Безликите

22. Разговори с мъртвия чичо

Лилавата напаст спря пред портата на Гордъновото имение и Валкирия отключи входната врата. Алармата се разписка настоятелно, докато момичето не въведе кода за изключване.

Просторната къща на Гордън — не нейната, въпреки че я бе наследила, никога нямаше да е нейната, дори след като навършеше осемнайсет — тънеше в тишина.

— Ще започна оттук — каза Скълдъгъри, мина зад гърба й и се упъти към хола. — Ако искаш, започни в кабинета, надявам се да сме открили нещо до сутринта.

— Дано — отвърна Валкирия и се качи по стълбището. Когато влезе в кабинета, се насочи право към големия рафт с книги на отсрещната стена. Издърпа фалшивата книга и рафтът се отмести. Тя влезе в стаичката зад него. Този път не отдели никакво внимание на магическите предмети в помещението. Ехо-камъкът в стойката на масата засия и от нищото се появи леко пълен мъж на средна възраст. Той се ухили.

— А, виж ти. По сериозното ти изражение, предполагам, че си дошла по работа, а не за раздумка със скъпия ти мъртъв чичо?

— Това ли си сега? — повдигна вежда момичето. — Сега си Гордън? Не просто запис на личността му?

— Самият той съм — гордо рече Гордън.

— Сигурен ли си? Няма да решиш друго насред разговора?

— Взех решение. Истинският Гордън може да ме е отпечатал върху камъка, но аз продължавам да се уча, да съществувам, да се развивам. Имам собствени спомени. Истински човек съм, точно като него. И понеже двамата практически бяхме един и същ човек, докато Гордън бе жив, сега когато не е, аз съм него. Всичко се свежда до философия, всъщност. Мисля, следователно съществувам — мисля.

— Добре е да сме наясно, да — кимна Валкирия. — Честно казано, и аз вече си те представям като истинския си чичо.

— Ето на.

— Мога ли тогава вече да кажа на Скълдъгъри за теб?

— А… — Той се позамисли. — Не, не още. Мм… не съм още готов други хора да узнаят за мен, за това, в което съм… превърнат. Но не след дълго ще ме споделиш със света, не се тревожи.

— Хубаво. Не ми харесва да те крия така.

— Разбирам и оценявам търпението ти. Кажи сега, как са вашите?

— Добре са. Утре е годишнината им, така че сутринта заминават за Париж.

— А, Париж — с копнеж промълви Гордън. — Винаги съм чувствал французите близки. Една от историите ми се развиваше във Франция, сред катедралите и по Шанз Елизе.

Тя кимна.

— Ядящият мозъци. Една от най-добрите ти. Гордън, чувал ли си за човек на име Бату?

— Не мисля, не.

— Мислим, че стои зад няколко убийства, и иска да използва Телепортатор, за да отвори портал между нашата реалност и тази, в която са затворени Безликите.

— Това възможно ли е?

— Скълдъгъри го е взел насериозно, така че сигурно е.

— Как да помогна?

— Ако Безликите се върнат, ще ни е нужен Скиптъра.

— Не ми ли каза, че Скълдъгъри го е счупил?

— Счупи кристала, но ако имахме друг…

— Аха. И искате да откриете нещо полезно в моите записки.

— Именно.

— Имаш късмет, защото успях да открия много неща.

— Знаеш ли откъде можем да вземем такъв кристал?

— Знам.

— Наистина? Откъде?

Гордън посочи надолу и Валкирия се обърка.

— В обувките ти?

— В пещерите.

Тя примигна.

— Сериозно? В пещерите под къщата ти има черни кристали? И защо?

— Къщата е била построена преди стотици години над пещерите от маг на име Анатем Майър.

— Скълдъгъри ми разказа за него. Имал навика да хвърля враговете си в пещерите, на чудовищата.

— Не е бил, можеш да си представиш, много свестен тип.

— На Безликите ли се е кланял?

— Не, но ги е изучавал. Чел е литературата и историята на Безликите и Древните, защото е искал власт. Купил е този имот, построил е къщата и е опитал да изследва пещерите. Искал е да разкрие тайните им, а те са много.

— Например?

— Защо всички създания долу са имунни на магия? Нещо във въздуха? В скалите? Заради сместа от минерали? Нещо друго? Няма обяснение, Валкирия. Просто не знаем. Според дневниците на Майър, той е слизал там седем пъти. Първата експедиция е била от десет души. Само той се е върнал. В следващата са загинали още петнайсет души. Отново Анатем Майър е бил единственият оцелял. Той се досеща, че колкото е по-голяма групата, толкова по-свирепо атакуват създанията там. Магията ги привличала.

Когато направил това откритие, експедициите стават по-малки и по-успешни. Майър все така се връщал сам, но това било защото убивал колегите си, за да не проговорят. По време на шестата мисия той открил жилка от черен кристал. Наредил на един от другите магове да вземе проба, но когато той докоснал жилката, бил погълнат от „черна светкавица“, както го описва Майър, и се превърнал в прах.

— Знаеш ли къде е била тази жилка?

— В последния от дневниците му има карта, някъде из рафтовете тук. Този дневник ме накара да купя къщата, за да мога и аз да постранствам из пещерите. Никога не стигнах до черните кристали обаче. Понеже не бях магьосник, създанията най-често не ми обръщаха внимание, но дори така почти се сблъсках с няколко, та реших да оставя приключенията на приключенците.

— Онзи, който се опитал да вземе кристала, е бил убит. Как да успеем ние тогава?

— Тук кръвта ти ще свърши работа. Отпървом Безликите се научили да събират тези кристали, но Древните се направили неуязвими за силата им.

— Не са били неуязвими. Използвали са Скиптъра, за да се избият.

— Да, но това е било чак когато са вградили кристала в Скиптъра и така са могли да насочат унищожителната му сила към всеки и всичко. Но сега говорим за кристалите в първоначалния им вид. Мисля, че камъкът е реагирал така на онзи член на експедицията, защото не е бил наследник на Древните.

— Мислиш?

— Относително сигурен съм.

— Относително?

— Много относително. Кажи-речи сто процента.

— И си готов да заложиш живота ми за това?

Гордън опита окуражаваща усмивка, но не му се получи.

— Боже, не, разбира се.

— Но смяташ, че ще съм наред, нали така?

— Не го прави. Идеята е тъпа.

— Но това е теорията ти?

— Теорията е просто по-високопарна думичка за налучкване. От къде да знам? Не го прави.

— Къде е дневникът? На този рафт зад теб?

— Не, не е там.

— На страничния гръб пише ли Дневникът на Анатем Майър?

— Не, не пише.

Валкирия пристъпи към книгата и Гордън се изпречи на пътя й. Тя вдиша дълбоко и ръката й премина през лицето му.

— Хей! Спри това!

Тя върна ръката си, стиснала дневника.

— Това не беше честно — смръщи се Гордън.

— Извинявай.

— Не можеш просто така да бъркаш във физиономиите на хората. Първо, грубо е. Второ, предизвиква дълбоко неспокойствие у мен.

Валкирия остави дневника на масата и запрелиства пожълтелите страници.

— Да, извинявай.

— Нещо такова, толкова пряка демонстрация на това какво е плътно и какво — не, какво е истинско и какво — не: достатъчна е, за да накара човек да се съмнява в себе си.

Тя намери сгънато парче свитък между страниците и го разгъна. Картата бе непълна, между откритите пътеки и предполагаемите граници на пещерния комплекс зееха огромни празни петна.

— Един човек е ефективен само, доколкото може да влияе на средата си — мърмореше си Гордън. — А ако не е ефективен, ако самото му същество е безплътно като мисълта, какво тогава е този човек? Човек ли е въобще? Или просто мисъл във формата на човек?

Валкирия проследи с пръст пътя от оградените в балонче думи „черни кристали“ обратно до входа на пещерите. Според мащабите на картата, това бяха не повече от две мили в западна посока.

— Предполагам, че не бих могъл да се залъгвам вечно — умърлушено заключи Гордън. — Аз съм фалшификат. Цирков трик. Сянка на истинския Гордън Еджли. Подигравка с един велик човек.

Валкирия сгъна картата и я прибра у себе си.

— Какво говореше?

— Нищо — измрънка Гордън.

— Мерси за това. — Тя излезе от стаята. Рафтът се затвори зад нея и тя побърза по стълбите, към хола.

Скълдъгъри стоеше прав на стол и оглеждаше най-горния ред книги в една от библиотеките.

— Намерих го — обяви победоносно момичето.

Той наклони глава.

— Не. Невъзможно. Не може да си открила нищо.

— В пещерите под нас има черни кристали. Явно само аз мога да ги докосвам, заради работата с Древните. Даже имам карта. Кажи си, колко си впечатлен в момента, а?

Последваха секунди тишина.

— Такава невъзможна фукла си — накрая отбеляза детективът.

— Всичко съм научила от теб.

Скълдъгъри взе дневника от ръцете й.

— Аз не се фукам. Просто демонстрирам способностите си в подходящите моменти. — Той разгледа чертежа. — Май ще се разходим в пещерите.

— Сега? Само двамата?

— Твърде много хора ще привлекат нежелано внимание, а и нямаме време. Диаблерията все ни изпреварва. Време е да променим това.

Ключът се завъртя в ключалката и мазето на Гордън се отвори. Валкирия включи фенерчето си и последва Скълдъгъри по каменните стъпала, водещи в пещерите.

Скълдъгъри четеше въздуха от време на време, за да се увери, че никой не ги дебне. Три пъти им се налага да изключват фенерчетата и да чакат минути наред в мрака, докато пътят се разчисти. Валкирия хвърляше по едно око над главите им за разни моткащи се лиани.

Тесни слънчеви лъчи, уловени от процепите в скалата, осветяваха наоколо. Картата на Майър ги водеше добре, но колкото по-навътре влизаха, толкова повече се застудяваше и Валкирия се благодари за досетливостта да вземе един от пуловерите на Гордън, който тя носеше над туниката си без ръкави.

Вървяха по тунела, докъдето можаха, след което се провряха в една пролука в стената. Валкирия си представяше тоновете скала над себе си и какво би се случило, ако се срутят върху тях. Не обичаше малките пространства. От тях получаваше пристъпи на ирационална ярост, щеше й се да блъска по камъка безпричинно. Никак, ама никак не обичаше малките пространства.

Скълдъгъри й помогна да излезе от естествената шахта и двамата отново се посъветваха с картата.

— Кристалите трябва да са някъде тук, зад ъгъла — каза той. — Имай предвид, че обикновено в тия моменти нещата зрелищно се объркват.

— Забелязала съм.

Изключиха светлините и доближиха ъгъла. Чуваха се само стъпките им.

— Искаш ли да тръгнеш пред мен? — прошепна Скълдъгъри.

— Че защо да искам!?

— Ами, мислех си, че имаш нещо да ми доказваш.

— Като какво?

— Де да знам, може би, че си смела колкото мен или поне толкова умела, или пък че нямаш нужда да те пази мъж.

— А, нямам проблеми с тия неща — сви рамене тя.

— Наистина?

— Наистина. Сега подай глава и кажи какво чудовище ни чака.

Скълдъгъри измърмори нещо и погледна зад ъгъла. Валкирия се приготви да халоса нещо или да бяга.

— Хм — каза Скълдъгъри. — Това е неочаквано.