Безликите

4. Морската старица

Тесните пътища се виеха като змии, а от двете им страни се извисяваха най-високите дървета, които Валкирия бе виждала. От време на време стената от дървета се разкъсваше и се виждаше колко нависоко бяха стигнали. Планините бяха прекрасни, а въздухът — чист и свеж.

Пристигнаха в Глендалох малко преди десет. Пристигнали бяха, за да открият някого, който може би бе видял убийството на Телепортатора преди петдесет години. Валкирия се бе оплакала от студа, но бе настояла да дойде. Все пак, кога бе виждала истинска Морска старица?

Скълдъгъри паркира и изминаха останалата част от пътя пеша. Носеше тъмносин костюм, над него палтото му бе разкопчано, а шапката — дръпната ниско над тъмните очила.

Валкирия си носеше обичайните черни дрехи, ушити й от Гастли.

Стигнаха до Горното езеро. Все едно някой бе изровил голямо парче гора и след това бе напълнил дупката с течен кристал. Езерото бе огромно и отвъд далечния му бряг се издигаха планините.

Тръгнаха по брега му между него и дърветата, докато стигнаха до покрит с мъх дънер. Скълдъгъри се приведе и вкара облечената си в ръкавица длан през кухината в основата му, а Валкирия се оглеждаше, за да се увери, че никой не ги наблюдава. Но наоколо нямаше никого.

От дънера детективът извади малко сребърно звънче, голямо колкото палеца му, после се изправи и позвъни.

Валкирия вдигна вежда.

— Дали го е чула?

— Сигурен съм — кимна той и махна дегизировката си.

— Но не е особено силен звук, не мислиш ли? Аз самата едва го чух, а съм до теб. Звънецът, с който се призовава една Морска старица, трябва да е голям. Даже най-добре да е камбана. Камбаната бие. Това звънче само подрънква.

— Права си, че беше доста невпечатляващо.

Валкирия погледна към езерото.

— Няма следа от нея. Сигурно се е смутила от боклучавото си звънче. Каква Морска старица живее в езеро, всъщност?

— Мисля, че ще разберем всеки момент — промълви Скълдъгъри, докато водите на езерото се вълнуваха. От тях излезе сбръчкана старица, облечена в дрипи и омотана цялата във водорасли, неразличими от косата й. Имаше гърбав нос и хлътнали очи, а вместо крака — нещо като рибя опашка, която стоеше потопена.

Приличаше, по мнението на Валкирия, на много стара, много грозна русалка.

— Кой ме безпокои? — попита старицата с глас на удавник.

— Аз — отвърна Скълдъгъри. — Името ми е Скълдъгъри Плезънт.

— Това не е името ти — каза Морската старица.

— Това е името, което съм приел. Така, както колегата ми е приела името Валкирия Каин.

Морската старица поклати глава почти тъжно.

— Давате власт на имената. Твърде много от силата ви е в имената. Много отдавна предадох името си на Дълбините. Погледнете ме и кажете — виждали ли сте някога подобно щастие?

Валкирия я огледа, цялата във водорасли, сбръчкана, с кисело изражение на лицето и реши да не допринася с нищо към разговора.

Когато стана ясно, че никой няма да отговори на този въпрос, тя зададе нов:

— Защо ме безпокоите?

— Търсим отговори — рече Скълдъгъри.

— Нищо, което правите, няма значение — отговори Морската старица. — Накрая всичко се удавя и отплава незнайно на къде.

— Търсим отговор на малко по-конкретен въпрос. Вчера един маг на име Камерън Лайт бе убит.

— На сушата?

— Да.

— Това не ме вълнува.

— Мислим, че случаят може да е свързан с друго убийство, от преди петдесет години, което се е случило тук, на брега на това езеро. Ако жертвата ти е казала нещо, преди да умре, ако знаеш нещо за него или за този, който го е убил, трябва да го чуем.

— Искате да знаете нечии други тайни?

— Трябва да ги знаем.

— Момичето не е продумало, откак се появих — обърна вниманието си към Валкирия старицата, — а преди това говореше без прекъсване. Нищо ли нямаш за казване, момиче?

— Здрасти — каза Валкирия.

— Думите се чуват добре под водата. Думите ти за моето звънче. Не го харесваш?

— Ъм… Хубаво е. Хубаво звънче.

— Старо е колкото мен, а аз съм твърде стара, изпреварила съм красотата е много векове. Някога бях красива. Звънчето ми още е.

— Да, хубаво звъни — съгласи се Валкирия. — Дори да е дребновато.

Морската старица се заклатушка на опашката си или каквото имаше от кръста надолу и се наведе, докато не се озова на една ръка разстояние от Валкирия. Миришеше на развалена риба.

— Би ли желала да се удавиш? — попита я.

— Не — отвърна Валкирия. — Не, благодаря.

— Какво искате? — намръщи се старицата.

Скълдъгъри пристъпи между двете.

— Мъжът от преди петдесет години.

Морската старица се върна в първоначалната си поза и продължи да се люшка. Валкирия се чудеше колко ли е голяма рибята част от нея. Приличаше по-скоро на змия, отколкото на риба — на някакъв вид влечуго.

— Въпросите ви не ме интересуват — каза старицата. — Търсенето на отговори не ми е важно. Ако търсите нещо от мъртвеца, попитайте него.

Старицата махна с ръка и от езерото се вдигнаха нечии останки. Мъж, направен от развала и кости, с дрехи, отдавна слети с парчетата останала кожа и зацапани като нея до кално кафяво. Само краката му останаха под водата. Ръцете висяха отпуснато, очите му се отвориха, от устата му се процеди вода.

— Помогнете ми — каза той.

Морската старица изглеждаше раздразнена.

— Не могат да ти помогнат, мъртвецо. Тук са, за да ти зададат въпроси.

— Защо ти трябва помощта ни? — поинтересува се Скълдъгъри.

— Искам да си отида у дома — каза му трупът.

— Ти си у дома — прекъсна го старицата.

Мъжът поклати глава.

— Искам да бъда погребан. Искам земя около себе си. Искам на сухо.

— Кофти късмет — каза старицата.

— Ако ни помогнеш — каза Скълдъгъри на останките, — ще видим какво може да се направи. Става ли?

— Ще отговоря на въпросите ви — кимна трупът.

— Ти си Троуп Кесел, Телепортатора?

— Да.

— Тук сме, защото четирима Телепортатори бяха убити през последния месец. Има някаква малка вероятност тези убийства да са свързани с твоето. Как беше убит?

— С нож в гърба.

Валкирия повдигна вежди. По същия начин като другите. Може би наистина имаше връзка.

— Кой те уби? — попита тя.

— Каза, че името му е Бату.

— Защо те уби? — продължи Скълдъгъри.

— Може да се каже, че бях учен. Преди цяла вечност, Безликите са били прогонени от тази реалност и макар да не исках да се връщат, подробностите около тяхното прогонване, магията, теорията… Обсебих се от тях, от пъзела, който представляваха. Загинах заради любопитството си и сляпата си доверчивост. Вярвах, че хората са по природа добри, почтени и достойни. Бату, както се оказа, не бе нито едно от трите. Уби ме, защото знаех как да намеря това, което той желаеше, и когато му казах, искаше да запази тайната.

— Какво е желаел?

— Портата — каза трупът. — Портата, която ще се отвори и ще пусне Безликите обратно.

Няколко мига преминаха в тишина. Валкирия осъзна, че не смее да издиша. Насили се да възстанови ритъма на сърцето си.

— Подобна порта съществува, така ли? — попита Скълдъгъри. Говореше бавно и внимателно, като че отговорите бяха куче, което не искаше да дразни. Звучеше разтревожен.

— Да, съществува, но аз открих само как да я намеря — нямах възможността да изпробвам теорията си на практика. Преградата между реалностите е изтъняла с времето. Мракът и злото им се процеждат. Достатъчно могъщ Сещащ би могъл да проследи енергийните бразди до точката, където са най-плитки. Там ще се отвори портата.

— И защо Безликите още не са пристигнали тогава? — попита Валкирия.

— Нужни са две неща. Първо, Котва-провлак, предмет, обвързан с невидима нишка, която свързва двете реалности. Тази нишка пречи на портата да се затвори завинаги. Но тя е безполезна, ако няма кой да отвори портата. Само Телепортатор е способен на това.

— Но всички Телепортатори биват избити — намръщи се Валкирия.

— Какво предполага това? — погледна я Скълдъгъри.

— Не знам. Не намирам смисъл. Освен ако… Не знам, може би убиецът не иска Безликите да се върнат, тъй че избива всички Телепортатори, за да е сигурен, че никога няма да отворят портата.

— Което значи?

— Значи, че може би не е злодей, а е от добрите — просто е ненормален.

Скълдъгъри посрещна думите с мълчание и след малко кимна на трупа.

— Благодаря ти. Помогна много на света.

— Ще ми помогнете ли сега?

— Да, ще ти помогнем.

— Никога няма да напуснеш това езеро, труп — засмя се Морската старица.

— Какво искаш в замяна? — попита я детективът.

Старицата му се озъби.

— Нищо. Той ми принадлежи. Това езеро е лобното му място. Водите ми вече са го приели за свой.

— Трябва да има нещо, което искаш, някаква цена.

— Нищо не искам, което можете да ми предложите. Аз съм Девица на водата. Аз съм над изкушенията.

— Не си Девица на водата — каза Валкирия. — Ти си Морска старица.

Старицата я изгледа злостно.

— Като по-млада бях Девица на…

— Не ми пука — прекъсна я Валкирия. — Може да си била красива някога, но сега си грозна жена риба.

— Не ме гневи, момиче.

— Не ща въобще да те гневя, но не си тръгваме без мъртвеца. Тъй че го дай или ще си изпатиш.

— Изглежда искаш все пак да се удавиш — изръмжа старицата и се спусна към нея. Докато момичето мигне, кокалестите ръце я държаха за раменете. Валкирия бе хвърлена като парцалена кукла във въздуха. Блъсна се в студената повърхност на езерото и потъна. Усука се във водата, опитвайки се да се ориентира през стената от мехурчета около нея. Видя дългото тяло на Морската старица, свършващо в опашка. То се разви и внезапно старицата се озова току до нея с ококорени от победоносно вълнение очи. Тя я сграбчи отново и този път нямаше да я пусне.

Валкирия опита удар, но юмрукът й се движеше твърде бавно под водата. Старицата се изсмя, а водата напълни устата й, влезе в гърлото й и излезе през хрилете, които Валкирия забеляза за пръв път.

Дробовете на момичето вече горяха. Не бе имала време да поеме дъх. Опита се да бръкне в очите на старицата, но дългите съсухрени пръсти стиснаха китката й.

И тогава нещо се изстреля към тях като торпедо. Миг по-късно Скълдъгъри се озова до тях, хвана китката на Валкирия, която старицата бе пуснала, и я освободи.

Тя се хвана здраво за детектива и усети как водата се разделя пред тях и ги избутва отзад. Старицата ги погна, а тялото й се усукваше вретеновидно. Лицето й се кривеше от ярост. Доближи ги и посегна, но Скълдъгъри промени траекторията си и двамата потънаха още по-дълбоко в езерото, отново смениха посоката си и се изстреляха нагоре, покрай старицата, която изрева яростно и от устата й се вдигна гейзер от мехурчета.

Дъното на езерните плитчини бе толкова близо, че Валкирия можеше да докосне камъчетата и скалите.

Скълдъгъри пое рязко нагоре и те изскочиха от водата, вдигнаха се високо във въздуха и западаха към дърветата. Тогава прозвуча писък и Морската старица изригна от разпенените вълни и се докопа до Скълдъгъри, стисна го през кръста и го придърпа обратно.

Валкирия се хвана за един клон, но не можа да се задържи на него. Тупна на земята и изстена, без почти да усеща болката в дланите си, пронизани от трески.

Момичето изстена втори път и обърна глава към езерото. Не ги виждаше, а вълните вече се успокояваха, сякаш за да скрият случващото се под тях. Валкирия се претърколи, стана с мъка на крака и направи гримаса, когато видя ръцете си.

Трупът още стоеше във водата, където го бяха оставили, и навярно чакаше безнадеждно старицата да се върне и да си го прибере. Валкирия запристъпва към него. Кесел им бе помогнал, а те му бяха дали обещание.

Тя изтича покрай водите на езерото, подхлъзвайки се от време на време, беше твърде близо до повърхността му. Старицата обаче не се появи. Скълдъгъри сигурно я риташе от единия край на езерото до другия. Е, поне се надяваше да е това.

Задъхана, Валкирия стигна до трупа, като внимаваше да не се докосва с длани, понеже вече започваха да щипят.

— Хей. Излизай от водата — подвикна тя.

Той само поклати глава.

— Не мога да се движа сам. Прекарал съм последните петдесет години на дъното на езеро. Не мисля, че дори помня как да се движа.

— Тогава ще дойда да те взема.

— Благодаря ти — рече Кесел.

Валкирия стъпи в езерото. То бе спокойно. Нямаше следа от старицата — или Скълдъгъри я държеше заета, или тя чакаше в засада Валкирия да попадне в обхвата й. Момичето потъна до коленете, след това до средата на бедрата и накрая до кръста. Заплува. Дотук добре.

Никакви ръце не я сграбчиха, не я задърпаха надолу.

Стигна до трупа и го погледна отдолу нагоре.

— Как да те сваля?

— Не знам, боя се.

Тя пое дъх и се гмурна. Той не стоеше върху нищо. Като че самото езеро го крепеше прав. Тя извади глава от водата и посегна към него. Когато го докосна, водите го пуснаха и той цамбурна.

— Извинявай — каза Кесел.

— Няма проблем. — Валкирия обхвана брадичката му с ръка и потисна неприятните тръпки, когато усети леденостудената неравна плът. Доплува до брега, влачейки го след себе си. Краката й най-сетне намериха дъното. Тя го хвана под мишниците и го заиздърпва на брега.

— Благодаря ти за това — каза той.

— Длъжници сме ти.

— Беше ужасно в това езеро.

— Ще ти намерим хубав сух гроб, нямай грижа.

Той успя да завърти глава и да срещне погледа й.

— Ако Безликите се завърнат, светът ще свърши. Моля те, обещай ми, че ще ги спреш.

Тя му се усмихна.

— Това ни е работата, да спираме лошите.

Когато краката му напуснаха водата, главата му се отпусна и той млъкна. Отново бе просто труп.

Валкирия го постави много внимателно на земята.

Мокра до кости, зъзнеща, с ръце, целите в рани, с кал и мъртва плът под ноктите, тя се изправи и обърна вниманието си към центъра на езерото. Нещо се случваше там. Вгледа се и видя вълна, която се движеше бързо, нещо излизаше изпод повърхността. Скълдъгъри се вдигна от водата, докато накрая тръгна по нея, като на разходка, с ръце в джобовете.

Забави ход, когато наближи сушата.

— Е, оправихме работата. — Махна с ръка и водата се отдели от дрехите му.

— Още не си ме научил как да правя това — нацупи се Валкирия.

Детективът взе шапката си от земята и поотупа.

— Ти си тази, дето все настоява, че уроците по контрол на огъня и въздуха са по-важни от тези с водата. Не можеш да виниш мен за това, колко много приличаш на удавен плъхок, нали така?

— Мисля, че мога — кисело отвърна момичето. — Как е старицата?

— Съжалява за направените житейски избори, подозирам. Виждам, че си спасила трупа.

— Да. Мъртъв е.

— Такива са труповете обикновено.

— В смисъл, вече не говори.

— Тогава не ни остава нищо, освен да уважим желанията му. Ще го занесем до колата, като ще се стараем да не ни види никой, и ще го откараме в Дъблин.

Тя кимна. Прехапа устна.

— Какво? Какво има? — попита Скълдъгъри.

— Ами, не искам да звуча непочтително, но може да е странно, да се возя с останките на мъртвец…

— Съзнаваш, че и аз съм останките на мъртвец, нали?

— Да де, да, ама ти не… миришеш.

— Добър аргумент. Не се тревожи, ще го сложим в багажника. Сега, ръцете или краката ще поемеш?

— Краката.

Скълдъгъри хвана трупа от горната страна, а Валкирия го вдигна за глезените. Десният крак падна.

— Това е от твоята половина — каза Скълдъгъри.