Драконите на изгубената звезда

Епилог

През същата нощ от пристанището на малкия град Делфинов Поглед в северна Абанасиния, потегляше един кораб и се канеше да се насочи към Теснините на Скелсий. Корабът превозваше един-единствен пътник, чиято самоличност беше известна единствено на капитана. Пътникът беше загърнат в плътно наметало и носеше качулката си спусната. Беше се качил през нощта, водейки след себе си само един кон с подивели очи и зъл нрав, който държаха под палубата в специално устроена за целта конюшня.

Мистериозният пътник очевидно беше човек с възможности, защото бе наел „Крило на чайка“ изцяло за себе си и дори бе платил допълнително за коня. Моряците изпитваха невероятно любопитство и всякак се опитваха да разберат кой е мъжът в действителност и някои дори бяха започнали да завиждат на прислужника, който единствен от всички, имаше разрешението да му носи вечерята. Сега повечето го чакаха с нетърпение, за да научат от него какво е видял и чул.

Прислужникът почука на вратата. Нямаше отговор. След още две почуквания и няколко храбри вдишвания, момчето с трепет опита дръжката. Вратата се отвори.

Един висок, слаб мъж, увит плътно в наметалото си, стоеше и се взираше през илюминатора към откритото, искрящо море. Мъжът не се обърна, даже след като момчето на няколко пъти му каза, че е донесло вечерята. Помощникът сви рамене и вече се канеше да излезе, когато мистериозният пътник заговори. Общият му език беше обагрен с тежък акцент. Гласът му трепереше от нетърпение:

— Кажи на капитана, че искам този кораб да се движи по-бързо. Чуваш ли? Трябва да се движим по-бързо.

В планинското си леговище, заобиколена от черепите на избитите от нея дракони, великата червена драконеса Малистрикс сънуваше вода — мастиленочерна вода, която се надигаше над червените й крака, стомаха и масивната й червена опашка. Малко по-късно водата заля червените й крила и гърба й. Надигна се над гривата й, покри главата, устата и ноздрите й. Вече не можеше да диша. Забори се, за да се издигне над водата, ала краката й бяха приковани. Не можеше да се освободи. Отвори уста в отчаян опит да си поеме въздух. Водата нахлу в зейналата й паст и драконесата започна да се дави…

Малистрикс се събуди отведнъж, вторачи злобен поглед край себе си, разгневена и едновременно с това смутена. Току-що беше сънувала, а никога не сънуваше. Никога дотогава почивката й не бе нарушавана от кошмари. В съня й бяха звучали гласове — подигравателни и вбесяващи. Чуваше ги и сега. Гласовете идваха откъм тотема с черепите и пееха песен за сън. Всевечен сън.

Малистрикс вдигна чудовищно голямата си глава и се втренчи в тотема, към купчината бели черепи от сини дракони, струпани върху черепите на сребърните дракони; към черепите на червените дракони, положени върху тези на златните.

От празните орбити на мъртвите дракони я наблюдаваха очи, живи очи, очи, които се взираха в нея.

Спи сън всевечен. Спи.

В Кулата на Върховното чародейство Галдар напразно очакваше завръщането на Мина. Най-сетне силното безпокойство и недоверието към това място и магьосниците, които го населяваха, го накараха да тръгне да я търси.

Откри я чак в старата лаборатория.

Мина стоеше сгушена на пода редом с тялото на една стара, стара жена. Минотавърът се приближи и я заговори. Мина не вдигна очи. Галдар се наведе и едва тогава си даде сметка, че старицата е мъртва.

Малко по-късно минотавърът вдигна водачката, обви силната си дясна ръка около нея и я изведе от стаята.

Светлината на драконовите глави помръкна.

А лабораторията още веднъж потъна в мрак.