъпала пред него внезапно са се умножили и се простират нагоре безчет, към самия безкрай. Нямаше сили да ги изкачи и знаеше, че ще го оставят тук. Ала веднага щом постави крак на второто, го лъхна струя свеж въздух. Пое си дъх с благодарност. Вдигна лице и видя над себе си синьо небе. Вдъхна още веднъж и започна да се катери. Сега разстоянието му се струваше далеч по-кратко.

Карамон стоеше на върха и чакаше търпеливо. Вдигна призрачна ръка и им даде знак да се приближат.

Тасълхоф най-сетне се добра до последното стъпало, за да разбере, точно според думите на магьосника, че Сребърната стълба не води доникъде. Стъпалата просто свършваха. Следващата крачка щеше да го отведе през ръба. Някъде далеч под тях черният дим от умиращия Лабиринт от жив плет се извиваше като грозен водовъртеж.

— Какво да правя сега, Карамон? — извика кендерът.

Палин не чу някой да му отговаря, но Тас очевидно се заслуша.

— Ей, че хубаво — извика той. — Ще полетя точно както драконидите!

Магьосникът изкрещя ужасено. Той се хвърли напред, опита се да улови кендера за края на ризата и пропусна.

Тасълхоф извика радостно и скочи от последното стъпало с разперени ръце. Полетя като птица и изчезна надолу в дима.

Палин стисна стъпалото. В отчаяния си опит да улови кендера едва не се беше прекатурил заедно с него. Зачака със свито сърце за предсмъртния крясък на Тас, но чуваше единствено припукването на огъня и рева на драконите.

Вгледа се във въртеливия дим и потръпна. Потърси баща си, ала Карамон вече не се забелязваше никъде. На мястото му се виждаше един приближаващ червен дракон. Крилете му закриха и малкото останало парче синьо небе. Драконът протегна хищни нокти с намерението да изскубне Палин от стъпалото и да го отнесе обратно в затворническата килия. Магьосникът почувства умора. Вече не искаше да се страхува. Желаеше единствено да си почине от този страх. Завинаги.

Сега знаеше накъде води Сребърната стълба.

Към смъртта.

Карамон беше мъртъв. Синът му скоро щеше да се присъедини към него.

— Поне — изрече спокойно, мрачно — никога повече няма да бъда затворник.

Той скочи от стъпалото… и се приземи тежко на една страна върху твърд каменен под.

Сблъсъкът беше напълно неочакван. Ето защо дори не бе направил опит да го омекоти. Изтърколи се разтърсващо и се удари силно в някаква каменна стена. Изненадан неприятно, объркан и смаян, магьосникът просто се втренчи в тавана, без да може да повярва, че все още е жив.

Тасълхоф се наведе над него.

— Добре ли си? — попита, но не го изчака да отговори. — Виж, Палин! Не е ли страхотно? Каза ми да намеря Даламар и аз го направих! Той е тук! Но не мога да открия Карамон. Никъде не се вижда.

Палин внимателно се изправи в седнало положение. Беше натъртен и издраскан, гърлото го дращеше и все още дишаше с мъка заради дима, но освен всичко това не изпитваше силни болки и явно нямаше нищо счупено. Изумлението да види елфа, обаче, го накара да забрави за всичките си дребни наранявания. Ала силната му изненада се дължеше не само на факта, че вижда Даламар — когото тъй или иначе никой не бе зървал от най-малко трийсет години — изненадата му се дължеше най-вече на настъпилите промени в магьосника.

Дълголетните елфи изглеждат на човеците така, сякаш никога не остаряват. Даламар отдавна беше достигнал зрелостта си, ала поне външно трябваше да е останал съвсем същият, както и по времето, когато Палин го бе зърнал за последно. Елфът обаче се беше изменил толкова силно, че за момент се запита дали не вижда пред себе си още някое създание от призрачните измерения.

Някога черната като гарваново крило коса на Даламар сега бе прошарена в сиво. Лицето му, макар и все тъй изящно и с красиви пропорции, изглеждаше повехнало, с бледа и обтегната по скулите кожа, имаща нездравия оттенък на слонова кост. Орловият нос приличаше по-скоро на клюн, а брадичката му бе изострена. Робата висеше по измършавялото му тяло. Дългите му пръсти бяха загрубели и със зачервени кокалчета, а сините вени по тях очертаваха пътната карта на съществуване, изпълнено с болести и отчаяние.

Палин винаги бе харесвал Даламар и дори изпитваше възхищение към него, въпреки че не знаеше защо. Мирогледите им бяха коренно различни. В отминалите времена елфът служеше на Нуитари, богът на Черната луна и мрачните магове, а Палин — на Солинари, богът на Сребърната луна и магията на светлината. И двамата бяха покрусени, когато боговете си отидоха, отнасяйки вълшебството със себе си. В онези дни Палин потърси утеха в магията, която произлизаше от света и някои бяха нарекли „сурова“. А Даламар, точно обратното, се бе оттеглил от останалите магьосници и от света, за да подири същото, но сред мрака и тишината.

— Ранен ли си? — попита елфът. Звучеше по-скоро раздразнено, сякаш не толкова го тревожеше състоянието на магьосника, а мисълта, че е възможно да изразходва малка част от силите си, за да му помогне.

Палин се изправи с усилие. Говоренето му причиняваше болка. Все още чувстваше неприятно дразнене в гърлото.

— Добре съм — изграчи, като наблюдаваше елфа по същия начин, по който и елфът наблюдаваше него — предпазливо и с подозрение. — Благодаря ти, че ни помогна…

Даламар махна рязко с мъртвешки бялата си ръка. Беше толкова бледа, че на фона на черния ръкав изглеждаше едва ли не безплътна.

— Направих онова, което се очакваше от мен, като се има предвид забърканата от вас каша. — Бледата ръка се стрелна и улови Тас за яката. — Ела с мен, кендере.

— С удоволствие ще те придружа, Даламар — отвърна Тас. — О, и между другото, това съм аз, Тасълхоф Кракундел, така че наистина няма нужда да ме наричаш „кендере“ с толкова гаден глас. Много се радвам да те видя отново, само дето малко ме щипеш. Всъщност направо си ме боли…

— Без да говориш — наблегна мрачният магьосник и вещо изви яката му така, че почти прекъсна притока на въздух през гърлото му. Сетне повлече гърчещото се телце след себе си през малката стая към една тежка дървена врата. Пръстите му изписаха тайнствен знак във въздуха и вратата безшумно се отвори.

Без да изпуска Тас, Даламар се обърна към Палин.

— Трябва да си поговорим сериозно с теб, Маджере.

— Чакай! — извика дрезгаво магьосникът и примижа от болката в гърлото си. — Къде е баща ми? Видях го.

— Къде? — намръщи се елфът.

— На върха на Сребърната стълба — обади се услужливо Тасълхоф. — И двамата го видяхме.

— Нямам представа. Не съм го изпратил аз, ако това си мислеше — отвърна Даламар. — Макар че оценявам помощта му.

Той излезе навън. Вратата се затръшна зад гърба му. Разтревожен, едва ли не на ръба на паниката, чувствайки, че се задушава, Палин се хвърли към нея.

— Даламар! — извика той и заудря по дървото. — Не ме оставяй тук!

Елфът отвърна нещо, ала думите му бяха просто напевно заклинание.

Палин си даде сметка, че разпознава магията — използваше се за заключване.

Изгубил сили, той най-сетне се плъзна и отпусна изтощено на студения каменен под.

Затворник.