Безликите

24. Променящата се къща

Скълдъгъри блъскаше по вратата.

— Валкирия? Отвори вратата.

— Не съм твоя — отвърна момичето на призрака. — И сега трябва да си вървя.

— Никога няма да си тръгнеш.

Тя го заобиколи, влезе в хола и се насочи към един от прозорците. Той обаче, както и всички останали, се стопи в стената.

— Не можеш да ме държиш тук! — изкрещя Валкирия.

— Мога, разбира се. Ти си жива. Дишаш. Тази къща не е виждала живо, дишащо създание от векове.

— Тази къща не съществува! Ти не съществуваш! Ти си дух!

Валкирия щракна с пръсти, призова огън.

— Не можеш да ме нараниш.

Тя приближи тялото на Майър и се надвеси над него с огнено кълбо в ръка.

— Ако не ме пуснеш, ще изгоря тялото ти.

— Ще останеш ли тук с мен? — попита призракът. — Ще ми правиш ли компания? Ще ми разкажеш ли за света на повърхността? Ще бъдеш ли моята кралица на мрака?

— Ще те изгоря!

Майър се усмихна и трупът вдигна ръка и я сграбчи за китката. Валкирия извика от изненада и загуби пламъка. Тялото се изправи и я притисна към стената. Тя го удари с юмрук и половината лице хлътна навътре. Валкирия отдръпна ръка отвратена. Парчета лице висяха от кокалчетата на ръката й.

— Усещам живота ти — нареждаше Майър. — Изпълва ме и мен. Заедно ще властваме над студените и празни пространства.

Валкирия се помъчи да запази самообладание.

— Не искам. Жива съм и искам да се върна, където ми е мястото.

Главата и тялото на призрака се замъглиха.

— Светлината те наранява. Слънцето те изгаря. Станеш ли моя кралица, няма да се тревожиш за тези неща.

Тя се откъсна от разложеното тяло и мина на бегом през призрака. Трупът се завъртя и се повлече след нея.

Валкирия заизкачва стълбището, като взимаше по две стъпала наведнъж. Тялото постави една тромава ръка на перилата и също тръгна нагоре. Момичето стигна до платформата на втория етаж. Призракът вече я чакаше там.

— Няма къде да избягаш — каза той. — Аз съм властелин на тази къща и ще те пазя. Ти си мой гост.

Кабинетът на Гордън бе заключен. Шутовете не вършеха работа. Призракът все така се усмихваше вяло.

Валкирия замери тялото на Майър с огнено кълбо. В опитите да угаси пламъците, избухнали в гърдите му, то се препъна и падна през перилата. Призракът изсъска и се принуди да отклони вниманието си от Валкирия. В този миг момичето успя да отвори вратата към кабинета. Още с влизането тя измести въздуха и счупи прозореца.

— Не искаш да си ми враг — процеди Майър.

Валкирия се хвърли напред, но прозорецът се премести на тавана и върху нея заваля дъжд от строшени стъкла. Тапетът се смени, превърна се в хиляди лица, всичките — това на Майър. Сега той я гледаше с хиляди очи и говореше с хиляда гласове.

— Враговете ми страдат. Враговете ми кървят. Крещят, молят се и плачат.

Прозорецът се плъзна от тавана през една стена до пода и се озова под краката на Валкирия. Тя пропадна, но успя да се хване за ръба му. Тялото на Майър подскачаше под нея от кухнята, опитвайки се да хване висящите й крака.

Тя изрита ръцете му и се издърпа. Стаята се менеше като в кошмар на шизофреник. Цветът на стените се менеше постоянно, а самите те сякаш дишаха. Прозорецът се сви до размерите на око. От дъските цъфтяха килими и вехнеха за секунди. Анатем Майър се гневеше и губеше контрол над къщата си.

От сляпата стена, водеща до скритата стая в къщата на Гордън, порасна врата и Валкирия изтича през нея. Коридорът бе тъмен и твърде дълъг.

— Ти си враг! — пищеше Майър. — Ти не си кралицата ми! Ти си враг!

Тя зави, без да знае накъде върви, и се озова в добре осветена стая. Голямата маса в средата й бе подготвена като за пир. Светеха свещи, а вино блещукаше в бокали. Нямаше прозорци и врати.

Част от пода се превърна в стъпала, водещи надолу. Трупът на Майър се качваше по тях и Валкирия се заотдръпва. Призракът придоби форма пред нея.

— Опитах се да съм любезен! — изръмжа той. — Радвах се да ви видя. Бях щастлив, че сте тук.

— Не трябва да го правиш, Анатем.

— Но ти ме отхвърли! Мен!

Банкетът се разложи върху масата и се превърна в помия, която се разтече от покривката. Свещите се стопиха, но още горяха. Килимът се разпростря върху стълбището и то изчезна.

Валкирия трябваше някак да се измъкне. Врата, прозорец, каквото и да било — само да вбеси Майър достатъчно, за да направи изход по погрешка.

— Ще съм ти кралица — внезапно рече тя.

— Не съм глупак — изсъска призракът.

— Ще остана с теб и ще бъда твоя кралица. Това искаш, нали?

— Пазариш се. — Тялото напредваше. — Страхуваш се. Лъжеш, защото се боиш да се изправиш лице в лице със смъртта.

Валкирия измести въздуха. Трупът падна по гръб и тромаво се изправи отново.

— Последните ти мигове ще са запомнящи се. — Призракът се понесе настрани и изчезна в разпадащото се тяло. Главата се раздвижи, липсващите очи сякаш я гледаха.

— Много време мина. — Майър звучеше като шкурка. — Много отдавна не съм проливал кръвта на жив човек.

Преди Валкирия да се усети, той вече я бе грабнал и я притискаше към масата. Тя го удари с коляно в ребрата, но той не усещаше нищо. Когато обаче той посегна за втори удар, тя се изтърколи на земята.

Едва успя да стане преди масата да се разпадне и той да премине през нея, за да се добере до Валкирия. Тя хвърли огнено кълбо, което експлодира в ръката му, а после тя запрати въздушна струя и го избута назад.

Стените също се разпадаха, а подът се гънеше. Цялата стая запропада.

— Аз съм Анатем Майър, господарят на реалността.

— Губиш контрол.

— Аз съм господар на реалността — гневно настоя той, — а ти си глупачка, че ми се противопоставяш.

— Ти си луд.

— Млък!

Килимът се превърна в локва, която потече нагоре по него, покривайки го с дрехи и кожа.

— Отново съм цял! — извика той, когато новото му лице се оформи докрай.

Стаята изведнъж изчезна изпод Валкирия. Тя падна и се претърколи. Стаята на втория етаж се бе смесила с хола. Докато всяко от двете помещения се опитваше да върне първоначалния си вид, в една от стените се разкри прозорец.

Скълдъгъри стреля през него, право в Майер, който изрева от ярост. Валкирия изскочи през него със спринт, партньорът й я хвана и двамата се затичаха към изхода на пещерата.

Зад тях всички прозорци на къщата се скриха, а входната врата се разшири и доби формата на уста. Майър стоеше в устата, но не смееше да прекоси прага.

— Ще те намеря! — крещеше той. — Ще те намеря, момиче!

Макар да знаеше, че той не може да ги последва, Валкирия не спря да тича.