Безликите

26. Скиптъра

Някой наблюдаваше сградата на Чайна. Бе паркирал на дискретно разстояние от нея и макар да не бе повече от силует в кола, по всичко личеше, че е Елементал — от време на време в шепите му проблясваше огнено кълбо, за да го топли.

— Един от Диаблерията? — попита Валкирия през тракащи от студения дъжд зъби.

— Не — отвърна Скълдъгъри. — Служител на Убежището. Гилд се опитва да ни изолира.

— Сигурно наблюдават и мястото на Кенспекъл. — Толкова й се щеше да е там сега, на сухо, на топло, неопръскана от онзи кретен, който я бе подминал с колата си и я бе опръскал отгоре до долу през съдраните й дрехи.

— Просто се обади на Чайна, кажи й да донесе Скиптъра, ще сложим новия кристал и ще отида да се преоблека.

— Подслушват телефона й със сигурност.

Докато момичето се чудеше как тогава ще се свържат с нея, агентът на Убежището потегли нанякъде с мръсна газ.

— Тревожно — отбеляза Скълдъгъри.

— Капан?

— Или нещо спешно. Е, да не гледаме зъбите на подарен кон!

Отникъде не личаха признаци за клопка и накрая заджапаха необезпокоявани към зданието.

Обичайният посрещач им направи знак с очи и ги покани в необитаваната библиотека.

Чакаше ги само Чайна Сороуз. На масата зад нея имаше сандъче, на което бе издълбан символ — акулов зъб, пронизващ звезда.

— Хората ги е страх — отбеляза тя с недоволство. — Всеки маг в страната се готви или за бой, или за бягство. Лошо е за бизнеса.

— Така става, когато предстои краят на света — вместо поздрав каза Скълдъгъри.

— Това все едно не съм го чула. У вас ли е кристалът?

— Да.

Чайна кимна, докосна първо символа на капака на сандъчето, след което и закопчалките във вътрешността му. Накрая вдигна Скиптъра на Древните.

— Още като го взех, разкарах останките на предния кристал. Може би не бих, ако знаех, че едно докосване до него може да ме превърне в прах.

Валкирия взе оръжието и извади камъка. Нужно бе малко усилие да го напасне в леко тясната дупка. През това време Скълдъгъри каза:

— Чайна, знаеш, че цялата тази работа значи да си на наша страна.

— Да, знам, само аз мога да го ползвам. Добре ще е, да се надявате, че ще съм с вас.

— Трябва да съм сигурен.

— Нямам гаранции. Или ми вярваш, или не.

Най-сетне Валкирия успя да мушне кристала, който бе обхванат от Скиптъра и засия мрачно.

— Застани настрана — изкомандва Чайна и си взе жезъла. Огледа го объркана. — Не работи.

— Може кристалът да не е подходящ — измърмори Валкирия.

— Последен аз използвах Скиптъра, може аз да съм собственикът — намеси се детективът и се опита да използва оръжието, за да превърне в прах един шкаф. Не успя.

— И какво? Все пак нямаме с какво да спрем Безликите — увеси нос Валкирия.

— Не, вижте — каза Чайна. — Кристалът свети. Просто трябва да си намери собственик.

Скълдъгъри върна Скиптъра у Валкирия.

— Пробвай.

— Ама аз не го притежавам. Ти го използва след Серпин, после го даде на Чайна.

— Когато й го дадох, бе счупен. Ти първа го държа, след като го презаредихме.

Валкирия взе объркана Скиптъра и го вдигна към сандъчето на масата.

— Как се стреля?

— Поискай и ще стане.

— Да де, но трябва ли да си помисля някоя специална дума като „огън!“ или просто трябва да искам да…

От Скиптъра излетя черна мълния и превърна масата в прах. Сандъчето тупна в прахта.

Валкирия зяпна.

— Ъм… пропуснах сандъка.

Скълдъгъри отбеляза със задоволство:

— Но пък уби масата.

Чайна се усмихна.

— Е, явно няма да съм ви нужна. А и този портал, разбрах, щял да се отвори на ферма. Недопустимо.

В този миг дойде прислужникът й и прошепна нещо на ухо. Чайна върна сериозното си изражение.

— Тръгвайте към „Хибърниън“. Нещо се е случило.