16. Кражбата на Гротескния

Скълдъгъри извади малка макара от джоба си и взе да я увива около дръжките на двойните врати.

— И това ще издържи? — скептично попита Валкирия.

— Това е Непоколебима нишка. Колкото повече натиск, толкова по-здрава е. Много е рядка. Казват, че е направена от стомашната лигавица на дракон-император преди повече от две хиляди години.

— Така ли?

— Ами не, просто е много издръжлива корда.

Когато се погрижи за вратата, Скълдъгъри закрачи навътре в огромното, тъмно Хранилище, където рафтовете скърцаха под тежестта на магическите предмети, отрупани по тях. В средата на стаята, където някога бе стояла Книгата на имената на пиедестал, сега имаше клетка от черна стомана с размерите на камионетка. Останките на Гротескния — глава и торс, увити в мръсни превръзки — висяха от дузина опънати вериги. По решетките на клетката тъмнееха издълбани символи, които обаче засветиха, когато двамата я доближиха.

— Не докосвай клетката — предупреди Скълдъгъри.

— Как ще я отворим?

— Така като гледам, много, много внимателно. Не владея езика на тези символи толкова добре, колкото Чайна, но ги познавам достатъчно добре, за да знам, че това е поле на смъртта. Ще убие всеки, който посегне отвъд решетките.

— Можем ли да го изключим?

— Ако знаехме кои символи да докоснем, да. За нещастие, ако не ги нацелим, полето ще се разшири и ще убие всичко в стаята.

— Теб ще те убие ли?

— Предвид, че вече съм мъртъв ли?

— Е? Серпин използва червената си ръка върху теб и не се случи нищо. Може би тук ще е същото.

— Ако знаех малко повече за това как съм се превърнал в жив скелет със страхотен вкус за дрехи, можех да се пробвам. Но като нищо това поле може да убие, какъвто живот е останал у мен.

— И как тогава ще вземем Гротескния?

Скълдъгъри застана пред един рафт.

— Все някъде тук трябва да има нещо, което да помогне.

Валкирия последва примера му и затършува сред артефактите, макар да нямаше представа какво търси, камо ли какво би могло да им помогне да отворят клетката.

Взе една дървена сфера, горе-долу с големината на две топки за тенис. Тънка, плитка резка минаваше по цялата й обиколка.

— А това е…?

— Сфера-невидимка. Доста рядка, всъщност.

— Какво прави?

— Прави магьосниците невидими.

— Яко.

Валкирия я върна на мястото й и се обърна да последва Скълдъгъри, но той бе изчезнал.

Нещо се чу някъде измежду рафтовете. Последва стенание и Скълдъгъри излетя над тях. Тресна се в една маса, изпотроши стъклениците на нея, падна на земята и изсумтя. След него се показа огромен мъж със сребърносива коса. Валкирия го разпозна от описанията, които бе чувала. Грюсъм Крав.

От Диаблерията бяха пратили хора преди тях.

Валкирия заотстъпва, а сърцето й блъскаше яростно. Тогава чу токове на каубойски ботуши зад себе си. Сангуайн наближаваше, а на лицето му бе порочната му усмивка. Тя щракна с две ръце и дланите й пламнаха, но Сангуайн потъна бързо в земята, оставяйки само пукнатини в пода след себе си. Валкирия се заобръща, опита се да не обръща внимание на звуците от схватката на Скълдъгъри с Крав, и се заослушва в характерното ронене, което съпровождаше движенията на Сангуайн под земята.

Тя долови, че той се изправя от пода току зад нея. Замахна с ритник, който попадна в целта. Обърна се и видя как Сангуайн се олюлява и пада, а очилата му, строшени точно на две, падат от носа му, от който се лееше кръв. С изкривено от болка и ярост лице, той скочи на крака и се хвърли към нея.

Валкирия залегна под дясната му ръка и изрита крака му. Той се спъна и падна на коляно, като получи и лакът в тила. Убиецът се понесе напред, но омекоти падането с ръце и светкавично завъртя крак и покоси глезените на Валкирия. Още преди да падне, тя усети ръцете му върху себе си. Опита се да разтвори хвата му, но не успя и той я запокити в един рафт. Той падна и събори тези зад него, които разпиляха артефакти навсякъде. Валкирия ги последва.

Момичето се помъчи да избута въздуха пред себе си, но Сангуайн отново я предвари. Замахна и Валкирия усети вкуса на кръвта, а пред очите й избухна бяла светлина още преди да усети болката. Пак се озова на земята и покри уста с ръка. Усети, че един от предните й зъби липсва. Тялото й бе като от олово, а тя мислеше само за избития зъб и как ще обясни на майка си.

Кафяв ботуш се появи до лицето й и Сангуайн клекна над нея с отворен бръснач. Кръвта от носа му се стичаше по палтото й.

— Това ти се пада — изръмжа той и доближи острието до гърлото й.

Прогърмя изстрел, убиецът изкрещя и се прекатури, стискайки крака си. Зад него Скълдъгъри смени целта, но Крав изби оръжието му.

Сангуайн се изправи с псувни и тръгна със залитане към клетката. Той натисна един от символите с ръка. Валкирия се изтърколи в очакване полето да ги обгърне, но символът угасна, а след него и всички останали. Вратата на клетката се отвори и Сангуайн се повлече в нея. Постави длан върху Гротескния и веригите го освободиха.

— Готово! — викна той.

Крав изръмжа към Скълдъгъри, ядосан от пропуснатата победа, и закрачи към клетката. Земята се разтвори под тях и Сангуайн взе със себе си Крав и останките на Гротескния.

Скълдъгъри вдигна пистолета си и отиде при Валкирия. Тя осъзна, че някой блъска по вратите. Нишката издържаше, но пред очите на момичето острието на една коса премина през вратата и се скри. Секачите си пробиваха път по грубия начин.

— Дай да видя. — Детективът й помогна да седне. Обхвана лицето й и повдигна брадичката й. По нея течеше кръв и Валкирия се постара да не преглъща. — Отвори уста.

Валкирия тръсна глава. Очите й бяха пълни със сълзи — отчасти заради шока, отчасти защото бе разстроена. Яростният удар на Сангуайн бе счупил не само зъба й.

Скълдъгъри я изправи. Въпреки болката, тя стискаше устни.

Двойните врати се разпаднаха и Турид Гилд влетя в Хранилището, обграден от двама Секачи. Видя празната клетка и прогърмя:

— Хванете ги!

Скълдъгъри хвана Валкирия за ръка и я повлече в лабиринта от рафтове. Един от Секачите скочи от място, прелетя над рафта и се приземи точно пред тях. Завъртя косата пред себе си, за да им препречи пътя. Скълдъгъри насочи въздушна струя към него, но той мина през нея. Събратът му вече бе почти зад тях.

Не можеха да си позволят да ги арестуват. Котвата бе у Диаблерията — следващият им ход щеше да е да намерят Флетчър Рен и да го отвлекат. Трябваше да избягат.

Скълдъгъри стреля от упор в гърдите на Секача пред тях. Униформата му го защити, но той се олюля назад, а детективът добави инерция с един прав ритник. Секачът падна по гръб и двамата го прескочиха.

Стигнаха до края на рафта, Скълдъгъри го подпря с рамо, грабна сферата-невидимка и го бутна на земята. Десетки артефакти се натрошиха по пода, вдигнаха се неестествени мъгли и се понесоха писъци като от десетки пуснати на свобода души. В суматохата Валкирия се приведе и последва Скълдъгъри през останалите рафтове към вратата. Гилд даваше яростни заповеди, пристигаха подкрепления.

Изпаренията я достигнаха и подразниха носа й. Тя си пое неволно въздух и болката от липсващия зъб я накара да притисне разбитата си уста с две ръце. Тя замига усилено, за да се отърве от сълзите, които замъгляваха погледа й. Скълдъгъри тъкмо се скриваше в поредната редица рафтове. Тя се опита да стигне до него, но почти се сблъска с един Секач.

Очите зад шлема му оглеждаха обстановката. Валкирия стоеше неподвижно. Щеше да я види само след секунда.

Облечени в ръкавици ръце се появиха от сумрака зад Секача и го издърпаха назад.

Валкирия остана на място в очакване да избухне схватката, но нищо не се случи.

Гилд още се въртеше, бесен, близо до входа. Зад него се мерна някакво движение и там, където допреди секунда имаше Секач, сега нямаше нищо.

Момичето се примъкна бавно и предпазливо. Наближаваше вратата. Гилд спря с ръка един Секач и му наред да охранява прага.

Секачът извади косата си. Само той стоеше между Валкирия и вратата. Неестественият дим се разплиташе на струйки, пълзеше по пода и се вдигаше до тавана, пречейки й да вижда. Когато димът се поразнесе, Секачът го нямаше.

Скълдъгъри се показа от тъмнината и зачака пред входа. След малко той кимна и тя побърза да го стигне. Излязоха в коридора и започнаха да бягат.

Един смътно познат на Валкирия маг ги видя и разпозна, но нямаше време да реагира. Скълдъгъри измести въздуха и другият излетя назад. Свиха по левия коридор, далеч от най-оживените части на Убежището.

— Има друг изход — говореше Скълдъгъри, докато тичаха. — Мериторий ми каза веднъж за него. Само за спешни случаи. Гилд не го знае.

Озоваха се в голяма стая, оформена като овал, осветена само от една светлина. Най-външните й части тънеха в мрак. Тук Валкирия бе срещнала Старейшините за пръв път, преди две години.

Валкирия се обърна да затвори вратата и се сблъска с влитащия Рем Крукс. Държеше пистолет и Скълдъгъри бързо скъси разстоянието, заключи китката на Крукс срещу гърдите му. Крукс понечи да извика, но Скълдъгъри го прекъсна с дясно кроше. Крукс се олюля, Скълдъгъри го обезоръжи и събори.

Валкирия чу стъпки в коридора и щракна с пръсти, за да привлече вниманието на партньора си. Той взе сферата-невидимка от костюма си и завъртя двете полусфери в срещуположни посоки. От процепа се изду безплътен балон, който накара въздухът да затрепти като мараня. Той обхвана Скълдъгъри, Валкирия и Крукс.

Турид Гилд спря пред вратата заедно с трима Секачи. Валкирия се опита да потуши болката в устата си и се приготви за сблъсък, но Скълдъгъри постави ръка на рамото й.

— Не могат да ни видят или чуят. Всичко магическо е скрито от тях.

Сферата в ръката му потракваше, докато двете полусфери малко по малко се връщаха в първоначалните си позиции.

— Помощ — слабо промълви Крукс. — Помощ.

Гилд обаче не го чуваше. Обърна се към Секачите.

— Сигурно са се върнали по пътя, от който са дошли. Искам охрана на изхода. Никой да не влиза и излиза, без да съм казал!

Секачите скочиха да изпълняват нарежданията. Крукс изстена нещастно и Скълдъгъри го изгледа.

— Не сме откраднали Гротескния, Рем. У Диаблерията е. Те стоят зад всичко. Джарън Галоу, може би някой на име Бату. Насочи разследването си натам.

— Ар… арестувани сте — изхленчи Крукс.

— Гилд работи с тях. Казал им е кой символ деактивира полето на смъртта. Не можеш да му вярваш. Можеш да вярваш само на Блис.

Сферата-невидимка изтрака за последно и балонът се сви в нея. Скълдъгъри я прибра и поведе Валкирия към тъмните крайчета на стаята и призова ярък пламък в дланта си.

— Правилният момент е най-важното — каза той. — Затичаме ли се, няма спиране, ясно?

Тя смотолеви нещо в смисъл на „да“. Скълдъгъри се понаведе и прошепна нещо, достатъчно тихо, за да не чуе Крукс:

— Още когато излезем, ще отидем при професор Граус да ти оправи зъба. Няма от какво да се тревожиш. — Тя пак измънка и той наклони съчувствено глава за миг. После посочи с кимване стената. — Докосни стената и се готви да бягаш.

Студеният камък се разтвори достатъчно широко, за да минат двамата.

— Сега!

Втурнаха се напред. Стената се затвори зад тях, а пространството пред тях се отвори. Плашещо бе да търчиш бясно към каменна преграда, но тъкмо преди да се ударят в нея, тя се разтваряше и се затваряше точно зад тях. Начинът им на придвижване й напомняше на пътуването с Били Рей Сангуайн към барон Венгос. Нито тогава й бе харесало, не й харесваше и сега.

Като че ли тичаха под наклон нагоре. Скълдъгъри бе угасил пламъка, за да пести кислорода, и двамата бягаха в пълен мрак. Валкирия отваряше крайчето на устата си, за да вдишва, и внимаваше въздухът да не попада върху дупката в зъбите й.

Уморяваше се. Твърде дълго спринтираха. Трябваше да забави, само за миг, но знаеше, че обграждащото ги пространство ще продължи без тях. Не й се нравеше смъртта чрез смазване, колкото и бърза да бе.

— Не предполагах, че ще продължи толкова дълго — надвика грохота Скълдъгъри. Той нямаше дъх, който да му свърши, нямаше и мускули, които да крещят на умряло в тялото му. Точно в момента Валкирия му завиждаше.

Палтото на момичето внезапно я дръпна назад — краищата му се бяха заклещили. Тя издърпа рязко ръце от ръкавите и го остави зад себе си, но не успя да запази равновесие. Скълдъгъри я сграбчи за ръката и почти я вдигна до себе си, като практически я дърпаше със същата скорост, с която допреди малко тя бе тичала. Тя отново стъпи стабилно и след миг пак тичаше сама.

И тогава ги посрещна ослепителна светлина и силно въздушно течение. Валкирия се подхлъзна на мокра трева и се просна по гръб. Грохотът рязко спря. Покрила устата си с ръце, Валкирия дишаше учестено и примижаваше срещу небето.

Скълдъгъри уви шала около челюстта си и нахлупи шапката си ниско над очните си кухини.

— Градината на възпоменанието. Като за изход на таен тунел не е най-незабележимото място, но не се оплаквам.

Валкирия изсумтя в съгласие. Той й помогна да се изправи. Побиваха я тръпки от студения въздух. Виждаха се само възрастни хора, които се разхождаха лежерно. Бяха пристигнали незабелязано. Прекосиха градината до портите.

— Имаме проблем — каза Скълдъгъри. — Освен няколкото очевидни, имам предвид. Бентлито е пред Убежището и няма да можем да си го върнем.

Тя изстена.

— Добрите новини са, че след като го потрошихме преди две години, се погрижих да се заредя с резервни коли. Имам една само на няколко минути пеша оттук.

Валкирия измърмори въпрос.

— Не, не е жълта — засмя се той. — Тази ще ти хареса, сигурен съм.

Стигнаха до малък парк зад една порутена сграда, а Валкирия се стараеше да крие кръвта от минувачите. На място ги чакаше един Форд Фиеста. Тя изгледа Скълдъгъри гневно.

— Е, мъничка е, да — кимна той.

Валкирия отново възрази безсловесно, но детективът поклати глава.

— Ще се изненадаш колко е маневрена. Няма скоростта, мощта и удобствата на Бентлито, но особено в градски условия, Фиестата е чудесна…

Момичето го прекъсна с нещо, което наподобяваше ръмжене, и той помисли малко преди да отговори.

— Да, и за това си права, като че ли. Малко е лилава, факт.

Гърбът й се преви от безнадеждност. Скълдъгъри извади ключа от скривалището му в ауспуха и отвори колата. Валкирия седна до него, закопча колана с пълна липса на ентусиазъм и Скълдъгъри запали.

— От първия път — радостно отбеляза той.

Излязоха от парка и се отправиха към кино Хибърниън. Лилавата напаст все пак бе по-добра от колата канарче, но не много. Поне хората не спираха и не й се смееха. Скоро Валкирия спря да й обръща внимание и обърна внимание на липсващия си зъб.

Паркираха на улицата пред киното. Скълдъгъри влезе пръв, за да провери дали не ги чака засада. Извика Валкирия с показалец и тя прекоси асфалта под начеващия дъжд. Първа премина през екрана и веднага тръгна към лазарета.

Флетчър се изперчи насреща й, отвори уста за някоя остроумност, но видя засъхналата кръв по лицето и ръцете на Валкирия и се ококори. Разминаха се безмълвно.

Кенспекъл седеше в една от лабораториите, пиеше чай и дъвчеше кифла. Когато ги видя, се размърмори, но млъкна, когато видя Валкирия. Досега тя гледаше да се държи, но притеснението по лицето на Граус й дойде в повече и момичето се разплака.

Скълдъгъри се отдръпна като ужилен, но Кенспекъл не загуби време.

— О, милата — внимателно рече той, — няма защо да плачеш, няма нищо. Я да видим какво е станало? Дай да погледна. Счупен зъб? Това ли е? Нищо работа, Валкирия. Половин час и си готова. Няма защо да се тревожиш.

Обикновено Валкирия би казала нещо, за да покаже, че не е толкова разстроена, но сега не можеше.

Кенспекъл хвърли изпепеляващ поглед на Скълдъгъри.

— Може да чакаш другаде, детективе. Наглеждай оня досадник, когото ми натресе и го пази да не счупи още нещо. Скоро ще ти я върна.

Скълдъгъри кимна и погледна Валкирия, сетне се отдалечи.

— Сега ще поправим усмивката, а? — обеща Кенспекъл и намигна. — Нямаш грижи.

Загрузка...