Безликите

13. Къщата на Семетери роуд6

Скълдъгъри имаше дом. Когато разбра за пръв път, Валкирия първо се изненада. Веднага след това заключи, че това е логично. Разбира се, че имаше дом; разбира се, че все някъде живееше. Да не би цял ден да се шляеше насам-натам в Бентлито? Една част от нея всъщност точно това си бе мислела, но тя не бе най-умната част от Валкирия. Скълдъгъри живееше в единствената обитаема къща на Семетери роуд. Там нямаше гробище, разбира се, но пък имаше две конкурентни погребални агенции, точно една срещу друга. Къщата на Скълдъгъри се извисяваше над тях като родител над препиращи се хлапета. Той бе разказвал на Валкирия за споровете, в които се въвличаха собствениците им и как се замеряха с попържни от входовете си.

Едно от нещата, които правеха впечатление в къщата на скелета-детектив, бе, че кажи-речи всяка стая приличаше на хол.

— Нищо друго не ми трябва — бе обяснил Скълдъгъри. — Не ми трябва кухня, нито баня, нито пък легло и съответно не ми трябва и спалня.

— Не спиш ли?

— Нямам нужда, но съм развил умението и доста ми харесва. Макар че е по-скоро вид медитация. Ефектът е подобен — изключвам се напълно, оставям ума си да се носи, където си ще. Никакви съзнателни мисли. Действа добре, отпускащо.

Бе й показал столът, където обичаше да „спи“. Обикновено кресло, нищо особено. Валкирия го поогледа оттук-оттам, доскуча й и отиде да души наоколо.

Имаше много книги и много папки. В най-голямата стая се намираше голям диван и всеки път, когато ходеше на гости в Семетери роуд, спеше там.

След срещата с Рийт, двамата влязоха в дома на Скълдъгъри и Валкирия метна палтото си където свари, и се просна именно на дивана. Скълдъгъри взе връхната й дреха, сгъна я прилежно и я остави на масата.

— Добре ли си тук? Трябва ли ти нещо за ядене или пиене?

— Никога нямаш нищо за ядене или пиене. — Думите на Валкирия прозвучаха приглушени, понеже бе заровила лице в една възглавница.

— Мисля, че от последния път остана малко пица.

— Това беше преди две седмици.

— Мислиш, че се е развалила?

— Мисля, че са й пораснали крака и си е тръгнала. Няма проблем, наистина. Какво ще кажеш за Котвата? Знаеш ли вече какво е?

— Ами… работя по въпроса.

— По-добре да побързаш. Кога ще търсим портала?

— Рано сутринта.

Валкирия въздъхна.

— Тогава по-добре да поспя.

На следващия ден небето все така се въсеше, а двамата тръгнаха към Дъблин по магистралата, като се отклониха при Балбригън. Половин час по-късно се озоваха до знак, който с бледи червеникави букви уведомяваше минаващите, че това е ферма Аранмор, частна собственост. Имотът бе огромен, а хълмовете и поляните се простираха дълбоко в лесовете, с които граничеха.

— Значи тук ще свърши светът — отбеляза Валкирия и остави картата. — Доста по-хубаво, отколкото очаквах.

Скълдъгъри подкара Бентлито по един от хълмовете. От двете страни на пътя растяха високи треви, а по него хрущяха гумите на колата. Бяла къща се показа пред тях, с остър покрив и големи прозорци. По-малки каменни постройки се виждаха зад нея, наредени около дворче, в което спретнато се редяха най-различни селскостопански машини.

Спряха до къщата. Скълдъгъри провери дали дегизировката му стои както трябва и излезе. Валкирия почука на вратата и се обърна към детектива.

— Кой ли живее тук?

— Ако трябваше да предполагам, бих казал — фермер.

— Страшен си — сухо отбеляза Валкирия.

— Един фермер — продължи Скълдъгъри, — вероятно сам. Никога не се е женил, като че ли. Без деца. Неотдавна навършил седемдесет, ако се съди по дрехите на простора.

— Какъв простор?

— Какво съм ти казвал за вниманието в подробностите.

— Каза да не се занимавам, защото ще го правиш вместо мен.

— Мда, доста съм убеден, че съм ти казал точно обратното…

— Може да спи следобеден сън или нещо такова. — Валкирия опита да види нещо през прозореца до нея. — Не мисля, че тук има някого.

— Чудесно, няма що — чу се глас зад тях. Към тях крачеше възрастен господин, сивокос, с плешиво теме и голям нос. Носеше овехтяла риза, чифт тиранти крепеше панталоните около кръста му, а с всяка крачка високите му гумени ботуши джвакаха. — Стигнеш една възраст и изведнъж си никой, никой за нищо не те брои. Знаеш ли какъв е проблемът на хората на твоята възраст, млада госпожице?

Валкирия си спомни разговора с Кенспекъл.

— Мислим си, че ще живеем вечно? — отвърна с надежда тя.

— Нямате уважение към по-възрастните.

Валкирия се понамръщи — как да уцели отговора, след като очевидно всеки път е различен?

— Какво искате? Защо сте се довлекли чак до тук? Ами ти — обърна той вниманието си към Скълдъгъри, — защо си се омотал като Невидимия човек? Да не ти има нещо на лицето?

— Всъщност, да. Името ми е Скълдъгъри Плезънт. Това е моят партньор Валкирия Каин.

— Какво, да не раздават награди за тъпи имена?

— А вие сте…?

— Ханрати. Патрик Ханрати.

— Г-н Ханрати…

— Викай ми Пади.

— Добре, Пади…

— Чакай, не. Викай ми г-н Ханрати.

Валкирия се усмихна търпеливо.

— Да сте забелязал някакви странни хора в околността напоследък?

— Как тъй странни? Странни като вас или странни като нормалните хора?

— Странни всякак.

Пади кръстоса ръце и стисна устни замислено.

— Хм, чакай да видя. Онзи момък О’Лиъри от селото; наминава всяка сряда с покупките ми. Той е странен, предполагам. Има едно нещо във веждите си. Желязна пластина. Нямам представа за какво му е. Може да лови радио.

— Мисля, че Валкирия имаше предвид странни хора, които не познавате — прекъсна го Скълдъгъри.

— Без вас двамата?

— Без нас двамата.

Пади поклати глава.

— Съжалявам, вие сте двамата най-странни души, които никога не съм виждал, които съм виждал от дълго време насам. Искате ли да ми кажете за какво става дума или да гадая?

— Г-н Ханрати… — започна Валкирия.

— Викай ми Пади.

— Сигурен ли сте?

— Май не.

Скълдъгъри взе нещата в ръце.

— Имаме причина да смятаме, че банда престъпници ще използва фермата ви за място за среща.

Пади се взря в очилата на Скълдъгъри.

— Банда престъпници, викаш? Какви? Похитители? Крадци на бижута?

— Банкови обирджии.

— Банкови обирджии — повтори Пади, кимайки. — Разбирам. Да, в това има смисъл. Виждам защо биха избрали моя имот. Предвид, че най-близката банка е на повече от половин час с кола, би било логично след дръзкия си набег тия крадци да изминат цялото това разстояние по тесни черни пътища, да спират от време на време, за да мине някой трактор, после да прекосят близкото село, където гражданската полиция е като Гестапо…

— Добре — прекъсна го Скълдъгъри. — Няма никакви банкови обирджии.

Пади се усмихна самодоволно.

— Е, камък ми падна от сърцето. Хайде да ни спестя малко време, а? Нямам намерение да продавам. Живея тук от четиридесет години и няма да се местя. Освен ако нямате някаква жизненоважна информация за мен, ще ви помоля да си вървите. Имам да работя.

Скълдъгъри помълча малко и на Валкирия й се стори, че е ядосан, но накрая той завъртя глава сякаш току-що си бе спомнил, че се намира насред разговор.

— Разбира се — бързо каза той. — Извиняваме се, че ви загубихме времето.

С бързи стъпки той се отправи към Бентлито.

— Какво има? — попита го Валкирия.

— Разгадах го. Гротескния е.

— Какво е той?

Качиха се в колата.

— Котвата спира затварянето на портала между реалностите — заговори Скълдъгъри. — Нещо, което е тук, но принадлежи там. Затова Бату е чакал петдесет години между убийствата — Венгос е трябвало да съживи Гротескния. Гротескния е Котвата.

— Но… Блис го кремира. Нали?

Тонът на Скълдъгъри бе безжизнен.

— Изгори каквото можа. Крайниците, органите, всичко, което Венгос бе добавил. Но торсът е на истински Безлик или поне човешкият му приносител. А те са много по-трудни за унищожаване.

Валкирия почти я достраша да зададе следващия въпрос.

— И, ъм, къде е торсът? У кого е? Скълдъгъри, у кого е Гротескния?

— Държат го в Убежището. — Нещо ново бе хрумнало на Скълдъгъри. — Котвата е у Турид Гилд.