Драконите на изгубената звезда

1 Счетоводен кошмар

Морам Таргон имаше лош ден. Сметката в баланса не излизаше. Разликата беше малка, наистина — въпрос на няколко стоманени монети, и лесно щеше да я допълни дори от собствения си джоб. Ала Таргон обичаше нещата да бъдат стегнати и подредени. Колоните с цифри трябваше да излизат. Не биваше да има несъответствие, и въпреки всичко бе изправен именно пред такова. Току-що беше сравнил общата сума от приходите на Ордена с общата сума от разходите. И се бе натъкнал на разлика от двайсет и седем стоманени, четиринайсет сребърни и пет медни монети. Не беше кой знае колко, иначе би заподозрял злоупотреба. В този случай обаче, с голяма доза сигурност можеше да се предположи, че някой от служителите му е допуснал грешка в изчисленията. Налагаше се Таргон да провери всичко наново, да преизчисли сметките и да открие тази грешка.

Незапознатият страничен наблюдател, стига да получеше възможността да хвърли един поглед на Морам Таргон в този момент и да забележи сведената глава и почернелите му от мастилото пръсти, съвсем логично би предположил, че вижда пред себе си лоялен и отдаден на своята работа чиновник. Но незапознатият страничен наблюдател щеше да сгреши. Морам Таргон бе водачът на Мрачните рицари на Нерака, което значеше — доколкото Мрачните рицари контролираха териториите на няколко от най-големите нации по лицето на Ансалон, — че същият този Морам Таргон на практика се разпореждаше с живота и смъртта на милиони хора. И все пак, ето че работеше до късно и с усърдието на типичен скучноват счетоводител се опитваше да проследи липсата на двайсет и седем стоманени, четиринайсет сребърни и пет медни монети.

Ала, макар да се вдълбочаваше в работата си дотам, че дори бе пропуснал времето за вечеря, лордът не изоставяше напълно и останалите си задължения. Таргон притежаваше умението да отделя на своите текущи занимания част от себе си и едновременно с това да остава нащрек за всичко, което се случва около него. Съзнанието му приличаше на работно писалище с неизброими чекмеджета и отделения, в които цареше железен ред и където всяко, даже най-незначителното събитие се класифицираше и отчиташе за бъдеща употреба.

Например лордът много добре знаеше кога ординарецът му излиза за вечеря, колко точно отсъства от бюрото си и кога се връща. След като всичко това му бе известно, Таргон с доста голяма доза увереност можеше да предположи, че ординарецът му не се е помайвал над чашата си с тарбиански чай, а е започнал работа навреме и с ентусиазъм. Фактът щеше да заеме мястото си сред останалите положителни и отрицателни характеристики на ординареца, а щом денят настъпеше, щеше да натежи в съответната посока и да определи отношението на лорда към него.

Тази вечер помощникът му бе останал да работи до късно. И щеше да стои, поне докато Таргон не откриеше липсващите двайсет и седем стоманени, четиринайсет сребърни и пет медни монети, дори това да значеше, че двамата с неговия работодател трябва да останат, докато утринните лъчи на слънцето не пропълзят през добре измитите прозорци в кабинета на Таргон. Ординарецът така или иначе имаше и други задължения — водачът на Мрачните рицари се бе погрижил за това. Ако имаше нещо, което наистина да мрази, то беше някой край него да стои бездейно.

Така че двамата продължаваха работа. Помощникът седеше в приемната, взираше се уморено през светлината от лампата и се опитваше да потисне прозевките си, а Таргон не помръдваше от пестеливо обзаведения си кабинет и със сведена над книгите глава мърмореше шепнешком цифрите, излизащи изпод перото му — навик, за който ни най-малко не подозираше.

Ординарецът вече бе на път да се плъзне в дълбините на леката дрямка, когато за негово щастие суматохата в предния двор на крепостта изведнъж го изтръгна от алчните лапи на съня и го накара да се изправи стреснато.

Крилата на прозорците издрънчаха от внезапен порив на вятъра. Чуха се дрезгави гласове и предупредителни викове. Разнесе се звук от тичащи крака. Помощникът напусна бюрото си, за да провери какво става в същия момент, в който Таргон раздразнено се обади от кабинета си и поиска да узнае кой и защо, в името на Бездната, вдига такава врява.

Ординарецът се върна почти веднага.

— Милорд, пристигнал е драконов ездач от…

— Да не си е изгубил ума, че да каца в двора?

Веднага щом глъчката достигна до него, Таргон бе отместил поглед от сметките, за да надникне през прозореца. Почти незабавно и вбесено осъзна, че из предния му двор подскача и маха с криле един син дракон. Самото създание също беше не по-малко вбесено, тъй като го бяха принудили да се приземи на твърде тясно за огромното й туловище място. Току-що бе пропуснала да събори едната стражева кула, но опашката й беше съборила част от бойниците. Все пак в този момент драконът благополучно стоеше в центъра на двора с плътно прибрани криле и нервно потрепваща опашка. Беше гладна и жадна. Но наоколо не се забелязваха нито драконови обори, нито какъвто и да е знак, че е възможно някой да се сети да я нахрани и напои. Очите й гибелно се втренчиха право в Таргон, сякаш лично го обвиняваше за тези неудобства.

— Милорд — каза ординарецът, — ездачът е пристигнал от Силванести…

— Милорд! — обади се в същия момент драконовият ездач. Беше висок мъж и се възправяше над помощника като обсадната кула. — Простете ми за ненавременното безпокойство, сър, но нося толкова неотложни новини, че предпочетох да ви известя за тях веднага.

— Силванести — изсумтя Таргон, докато се връщаше обратно при писалището си, за да поднови работа. — Да не е паднал щитът? — подхвърли саркастично.

— Да, милорд! — отвърна драконовият ездач, останал без дъх.

Перото се изплъзна от пръстите на водача на Мрачните рицари. Той вдигна очи и се втренчи изумено във вестоносеца.

— Какво? Как?

— Младият офицер Мина — започна мъжът, но думите му се изгубиха в пристъп на кашлица. — Имате ли нещо против да пийна нещо, милорд? Нагълтах се с огромни количества прах, докато долетя дотук от Силванести.

Таргон направи пестелив знак с ръка. Ординарецът му отиде да донесе пиво. Докато двамата чакаха, лордът покани ездача да седне и да си почине.

— Тъкмо ще подредиш мислите си — изрече той.

И докато мъжът правеше тъкмо това, Таргон мълчаливо употреби способностите си на ментат, за да проникне в тези мисли, да ги разгледа една по една, да види и чуе онова, което рицарят пред него беше видял и чул.

Образите го връхлетяха. И за пръв път в кариерата си, лордът не знаеше как да постъпи. Прекалено много неща се бяха случили наведнъж. Твърде много събития — вплетени едно в друго и предизвикващи логиката така, че човек просто не успяваше да ги осъзнае напълно. Онова обаче, което му дойде в повече, бе фактът, че нещата се бяха развили извън контрола му. Последното го разтревожи дотам, че за момент дори забрави за двайсет и седемте стоманени, четиринайсетте сребърни и петте медни монети, макар все пак да не пропусна да отбележи докъде е стигнал в сметките, преди да затвори книгите и да насочи вниманието си изцяло към драконовия ездач.

Ординарецът се върна с халба студено пиво. Мъжът започна да пие жадно и на големи глътки. Когато най-сетне пресуши халбата, Таргон вече бе успял да дойде на себе си и поне външно да се овладее. Вътрешно обаче се гърчеше от безпокойство.

— Разкажи ми всичко — заповяда лордът.

Рицарят започна:

— Милорд, както по-рано ви известихме, младият офицер на име Мина успя да проникне през защитната магическа бариера над Силванести…

— Но не и да я свали — вметна Таргон, за да бъдат наясно.

— Да, милорд. Всъщност тя използва щита, за да прикрие отстъплението си от преследващите я великани, които така и не успяха да я последват във вътрешността. След това Мина поведе следващите я рицари и пехотинци с очевидното намерение да атакува столицата Силваност.

Водачът на Мрачните рицари изсумтя презрително.

— Не след дълго силите й бяха пресрещнати от огромна войска. Поражението им настъпи бързо, а самата Мина бе заловена и отведена в плен. Елфите планираха да я екзекутират на следващия ден, но точно преди смъртта си момичето изненадващо атакува зеления дракон Циан Кръволок, който, както навярно ви е било добре известно, милорд, през цялото време е пребивавал в Силванести, приел формата на елф.

Последното не беше известно на Таргон, нито пък имаше начин да е било така, понеже дори той нямаше способностите да разбере какво се случва отвъд проклетия щит, който елфите бяха издигнали над земите си. Независимо от всичко обаче, лордът не го спомена. Нямаше нищо против да го смятат за вездесъщ.

— Атаката й принуди Циан да разкрие пред елфите факта, че е дракон. Елфите бяха ужасени. Циан вече се канеше да избие хиляди от тях, когато Мина ги накара да дойдат на себе си и им заповяда да го нападнат.

— Нека обобщим — намеси се Таргон. Току-що бе почувствал леко, но болезнено туптене в дясното слепоочие. — Един от собствените ни офицери е повел армията на най-злите ни врагове, за да погубят един от нашите най-могъщи зелени дракони?

— Да, милорд — отговори рицарят. — Разбирате ли, оказва се, че самият Циан Кръволок е издигнал щита, който държеше войските ни далеч от Силванести. А щитът всъщност е убивал елфите.

— А — произнесе водачът на Ордена и потърка слепоочието си с показалец. Още нещо, което не му беше известно. Но поне бе имал възможност да стигне до него по пътя на логиката, стига естествено да си беше дал труда да помисли малко. Зеленият дракон Циан Кръволок, ужасен от Малистрикс и настроен отмъстително спрямо елфите, беше открил начин да се защити от единия враг и да унищожи другия. Гениално. С печални последствия, но гениално. — Продължавай.

Рицарят се поколеба.

— Онова, което стана след това, е малко объркващо, милорд. Генерал Дога беше получил заповеди да изостави похода към Санкшън и да се насочи към Силванести.

Таргон не беше нареждал на генерала нищо подобно. Мислите на драконовия ездач обаче отдавна му бяха разкрили появата на Дога, така че отново не коментира. По-късно щеше да се погрижи за това.

— Когато генерал Дога най-после пристигна, той откри, че щитът не му позволява да премине границата. Яростта му бе огромна, понеже смяташе, че са го изпратили за яйца от кендер. Земите в близост до магическата бариера са ужасно място, милорд. Място, изпълнено с мъртви дървета и трупове на животни. Въздухът е замърсен и непоносим за дишане. Мъжете започваха да негодуват. Чуваха се подмятания, че гората е населена с призраци и ни грози сигурна смърт, когато, с настъпването на зората, щитът се натроши на парчета. По това време бях с генерала и видях случилото се със собствените си очи.

— Опиши ми го — нареди Таргон, без да го изпуска от поглед.

— Чудех се как най-точно да ви го предам с думи, милорд. Като дете веднъж имах неблагоразумието да стъпя върху заледено езерце. Ледът под краката ми започна да се пропуква. Цепнатините се разпространиха по замръзналата повърхност светкавично, ледът поддаде, а аз хлътнах в черните води под него. Доста подобно е. В един момент щитът искреше като лед под слънчевите лъчи, а в следващия по повърхността му, като нишки от паяжина и със скоростта на светлината, плъзнаха милиони миниатюрни пукнатини. Разнесе се остър звънтящ звук, сякаш някой бе изпуснал на земята хиляда стъклени чаши, а малко по-късно целият щит рухна и изчезна безследно… Отначало не повярвахме на очите си. Генерал Дога дори се колебаеше дали да даде заповед за настъпление, страхувайки се от капан. Може, каза той, да стане така, че да навлезем в земите им, а щитът да се захлопне зад гърба ни, за да ни остави лице в лице с десетхилядна армия от елфи и без път за отстъпление. Внезапно, сякаш от нищото, пред нас изникна един от рицарите на Мина. Идваше по волята на Единия Бог, за да ни каже, че щитът наистина е паднал, след като затова се е погрижил сам кралят на елфите Силваношей, син на Алхана…

— Да, да — прекъсна го нетърпеливо Таргон. — Запознат съм с родословието на хлапето. Значи Дога е повярвал на девойчето и е пресякъл границата.

— Да, милорд. Генералът ми заповяда да отлетя на гърба на синия си дракон и да ви известя, че понастоящем са поели към столицата Силваност.

— Ами десетхилядната армия на елфите? — попита суховато водачът на Мрачните рицари.

— Що се отнася до елфите, сър, те не ни атакуваха. Според Мина крал Силваношей им е обяснил, че тя е дошла да спаси народа им в името на Единия Бог. Позволете ми да отбележа, милорд, че елфите са в окаяно състояние. Когато предните ни отряди навлязоха в близост до едно от рибарските им селища, установихме, че повечето от жителите му страдат от болест, свързана с магическото проклятие на щита. Възнамерявахме да изтребим клетниците до крак, но Мина не ни разреши. Вместо това извършваше чудеса на изцеление сред тях и ги възвръщаше към живот. По времето, когато навлизахме в страната им, елфите пееха във възхвала на Единия Бог, както и в нейна, като се кълняха, че са готови да боготворят и двамата… Все пак не всички от местните са готови на тази стъпка. Мина ни предупреди, че е възможно да бъдем атакувани от онези, които наричат себе си „кират“. Според нея обаче последните не са много и са зле организирани. От своя страна Алхана Звезден бриз също е разположила военни части на границата, но Мина твърди, че не се страхува от нея. Очевидно не се страхува от нищо — прибави рицарят с възхищение, което не успя да прикрие.

„Единият Бог! Ха! — помисли си Таргон, виждайки в ума на ездача далеч повече, отколкото мъжът бе готов да признае. — Чародейство. Тази Мина е вещица. Омаяла е всички ви — и елфите, и Дога, включително и собствените ми рицари. Малката повлекана е завъртяла главите ви. Но каква е целта й?“

Отговорът му се струваше очевиден.

„Естествено, че моят пост. Вече е успяла да привлече на своя страна някои от офицерите ми. Печели възхитата на обикновените войници. Вероятно дори в този миг крои заговор срещу мен. Опасна игра за едно толкова малко момиченце.“

Той потъна в размисъл, забравил за присъствието на уморения драконов ездач. Пред вратата се разнесе звук от трополящи ботуши, след което някой високо настоя да види Господаря на Нощта.

— Милорд! — влетя в кабинета ординарецът, прекъсвайки мрачните мисли на Таргон. — Пристигна още един вестоносец.

Вторият пратеник влезе в помещението и хвърли подозрителен поглед на първия.

— Е, какви са твоите новини? — попита го с повелителен глас водачът на Мрачните рицари.

— С мен се свърза Фюър Червеният, нашият агент на служба при великата зелена драконеса Берил. Червеният докладва, че на едно ято и отряд от ездачи дракониди е било заповядано да нападнат и превземат Цитаделата на светлината.

— Цитаделата? — Юмрукът на Таргон се стовари върху писалището, карайки една спретната купчинка стоманени монети да рухне разхвърляно. — Да не се е побъркала зелената кучка? Какво иска да постигне с това нападение?

— Според червения дракон, Берил е уведомила Вас и нейната братовчедка Малистрикс, че свадата е възникнала по личен въпрос и че намесата на Малис не е необходима. Берил издирва чародей, който се е промъкнал в земите й и е откраднал ценен магически артефакт. Впоследствие до нея са достигнали слухове, че чародеят е избягал в Цитаделата, така че сама се е нагърбила със задачата да го залови. Веднага щом получи него и артефакта, ще се изтегли обратно.

— Магия! — Таргон изруга вбесено. — Тази нейна мания започва да става изключително натраплива. Явно вече не може да мисли за нищо друго. Сивите мантии ден и нощ пилеят ценни ресурси, само за да издирят за Берил някаква си неуловима магическа Кула. Но да напада Цитаделата! Къде отиде пактът между драконите? „Братовчедката Малистрикс“ без съмнение ще възприеме този акт като недвусмислена заплаха. А това значи война, която напълно ще съсипе икономиката ни.

Той се изправи. Вече се канеше да се разпореди да уведомят писмено Малис за случилото се, най-малкото понеже драконесата трябваше да научи лично от него новините, когато в коридора отвън се разнесоха още викове.

— Спешно съобщение за Господаря на Нощта.

Леко замаяният ординарец отново влезе в кабинета.

— Какво пък сега? — изръмжа Таргон.

— Известие от наместник Медан от Квалиност, милорд. Уведомява ви, че силите на Берил са прекосили границите на Квалинести и в момента палят и плячкосват всичко по пътя си. Наместникът спешно моли за подкрепления. Смята, че Берил възнамерява да унищожи всичко в страната. Да изгори горите, да изравни със земята градовете и да подложи елфите на масово изтребление.

— Мъртвите елфи не плащат данъци! — извика водачът на Мрачните рицари, като вътрешно проклинаше Берил от все сърце и душа. Той започна да крачи зад писалището. — Не мога да добивам дървен материал от опожарени гори. Драконесата напада Квалинести и Цитаделата. Лъже мен и Малис. Очевидно е решила да наруши пакта. Планира война срещу Ордена и братовчедка си. Трябва да открия някакъв начин да я спра. Оставете ме! Всички вън! — каза заповедно. — Чака ме работа.

Първият пратеник се поклони и излезе, за да се нахрани и да си почине преди обратния полет. Вторият напусна, но остана навън в очакване на допълнителни разпореждания. Ординарецът забързано се впусна да събуди още вестоносци и да уведоми сините дракони, които щяха да ги отнесат на гърбовете си.

След като кабинетът му опустя, Таргон продължи да крачи неспокойно напред-назад. Беше разгневен, вбесен, разстроен. Само преди няколко минути работеше върху сметките си, спокоен в познанието, че светът се движи по установените правила и че изцяло държи юздите в ръцете си. Вярно, господарките драконеси смятаха, че всъщност те командват парада, но Таргон не беше на същото мнение. Разплути и мъчноподвижни, тези създания бяха — поне досега — склонни да мързелуват в леговищата си и да оставят Ордена да управлява от тяхно име. Така Мрачните рицари контролираха Палантас и Квалиност — двата най-богати града на континента. Съвсем скоро щяха да превземат и Санкшън, а това щеше да им даде пристанище и достъп до водите на Новото море. Вече бяха подчинили на волята си Хейвън, а в плановете на Таргон влизаше и скорошно нападение срещу проспериращия, разположен на кръстопът Утеха.

Ала ето, че всичките му кроежи бяха на път да рухнат като купчинката стоманени монети. Той се върна при писалището и извади няколко празни пергаментови свитъка със стандартен размер. Потопи върха на перото в мастилницата и след една-две секунди дълбок размисъл, започна да пише:

Той препрочете нарежданията си, пръсна попивателна прах, за да ускори изсъхването на мастилото и остави писмото настрана. Помисли за миг и започна да съставя второто.

Пръсна прах и върху това писмо, след което незабавно се прехвърли на следващото, което беше далеч по-лесно, тъй като в него имаше поне малко истина.

Последното беше най-лесно, така че не му отне почти никакво време за размисъл.

Веднага щом мастилото и по последното писмо изсъхна, Таргон подпечата всички и извика ординареца, за да ги разпрати. С настъпването на зората в небето се издигнаха четирима ездачи на сини дракони и поеха по своя път.

След като свърши и тази работа, водачът на Мрачните рицари за момент си поигра с мисълта най-сетне да си легне. Знаеше обаче, че едва ли ще успее да заспи, тревожен от призрака на счетоводната грешка. А и нямаше желание да разваля прекрасните си сънища, състоящи се предимно от добре оформени диаграми и спретнато попълнени колони. Упорито седна зад писалището и отново се захвана за работа. И както често се случва, щом човек за момент е изоставил задачата, върху която дълго време се е съсредоточавал безуспешно, откри грешката почти незабавно. Двайсет и седемте стоманени, четиринайсетте сребърни и петте медни монети най-после бяха осчетоводени. Таргон нанесе корекцията с прецизно драсване на перото.

Доволен от себе си, той затвори книгата, разчисти писалището и излезе, за да подремне, уверен, че още веднъж със света всичко беше наред.