Безликите

23. Анатем Майър

Тунелът се разширяваше в огромна подземна зала, с големината на футболен стадион. Стълбове светлина започваха от тавана и осветяваха бледо двуетажната къща пред тях. Валкирия я зяпна, донейде изумена.

— Това… изглежда познато.

— Мда — съгласи се Скълдъгъри.

— Много прилича на къщата на Гордън.

— Така е.

Още не смееха да мръднат. Не бе съвсем същата. По-тясна бе някак, прозорците й също, а вратата не се намираше където трябва. Покривът се извисяваше по-високо, скосен бе по-различно. Приличаше на спомен за Гордъновата къща, изкривен от лош сън.

Валкирия не обичаше да пита за очевидни неща. Направо мразеше да го прави. Но понякога други въпроси нямаше.

— Как ли се е появила тук?

— Не знам — отвърна Скълдъгъри. — Може да се е загубила.

Тръгнаха към нея. Прозорците тъмнееха. Някои от завесите бяха спуснати. Скълдъгъри не се поколеба просто да почука на входната врата. Почака и когато никой не излезе, отвори вратата.

— Ало? Има ли някой вкъщи?

Никой не отговори. Детективът извади пистолета си и двамата влязоха. Тук бе по-студено, дори отколкото в пещерите, и Валкирия потрепери. Без фенерчетата щяха да тънат в непрогледен мрак.

Толкова дълбоко под земята не би трябвало да има електричество, затова когато Валкирия натисна ключа за осветлението, болнавата зеленикава светлина от крушките я свари неподготвена.

— Интересно — каза Скълдъгъри.

Усещането бе призрачно, да стоиш на място, хем познато, хем чуждо. Стълбището, което в къщата на Гордън бе солидно и широко, тук се чупеше под остри ъгли и едва би побрало един човек. По стените висяха сцени на извращения и изтезания в черни рамки.

В хола Скълдъгъри включи още няколко лампи. Същата зеленикава светлина превърна катранения мрак в нездраво сияние. От цвета стомахът на Валкирия се обръщаше.

До студената камина имаше диван и кресло, а над полицата — огледало. Валкирия сбута Скълдъгъри и посочи натам. Някой седеше в креслото.

— Извинете — обади се детективът.

Фигурата не помръдна. Виждаха само част от ръка и едно теме.

Бавно се приближиха, като се пазеха настрана от креслото. Валкирия вече виждаше и обувка. И коляно. Един мъж седеше в креслото с дясна ръка на едната облегалка и лява в скута. Костюмът му бе старомоден, оцапан с някакво петно на гърдите. Мустаците му висяха покрай устата му. Изглеждаше на около петдесет. Гледаше в нищото.

— Здрасти — поздрави го Скълдъгъри с весел и предразполагащ тон, макар да не прибра пистолета си. — Аз съм Скълдъгъри Плезънт, а това е партньорът ми Валкирия Каин. Според картата ни тук трябва да се намира залеж на черни кристали. Да сте виждал такива?

Мъжът не реагира.

— Питам, защото са ни много нужни, при това бързо. Ако някой знае къде да намери кристалите, това ще сте вие, нали не бъркам?

Скълдъгъри кимна, все едно бе чул отговор.

— Хубава къща, между другото. Виждали сме една като нея, само че на повърхността. Истинската, всъщност. Това е като недобре припомнено копие, но вероятно не е по-малко уютна. Сигурен съм, че си много щастлив тук, Анатем.

— Какво? — изуми се Валкирия.

— Предполагам, че това е Майър. Слязъл е тук преди много стотици години, за да довърши експедицията си. Вероятно е бил ранен, както си личи по кръвта, или от някой маг, или от създанията тук долу. Не е искал обаче да умре тук. Че кой би искал? Тук е тъмно, студено и самотно. Затова, използвайки призователните си сили, той е вдигнал от нищото тази къща, за да умре в дома си.

— Тази къща е направена с магия?

— Не го ли усещаш? Всичко тук звънти на магьосничество.

— Значи е стоял тук последните няколкостотин години, бавно кървейки до смърт?

— Не, не. Вече си е мъртъв.

— Защо не е изчезнала къщата тогава?

— Защото не е напуснал още.

Скълдъгъри пристъпи напред.

— Какво правиш?

— Събуждам го.

Скълдъгъри срита стола силно. Той се прекатури и с него и тялото, само че то бе разложено и мъртво и остави слабо визуално ехо — прозрачният образ на мустакатия мъж, който сякаш седеше на въздуха. Очите му трепнаха, сякаш за пръв път виждаше с тях и той бавно вдигна поглед.

— Натрапници — просъска магът, а образът му се замъгли и разсея, когато се изправи. — Наглеци!

— Успокой се — каза му Скълдъгъри.

Анатем Майър пропищя и се хвърли към тях. Валкирия отстъпи и посегна да го удари, но той мина през нея.

— Той е призрак. Не може да ни докосне — увери я детективът.

Майър се спря и се обърна. Лицето му доби поясни очертания.

— Моята къща! Не сте канени тук!

Диванът се вдигна сам и се понесе с мълниеносна скорост към тях. Скълдъгъри избута Валкирия от траекторията му.

— Диванът може да те докосне — предупреди я той и измести въздуха, като отклони и дивана, и масата, която летеше към тях изотзад.

Майър разпери ръце.

— Ще срутя къщата върху ви! — каза той и къщата се затресе.

Скълдъгъри свали голямото огледало над камината и го запокити към Майър. Стъклото го попи като гъба и Скълдъгъри бързо го захлупи срещу стената.

Валкирия бе чела как само огледалата могат да пленяват души и призраци. Това, че не се наложи да попита какво по дяволите бе станало току-що, я накара да се усмихне вътрешно.

— Не си търсим белята — рече Скълдъгъри, достатъчно силно, за да го чуе призракът. — Искаме едно-единствено парченце черен кристал.

— Кристалите са мои! Пусни ме, демоне!

— Не съм демон, а магьосник — като теб. Не сме тук да те нараним.

— Трикове! Лъжи! Още един демон от пещерите, изпратен да ме изтезава! Да ме побърка!

Скълдъгъри въздъхна.

— Валкирия, поогледай наоколо. Ако толкова държи никой да не пипа принадлежностите му, може да се е добрал до някой кристал.

Тя кимна в съгласие и остави партньора си да се разправя с ненормалния призрак. В кухнята една тумбеста черна печка се мъдреше срещу отсрещната стена, а над нея имаше комин, който липсваше в къщата на Гордън. Валкирия отвори един скрин и насекомо с размерите на показалеца й изпълзя отвътре и се покатери по ръката й, под ръкава. Тя скочи като попарена, свали бързо пуловера и го хвърли на пода, но гадината вече бе стигнала почти до рамото й. Тя го плесна с длан, но то не падна и влезе под туниката й. Тя я отвори панически и го сграбчи, усети как крачетата му шават между пръстите й. Валкирия го метна в другия край на стаята. Побиха я тръпки от отвращение.

Когато се поуспокои, тя вдигна пуловера на Гордън, отупа го и провери дали нещо друго не се е вмъкнало в него. Облече го, поизправи се и приглади коса. Това беше кошмарно.

Провери останалите скринове много по-бързо, като отдръпваше ръка почти веднага след като бръкнеше в тях. Привиждаше й се как всеки път срещу нея излита чудовищно прилеподобно създание и затова стоеше на една страна, за всеки случай. Нямаше черни кристали, нито повече насекоми и, слава Богу, никакви прилеподобни зверове.

Валкирия хвърли изпълнен с омерзение поглед към ъгъла, където се скатаваше полазилото я насекомо, и излезе от кухнята, упътвайки се към стълбището. Дъските под краката й скърцаха. Спалните бяха там, където се намираха и в къщата на Гордън, но леглата бяха много по-големи, а дъските в основата им бяха издълбани от някого с много болно съзнание. Банята не изглеждаше никак подканящо, а и лампата не работеше и Валкирия се отказа да я проверява.

Пристъпи в кабинета. Вместо бюро и рафтове с книги и награди, в средата на стаята леко се поклащаше самотен люлеещ се стол. През прозореца се виждаше пещерата. Гледката не бе особено величествена.

Валкирия потърси скрития вход към тайната стаичка. Нито едно от почукванията й обаче не прозвуча на кухо. Разочарована, Валкирия напусна кабинета и внимателно слезе на първия етаж. Когато се върна в хола, призракът стоеше до Скълдъгъри.

Ужасно се бе успокоил.

— Кристалите не са тук — казваше Майър. Гласът му трепереше леко. — Нарочно начертах погрешно картата в този район, за да не могат други да печелят от труда ми. Но кристалите са близо.

— Може ли да ни заведеш? — попита детективът.

— Не смея да напусна къщата. Каквато и да е мрачната сила, която обитава тези пещери, тя ме захранва с енергия, дори в тази ми форма. Но не мога да прекося прага на къщата си.

— Тогава ще ни кажеш ли къде са кристалите?

— Къде е смисълът? Ще ви превърнат в прах, още щом ги докоснете.

— Имаме как да избегнем това. Ще ни помогнеш ли?

Майър чу Валкирия, която тъкмо влизаше, и се обърна към нея.

— Тя… е жива — с нещо подобно на страхопочитание промълви призракът.

— Казах ти — обади се Скълдъгъри.

— Почти бях забравил как изглеждат.

— Кои?

— Те. Живите. Толкова отдавна живея в тези пещери. Мъртъв, сам. Стоя настрана от създанията, разбира се. Някои могат да ме наранят дори в тази форма. Тези пещери са проклятие за магьосниците.

Той доближи Валкирия.

— Великолепна си — промълви той.

Тя вдигна вежда и погледна през призрака към Скълдъгъри, който бързо застана между двамата.

— Ще ни помогнеш ли? — повтори въпроса си той.

Призракът с мъка откъсна очи от Валкирия. Когато кимна, главата му се позамъгли.

— Разбира се. — От стената зад него порасна врата, която се отвори. — Пазете се. Кристалите убиват.

Майър остана на място, а Валкирия последва Скълдъгъри в тунел със скални стени. В тях с черна светлина блещукаха кристали.

— Напълно ли си сигурна, че няма да те наранят? — попита я разтревожено Скълдъгъри.

— Абсолютно.

— Откъде знаеш?

Тя посегна и докосна най-близкия кристал.

— Видя ли?

Ако можеше, Скълдъгъри би забравил да диша в този миг.

— Това беше нещо невероятно тъпо.

— Може би нещо невероятно тъпо — поправи го тя. — Прочетох в записките на Гордън една от теориите му и реших да я изпробвам.

— А можеше да е сбъркал.

— Вярвам на теориите му — сви рамене тя. — Дай ми длетото.

Той й подаде инструмента, който извади от вътрешния джоб на сакото си. Тя го закрепи срещу кристала и използва дръжката на револвера на Скълдъгъри за чук. Не постигна почти нищо.

— Дръж го здраво — каза й Скълдъгъри. Той сви пръсти и ги изпъна и концентрирана струя въздух се заби в длетото като парен чук. Парченце кристал излетя във въздуха, малко по-голямо от това, което Скълдъгъри бе унищожил в Скиптъра. Валкирия го уви в парче плат, след което го постави в кутията в ръцете на Скълдъгъри. Той затвори кутията и я прибра във вътрешния си джоб. Момичето му върна пистолета и длетото.

— Лесна работа.

— Никога не прави нещо подобно отново. Можеше да се превърнеш в прах и после трябваше да обяснявам на родителите ти защо трябва да погребват любимата си дъщеря в кибритена кутия.

— Кенспекъл също щеше да ти мели до безкрай.

— Иска ми се да те питам, покрай всички тези приказки на Кенспекъл — ти смяташ ли, че трябва да се отнасям с теб по-различно?

— Не — веднага отвърна тя.

— Не отговаряй толкова бързо.

— Нееее… — провлачи момичето.

— Много си забавна, но въпросът си остава. Може би трябва да те оставям в колата от време на време.

— Но аз никога не стоя там — напомни му тя.

— Защото никога преди не съм настоявал да стоиш там.

— Няма да има значение.

— Мога да бъда много внушителен, когато пожелая.

— Да, ама не съвсем.

Той поклати глава, победен, и двамата се върнаха в хола на странната къща. Тялото на Майър още лежеше на земята върху катурнатия стол, а призракът му ги гледаше.

— Не сте мъртви — отбеляза той. — Това е изненадващо.

— Благодарим за помощта ти — каза Скълдъгъри. — Можем ли да направим нещо за теб в замяна?

— Достатъчно бе, че ме събудихте.

— Какво ще правиш сега? — поинтересува се Валкирия.

Майър се усмихна.

— Ще се радвам, мисля. Да, точно така.

— Дано се срещнем пак, Анатем — сбогува се с него детективът. — Ти си… интересно създание.

Майър се поклони. Валкирия също му кимна учтиво и излезе заедно със Скълдъгъри.

— Скиптъра е у Чайна, така че само тя ще може да го използва. Ако въобще проработи с новия кристал.

— А ако не работи?

— Ако не, сигурен съм, че ще ми хрумне нещо гениално, което…

Предната врата се тръшна току пред носа на Валкирия. Майър се озова зад нея, а по лицето му бавно се образува усмивка, която не бе използвал от столетия.

— Ти оставаш — рече той. — Скелетът може да си върви, но ти си моя.