Драконите на изгубената звезда

35 Единият Бог

Златна Луна беше застанала до дългата каменна маса и се взираше в няколкото пръснати и забравени по нея книги. Внезапно до лечителката долетя звукът от приближаващи гласове. А единият от гласовете принадлежеше на човека, с когото трябваше да се срещне, заради когото мъртвите я бяха призовали да дойде чак дотук.

Златна Луна потрепери и обви раменете си с ръце. В Кулата цареше вледеняващ студ, който никой и нищо не можеше да разведри. Това беше място, изтъкано от мрак, обгърнато в скръб, натегнало от спомените за прекомерни амбиции, страдания и смърт. Нейната крайна цел. Кулминацията на странното й пътешествие. Даламар й беше оставил лампа, ала слабата й светлина не успяваше да разпръсне дори отчасти надвисналата тъмнина. Потрепващата й светлинка успяваше единствено да й създаде усещането, че не е останала съвсем сама. Е, имаше поне това, така че гледаше да не се отдалечава прекалено. Не съжаляваше, че е отпратила мрачния елф. Внезапната му поява сред тази гора на смъртта само беше усилила подозренията й спрямо него. Той използваше душите на умрелите…

— Но не правя ли аз същото? — запита се тя.

Изумителна власт… и само за един човек. За един най-обикновен смъртен.

Златна Луна започна да трепери. И преди беше стояла в присъствието на бог и душата й си спомняше какво е усещането. Ала имаше нещо около това присъствие, което й се струваше неправилно…

Вратата се отвори, блъсната от нечия нетърпелива ръка.

— Нищо не се вижда в тази чародейска бърлога — каза един момичешки глас, в чиито дълбини Златна Луна мигом долови нещо от мелодичността на детския глас от спомените и сънищата си. — Трябва ни светлина.

Светлината постепенно се усили. В началото беше мека и топла, като от пламъка на дузина свещи, ала ставаше все по-ярка, додето не обля всичко така, сякаш клоните на кипарисите се бяха протегнали и издигнали Кулата обратно към небето и слънчевите лъчи.

В рамката на вратата се възправяше девойка. Беше висока и добре сложена. Носеше плетена ризница, черна туника и черни, плътно прилепнали панталони, а над всичко това — черна връхна дреха, декорирана с бялата мъртвешка лилия, символът на Мрачните рицари. Главата й бе покрита с лекия пух на едва покаралата червена коса. Златна Лу на едва ли би я познала, ако не бяха кехлибарените очи и гласът, който я бе накарал да почувства как през тялото й преминава познат трепет.

Тъй ужасно и прекрасно бе учудването й, че се наложи да се подпре на масата, за да не падне.

— Мина? — заекна тя, без да смее да повярва на очите си.

Лицето на момичето внезапно се бе озарило от чист блясък, сякаш огряно от слънцето… сякаш самото слънце грееше през него.

— Ти… си толкова красива, Майко — произнесе тихо и с благоговение Мина. Изглеждаш точно както си те представях. — Тя падна на колене и протегна ръце към Златна Лу на. — Ела, целуни ме, Майко — извика през падащите по бузите й сълзи. — Целуни ме, както правеше някога. Защото аз съм Мина. Твоята Мина.

Смутена, със сърце, в което се бореха едновременно радостта и тревогата, но и с някакъв странен, неосъзнат страх, Златна Луна си даде сметка, че не чувства нищо друго, освен полуделия си пулс. Не можеше да откъсне очи от Мина. Тя направи една несигурна крачка напред и също падна на колене пред нея. После обгърна с ръце ридаещото момиче.

— Мина — прошепна Учителката, като я люлееше така, както правеше някога, когато нощем дъщеря й се събуждаше обляна в сълзи. — Мина. Дете мое… защо ни напусна? Толкова много те обичахме.

Момичето вдигна мокрото си лице. Кехлибарените й очи блестяха.

— Тръгнах си от любов към теб, Майко. Заминах в търсене на онова, от което тъй отчаяно се нуждаеше. И го намерих, Майко! Намерих го заради теб… Скъпа моя Майко… — Тя взе треперещите ръце на Златна Луна и ги притисна към устните си. — Всичко, което съм и което съм сторила, беше заради теб.

— Аз… не разбирам, дете. — Златна Луна не отдръпна ръцете си, ала очите й се сведоха към тъмната броня. — Носиш знаците на злото, на тъмнината… Къде се изгуби? Къде беше отишла? Какво ти се е случило?

Мина се разсмя. Беше преизпълнена с щастие и вълнение.

— Къде бях не е от значение. Но онова, което ми се случи по пътя… Ето какво трябва да чуеш… Спомняш ли си приказките, които някога ми разказваше? Историите за това, как си тръгнала през тъмнината в търсене на боговете? Как си ги открила и си успяла да възвърнеш на хората вярата в тях?

— Да — отговори Златна Луна, ала утвърдителният й отговор беше просто въздишка, а не дума. Треперенето й беше станало неудържимо.

— Казваше ми, че боговете са си отишли, Майко — произнесе Мина с блеснали очи, подобно на дете, което има приятна изненада за своите родители и няма търпение да я сподели с тях. — Казваше ми, че понеже боговете са си отишли, трябва да разчитаме единствено на себе си, за да открием пътя си в света. Но аз не повярвах на историите ти, Майко… О — постави пръсти на устните й тя, за да я накара да замълчи. — Зная, че не си ме излъгала. Просто грешеше, това е всичко. Разбираш ли, знаех, че е така. Знаех, че има бог, понеже чух гласа му, когато бях още малка, а лодката ни потъваше и бях останала съвсем самичка в морето. Помниш ли как ме откри на брега, Майко? Но така и не научи как се озовах там, защото обещах да не разказвам никому. Останалите се удавиха, но мен спасиха. Богът ме подкрепяше и ми пееше, когато бях сама и се страхувах от мрака… Казваше, че няма богове, Майко, но аз знаех, че грешиш. Така че направих същото като теб. Отидох да потърся Бога и да го доведа при теб. И наистина го сторих. — Мина цялата сияеше от радост и гордост от постижението си. Кехлибарените й очи излъчваха лъчиста светлина. — Чудото на бурята. Това е Единият Бог. Чудото на твоите младост и красота. Това е Единият Бог, Майко.

— Поискала си това от него? — извика Златна Луна и неволно вдигна ръка, за да докосне лицето си. Същото, с което така и не бе успяла да свикне. — Това не съм аз, а представата ти за мен…

— Но разбира се, Майко — разсмя се с наслада Мина. — Не си ли доволна? Имам да ти разказвам толкова много и хубави неща. Върнах на света чудото на изцелението с мощта на Единия Бог. С подкрепата на Единия Бог свалих щита над Силванести и убих вероломния дракон Циан Кръволок. Още един от чудовищните зелени дракони, Берил, също намери смъртта си благодарение на Единия. Двете елфически нации — потънали в поквара и безверие — вече са унищожени. В смъртта ще намерят елфите своето изкупление. Смъртта ще ги отведе при Бога.

— О, дете! — възкликна Златна Луна. Тя окончателно отдръпна ръцете си от нейните и я загледа ужасено. — Виж дам кръвта по ръцете ти. Кръвта на хиляди! Този бог, който си намерила, е богът на ужасите. Богът на мрака и злото!

— Единият Бог ме предупреди, че вероятно ще се почувстваш по този начин, Майко — произнесе търпеливо Мина. — Когато останалите безсмъртни си заминали и всички вие сте смятали, че сте останали съвсем сами, сте били разгневени и изплашени. Чувствали сте се предадени и това е напълно естествено. Защо сте били предадени. — Сега гласът й бе придобил по-твърди нотки. — Боговете, в които погрешно сте влагали всичките си надежди и вяра, са побягнали от страх…

— Не! — изправи се неуверено Златна Луна. Отстъпи надалеч от Мина като държеше ръката си издигната пред нея, сякаш за да се предпази от присъствието й — Не, дете, не ти вярвам. Няма да те слушам повече.

Момичето я последва и отново улови ръката й:

— Ще ме изслушаш, Майко. Налага се, за да ме разбереш. Боговете са побягнали, понеже са се изплашили от Хаос. Всички, с изключение на един. Един от тези богове, една богиня, е останала вярна на хората, в чието създаване е участвала. Само тя имала куража да се изправи лице в лице с Бащата на Всичко и Нищо. Битката я изтощила до крайност. И била твърде слаба, за да се прояви в света и да се противопостави на странните дракони, долетели да заемат мястото й. Ала въпреки че не можела да бъде със следовниците си, все пак им давала своите дарове и се опитвала да им помага. Магията, която те нарекли сурова. Силата на изцелението, която познаваш като силата на сърцето… Това били нейните дарове. Нейните дарове за всички нас.

— Ето нейния знак — посочи след малко Мина към петте драконови глави, които пазеха Портала.

Златна Луна потръпна и се обърна. Дотогава тъмни и безжизнени, главите неусетно бяха започнали да греят в зловещи многоцветни светлини — една червена, една синя, една зелена, една бяла и една черна.

Учителката простена и отвърна очи.

— Майко — укори я внимателно Мина, — Единият Бог не иска от теб да изпитваш благодарност заради полученото. Бъди сигурна, че за най-ревностните си вярващи тя има и други, още по-чудни дарове. Но тя изисква твоето подчинение, Майко. Иска от теб да й служиш и да я обичаш така, както тя ти е служила и те е обичала. Направи го, Майко. Коленичи и отдай молитвите си на Единия Истинен Бог. Единственият Бог, който остана верен на своето творение.

— Не! Не вярвам на нито една твоя дума! — произнесе Златна Луна. Устните й се бяха вдървили. Едва успяваше да говори през тях. — Заблудили са те, дете. Познавам твоя Един Бог. Познавам я отдавна. Познавам добре номерата, лъжите и хитрините й.

Тя погледна към петглавия дракон. Очите му сияеха с ужасен блясък, понеже вече нямаше сила, която да ги затъмни.

— Не вярвам на лъжите ти, Такхизис! — извика предизвикателно тя. — Никога няма да повярвам, че благословените Паладин и Мишакал са ни изоставили на милостта ти! Ти си това, което си била винаги — Бог на Злото, който не желае богомолци, а роби. Никога няма да се преклоня пред теб. Никога няма да ти служа.

От очите на драконовите глави избликна огън. Пламъкът му бе нажежен до бяло и накара Златна Луна да се отдръпне като попарена от горещината. Тялото й започна да се смалява и съсухря. Силата я напусна отведнъж и тя падна на пода. Ръцете й затрепериха от внезапна парализа. Кожата й изтъня и се покри със старчески петна. Лицето й се набразди. Красивата й сребристозлатна коса стана снежнобяла и на кичури. Отново беше стара жена, а пулсът й забавяше бързия си ход.

— Виждаш ли, Майко — каза Мина. Гласът й беше изпълнен с тъга и страх. — Виждаш ли какво ще се случи, ако продължиш да отричаш Единия Бог и онова, което й дължиш?

Тя коленичи до Златна Луна и взе парализираните й ръце. После ги допря до устните си.

— Моля те. Мога отново да те направя млада. Мога да върна красотата ти. Можеш да започнеш живота си наново. Ще крачим заедно и заедно ще владеем света в името на Единия Бог. Трябва само да проявиш смирение и да помолиш за нейната благосклонност. Помоли й се и ще получиш.

Златна Луна затвори очи. Устните й не помръдваха.

Мина се наведе по-близо.

— Майко — произнесе ужасено и шепнешком. — Майко, ако не заради теб, стори го заради мен. Направи го заради любовта, която изпитваш към дъщеря си!

— Моля се — отвърна Златна Луна. — Моля се на Паладин и Мишакал и искам прошката им, задето не ми достигна вяра. Трябваше да разбера истината — каза тихо и отслабнало, като с все сили се опитваше да задържи отлитането на последния си дъх. — Моля се Паладин да чуе думите ми и да дойде… заради любовта ми към Мина… Заради любовта ми към всички…

А сетне се отпусна безжизнено на пода.

— Майко — изрече Мина, смутена като изгубено дете. — Направих го за теб…