Безликите

10. Малкото пътуване на Финбар

Пак заваля, докато стигнат до бара „Темпъл“ и вече бе тъмно. Вдигнали яки, хората бързаха по тесните тротоари. Валкирия почти загуби едното си око от върха на спицата на заблуден чадър и изгледа яростно собственичката му, но тя вече отминаваше.

— Хей, Череп! — поздрави ги от вратата Финбар Ронг. Украсеното му с многобройни халки лице се разтвори в бавна, радостна усмивка. Носеше тениска на някаква рокгрупа, за която сигурно само той бе чувал, и под късите й ръкави се виждаха татуировките по ръцете му. — Валкирия! — викна със същата радост, когато я видя. — Айде, влизайте и двамата!

Влязоха в ателието за татуировки, чиито стени бяха покрити с шаблони, снимки и рисунки. Някъде от мазето жужеше електрическа игла. От другаде се чуваше музика.

— Как е хавата? — попита Финбар и закима, сякаш вече му бяха отговорили.

— Имаме случай — каза Скълдъгъри. — Надяваме се да можеш да ни помогнеш.

— Супер, човече, нямаш проблем. Е, Череп, чу ли? Шарън е бременна! Ще съм татко!

— Това е… страхотна новина, Финбар.

— Нали, нали? В смисъл, знам, че е много отговорна работа и някакви такива неща, и знам, че не съм от най-отговорните. И знам какво си мислиш — това е доста меко казано, нали тъй?

Финбар се засмя, а Скълдъгъри поклати глава.

— Ами, всъщност не.

— Твърде добре ме познаваш, човече! Помниш ли какъв бях едно време? Какви щуротии вършех постоянно.

— Не.

— Човече, страшни времена си бяха, а? Обаче съм поулегнал. Шарън си е направо, такова, пътеводна светлина, нали разбираш? Вкарал съм се в правия път, ще знаеш. Готов съм за хлапе. Готов съм за тази отговорност.

— Чудесно, радвам се да го чуя — отвърна детективът.

— Хей, знаеш ли, мислех си… Череп, би ли ни доставил честта да си кръстник на детето ни?

— Не — веднага отговори Скълдъгъри.

— А, добре, добре, няма проблем — сви рамене Финбар. — Шарън обаче може да се разочарова.

— Шарън не ме познава.

— Еми, дано тогава не го понесе толкова тежко, ама… Извинявай, човече, трябвах ти за нещо?

Скълдъгъри обясни, че им е нужен, за да влезе в транс и да намери местоположението на портала. Финбар кимаше с притворени клепачи. Валкирия току добиваше увереността, че вече е изпаднал в транс, но когато Скълдъгъри приключи с обяснението, Финбар кимна за последно и каза:

— Немаш грижи, г-н Скълдъгов. Обаче ще ми трябва пълна тишина и покой. Тотално, абсолютно уединение. Да си Долавящ не е като да си просто още един магьосник. Повечето Долавящи са отшелници, мотат се по планините и манастирите… — Той се огледа, спря поглед върху една кухничка в задната част на ателието. — Ей там е добре.

Последваха го в стаята. Финбар пусна лампите, Валкирия затвори вратата, а Скълдъгъри свали щорите. Финбар взе от скрина една карта и я разстла на масата.

Седна, затвори очи и замърмори на език, който Валкирия не бе чувала. После си затананика. Отпървом момичето си помисли, че е някакъв древен напев, който щеше да извиси съзнанието му. После разпозна първите няколко такта на „Изяж богатите“5 на Аеросмит и се отказа да гадае какви ги върши той.

— Окей — започна той отнесено, — нося се, човече. Горе съм. Минах през тавана… сега съм на открито… минавам през небето… Дъблин е толкова хубав, даже като вали…

— Финбар — каза Скълдъгъри. — Чуваш ли ме?

Финбар избълбука нещо щастливо.

— Чуваш ли ме, Финбар? — повтори по-силно детективът.

— Череп — усмихна се Долавящия. — Ей, как си? Чувам те ясно и силно…

— Помниш ли какво трябва да търсиш?

Финбар кимна, все още със затворени очи.

— А, да. Портала. На Безликите. Страшни гадини, човече.

— Да, такива са.

Финбар се понамръщи.

— Мисля, че мога да ги усетя, човече…

Скълдъгъри наклони глава.

— Стой на разстояние, Финбар. Дръж се далеч от тях.

— Това… е добра идея…

— Търсиш магическите нишки, нали така?

— Мда… помня, помня… — Ръцете му се понесоха над картата. — Летя си. Ех, че хубаво. Имам облаци между пръстите. Нишките са навсякъде около мен. Светят, като златни, като брилянтин. Толкова хубави…

Усмивката му се поскри.

— Чакай. Тези… тези нишки не светят. Тъмни са. И тъмнеят.

— Къде си?

— Чакай, човече, само малко по-близо…

— Стой надалеч, Финбар.

— Спокойно, спокойно…

Валкирия и Скълдъгъри се спогледаха. Изчакаха още няколко мига.

— Гният — каза накрая Финбар. Нещо в гласа му бе друго. Вече не звучеше сънлив. — Тези нишки са черни. Изгниват.

— Къде си?

— Чувам ги. Мога… Мога да чуя шепота…

— Чий шепот?

— Безликите.

— Недей. Чуваш ли? Стой надалеч от тях.

— О, Боже.

— Финбар, стой надал…

— О, Боже, знаят къде сме. Знаят къде сме. Намерили са ни, чакат някой да ги пусне. Зад портала са и чакат някой да ги пусне!

— Финбар — занарежда Скълдъгъри. — Къде си? Къде си? Кажи ни къде си веднага.

Финбар посегна към мивката и Валкирия в последния момент отдръпна глава от траекторията на ножа, който влетя в ръката на Финбар. Той го заби в картата и тогава ръцете му се отпуснаха, а главата му увисна.

— Финбар? — тихо рече Скълдъгъри. — Финбар, там ли си?

Слаб кикот се разнесе от устните на Долавящия. Той се вдигна във въздуха и събори Скълдъгъри и Валкирия. Масата се срина и Финбар се обърна с лице към тях. Крайниците му трепкаха, очите му още бяха затворени.

Отвори уста и рече с глас, който не бе неговият, който бе хиляда други гласа:

— Не може да ни спрат.

Скълдъгъри понечи да се изправи, но нещо невидимо го блъсна в стената.

— Свят ще загине. Свят ще рухне. Идваме.

Финбар се изсипа на пода като марионетка с отрязани конци. Валкирия се изправи, Скълдъгъри изстена и последва примера й.

Финбар вдигна глава и се огледа замаяно.

— Егаси.

Валкирия му помогна да седне на единствения оцелял стол.

— Мразя да ме обладават. Постоянно става, когато си Долавящ. Обикновено се усеща лесно или очите ти ще почервенеят, или ще заръмжиш като мечка със синузит. Понякога е по-трудно. Веднъж ме облада духът на Наполеон и си стоя там цяла седмица преди Шарън да забележи нещо странно. Май че беше акцентът.

— Можеш ли да ни кажеш какво беше това? — попита Скълдъгъри.

— Съжалявам. — Валкирия забеляза колко бе пребледнял. — Това беше яка работа, човече. Много яки магии. Ама ненормално яки, схващаш ли? Току-що някакъв древен бог на мрака ми разбърка мозъка с калните си пръсти и не беше много хубаво.

Скълдъгъри се наведе над картата, разгледа мястото, прободено от ножа.

— Значи е тук, така ли?

— Ако там съм посочил, значи там стените на реалността са най-тънки. Там е порталът.

— Бату сигурно вече знае за това място — намеси се Валкирия. — Имал е петдесет години да го открие.

— Без Котвата-провлак и Телепортатор обаче, това познание му е било безполезно. — Скълдъгъри извади ножа и сгъна картата. — Нещо против да я взема, Финбар?

— Няма проблем, Череп. — Финбар се изправи несигурно. — Да помогна с нещо друго?

— Направи повече от достатъчно.

— Супер. — Финбар погледна Валкирия. — Искаш ли татуировка?

— Да.

— Не — поправи я Скълдъгъри. — Тръгваме си.

Валкирия се начумери. Когато излязоха на дъжда, каза:

— Можех да си направя някоя малка.

— Родителите ти биха ме убили.

— С тези разследвания си рискувам живота постоянно. Била съм се с чудовища и вампири и почти умрях два пъти. Мислиш, че ще искат да те убият заради татуировка?

— Родителите са странни понякога.

Телефонът му иззвъня и в мига, когато видя кой го търси, гласът му се скова като ледник. Не се опита да скрие отвращението си, докато говореше. Размени няколко думи с човека отсреща, затвори и се отправи към Бентлито.

— Имаме среща.

— С кого?

— Соломон Рийт. Има информация, която иска да ни сподели.

— Кой е Соломон Рийт?

— Не е важно кой е. Трябва да те тревожи какво е.

— Добре тогава — какво е Соломон Рийт?

— Некромант.