Беглец по равнините

2.

Полицейското управление миришеше. Бяха освежили интериора и миризмата на индустриална, силно устойчива алкидна боя бе проникнала навсякъде — от гишето на приемната до стаята за разпити. Еверет щеше да усеща тази миризма с дни. Главата му вече се замайваше от нея. Но пък можеше и да се дължи на лошото луминесцентно осветление, на прекалено горещия радиатор, на климатичната инсталация, изсушаваща смъртоносно въздуха, и на стола, който прерязваше свивките на коленете му и нарушаваше кръвообращението — краката му вече бяха започнали да изтръпват като набодени с хиляди иглички: всяко едно от десетината неща в един полицейски участък, за които работещите там и не помисляха, че могат да притеснят обикновените хора.

— Може ли малко вода?

— Разбира се, Еверет.

Имаше двама полицаи, мъж и жена. Жената беше полицейски семеен съветник и говореше само тя. Предполагаше се, че трябва да е приятелски настроена, съпричастна, незаплашителна. Еверет бе предположил, че може би е около трийсетте; малко пълничка, с прекалено силно изпъната изрусена коса, от което лицето ѝ изглеждаше голямо. Прилича на комик, играещ ролята на полицайка, помисли си той. Беше казала името си на Еверет, но не го биваше в запомнянето на имена. Лиа, Лиан, Лиона, нещо подобно. Полицаите не трябваше да се представят с малките си имена.

Мъжът, който си водеше бележки, беше пълна противоположност на Лиа-Лиан-Лиона. С хлътнали бузи и мустаци, каквито носеха из полицейските сериали от седемдесетте — онези, които Теджендра обичаше да гледа по канал „Дейв“. Изглеждаше уморен, сякаш нищо вече не можеше да го изненада истински, но се налага винаги да бъде готов за хипотетичния момент, когато светът ще го изправи пред нещо ново и трудно. Детектив-сержант Милиган — на Еверет му се беше понравило. На молбата му отговори Лиа-Лиан-Лиона, но Мустака Милиган беше станал да му донесе вода от хладилника в ъгъла на помещението.

— И така, Еверет, Институтът за съвременно изкуство? — От устата на Лиа-Лиан-Лиона последното прозвуча като най-извратеното, перверзно място, на което един баща можеше да заведе сина си; граничеше с насилие над деца.

— Идеята е на татко му — отговори майка му.

Първото нещо, което бе направил Еверет — да позвъни в полицията. Второто — да се обади у дома. В началото не му беше повярвала. Похитен, на „Мол“, в понеделник вечер, в час пик. Измисляше си, нали, търсеше внимание, такива неща не се случваха, не можеха да се случат. Не и на „Мол“. Не и десет дни преди Коледа.

— Мамо, видях как го отвличат.

После пък се беше държал злобно с нея. Зная, че ме обвиняваш заради баща си, Еверет. Той няма да се върне. Трябва да продължим някак. Сега семейството е най-важното, трябва да се грижим един за друг. Зная как се чувстваш. Не мислиш ли, че и аз имам чувства?

— Не. Мамо, чуй ме. Не става въпрос за чувства. Видях ги да го отвличат, на „Мол“, с голямо черно ауди. Заедно с планинския му бегач и всичко останало.

Още по-лошо стана, когато ѝ каза, че се намира в районното на Белгрейвия. От това изреченията ѝ станаха някак сковани. И кратки. И остри. По начина, както се получаваше, когато искаше да го накара да изпитва вина. Какъв срам. Нямаше ли поне някакво самоуважение в него? И той е като онези индийски момчета. Постоянно са из полицейските управления. Един Господ знаеше сега къде щяла да търси адвокат по това време на нощта. Може би Милош. Той винаги бил готов да услужи.

— Мамо. Мамо. Чуй ме. Нямам нужда от адвокат. Давам показания. Нищо повече. Но не могат да направят нищо, освен ако и ти не дойдеш.

Трябваха ѝ час и половина, за да допълзи от Стоуки, и още час мърморене за паркинга, таксата за шофиране в центъра и това, че се бе наложило да остави Виктъри-Роуз с мисис Синг. Онзи стар лешояд Аджит винаги пълнеше с глупавите си идеи главата на дъщеря ѝ. И цялото място вонеше на боя. Майка му го откри седнал на една пейка, зает да прехвърля Фейсбук на смартфона си, докато довършваше един Туикс от автомата за закуски. Дежурният сержант му беше донесъл кафе. Еверет си знаеше, че ще е ужасно и воднисто. Лора Синг седна до него и започна да говори много ниско и много бързо, защото, ако дежурният сержант я чуеше, щеше да умре от срам. Искаше от Еверет да знае, че тя не го обвинява за нищо. Изобщо. Типично за баща му. Типично — да вкара Еверет в беля и да изчезне нанякъде.

— Мамо…

— Мисис Синг?

— Брейдън. — Кога беше започнала да използва това име?

После семейният съветник Лиа-Лиан-Лиона се бе представила, след което ги поведе към вмирисаната стая за разпити из коридори, които изглеждаха така, сякаш бяха боядисани с пот.

— Посещаваме беседите в ИСИ — каза Еверет, като погледна Лиа-Лиан-Лиона право в очите. Беше сложил длани на масата. — Експериментална икономика, настъпването на сингулярността, нанотехнологията. Големите идеи. Има и лектори, печелили Нобеловата награда.

Очите на Лиа-Лиан-Лиона изгубиха фокус, но Еверет забеляза, че Мустака Милиган написа правилно „нанотехнология“ в бележките си.

— Добре, Еверет. Хубаво е, че все още имаш общи интереси с баща си. Мъжките отношения са хубаво нещо. С други думи, с баща ти трябваше да се срещнете пред ИСИ, след като свърши работа?

— Идваше откъм Импириъл Колидж.

— Учен е — обясни майката на Еверет. При всеки техен въпрос го изпреварваше, сякаш някой грешен или невнимателен отговор можеше да се превърне точно в уликата, необходима на полицията, за да извикат хората от социалните служби, които да ѝ отнемат Еверет и малката му сестра Виктъри-Роуз.

— Теоретичен физик — каза Еверет. Мустака Милиган повдигна вежда. Еверет винаги си беше мечтал да може да прави така.

— Какъв вид физика? — попита Мустака Милиган. Ноздрите на Лиа-Лиан-Лиона се разшириха. Тя задаваше въпросите тук.

— Квантова теория. Теорията на Еверет за многото светове. Хю Еверет. Той я е разработил. На него съм кръстен: Еверет Синг. Мултивселената, паралелните вселени, всички тези неща, нали разбирате? — Той видя, че Мустака Милиган е написал не-ядрен в бележника си точно до думата физик. — Какво означава това? — попита го той. — Не-ядрен?

Мустака Милиган придоби засрамен вид.

— Предполагам, знаеш каква е текущата ситуация по сигурността. Ако баща ти беше ядрен физик, можеше да е проблем.

— Искате да кажете, ако можеше да сглобява атомни бомби.

— Налага ни се да вземаме предвид всякакви заплахи.

— Но ако не сглобява атомни бомби, ако е просто квантов физик, тогава не е заплаха? Не е толкова важен.

— Еверет! — изсъска Лора.

Но Еверет беше ядосан и изморен от това, че не го приемаха сериозно. Без значение дали ставаше дума за участъка в Белгрейвия или за компютърния отдел на общинската академия „Борн Грийн“, винаги, винаги беше все едно и също. Да се подиграем на зубрача. Не се беше молил на никого да се стига дотук. Просто бе отишъл на лекция заедно с баща си. Еверет знаеше достатъчно за света, че да не очаква да има справедливост за всички, но поне от време на време светът можеше да му дава почивка.

— Знаете ли за какво е Теорията на многото светове? — попита той и се наведе през масата. Предишните посетители бяха драскали звезди, спирали, кубове и имената на футболни отбори по излющената ѝ пластмасова повърхност. — Всеки път когато се случи най-малкото, микроскопично нещо, вселената се разклонява. Съществува вселена там, където се е случило, и вселена тук, където не е. Всяка секунда, всяка милисекунда, всеки ден се появяват нови вселени, разклонени от ето тази. За всяко възможно събитие от историята съществува вселена, някъде там, точно до следващата. — Еверет вдигна пръст и прокара линия във въздуха. — Милиард вселени, създадени току-що. И това не е нещо, което някой просто си е измислил, а стройна физична теория. Същото, каквото означава и физиката като наука; реално, материално, действително. Звучи ли ви маловажно? На мен ми звучи като най-голямата новина в историята.

— Много интересно, Еверет. — На чашата за чай на Лиа-Лиан-Лиона имаше размазана щампа на дебеличка шарена котка, легнала по гръб, с лапички във въздуха. АЗ МОГА ИМА ЧАИ, казваше дебеличката котка.

— Еверет, не им губи времето. Не ги интересува — намеси се Лора. — Няма нищо общо.

— Е, имали са причина да го похитят — рече Еверет.

— Тъкмо това се опитваме да установим — каза Лиа-Лиан-Лиона. — Някой друг видя ли колата и тримата мъже?

Някой изключи електричеството в Еверет. Жената от полицията беше отпушила клапана на гнева му и цялата пара от него бе изпусната.

— Не — прошепна той.

— Не те чух, Еверет?

— Казах не.

Трябваше да разпита служителите на ИСИ, пристигащите за беседата, хората, извели кучетата си на разходка, тичащите за здраве маниаци. Видяхте ли, а, видяхте ли? Но не се замисляш за такива неща, когато в един момент баща ти е на колело, а в следващия са го вдигнали и хвърлили на задната седалка на голямо черно ауди.

— В телефона имам снимки — каза той. — Ето, ще ви ги покажа.

Няколко замахвания с пръст по екрана, и ги извика. Пип-тук, пип-там, и започнаха да изскачат една по една. Луди ъгли, размазани стопове. Освен ако човек не знаеше какво гледа, едва ли би разпознал в тях моментални снимки на похищение. Полицаите не изглеждаха впечатлени. Еверет спря на един ясен, фокусиран кадър, на който вътрешността на черната кола бе осветена за миг от насрещни фарове.

— Виждате ли това петънце жълто в средата на задния прозорец? Това е баща ми. — Еверет помести с пръст снимката до регистрационния номер на колата. После раздалечи пръсти, за да увеличи мястото. Тези малки камери на смартфоните имаха ужасна разделителна способност, но при най-високото увеличение все пак оставаше достатъчно детайл, че да бъдат прочетени буквите и цифрите. — Ето нещо, което можете да проверите.

— Можем да го пуснем за дигитална обработка — съгласи се детектив-сержант Милиган.

— Ще се наложи да задържим телефона ти — обади се Лиа-Лиан-Лиона. — Само за ден-два.

— Не искам да ви го давам.

— Еверет, позволи им да го вземат — каза Лора. — Просто им го дай и можем да си тръгваме. Един Господ знае какви ги е наприказвал Аджит досега на Виктъри-Роуз. — А на Лиа-Лиан-Лиона обясни като възрастен на възрастен: — Откровено казано, прекарва твърде много време из онези сайтове за конспиративни теории. Трябва да направите нещо по въпроса. Забранете ги.

— Ще ви дам картата с паметта — предложи Еверет. Той натисна с нокът миниатюрния чип в слота за външната памет, за да го накара да изскочи. — Снимките са на нея. — Еверет остави картата в средата на масата. Никой не посегна да я вземе. — Вярвате ми, нали?

— Аз ще се погрижа, Еверет — обеща Мустака Милиган. Той пусна чипа в една найлонова торбичка за веществени доказателства, която запечата.

— Има и няколко неща, които бихме искали да ви помолим да направите — каза Лиа-Лиан-Лиона. — Предпазни мерки. За всеки случай. Ако наистина искате да ни помогнете, не разгласявайте случилото се. Не разказвайте на никого. И никакви туитове или постове във Фейсбук. Ако някой се свърже с вас, независимо дали мистър Синг…

— Доктор Синг — прекъсна я Еверет.

— Щом казваш, Еверет. Дори да е самият доктор Синг или пък някой друг, свържете се с нас. Без значение какво ви казват. Ако е бил похитен заради откуп, винаги предупреждават да не се свързвате с полицията. Не постъпвайте така. Известете ни незабавно.

— Откуп? О, мили Боже. За какви ни мислят? — възкликна Лора. — Не сме богати. Две пенита не можем да съберем на едно място. Не можем да си позволим откуп.

— „Ако“ — обади се Еверет. — Казахте „ако“ е бил похитен заради откуп. Какви други видове отвличания има?

— Списък ли искаш? — попита Мустака Милиган. — Добре, ето ти списък. Но едно ще ти кажа. От това няма да ти стане по-леко. Съществува така нареченият вид отвличане с цел изнудване. Обикновено на роднина на банков чиновник, когото задържат, за да принудят управителя да отвори трезора и да извади от него парите. Има отвличания с цел размяна на заложници. И отвличания за добиране до специализирани познания — например на лекар, който да закърпи някой млад гангстер, ранен при престрелка между улични банди. Също и експресни отвличания. Хващат те и всеки ден те придружават до банкомата, за да изтеглят дневния ти лимит, докато не изпразнят сметката ти. Отвличанията, синко, са процъфтяващ бизнес. А ги има и хората, които просто се изпаряват. Няма ги. В графа „Изчезнали“. Най-много са такива, изчезналите. — Мустака Милиган вдигна химикалката си и погледна право в Еверет: — А сега, синко, ако искаш да ми дадеш показания, след това двамата с майка ти ще можете да се приберете у дома, а ние ще се заемем с издирването на татко ти.

Еверет се облегна в стола си и издиша изпаренията от боята.

— Добре. Слязох до центъра на Лондон след училище, за да се срещна с баща ми…