Безликите

28. Сбогувания

На разсъмване Валкирия се промъкна през прозореца на дома си. Отражението й я посрещна с безизразен поглед.

— Изглеждаш ужасно — каза то без никаква загриженост. Валкирия този път не му обърна внимание. Бе спала само два часа на дивана на Гастли и почти не чуваше, не виждаше и не усещаше какво прави. След нощните премеждия я бе обзело едно празноглаво безгрижие и всичко се топеше в него. Отражението продължи: — Родителите ти заминават за Париж след половин час. Ще се сбогувате ли?

— Това е идеята.

— Да се върна ли в огледалото?

— Не знам. Само ще им млясна по една целувка и ще им кажа едно чао, после пак излизам.

— Значи да остана?

— Скрий се под леглото, като оня път.

— Добре. Тогава открих част от липсващото ти бельо.

— Страхотни новини отвред. Мълчи сега.

Влезе в банята и пусна душа. Под горещата вода мускулите й започнаха да се отпускат и безгрижието малко по малко се превърна в умора. В главата й се развъртяха мисли. Ами ако това не бе „довиждане“, а „сбогом“?

Не, че не й се бе случвало и преди да не знае ще се върне ли у дома, но това не правеше нещата по-лесни. Тя се подсуши, облече се и слезе по стълбите.

— Здравей, миличка — поздрави я майка й.

След душа Валкирия бе почти убедена, че изглежда достатъчно нормално, за да остане извън подозрение. Ако, разбира се, успееше да не звучи сякаш никога повече няма да види родителите си. Пред огледалото в коридора оттренира естествената си усмивка, докато майка й буташе мръсни дрехи в пералнята. Преди да влезе в кухнята си сложи и най-убедителната гримаса на досада.

— А, някой е станал от грешната страна тази сутрин — обади се баща й над сутрешния вестник.

— Защо не мога да дойда с вас! — убедително измрънка тя. — А трябва да се мъча с леля Берилия?

— Защото е романтичен уикенд. Децата някак не се връзват с тази идея.

— Че за какво ви е романтика на вас? Нали сте женени? Романтика трябва да има за хора като мен.

— Ъм, миличка, не трябва ли да мислиш за други неща на твоята възраст — посмути се баща й. — За кукли например?

— Тате, кога въобще си ме виждал с кукла?

— Ами, като беше малка, май ти подарихме една. Но ти й се присмя и я преби.

— Готино бебе съм била значи.

Зад тях се показа майка й.

— Дез, къде ти е паспортът?

— Че за какво ми е?

— За пътуването.

— Тъй ли? Ами, ъм, къде стоят по принцип тия неща?

Съпругата му въздъхна многострадално.

— Снощи ми каза, че е у теб. У теб ли е или не е?

— Ами щом съм казал така… Но може и да съм те излъгал, не помня.

— За Бога, Еджли…

Майка й го наричаше с фамилията му само в много крайни случаи.

— Е, тук някъде е, не се тревожи! Докато опаковаш багажа, ще съм го намерил.

— Багажът е опакован, тръгваме след седем минути.

Той преглътна шумно.

— Ъм, добре, няма проблем.

Валкирия спря майка си на прага на кухнята.

— Мамо, на колко беше, когато за пръв път си хвана гадже?

— В смисъл, истинско гадже?

Баща й се обади:

— Дефинирай „истинско“…

— Бях на тринайсет, миличка. Дез, намери проклетия паспорт.

Вместо това Дез изгледа дъщеря си.

— Когато с майка ти бяхме малки, нещата бяха различни. По-невинни. Държахме се за ръце осемнайсет месеца преди първата целувка. Така повеляваше законът.

— Тате, това май си го измисляш.

— Момчетата са ужасно нещо, скъпа. Вярвай ми, момче съм — знам.

Някой позвъня на вратата и Валкирия остави баща си да тършува за паспорта си и отиде да отвори. Срещна безволевото, но безкрайно самодоволно лице на Рем Крукс.

— Добър ден, Стефани.

— Какво… какво правиш тук?! Не можеш да си тук!

— Имам заповед за ареста ти — мазно каза той. — Какво, дали ми е било трудно да те намеря? С постоянните ти каскади из квартала — вампири, горящи мъже — и с фамилията на Гордън Еджли, си беше детска игра. Аз съм детектив, г-це Каин. Сега може да дойдеш с мен или да ми кажеш къде твоят приятел скелет държи Върховния маг.

— Какво!?? Диаблерията го държи! Бату!

— Доколкото ми е известно, такъв човек никога не е съществувал. Така или иначе, нищо не е по твоя вина. Сега имаш шанса да направиш нещо правилно.

— Идваш и ме заплашваш в собствения ми дом.

— Ще ми съдействаш ли?

— Не.

— Тогава си арестувана.

Тя опита да затвори вратата, но той подложи крак.

— Махай се оттук — изръмжа момичето. — Нямаш право да демонстрираш сила пред цивилни. Знаеш го! Заплашваш анонимността ни!

Той провря лице в процепа, оставен от подложената му обувка.

— Арестувана си… — и после се скри, тъкмо когато майка й се появи с голям куфар на колела.

— Кой беше?

— Никой. Грешка.

Валкирия отвори вратата, уж за да направи място на майка си, но излезе първа и се огледа внимателно. Нямаше никого.

Баща й слезе по стълбите и разсеяно взе нещо от масата до входната врата. Бе паспорт.

— Хм… това не може да е мое. Тук има някакъв грозен тип с глупаво изражение на лицето.

Майка му го подхвана и го заведе до колата, настани го на шофьорската седалка и му връчи ключа. После прегърна дъщеря си и й каза:

— Берилия те чака за обяд. Няма да е толкова зле.

Баща й направи шеговито-отчаяна физиономия и й смигна. Въпреки всичко, Валкирия се усмихна широко.

Когато колата се скри от поглед, тя търти да бяга.

Не след дълго осъзна, че Крукс е по петите й. Бяха я преследвали озверели чудовища и мъже, които желаеха смъртта й. В момента обаче нищо не я плашеше повече от гласа на Крукс, който все още чуваше в главата си: „Арестувана си.“ Двамата тичаха по полето в края на предградията, досущ като деца, играещи гоненица. Валкирия прескачаше в движение плетове и ниски огради, на които се бе закачала и бе съдирала дрехите си само година-две преди това, тъпчеше полски цветя и култивирани насаждения, а зад нея в тревите шумяха стъпките на преследвача й. След един особено висок скок, при който тя си помогна като избута въздуха около себе си, тя се обърна и видя не без задоволство Крукс, спрял за миг, задъхан и с ръце на коленете си.

Трябваше да се измъкне от откритото пространство, да се скрие и да изчака Скълдъгъри. Щеше й се да види какво би сторил той с Крукс, когато му падне.

Тогава видя пред себе си черен микробус, а пред него — мъж в сиво.

— О, по дяволите.

Измъченият Крукс само я посочи с пръст и тя рязко смени посоката на спринта си.

Знаеше, че Секачите са бързи, но не знаеше колко. Добре, че никой не би им позволил да участват в олимпийски надбягвания. Секачът скъсяваше като на шега разстоянието между тях.

Внезапно от близкото поле й се изпречи трактор. Той спря и шофьорът му излезе — бе Алън, приятел на баща й. Изглежда имаше някакви проблеми с возилото. Тъкмо се захващаше да провери верижната му част, когато забеляза момичето. Тя от своя страна отново бе загубила преследвача си.

— А, здрасти, Стеф — рече той, полуусмихнат, полунамръщен от неугледния вид, до който се бе докарала с бягството си. — Какви си ги вършила пак?

— Здрасти, Алън. А, нищо, тичам си за здраве.

— Ахаа… Не си облечена като за тичане май.

— Ами внезапно го реших.

— Е, добре, и аз така направих като реших да се оженя за Ани. Вашите тръгнаха ли вече?

— Ахам.

— И вече си се забъркала в нещо?

— Ами, знаеш ме.

— Тъй си е. Всичко е наред, значи?

— Че как? Хей, би ли ме хвърлил до главната улица?

— Ами тичането ти?

— Силно надценено е.

— Скачай вътре.

Облекчението не трая дълго. Само минути по-късно ги засече черният микробус, Крукс излезе и процеди на Алън:

— Къш оттук.

Алън помисли малко и попита Валкирия:

— Заради този ли беше решила да потичаш, Стеф?

— Не го познавам — излъга тя. — За пръв път го виждам.

— Стеф, би ли звъннала на полицията за всеки случай?

— Аз съм детектив — тросна се Крукс, а Алън на свой ред го тресна в носа.

— Дръж си езика зад зъбите и ръцете далеч от момичето — с равен тон предупреди Алън.

Валкирия се опита да го възпре, но бе късно. Вбесеният Крукс натисна ръка срещу въздуха и запрати Алън в една от вратите на собствения му трактор. Валкирия изпищя и се втурна да провери добре ли е той, но някакво сиво петно профуча покрай нея и някой изви безмилостно ръката й зад гърба.

Втори секач клекна до Алън и провери пулса му. След това кимна на Крукс.

— Ще се събуди след няколко минути — увери я той. — Да се надяваме, помъдрял.

— Но… ти нападна цивилен!

— Той нападна мен! Имам свидетели!

— Използва магия срещу него. В гръб. Страхливец такъв.

— Ако цивилен пострада при гонитбата на престъпник, вината е у престъпника. Логично е.

— Нека само Блис да чуе за това.

Крукс сложи и другата й ръка зад гърба, закопча я с белезници и ги завъртя безмилостно. Валкирия изкрещя.

— Ще съжаляваш — рече тя и самата почти съжали за жалкия начин, по който думите излязоха от устата й. — Как само ще съжаляваш…

— Съмнява ме. Ако ме отведеш при Скълдъгъри Плезънт, може дори да ме повишат.

Той я хвърли в микробуса и потегли заедно с „телохранителите“ си.