Безликите

18. От плът и кръв

Много предпазливо, Валкирия прокара език по коронката на счупения си зъб. Още се страхуваше да не я размести, преди да слегне добре. Кенспекъл огледа резултата от работата си и кимна.

— Готово е.

— Усещам го малко голям — призна тя.

— Защото е. След няколко седмици, ще го износиш и ще го изравниш с останалите си зъби. Още няколко часа не хапи никого. Избягвай да дъвчеш разни жилави неща. И определено трябва да спреш да получаваш юмруци в лицето.

— Извинявай. — Валкирия заби сконфузен поглед в обувките си.

— Няма защо да се извиняваш на мен — не удрят мен, а теб.

— Благодаря за това, което правиш, Кенспекъл.

Той въздъхна.

— Имам проблеми с г-н Плезънт и имам проблеми с това, на което те учи, и това как се отнася с теб, но никога не си помисляй, че имам проблем с теб, скъпа.

— Но той се отнася добре с мен.

— Отнася се с теб като с възрастен. Това не е добро отношение. Колкото и да се мъчиш да не си дете, си оставаш такова. Така и трябва да се отнасят с теб.

— Ти не се отнасяш с мен като с дете.

Той се усмихна.

— Разбира се, че го правя. Но ти имаш абсурдната представа, че да се държат с теб като с дете значи да те уважават по-малко от възрастен.

— Не всички гледат така на нещата.

— И какво съм ти казвал за „всички“?

— Че са идиоти — ухили се Валкирия.

— А, ето я и красивата усмивка. Знаеш ли, понякога мисля, че съм още по-добър, отколкото си мисля, че съм.

— Това възможно ли е?

— Не бих предположил.

Валкирия си взе палтото и чу раздразненото възклицание на Кенспекъл. Скълдъгъри стоеше на прага.

— По-добре да вървим — каза той. — Рано или късно, Гилд ще прати някой тук.

— А, да — рече Кенспекъл. — Вече укриват бегълци. Гледай ти. Ще ме моли за помощ и в отплата ще ме превърне в престъпник.

— Няма да разберат, че сме били тук — обеща Скълдъгъри.

— Ами оня досадник? Ще си го вземете ли?

— По-безопасно би било да е с нас, да.

— Безопасно? — изсмя се професорът. — Безопасно?

— На Турид Гилд не може да се вярва. Ако разбере кой е Флетчър, може да го предаде на Диаблерията. Може дори да е част от тях.

— Ти чуваш ли се? А? Бълнуваш! Виждаш врагове и заговори на всеки ъгъл! Поставяш безразсъдно тези около себе си в опасност!

— Опасността от Диаблерията е истинска, професоре.

— Нека тогава Убежището се занимае с нея. Имат възможностите. Имат Секачите. Ти имаш четиринайсетгодишно момиче, което си залага живота всеки път, когато излиза с теб.

Скълдъгъри се обърна и закрачи към изхода, без да слуша повече. Валкирия се усмихна на Кенспекъл колебливо и го последва. Кенспекъл не бе приключил, обаче. Той изтропа до Скълдъгъри и го стисна за ръката, завъртя го към себе си.

— Никаква отговорност ли не чувстваш? Валкирия се е била с убиец преди по-малко от два часа. Не се ли чувстваш зле от случилото се с нея?

— Но аз съм добре — тихо опита да се намеси Валкирия.

— Можело е да я убият — продължи Кенспекъл. — И пак, докато е била с теб. Щеше ли да почувстваш нещо тогава?

— Пуснете ръката ми, професор Граус.

— Спомни си кога си бил човек, Скълдъгъри, когато си бил от плът и кръв — и ми кажи имал ли си някога сърце. Или си се родил мъртъв?

Преди детективът да успее да отговори, Кларабел се показа в коридора.

— Няма я! — извика тя. — Статуята на Гастли я няма!

Скълдъгъри се втурна към залата, където се съхраняваше статуята, Валкирия бързо го следваше. Флетчър тъкмо излизаше от една друга стая и трябваше да отскочи встрани, за да не го прегазят.

Скълдъгъри се отправи към средата на залата, а Валкирия се зае да проучва стените. След тях влязоха и останалите трима — Кенспекъл, Кларабел и Флетчър.

— Някой бил ли е тук? — заразпитва Скълдъгъри.

— Никой — каза Кларабел. — Какво търсите?

— Пукнатини — каза й Валкирия. Тя оглеждаше за знак от присъствието на Сангуайн.

— У тях е — с отчаяна напрегнатост рече Скълдъгъри. — Диаблерията. Някак са се вмъкнали и са го откраднали. Не знам как, но са успели.

Танит също се появи изневиделица и макар с Валкирия да не се бяха виждали от седмици, момичето нямаше време за усмивки. Танит пък, като че ли бе в чудесно настроение.

— Хей! — поздрави ги тя лъчезарно.

— Взимай си меча — отвърна й Скълдъгъри и извади пистолета си. — Може още да са тук.

— Загубих си меча — призна Танит. — И после паднах от сграда. И ме пронизаха в ръката. Кой може да е още тук? Какво става?

— Гастли — можеше само да каже Валкирия.

— Знам! — засия Танит. — Не е ли страхотно?

Скълдъгъри рязко завъртя глава.

— Какво е страхотно?

Усмивката на Танит се стопи и в погледа й настъпи объркване.

— Ъм, Гастли.

— Какво му е страхотното на Гастли? Няма го.

— Но аз тъкмо говорих с него.

Те я зяпнаха, после чуха стъпки и видяха как той прекосява прага. Мъж с телосложение на боксьор и дрехи на шивач. Белези покриваха цялата му глава, а усмивката му бе слаба, но искрена.

— Гастли! — изпищя Валкирия, смущаващо пронизително, и се изстреля към него. Той изсумтя от яростта на прегръдката й и се разсмя.

— Махайте се, махайте се — нареди Кенспекъл. — Нека го разгледам.

Валкирия се отдръпна с два енергични скока и позволи на Кенспекъл да го разгледа.

— Помниш ли името си? — попита той и светна с фенерче в очите на Гастли.

— Да, професоре. Казвам се Гастли Биспоук. Шивач съм, любимият ми цвят е зеленото и нямам домашни любимци.

— Така боли ли? — Професорът боцна Гастли в лицето с пръст.

— Ауч. Да.

— Добре тогава. — Кенспекъл се отдръпна. — Добре си.

Без да чака отговор, той го подмина и си тръгна от стаята.

— Грижовността му не се е променила особено — отбеляза шивачът.

Скълдъгъри се изправи до него. Двамата приятели се спогледаха.

— Танит ми каза, че ме е нямало около две години — каза Гастли.

— Точно така.

— Дълго време.

— Така е.

— Не толкова, колкото можеше да бъде, но все пак. Няма… няма да ме прегръщаш, нали?

Скълдъгъри внимателно обмисли възможността.

— По-скоро, не — заключи накрая.

— Би било едно такова странно — обясни Гастли.

— Разбирам.

— Може да си стиснем ръцете, обаче.

— Това някак не ми допада.

Гастли повдигна рамене.

— Ясно, обичаш личното си пространство, мога да разбера това.

Валкирия гледаше ту единия, ту другия и не можеше да разбере какво се случва. Накрая обаче Гастли не се сдържа и се разхили. Двамата приятели се прегърнаха.

Флетчър се наведе над ухото й.

— Кога някой ще му каже, че цялата му глава е в белези? — прошепна той, но Валкирия не му обърна внимание.

Шивачница „Биспоук“ се мъдреше на ъгъла на мръсна уличка, като краставо куче, твърде старо и глупаво, за да се скрие от дъжда. Лилавата напаст спря пред зданието. Гастли и Скълдъгъри излязоха и дръпнаха предните седалки, за да се измъкнат Валкирия и Рен. Момчето всячески се стараеше да прикрива нездравия си интерес към белезите на Гастли и неудобството бе толкова забавно, че Валкирия не се опита да го разсее.

Танит паркира мотоциклета си зад тях. Дъждът се стичаше по кожените й дрехи и когато тя преметна крак през мотора си и свали шлема си, Флетчър си намери нещо ново за зяпане. Валкирия завъртя очи.

Гастли кимна към един минувач и получи в отговор тихо „Добре дошъл“. Той ги покани в ателието си. Вътре бе задушно, но разтребено. Полу-ушити дрехи висяха от манекените, а на рафтове по стените се редяха екзотични и обикновени материи.

— Имаше ли сънища? — попита Танит, сякаш този въпрос я бе чоплил през целия път до тук.

— Не — отвърна Гастли и се отправи към рафтовете и заопипва платовете.

— Въобще? Просто имаш празно място в главата си през последните две години?

— Последно си спомням битката с Белия секач. После отворих очи и бях в онази стая. Не съм сънувал нищо, което да помня, но аз така или иначе никога не помня сънищата си.

— Аз имах сън снощи — каза Флетчър на Танит. — Мисля, че ти беше в него.

— Снощи не си ме познавал.

— Не е ли тъжно това?

— Така! — насили се да се усмихне Танит. — Аз ще си направя чай. Някой друг да иска?

— С огромно удоволствие. — Гастли звучеше така сякаш наистина, искрено иска чаша чай.

Флетчър й пусна тънка усмивчица.

— Аз ще ударя едно уиски.

— Ти също може да пийнеш чай — безцеремонно отсече Танит и се скри в задната стаичка.

— Тогава ще ти помогна — изниза се след нея Флетчър.

— Май си надраснала дрехите си — забеляза Гастли. Валкирия кимна. — Какво ще кажеш за нови? Пак ли да са черни или искаш нещо по-така?

— Наистина ми харесва черното — колебливо отвърна тя.

— Но какво ще кажеш за някой друг цвят за, ъм, цвят? Може би нещо по кантовете. — Гастли свали един топ тъмночервен плат и го вдигна срещу светлината, докато говореше на Скълдъгъри:

— Значи Серпин е мъртъв. А Белия секач?

— Не знаем къде е — каза му Скълдъгъри. — Изостави Серпин, точно когато му бе най-нужен. Това доста ни помогна.

— И после се е завърнал и Венгос, но сега и той е мъртъв, а Диаблерията междувременно пак са се показали и ще призоват Безликите и всички ще умрем.

— Да.

Гастли остави червения плат на масата и продължи да тършува.

— А този Бату?

— Соломон Рийт вярва, че е просто псевдоним на Джарън Галоу, но аз не съм толкова убеден. Който и да е този Бату, той е освободил Венгос, накарал го е да повярва, че ръководи нещата и е подредил нещата, както му угажда. Сега, когато Венгос го няма, може би го прави отново — поставя Галоу на преден план, за да ни отвлече вниманието.

— Достатъчно задълго, за да върне Безликите. Е, доста коварен план, трябва да призная. Значи, че истинският ни враг може да е всеки. Говорил ли си с Чайна по въпроса?

— Тя не разполага с нищо.

— Кажи ми, че не си започнал да й вярваш.

Скълдъгъри се поколеба и Гастли въздъхна.

— Водачът на Диаблерията, независимо дали е Галоу, Бату или който и да било, планира това от години. Ако има някой, който би могъл да се възползва от цялото това време да ни убеди, че е на страната на добрите, това е Чайна. Това й е специалността — манипулацията.

— Знам какво правя.

— Когато опре до Чайна, рядко знаеш какви ги вършиш — възрази Гастли. Той извади още един топ плат, този път черен, кимна замислено и вдигна поглед. — Валкирия. Ботуши.

— Трябват ми нови.

— Определено. Ела с мен.

Оставиха Скълдъгъри сам и влязоха в една по-малка стаичка, където бе старомодното обущарско оборудване на Гастли. Различни видове обработена кожа висяха по стените, а няколко купи бяха пълни с пирони, лепила, игли и конци.

— Всичко, което му трябва на един обувчесъшивчик.

— Не знам какво ми каза току-що.

— Не само Скълдъгъри знае странни думи — усмихна се той. Белезите, разположени на равни разстояния един от друг, някога й се бяха стрували грозни, но вече не. Символизираха живота му, всичко, през което беше преминал. Това ги превръщаше в нещо благородно.

— Разбирам, че те въвлича в доста неприятности. — В усмивката на Гастли се прокрадна тъга.

Тя се постара да звучи неутрално.

— Вече говорих с Кенспекъл за това, затова ще повторя каквото му казах. Скълдъгъри не би ме взел, ако не исках да ходя с него. — Тя поизчака. — Гастли, защо не ме харесваш?

Очите му се поразшириха.

— Моля?

— Зная какво си мислиш — твърде съм малка, за да се занимавам с тия неща. Но има и по-малки деца от мен, които се занимават с магия. Навсякъде са. А ти си магьосник по рождение.

Той притихна, обърна се към мивката и напълни едно легенче с вода.

— Би ли събула обувките и чорапите си, ако обичаш?

Тя изпълни каквото й бе наредено. Той остави легенчето на земята и я подкани да се приближи. Тя вдигна крачоли и стъпи в студената вода.

— Когато се срещнахме за пръв път — каза Гастли, — ти казах да забравиш за всичко това и да се прибереш у дома. Помниш ли?

— Да.

Той махна с ръка и водата започна да се сгъстява.

— Още го вярвам — продължи той. — Трябва да си в училище, Валкирия; да живееш живота си отпреди всичките тези случки. Да отидеш в университет, да си намериш работа, да се влюбиш, да живееш щастливо до края на дните си. Ако не го сториш, ще умреш скоро.

— Всички умират някога. — Момичето опита да звучи безгрижно.

— Но когато умреш ти, ще е по ужасен начин.

— Можеш да се опитваш да ме плашиш, няма да свърши работа.

— Не се опитвам да те плаша. — Той направи жест и водата се раздели. — Вече може да излезеш.

Тя го направи и водата отново се събра. В легенчето останаха два идеални отпечатъка от стъпалата й. Гастли го остави на малка маса и изсипа в него някакъв черен прах и я проследи с поглед, докато тя сушеше краката си.

— Скълдъгъри някога говорил ли ти е за майка ми?

— За това как е била шампион по бокс?

— Не беше просто шампион по бокс. Нито пък просто съпруга, нито просто домакиня. Тя беше изключителна жена. Беше Долавяща, знаеш ли?

Валкирия навличаше обувките си.

— Медиум ли? Като Финбар Ронг?

— Да. Дарът на майка ми беше виждане в бъдещето. Тя не го искаше и не го развиваше. Не се вълнуваше какво крие бъдещето й. Предпочиташе да разбере, когато се случи. Понякога нямаше избор. Получаваше видения или сънуваше сънища, или чуваше глас от разговор, който още не се бе случил.

Валкирия хвърли поглед в легенчето. Прахът се оформяше по отливката от краката й, уплътняваше се.

— Какво общо има това с желанието ти да се откажа?

— Веднъж видя теб. Едно от малкото видения, за които ми е разказвала. Скълдъгъри щял да си намери партньор, момиче с тъмна коса и очи. Знаех, че си ти, когато те видях, и се опитах да те отклоня от пътя ти. Много си упорита — казвали ли са ти го?

— Какво е видяла?

— Смъртта ти.

— О. — Валкирия отстъпи от легенчето.

— Ако ще ме питаш за време и място, нямаш късмет. Майка ми никога не знаеше такива подробности.

— Как… как съм умряла?

— Болезнено. С писъци.

Тя опипа зъба си с език и не продума.

Гастли пак махна с ръка и водата се разля, връщайки се в нормалното си течно състояние. Той извади черните отливки и ги постави пред себе си.

— Тя каза, че трябва да се сражаваш с някакъв враг. Създание на мрака. Каза също, че за част от битката Скълдъгъри ще е до теб, но… по-скоро усещаше нещата, отколкото ги виждаше, разбираш ли? Усети ужас, смърт и безсмислие. Почувства света на ръба на пропаст и долови зло. Неописуемо зло.

В гърлото на Валкирия заседна буца, която тя с мъка преглътна.

— От това създание ли идваше всичко това?

— Не зная.

— Е, какво е? Вампир, Безлик…

— Не зная.

— Значи само знаеш, че ще умра. Е, гледала съм филми с пътуване във времето. Зная, че бъдещето не е предопределено. Дори знанието за бъдещето може да го промени. Това ще направя и аз. Ще тренирам по-усилено и когато срещна това създание на мрака, ще го наритам здравата, ще му сложа нашийник и ще го направя домашен любимец.

— Не мисля, че това може да се промени.

— Тогава не ме познаваш добре.

Той я гледа много дълго време, пое дълбок дъх и го изпусна с примирение.

— И още нещо — довърши тя. — Това е как реагирам на цялата идея с напускането.

— Няма повече да я споменавам — кимна той.

— Добре. И, Гастли, много се радвам, че се върна.

— Мерси — усмихна се шивачът.

Скълдъгъри влезе.

— Трябва да вървим.

— Ама аз си чакам чая — обезсърчено се обади Гастли.

— Нямаме време за чай. Когато посетихме фермата Аранмор, оставих телефона си на Пади Ханрати в случай, че забележи нещо необичайно. Току-що ми се обади. Видял чернокос мъж да се мотае някъде там.

— Джарън Галоу ли? Или Бату? — попита Валкирия.

— Един от двамата. Пади е подочул разговора му с някой друг. Говорел за подготвяне на мястото. След това си тръгнал, без да му каже и дума.

— Това не е добре — свъси се Гастли.

— Какво има? — не разбираше Валкирия.

— Като че ли Диаблерията знае точно кога ще се отвори порталът. Ако нещата се бяха наредили в наша полза, те щяха да се лутат няколко часа в търсене на точното място. Но, както се случва в живота, нещата не се нареждат в наша полза.

— Значи им остава само Флетчър, за да се заловят за работа.

— Определено.

— И какво правим сега?

— Първо ще научим това, което врагът вече знае. По-точно, ще го научи Флетчър.

Влязоха в главното помещение на ателието. Танит стоеше на тавана с раздразнен вид. Флетчър я зяпаше с обожание.

— О, по дяволите… — поклати глава Скълдъгъри.