Безликите

3. Тази първа целувка

Докато стигнат до Хагард бе почти десет и уличните лампи обливаха в мъглива оранжевеникава светлина улиците на градчето. Никой не вървеше в дъжда, тъй че Валкирия не трябваше да се навежда под прозореца. Това бе проблемът на Бентлито — не оставаше незабелязано.

Поне не беше жълто.

Приближиха кея. Шест месеца по-рано Валкирия скочи от него, следвана от глутница Заразени — хора, почти превърнали се във вампири. Там те измряха, понеже солената вода, попаднеше ли в тялото им, бе смъртоносна за тях. Крясъците на страдание и ярост, докато деряха безполезно подутите си гърла, още отекваха в ума й.

Студено беше, затова тя не са бави много, когато излезе от Бентлито. Изтича до стената на къщата си и усети процепите между пространствата във въздуха, след което натисна рязко надолу. Имаше и по-добър начин — да накараш въздуха да те носи, вместо да те изстрелва, но Валкирия още не бе напреднала толкова.

Сграбчи перваза и се повдигна, отвори прозореца и се приземи на килима в стаята.

Отражението й вдигна поглед от бюрото, където пишеше домашните на Валкирия.

— Здрасти. — Каза то.

— Нещо за докладване? — Валкирия съблече палтото и започна да се преоблича в домашните си дрехи.

— Вечеряхме късно — каза отражението. — В училище отмениха контролното по френски, защото половината клас се беше скрил при шкафчетата. Получихме си резултатите от теста по математика — имаш петица. Алън и Кати скъсаха.

— Трагедия.

От коридора се чуха стъпки и отражението й се хвърли на земята и пропълзя под леглото.

— Стеф? — повика я майка й, почука и влезе в същото време. Крепеше кош с пране под мишница. — Странна работа. Мога да се закълна, че чух гласове.

— Ами, малко си говорех сама — усмихна се Валкирия с, надяваше се, достатъчно смущение.

Майка й остави куп прани дрехи на леглото.

— Първи знак на лудостта, знаеш.

— Е, правя го, само защото никой друг не ме слуша.

Майка й излезе. Валкирия обу чифт опърпани маратонки и, оставяйки отражението под леглото засега, затопурка надолу към кухнята. Сипа си овесени ядки в една купа и отвори хладилника. Въздъхна, когато видя, че кутията с мляко е празна. Изхвърли я в кошчето, а коремът й къркореше.

— Мамо, свършило ни е млякото.

— Проклети мързеливи крави — промърмори на влизане майка й. — Написа ли си домашното?

Валкирия си припомни учебниците на бюрото си и раменете й увиснаха.

— Не — кисело призна тя. — Но съм твърде гладна, за да решавам задачи. Имаме ли нещо за ядене?

Майка й я погледна странно.

— Ядохме огромна вечеря.

Отражението бе яло огромна вечеря. Валкирия бе яла само няколко карамелени бонбона.

— Още съм гладна — тихо каза момичето.

— Мисля, че просто се опитваш да отложиш домашното.

— Имаме ли някакви остатъци?

— А, сега знам, че се шегуваш. Остатъци, с баща ти в къщата? Досега не съм видяла да остава нищо. Ако ти трябва помощ с математиката, само ми кажи.

Майка й пак излезе, а Валкирия върна изпълнен с копнеж поглед към купата с овесени ядки.

Баща й влезе, провери дали няма вероятност да бъдат чути и се доближи.

— Стеф, трябва ми помощта ти.

— Нямаме мляко.

— Проклети мързеливи крави. Както и да е, в събота имаме годишнина от сватбата и да, трябваше да го свърша преди седмици, но имам два дни да взема на майка ти нещо добре обмислено и красиво. Какво да взема?

— Честно ли? Мисля, че много добре би й дошло малко мляко.

— Млекарят винаги това й носи — горчиво отбеляза баща й. — Как да се съревновавам с това? Кара млекарски камион, за бога. Цял млекарски камион. Така че, не, ще трябва да й купя нещо друго. Какво?

— Какво ще кажеш, например, за бижута? Огърлица примерно, или нещо такова? Обеци?

— Огърлицата е хубава идея — промърмори под нос той. — А и тя си има и уши. Но бижута й купих миналата година. И по-миналата.

— А какво й взе по-поминалата?

Той се поколеба.

— Ами, ъ… някаква дреха май… забравил съм. Но дрехите никога не са на добре, защото винаги взимам грешния размер и тя или се обижда, или се потиска. Може да й взема шапка, може би. Има глава с нормални размери, не би ли казала? Може би някой хубав шал. Или ръкавици.

— Нищо не казва „честита годишнина“ по-добре от чифт ръкавици — кимна Валкирия.

Баща й я погледна.

— Това беше грубичка шега. Нещо не си на кеф.

— Гладна съм.

— Току-що яде. Как мина училището, между другото? Нещо интересно?

— Алан и Кати скъсаха.

— Трябва ли някой от тях да ми говори нещо?

— Ами не.

— Е, добре тогава. — Той присви очи. — Ами ти? Някакви… романтични преживявания, за които трябва да знам?

— Не. Нито едно.

— Е, добре. Чудесно. Ще имаш достатъчно време, когато излезеш от университета и станеш монахиня.

— Радвам се, че имаш такива амбиции за мен — усмихна се момичето.

— Е, нали съм баща. Та, подарък за годишнината?

— Какво ще кажеш за някоя ваканция за уикенд? В Париж или нещо такова? Можеш да запазиш билетите утре и да тръгнете в събота.

— А, това вече е добра идея. Много добра идея. Но ще трябва да останеш с Берилия. Имаш ли проблеми с това?

Лъжата излезе лесно от устните й:

— Никакви.

— Ти си най-добрата дъщеря на света — каза баща й и я целуна по челото.

— Тате?

— Да, миличка?

— Нали знаеш колко много те обичам?

— Знам.

— Ще излезеш ли за мляко?

— Не.

— Но аз те обичам!

— И аз също. Но не достатъчно, за да ти взема мляко. Хапни препечени филийки.

Валкирия въздъхна раздразнено, когато остана сама. Отиде да сложи няколко филии в тостера, но нямаха хляб, затова натъпка в уреда няколко питки за хамбургери. Когато изскочиха, извади от микровълновата претоплен боб и отнесе храната в стаята си.

— Окей — каза тя и остави чинията на бюрото, — можеш да се връщаш в огледалото.

Отражението се измъкна изпод леглото и се изправи.

— Имам още няколко задачи за вършене — каза то.

— Аз ще се оправя с тях. Трудни ли са? Няма значение. Ще се оправя. Нещо друго случи ли се днес?

— Гари Прайс ме целуна.

— … Какво?

— Гари Прайс ме целуна.

— Какво искаш да кажеш? В смисъл, целуна те с целувка?

— Да.

Щеше й се да вика, но Валкирия овладя гласа си.

— Защо го е направил?

— Харесва те.

— Но аз не го харесвам!

— Напротив.

— Не трябваше да го целуваш! Не трябва да вършиш никакви такива неща! Съществуваш, само за да ходиш на училище, да висиш с останалите и да се правиш на мен!

— Аз се правех на теб.

— Не трябваше да го целуваш!

— Защо?

— Защото не трябва!

Отражението въздъхна и Валкирия го изгледа подозрително.

— Какво пък беше това?

— Кое какво е било?

— Въздъхна, все едно си отегчено!

— Така ли?

— Така. Не трябва да се отегчаваш. Нямаш чувства. Не си истински човек.

— Не помня да съм въздъхвало. Съжалявам, ако съм.

Валкирия отвори гардероба и се огледа в огледалото.

— Готова съм да продължа живота си — каза тя и отражението кимна и премина през стъклото. Застана в отразената стая и зачака.

Валкирия го изгледа гневно за миг и после докосна стъклото. Спомените превзеха ума й, наредиха се до собствените й спомени.

Беше до шкафчетата, в училище, и говореше с… не, отражението й говореше с… не, тя беше, Валкирия. Говореше с няколко от момичетата и после дойде Гари, каза нещо, на което всички се засмяха, а после момичетата се отдалечиха. Валкирия си спомни усмивката на Гари, своята собствена и как, когато той се наведе да я целуне, тя не се отдръпна.

Но това бе всичко. Имаше го споменът за случката, но не и спомен за чувството. Нямаше пеперуди в стомаха или нервност, или щастие и не помнеше дали въобще й е харесало. Отражението бе неспособно на емоции.

Валкирия присви очи. Първата й целувка се бе случила без нея.

Бобът и питките останаха на бюрото, а гладът й избледняваше. Тя прегледа най-скорошните си спомени. Спомни си качването през прозореца, спомни си плъзгането под леглото, след това разговора между себе си и отражението си. Точно в края му настъпи странен миг, като че лампите в стаята внезапно бяха угаснали и след това се чу да казва: „Не помня да съм въздъхвало. Съжалявам, ако съм.“

Още една дупка. Редки бяха и не продължаваха повече от няколко секунди, но определено бяха там.

Бе започнало, когато отражението на Валкирия бе убито вместо нея, преди няколко месеца. Може би се бе повредило по някакъв непредвидим начин. Валкирия не искаше да се отървава от него и не искаше да го заменя. В последно време бе станало по-убедително от всякога. Ако проблемът бе само в повредена памет, не бе твърде висока цена.