Беглец по равнините

6.

Еверет видя къде ще отиде топката още докато Йоланди подхващаше своята атака по лявата половина на игрището и я подаваше технично на Райън през обширното пространство в центъра. Ефрон направи опит да покрие Райън, но игрището приличаше на мочурище след трите дни непрекъснат декемврийски дъжд, така че придвижването на момчето доста наподобяваше на това на морж. Имаше физиката на централен защитник, но не и необходимите умения. Докато още се чудеше какво да прави с краката си, Райън го беше заобиколил и излязъл на позиция за стрелба. Топката вдигна къса водна диря. Еверет беше във въздуха още докато Райън шутираше. Горния ляв ъгъл. Юмрукът среща топка. Еверет изби към Анюшка, която се бе изтеглила навътре. Тя овладя топката и пробяга дължината на игрището заедно с пляскащите из затревената кал защитници на отбор „Златен“ по петите си. Както обикновено, беше бърза. Топката заподскача напред-назад из половината на отбор „Златен“ в поредица от пасове, шутове, корнери и апатични изчиствания, докато Еверет удряше ръкавиците си една в друга и подскачаше нагоре-надолу на головата линия, за да се постопли. Прозвуча последният съдийски сигнал. Отбор „Червен“ и отбор „Златен“ тръгнаха да се прибират вкупом точно когато налетя нов повей от леден дъжд.

— Мразя те, Еверет Синг — каза Райън в съблекалнята, след като се бяха спасили от суграшицата на терена. Току-що беше излязъл изпод душа и въртеше ъгълчето на кърпата в ухото си.

— Не можеш да ме биеш — отговори Еверет, като опитваше да не гледа към зачервения и освежен от топлата вода Райън. — Кунгфуто ми е твърде добро. Всеки път вдигаш глава по особен начин, за да огледаш позициите на играчите, а после се навеждаш назад точно преди да шутираш. Без изключение. Всеки. Път. Така те предугаждам.

— Ами ако не го правех?

— Ще започнеш да правиш нещо друго, което ще забележа. Познавам те добре, Райън.

Райън Спинети беше най-способният нападател на отбор „Златен“, но през двете години, откакто Еверет бе започнал да играе за отбор „Червен“, така и не успяваше да го преодолее с топката. Освен това Райън бе най-старият, най-близък и най-добър приятел на Еверет. Футболни врагове, другари завинаги. Отбор „Златен“. Отбор „Червен“. Отбор „Небесносин“. Отбор „Люляков“. Що за име на отбор беше „Люляков“? Еверет подозираше, че производителят на спортни екипи, отговорен за фланелките на играчите, бе разполагал с цял склад залежаващ люляков плат. Глупави имена за фалшиви отбори в измислено състезание без какъвто и да е смисъл, ако ставаше дума за важните неща в истинските състезания. Неща като място в историята или като традицията, или верността към отбора. Нещата, които те караха да крещиш в събота на „Уайт Харт Лейн“.

Момчешката съблекалня съскаше от звука на дезодоранти „Линкс“. Еверет отказваше да взема душ в присъствието на други хора. Домът му беше само на петнайсет минути пеша по алеята, известна като „Кучешка наслада“, а след това през засенченото от дървета, мрачно спокойствие на гробищния парк „Абни“. Обикновено си обличаше блейзър, а в това време и шушляковата грейка върху вратарския екип, след което изтрополяваше с бутонките до вкъщи за един бърз душ и малко детметъл на водоустойчивия си MP3 плеър. Луксът. Уединението. Само Еверет и водопадът от гореща вода. Можеше да прекара дълго време, откъснат от останалата част от света, сред топлината и звука на течаща вода. Лора го питаше какво прави там вътре. Отговорът беше — нищо. Всичко. Мислеше. Не мислеше. Позволяваше на идеите да възникват.

— Доскоро. — Еверет винаги излизаше пръв от съблекалнята.

— Ей! Еверет! — повика го Аббас, докато Еверет се отправяше към вратата. — Какво, още някой четвъртък следобед с Буцата?

Буцата — мисис Пакъм — беше училищният съветник. През последните три месеца, след раздялата на родителите му, Еверет бе прекарвал в кабинета ѝ всеки последен учебен час в четвъртък следобед. Поне се спасяваше от часа по вероучение.

— Просто ще трябва да измисля какви нови лъжи да ѝ наговоря.

Надеждата му, че изчезването на Теджендра може да остане в тайна от държавното училище „Борн Грийн“, се бе оказала неоправдана. Фейсбук, Туитър, текстови съобщения; всички бяха научили още преди Еверет да се повлече същата сутрин по Кучешката наслада. Учениците от десети клас не си бяха позволили да го подкачат и да се шегуват с него, да измислят смешки, че баща му е избягал с друга жена или с друг мъж. Еверет никога нямаше да стане част от готините деца, от спортистите или племената на аутсайдерите, но всички бяха забелязали мрачния гняв, който можеше да избухне от него, ако бъде провокиран. Не го посрещаха с отворени обятия, но го уважаваха. Никой не тормозеше Еверет Синг просто така.

Телефонът му сигнализира за получено текстово съобщение точно когато завиваше от Кучешката наслада и поемаше по извитата алея в гробищния парк. МУЗ ЕСТ ИСТ. ЩОМ МОЖЕШ. Той затича. Дъждът се стичаше от лицата на викторианските надгробни плочи.

Наречете го автоматично разпознаване на образи. Наречете го инстинкт на вратаря. Наречете го странно квантово нещо. Наречете го предусещане за реното „Меган“ — начина, по който се появи и тръгна по-бавно нагоре по Ректъри Роуд; начина, по който жената зад волана и мъжът до нея бяха малко по-добре облечени, седяха малко по-изправени; начина, по който и двамата го погледнаха за част от секундата по-дълго, докато отминаваха него и спирката на автобус №73. Наречете го навика да се оглеждаш за съмнителни коли. Реното зави по „Гибсън Гардънс“. Еверет продължи да го наблюдава. Затаи дъх, когато предницата на колата се подаде иззад един микробус, паркиран на двойната жълта линия на ъгъла. Беше завила на страничната уличка. Колата тръгна по Нортуолд Роуд. Нямаше грешка. Търсеше него. Не се притесняваха да действат пред очите на всички. Реното се намираше в потока от бавен трафик. Спря на светофара, докато едно момиче се опитваше да преведе десет малки кученца на десет различни по дължина каишки през Нортуолд Роуд до зеленото пространство на малкия парк от другата страна. Еверет не изпускаше реното с крайчето на окото си. Мъжът на седалката до шофьора беше скинхед с изострени скули. Костюмът не му стоеше добре. Жената беше младолика, но със стари, тъмни очи. По раменете ѝ се сипеха руси къдрици. Приличаше на рокзвезда. Носеше ръкавици, с които потупваше по волана, докато изчакваше момичето в дъждобран с логото на Хотел за кучета „Малки немилници“ да разплете тичащите във всички посоки животни. Светофарът превключи. Реното продължи плавно нататък. Къде беше този автобус? №73 винаги закъсняваше по това време на следобеда. Шофьорът просто си седеше на крайната спирка и се забавляваше със судоку. Еверет го виждаше съвсем ясно през малкия триъгълник открито пространство на парка Стоук Нюингтън Комън.

— Хайде най-после де — промърмори жената с карибски черти под навеса на спирката с десетина оранжеви торби с марката на „Сейнсбъри“, струпани около глезените ѝ. От другата страна на парка шофьорът сгъна вестника си. Автобусът се включи в движението. Преодоля ъгъла на Стоук Нюингтън Комън и пое по Нортуолд Роуд. Но ето че се зададе и реното. Русата Рокзвезда го видя, но точно тогава един фолксваген забеляза място за паркиране, спря рязко и даде сигнал. Непрестанното автомобилно движение в насрещното по Ректъри Роуд улови реното в капан. №73 зави и влезе в спирката. Еверет се хвърли напред и си проправи път преди Дамата с Прекалено Много Пазарски Торби.

— ’Звинете, ’звинете — пелтечеше той, докато опитваше да се добере до задната седалка.

Спрелият автобус задържа движението и отвори пролука пред себе си. Реното зави в пролуката и задмина фолксвагена. Еверет се присви ниско в седалката. Зърна как Русата Рокзвезда оглежда автобуса. След това бяха отминали, а автобусът излезе от спирката. Момчето се завъртя на задната седалка, за да погледне през зацапаното от дъжда стъкло. Реното беше спряло в средата на пътя и правеше обратна маневра. Автомобилите надуха клаксоните; шофьори от бели микробуси започнаха да се подават през прозорците, да викат нещо и да размахат юмрук.

Реното не се отдели от №73 по цялата Албиън Роуд и дългата Есекс Роуд. Спиране, тръгване, тръгване, спиране. Врати отворени, врати затворени. Клаксони и звънци, и сигнализация и съобщения с машинен глас. Качващи се пътници, слизащи пътници. На зигзаг през Северозападен Лондон: и ето го и него, реното, понякога на четири, понякога на две коли по-назад, понякога залепено съвсем за стоповете на автобуса. Няколко пъти Еверет забеляза, че реното ги изпреварва. Но само миг по-късно изтръпваше, сякаш връх на острие е опряно на врата му, и виждаше, че Русата Рокзвезда отново е зад него. Можеха да следват автобуса от улица на улица, от спирка на спирка просто като изтеглят картата на маршрута му. Наблюдаваха и внимаваха на коя спирка ще слезе Еверет.

Автобусът се впусна по Ъпър Стрийт и навлезе в Пентънвил Роуд. Еверет почувства внезапно облекчение, когато №73 зави рязко извън трафика и се понесе в автобусната лента. Когато обаче хвърли поглед назад, видя, че реното ги последва. Само на такситата и полицейските коли им беше разрешено да го правят. Също и на велосипедистите. Така че в колата имаше полицаи. Или хора, които даваха заповеди на полицията. Реното не се отделяше от стоповете на автобуса. Трябваше да се измъкне. Трябваше да се отърве от тях преди Музея по естествена история. Еверет извади мобилния си телефон, изключи светкавицата и нащрака петнайсет фотографии на кола, пътник и безстрастния водач зад волана. Автобусът започна да пресича хаотичния транспортен възел на „Кингс Крос“. Хора, автомобилно движение и объркване… както и необезпокояван достъп до други средства за придвижване. Идеалното място, където да се отърве от опашката. Еверет скочи на крака и натисна бутона за слизане. Автобусът зави рязко към спирката точно срещу гарите; „Сейнт Панкрас“, висока и готическа, сякаш всеки момент можеше да се срути върху него, „Кингс Крос“, ниска и резервирана, надалеч от уличната бъркотия. Еверет изскочи от автобуса и се затича презглава в месомелачката на следобедния трафик. Коли и микробуси започнаха да набиват спирачки. Клаксоните нададоха крясъци. Юмруците се размахаха. Устите завикаха мълчаливо зад предни стъкла. Един мотопед го отбягна и подмина, докато мотористът изхвърляше поток от ругатни. Еверет успя да се добере до острова в средата на автомобилното движение. Погледна назад. Скинар-в-Костюм беше напуснал колата и го преследваше. Една електрическа кола, мини „Джи-Уиз“, спря буквално пред краката на мъжа и наду глупавата си малка тромба. Скинар-в-Костюм се обърна, хвърли разярен поглед към жената зад волана, улови колата за предната броня и я вдигна от земята. Машината изскърца и изпука, когато я пусна, но това малко отвличане на вниманието беше достатъчно светофарът да превключи и Еверет да успее да се добере до площада през „Кингс Крос“. Хлътна в подлеза на метрото, като разблъскваше с лакти пешеходците по пътя си.

Момчето вече бе извадило електронната си карта за градски транспорт „Ойстър“, преди да осъзнае опасността. С тази карта веднага можеха да открият къде е бил. „Глостър Роуд“ — станцията, обслужваща едновременно Музея по естествена история и Импириъл Колидж, беше достатъчна улика за това с кого и защо се срещаше. Но билетните автомати бяха бавни, а пред табелката с указания се беше струпала неизбежната група туристи, които натискаха бутони на случаен принцип. Еверет хвърли поглед зад гърба си. Скинар-в-Костюм стоеше на стълбите и оглеждаше претъпканата зала за пътници. Еверет смъкна раницата си от рамо и се приближи плътно до туристите. В залата шушляковата грейка му осигуряваше анонимност, но жълтите футболни шорти и още по-жълтият клин под тях веднага го издаваха. Той премести раницата така, че да прикрие краката си. Машината обстреля с билети възхитените туристи. Еверет пристъпи и започна да натиска бутоните. Машината беше бавна, толкова бавна. Един. Да. Изберете начин за разплащане. В брой. Искаше ли касова бележка? Не, благодари ви. Хайде, хайде, хайде. Билет и ресто изтракаха в стоманения поднос.

Пропускателната бариера беше пред него. Не тичай. Това ще те открои. Бъди част от тълпата. Машината сканира билета му; вратичката на бариерата издрънча в отворено положение. Еверет отново погледна зад себе си. За момент, само за момент, очите му уловиха погледа на Скинар-в-Костюм, но в този кратък миг сякаш на метростанцията „Кингс Крос“ съществуваха само те двамата. Скинар-в-Костюм заподскача надолу по стълбите и се вряза в тълпата. Един служител на „Лондонски транспорт“ с фуражка и оранжева светлоотразителна жилетка направи опит да го засече. Скинар-в-Костюм замахна и отстрани мъжа от пътя си, след което прескочи бариерата. Еверет се втурна да бяга. Пред него беше главният ескалатор, стръмен и смъртоносен като ски шанца. Момчето си пое дълбоко дъх и започна да взема движещите се стъпала по две наведнъж.

— Извинете, извинете — закрещя.

Пътниците по ескалатора се притискаха към парапета; не толкова бързите от тях пък едва успяваха да се отдръпнат от пътя на хлапето, което търчеше като лудо по подвижното стълбище. Стъпалата бяха стръмни, стъпалата бяха коварни, стъпалата нямаха край. Трябваше да влезеш в ритъм и да го спазваш. Не спирай не спирай не поглеждай назад ако погледнеш назад ще изпуснеш момента и ще паднеш и ще се изтърколиш по тези изострени ръбове чак до дъното. Раницата на Еверет подскачаше тежко и се удряше в рамото му. Зад него се разнасяше все по-голяма олелия. Не спирай. Ескалаторът изплю Еверет сред множеството на кръговото движение. Вече можеше да погледне назад. Скинар-в-Костюм изхвърча от ескалатора като ръгбист, без да престава небрежно да премахва от пътя си всеки, който му се изпречваше.

Повей от топъл въздух. Писъкът и тракането на влаковата композиция. Кръговото движение не беше най-прекият път, но Скинар-в-Костюм щеше да го залови в лабиринта от тунели и стълбища, който водеше до линията „Пикадили“. Еверет се шмугна през вратите, докато се затваряха. Секунди по-късно Скинар-в-Костюм беше там. Мъжът заудря с юмруци по тях. Няма да ти отворят така, помисли си Еверет. Който и да си, няма да се отворят специално за теб. Мъжът откри с поглед Еверет, който се държеше здраво за пилона в откритата зона до вратите. После постави длани на прозореца и се вгледа право в него. Докато влакът потегляше, Еверет вдигна ръка: Чао. Измъкнах ти се.

Добра се до Музея по естествена история десет минути преди края на работното време. Служителите от звеното „Музейно преживяване“ изръмжаха недоволно при вида на бутонките му по плочките на пода. Колет Харт го очакваше под динозавърския скелет. Тази седмица косата ѝ беше пурпурна.

— Добре ли си, Еверет?

Той ѝ показа слайдшоуто, което беше снимал от задната седалка на автобуса: реното, Скинар-в-Костюм, Русата Рокзвезда.

— Познати ли са ти?

— Доста е прекалила с грима в стил осемдесетте — каза Колет. — А той изглежда като статист в „Гранд Тефт Ауто“. Съжалявам, Еверет. Не. Никога досега не съм ги срещала.

Първия път когато Еверет Синг се бе запознал с Колет Харт, нещо в нея го бе ужасило. Слаба като клечка, висока като дърво, с метал по веждите и с боядисана в розово коса, превърната в скулптура от гел като на персонаж от някое аниме.

— Това на гърба ти да не би да е татуировка на череп и кости? — беше попитал.

Тя се наведе над него така, сякаш слизаше отнякъде много високо, плюс още малко заради огромните си ботуши с платформи, и прошепна в ухото му:

— Аз съм Кралицата на пиратите в Ийст Чийм. — И му намигна.

По онова време беше едва шестгодишен, на парти с барбекю за факултативния съвет, което Теджендра организираше в двора на дома им една лятна неделя. Намигването ги сприятели. Намигването му го увери, че отсега нататък всичко ще бъде наред. Колет Харт току-що се бе дипломирала. Осем летни барбекюта по-късно работеше в изследователския екип на Теджендра. Металът по лицето и ботушите ѝ се появяваха в нощите за посещения из клубове, чиито имена звучаха на Еверет заплашително, а косата ѝ престана да променя цвета си не всяка седмица, а всеки месец, но черепът и костите все така си оставаха на кръста ѝ и тя завинаги щеше да си остане Кралицата на пиратите в отдела по квантова физика. Еверет ѝ беше изпратил текстово съобщение същата сутрин, докато крачеше по алеята в Гробищния парк „Абни“. Дойде П МакК — смяташе, че имам нещо. Помощ?

— Опитаха се да ме проследят дотук — обясни той. — Мисля, че ме причакваха пред училище, но не знаеха, че си тръгвам направо от съблекалните.

— Харесва ми употребата на думата „опитаха“ — каза Колет. В голямата централна зала отекна съобщение: След пет минути музеят, кафенето и магазините за сувенири затварят. Пет минути. — Е, така ли е?

— Кое?

— Имаш ли „нещо“?

Еверет дръпна ципа на раницата си, извади Доктор Квантум и стартира операционната система. Накара иконата Инфундибулум да се разгърне. Колет се наведе по-близо. Еверет чу как тя изруга под носа си:

— Затвори го, Еверет.

— Това искат, нали? Същото, което търсеше и Пол Маккейб. — Той изключи Доктор Квантум и го пъхна обратно в раницата.

— Да. — Никога дотогава не бе чувал тази интонация в гласа ѝ, страха в нея. — Не тук, Еверет. Да вървим.

Двамата се присъединиха към ленивите вълни от напускащи посетители и излязоха от музея. Щом се озоваха на открито, Колет запали цигара. Хората разтваряха чадъри, вдигаха яките си и се пръскаха приведено под дъжда.

— Гладен ли си? Да хапнем нещо. Обичаш ли суши? Знам едно местенце в западната част.

— „Я! Мама“ е в тази посока.

Ресторантът не беше зле. Беше придружавал Теджендра и Колет достатъчно пъти, че да научи добре правилата за добро суши: Правило 1: никакви конвейерни ленти. Изглеждат интересно, но човек никога не може да бъде сигурен колко дълго са били на въртележката малките пластмасови балончета. Правило 2: риба в уасаби/соя. Никога ориз.

— Малко е близичко до колегите ми от службата, Еверет.

По времето, когато успяха да спрат такси, вече бяха подгизнали от дъжда. Ресторантът се намираше на две крачки от Тотнъм Корт Роуд, малък, затоплен, управляван семейно, с уединени сепарета, където посетителите можеха да разговарят спокойно. Мениджърът накара Еверет да си събуе бутонките на вратата. Сега момчето седеше със скръстени крака на постелката татами и позволяваше на пластовете дрехи по него постепенно да изсъхват.

— Добре, дай да видя.

Еверет отвори приложението Инфундибулум и подаде Доктор Квантум на Колет. Сепарето беше тихо и слабо осветено и сиянието от подвижните воали светлина огряваха лицето ѝ.

— Е, разполагам ли с нещо?

— Разполагаш с повече от нещо. — Колет остави таблета на ниската маса. — Разполагаш с всичко.

Сушито им пристига. Беше добре оформено, оризът — лъскав, рибата — ярка и твърда. Добро суши. Еверет смеси соев и уасаби сос с клечките си. Котката манеки неко помахваше с лява лапа от нишата си в стената. Дясна — за да привлича пари, лява — за да привлича клиенти.

— Твоят баща, аз, Пол… всички сме част от дългосрочен, високобюджетен проект в търсене на експериментални доказателства за съществуването на паралелни вселени — каза Колет.

— Чувал съм всичко по този въпрос. — Еверет си гребна от соса с парченце морски костур.

— Не си чувал всичко, Еверет.

Еверет настръхна. Всеки, всеки, всеки се чувстваше в правото си да го информира какво мнение има за него. Ами мнението на Еверет?

— Татко ми обясни теорията. Мога да решавам уравненията за квантови полета по-добре и от учителя ни по физика. Всъщност според мен учителят ми дори не е чувал за уравнения за квантово поле.

— Зная, че можеш, Еверет. Вероятно можеш да решаваш тези уравнения по-добре и от мен, но не чу какво ти казах. Казах: експериментални доказателства.

— Опитен резултат?

— Физически резултат. Да. Разполагаш с него, в този таблет.

Еверет беше шаолински майстор с клечките за хранене. Можеше да яде с тях сурови морски водорасли, дори хлъзгава юфка. Той никога не изпускаше храната си. Сега я изпусна. Клечките се кръстосаха; малкият оризов цилиндър падна в чинията.

— Имаш на разположение телефонен указател на мултивселената. Не знаех, че баща ти му е дал име. Инфундибулум. Това са местонахожденията на познати паралелни вселени. Не на всички. Няма как да побереш на този компютър всички, които сме открили до този момент.

— Колко сте открили?

— Десет на осемдесета.

Еверет беше запознат с математическите означения. Приятелите му, които ги биваше с хардуера, бяха разширили вградената памет на Доктор Квантум до един терабайт. Това бяха десет на дванайсета степен байта информация. Като число, взето от царството на компютрите и информацията, се изписваше като единица с дванайсет нули. Хиляда милиарда. Число, което човек можеше някак да си помисли. Десет на осемдесета степен, или единица, следвана от осемдесет нули, беше число отвъд представимото. Нямаше да ти стигнат милионите милиарди трилиони. Еверет почувства празнота в стомаха си; главата му се замая; отново пропадаше в безкрайното разгръщане на Множеството на Манделброт. Големи, вълнуващи, ужасяващи числа.

— Баща ми е открил всичко това?

— Баща ти работи върху този проект от доста по-дълго, отколкото си мислиш.

Еверет помнеше онова лято. Изглеждаше толкова назад в миналото от разстоянието на тъмния, студен край на годината. Като друг свят. Училищните ваканции и университетските почивни дни съвпадаха относително добре. Споразумението на Теджендра с майка му означаваше, че Еверет можеше да прекарва по цели седмици в новия апартамент на баща си в Кентиш Таун. Вечерно време се разхождаха в парка Хампстед Хийт до района на Парламент Хил и оттам, сред любителите на хвърчила и тичащите за здраве, гледаха към Лондон и на Еверет се струваше, че Теджендра вижда друг свят, извънземен свят, изпаднал от друга вселена. Докато се разхождаха из потъналите в здрач улици, баща му не спираше да говори, а думите кипяха от него, търкаляха се една след друга. Говореше за други светове, толкова близки до теб, колкото въздухът в белите ти дробове, но по-далеч от най-далечната звезда. Светове, толкова подобни на този, че Теджендра и Еверет Синг вървяха през предградието Хайгейт само една идея по-различни по такъв начин, че в тази къща живееше Ръсел Бранд, а не Рики Жерве; някои светове пък — толкова противоположни, че животът, Земята, звездите, дори материята никога не се бяха формирали. Баща му говореше така убедително, че караше Еверет да се обръща, сигурен, че успява да чуе как друг Еверет шепне името му.

— Знаех — каза той. — Знаех.

— Неведнъж ми е казвал, че те смята за далеч по-талантлив от себе си — обясни Колет. — Налагаше се да го разработи; и сега виждаш резултата. Пред теб е, Еверет. Дал ти го е. Мултивселена на айпад. Проблемът е, че не знаем какво да правим с нея. Това са само така наречените графики на вълновите функции. Все едно да се опитваш да изследваш Лондон, но да разполагаш само с телефонния указател, само с имената, адресите на хората и телефонните им номера. Има семейство Синг на Роудинг Роуд №43 и семейство Синг на Ормонд Плейс, и семейство на Синг на Куин Елизабет Уей, но от указателя не можеш да кажеш къде се намират в Лондон — изток, запад, северно от реката, южно от реката, — за да стигнеш до тях. Разполагаш с домашните им адреси, но не знаеш как изглежда — дали е имение на футболист или западнало наркоманско сборище. Разбираш ли какво искам да кажа, Еверет?

— Сега сме семейство Брейдън, не Синг — отвърна Еверет. — Така казва мама.

— Не, не си.

— Аз не съм. Никога не съм бил и няма да бъда.

— Трябва да те черпя една бира, Еверет.

— „Кирин“ ми харесва повече от „Сапоро“.

— Шегувах се. Яж си сушито.

Той изяде нигирито. Оцетът в ориза беше в точната пропорция, зрънцата бяха закръглени, а консистенцията им идеална — нито твърде лепкава, нито рехава. Колет побутваше из чинията мариновия си джинджифил. Тя остави клечките за хранене в кръстосано положение.

— Еверет, баща ти споменавал ли е някога нещо, наречено Портал на Хайзенберг?

— Това е теоретичната точка, където паралелните вселени се докосват и водят една към друга. Като червеева дупка между световете.

— Ами ако не е теоретична?

Сервитьорът донесе малко чугунено котле и наля от него чай — горещ, чист и ароматен. Ресторантът, интериорът, сепарето, парещият чай най-после успяваха да напоят с топлина премръзналите кости на Еверет. Колет плъзна една флашка през масата.

— Господ да ми е на помощ, ако открият, че идва от мен. Ще ме заключат и ще изхвърлят ключа. Вземи това, Еверет. Изгледай всичко докрай. После ми се обади.

Еверет прибра флашката във вътрешния си джоб, близо до сърцето си. Закопча ципа на джоба, но имаше чувството, че всички могат да видят как флашката грее издайнически от вътрешността на плата. Пресуши остатъка от чая си, докато Колет плащаше сметката. Вкусът вече не му се струваше съвсем правилен. Златната котка манеки неко махаше с лапа нагоре и надолу, нагоре и надолу, докато Еверет стягаше връзките на футболните си обувки. Бутоните им го отведоха с чаткане към заплашителната нощ.