Безликите

8. Цивилизованият човек

Кино „Хибърниън“ бе тихо и тъмно, както винаги. Скълдъгъри ги поведе между редовете червени седалки. Флетчър приказваше по пътя, но нито детективът, нито Валкирия му обърнаха внимание. Когато стигнаха до малката платформа с екрана, завесите се разделиха и той светна. Валкирия си позволи вътрешна усмивка, когато преминаха през прожектираната отворена врата и Флетчър бе достатъчно впечатлен, за да млъкне.

Мракът отстъпи на ярките светлини, които изпълваха коридорите между лабораториите, а мирисът на мухъл бе заменен от този на дезинфектант. Кларабел, новата асистентка на професор Кенспекъл Граус, се понесе мечтателно към тях, като си тананикаше. По мнението на Валкирия, нещо й щракаше на тази.

Влязоха в кръгла стая с висок таван. Прожектори осветяваха отвисоко статуята на мъж, коленичил, с ръка на земята. Белези браздяха плешивата му глава, а в изражението му личеше примирение.

Гастли Биспоук бе използвал последната стихийна сила — тази на земята, — за да се спаси, докато се биеше с Белия секач. Валкирия още сънуваше схватката, как поглежда назад и вижда бетонния под, който се разпростира по тялото на Гастли, в същия миг, когато Белия секач замахва с косата си. Танит Лоу я бе хвърлила на задната седалка на Бентлито и бяха успели да избягат, но Гастли остана вкаменен. Никой не знаеше колко дълго ще продължи ефектът на заклинанието.

Професор Кенспекъл Граус стоеше зад статуята и прокарваше светещи длани по повърхността й, затворил очи, сключил белите си вежди в концентрация. Вече две години професорът работеше върху размагьосването на Гастли. Бе изпробвал всякакви видове наукомагия, бе водил всякакви експерти, бе опитал всичко, за което можеше да се сети, а след това измисляше нови и нови начини, но безуспешно.

— Кой е старият? — на висок глас изтърси Флетчър. Кенспекъл остави статуята и дойде при тях.

— Валкирия, пак си ранена.

— Малко драскотини; нищо особено.

— Аз съм медицинският гений, Валкирия. Мисля, че сам ще реша кое колко е особено. — Той разгледа порязаната й буза и след това ръцете й. — Кой е досадникът?

— Не съм… — започна Флетчър.

— Флетчър Рен — прекъсна го Скълдъгъри. — Надявах се да може да поостане някой друг ден.

— И защо си се надявал на това?

— Трябва да стои в безопасност, близо до някой с чувство за отговорност.

— Искаш да остана тук? — очевидно отвратен попита Флетчър.

— Да мълчиш — сряза го Кенспекъл, без да отвръща очи от порязването на Валкирия. — Да не се опитваш пак да ми създаваш беди, детективе?

— Не, професоре.

— Защото последният път загинаха хора.

Двамата размениха погледи.

— Отвън не е безопасно за него. Няма подготовка, не знае какво да прави. В общи линии е идиот. Трябва да знам, че е на безопасно място. Само на теб мога да имам доверие за това.

— И това е свързано с убийствата на Телепортатори, за които всички говорят?

— Да.

Кенспекъл се обърна към Валкирия.

— Ела с мен в лазарета.

Той излезе, без да удостои с повече внимание никого другиго в стаята. Когато стигнаха до лазарета, той нареди на момичето да скочи на едно от леглата и започна да бърше раните й със сладко миришещ парцал.

— Сякаш през ден си тук — започна той. — Смъртно ранена, строшени кости, кървяща до смърт — и очакваш да изнамеря някакъв невероятен лек.

— Това са смъртоносни рани? — скептично попита Валкирия.

— Не се прави на интересна.

— Извинявай.

Той се затътри към една масичка до леглото. Медицинската част от наукомагическата лаборатория на Кенспекъл бе малка, но перфектно уредена и обикновено тиха — освен, когато някой от експериментите на професора се провалеше зрелищно, или когато древни богове се будеха в Моргата. Но такива неща не се бяха случвали от месеци.

— Знаеш ли какъв е проблемът с хората на твоята възраст, Валкирия?

— Прекадено сме хубави? — с надежда предположи тя.

— Мислите си, че сте безсмъртни. Хвърляте се в някакви ситуации, без да мислите за последствията. На тринайсет си…

— Четиринайсет, току-що навършени.

— … и как си прекарваш времето?

Той се бе върнал при нея и започна да чисти раничките по ръцете й.

— Е, обикновено работим по случай, тъй че проследяваме заподозрени или правим проучвания, или тренирам, или Скълдъгъри ме учи на магия, или, нали знаеш…

— И как, кажи ми, ако обичаш, прекарват времето си другите четиринайсетгодишни момичета?

Валкирия не знаеше какво да отговори.

— Като мен?

— Невероятно, но не.

— Хм.

— Станеш ли възрастен човек, излагай се на колкото искаш опасности и обещавам да не ти вися на главата, но мразя да гледам как пропускаш всичко, което ти се полага като на младо момиче. Само веднъж човек е млад, Валкирия.

— Да, но младостта продължава десетилетия.

Кенспекъл поклати глава и въздъхна. Взе черна игла и започна да шие порязването на бузата й. Тя премина през плътта й, без да я разкървави, и вместо болка оставяше странна топлина.

— Някакъв напредък? — попита тя. — С Гастли?

— Боя се, че не. Стигнах до извода, че нищо не мога да направя. Ще промени състоянието си, когато промени състоянието си, нищо не може да се направи по въпроса.

— Липсва ми — каза момичето. — И на Скълдъгъри му липсва, макар че никога не би си признал. Мисля, че Гастли беше единственият му приятел.

— Но сега има теб, нали?

— Да, май, че да — засмя се момичето.

— А освен него, ти имаш ли си приятели?

— Какво? Естествено.

— Дай ми три имена.

— Няма проблем. Танит Лоу…

— Която ви помага с разследванията, обучава те на бойни изкуства и е над осемдесетгодишна.

— Е, да, ама изглежда на двайсет и две. А се държи като на четири.

— Добре, един приятел. Още двама.

Валкирия отвори уста, но от нея не излезе нищо. Кенспекъл привърши зашиването.

— Не мога да си позволя да имам приятели — каза той. — Стар и чепат съм и отдавна реших, че хората са една досада, без която мога. Но ти? Трябват ти приятели. Трябва ти нормалност.

— Харесвам си живота, както е.

— Не очаквам да ме послушаш — сви рамене Кенспекъл. — Друг ваш проблем, Валкирия, е, че младите си мислите, че знаете всичко. Докато аз, всъщност, съм единственият, от чиято уста подобно нещо не звучи абсурдно.

Той отстъпи от нея.

— Така. Това би трябвало да крепи лицето ти да не се разпадне. Треските също вече са извадени.

Последното парченце дърво тъкмо излизаше само от кожата й и потъваше в безцветната течност. Дори не бе усетила.

— Добро момиче, сега си измий ръцете в мивката.

Над шуртящата чешма Валкирия попита:

— Ще ни помогнеш ли? Може ли Флетчър да остане?

— Има ли къде другаде да го държите?

— Не.

— И наистина е в опасност?

— Да.

— Добре. Но само, защото ме помоли толкова мило.

— Благодаря ти, Кенспекъл. Наистина.

— Сигурно ще се върнеш за още лечение, преди да свърши денят. — Той сложи ръка на вратата. — Да ти зашия главата обратно например или нещо подобно.

— И ще можеш да го направиш, нали?

— Естествено. Ще ти взема превръзка и можеш да си ходиш.

Той излезе, а след него влезе Кларабел.

— Здрасти — поздрави тя щастливо. — Пак си се сбила. Много ли боля?

— Не много — удостои я със слаба усмивка Валкирия.

— Професорът все повтаря как ще си мъртва без него. Дали е така? Сигурно е така. Професорът е винаги прав за тия неща. Каза, че някой ден няма да успее да те спаси. И за това е прав, сигурно. Ти мислиш ли, че ще умреш скоро?

— Надявам се, че не — смръщи се Валкирия.

Кларабел изчурулика от смях, сякаш бе чула най-смешното нещо на света.

— Разбира се, че се надяваш да не умреш, Валкирия! Че кой не се надява? Глупава работа! Но вероятно ще умреш, това имам предвид. Не мислиш ли?

— Няма да умра скоро, Кларабел. — Валкирия тъкмо изсушаваше ръцете си.

— Харесва ми палтото ти, между другото.

— Мерси.

— Малко ти е тесничко обаче.

— Мда.

— Може ли да го взема, когато умреш?

Валкирия опита да обмисли някой подходящ отговор, но Кларабел вече си бе тръгнала. След няколко мига Кенспекъл се върна.

— Кларабел е странна — отбеляза Валкирия.

— Доста — съгласи се професорът. Той я превърза с малък бинт. — Дай му час. Шевовете ще се абсорбират. Няма да остане белег.

Излязоха от лазарета.

— Чух, че Камерън Лайт е бил убит вчера — каза той. — Никога не съм харесвал Телепортаторите, но и така новината е ужасна.

— Защо никой не харесва Телепортаторите? — Валкирия не можеше да държи повече въпроса в себе си. — Никой няма нищо добро да каже за тях.

— Телепортаторите са потайни. Сагейшъс Тоум беше Телепортатор, спомняш си, а се оказа предател. Просто не бих имал доверие на никого, който си е избрал тази магическа дисциплина. Как да се чувстваме в безопасност, ако има хора, който могат цъфнат зад гърба ни всеки момент? Като по-млад постоянно ме глождеше страхът, че някой ще се появи до мен, докато използвам тоалетната — а мехурът ми никога не е бил особено спокоен.

— О, Боже мой. Нямах нужда да знам това…

Скълдъгъри ги чакаше на следващия ъгъл и лицето на Кенспекъл веднага доби кисел вид.

— Пак ли ще я повлечеш из опасности, детективе?

— Може да се справи — отвърна Скълдъгъри. — Флетчър, обаче, не може. Може да остане тук?

— Стига да не ме дразни много — тросна му се Кенспекъл.

— Не мога да обещая това.

— Тогава ми направи услуга, детективе, и разреши случая, колкото се може по-бързо.

— Може би ти можеш да ни помогнеш с това. Ако прегледаш тялото на последната жертва…

Кенспекъл поклати глава.

— Едва ли. Убежището си има собствени така наречени специалисти, както добре знаеш, и не биха оценили… включването ми. Доколкото знам обаче, убиецът не е оставил следи и улики. Ако оставим настрана факта, че е убиец, заслужава възхищение.

— Ще предам комплимента, докато го удрям в лицето — увери го Скълдъгъри.

— Наистина ли смяташ, че Валкирия има нужда от модел за подражание, който среща всяко препятствие с юмруци? На тази възраст са много впечатлителни.

— Аз не съм — опита се да възрази момичето.

— Валкирия върши важна работа — каза детективът. — Трябва да е способна да се защитава.

— Точно така — съгласи се тя. — А и той не ми е модел за подражание.

— Войната свърши — рече Кенспекъл. — Дните на смърт и хаос отминаха.

— Не и за някои от нас.

В погледа на Кенспекъл се появи нещо неразпознаваемо.

— Може би — призна той. — За тези от вас, на които им е нужно това.

Скълдъгъри помълча известно време и накрая рече:

— Професоре, надявам се не намеквате, че аз обичам смъртта и хаоса.

— Къде би бил без тях? Или по-точно, кой би бил? Определят ни нещата, които вършим, детективе. А ти имаш навика да нараняваш хора.

— Светът е опасно място. За да могат хора като вас да живеят що-годе спокойно, трябва да има такива като мен.

— Убийци, имаш предвид?

Простата жестокост на думите шокира Валкирия, но Скълдъгъри по нищо не издаваше гняв, нито дори раздразнение.

— Интересен човек сте, професоре.

— И защо, Скълдъгъри? Защото не ме е страх от теб? Дори през войната, при цялата ви репутация, на теб и приятелите ти, надигах глас срещу начина ви на действие. Не се страхувах от теб тогава и със сигурност не се страхувам от теб сега.

След кратка пауза Скълдъгъри каза:

— Трябва да вървим.

— Добра идея — съгласи се професорът. — Валкирия, радвам се, че те видях отново.

— Мм, да — несигурно промълви тя.

Когато стигнаха до двойната врата на входа, Кенспекъл каза:

— Детективе, хрумвало ли ви е, че насилието е решението на нецивилизованите хора?

Скълдъгъри се обърна назад.

— Аз съм изтънчен, чаровен, съобразителен и имам перфектен вкус за дрехи. Никога не съм казвал, че съм цивилизован.

Излязоха и вратата се затвори зад тях.