Беглец по равнините

4.

Как точно беше пропуснал известието от онлайн кутията си за съхранение на файлове ли: през това време опитваше да разпознае тихия глас на Пол Маккейб откъм входната врата. Така или иначе, отдавна не беше използвал кутията: откакто Арон Лий беше получил заплашително писмо от адвокатите на „Вайъком“, обмяната на файлове в училище беше затихнала. В този момент обаче в лентата с инструменти в долната част на екрана му бутонът подскачаше. Очакваше го пристигнал файл. Само едно докосване беше достатъчно за Еверет да се озове в кутията си, разположена на сървър в Исландия.

— Еверет! — Лора притежаваше способността да набляга на края на името му и да повишава тоналността, когато искаше да му даде да разбере, че е раздразнена. Еверет. — Гаси лампата. Утре си на училище.

— Добре, мамо.

Беше нищо работа да изключи светлината и да се гмурне под юргана, за да продължи да чете в сиянието на екрана. Напомняше му за времето, когато все още беше дете, с лице, огряно от дисплея, а юрганът се спускаше като палатка от обемистия му нетбук, обърнат странично, настроен на вертикален изглед, за да прилича на истинска книга, а Еверет гледаше повторения на Доктор Кой в iPlayer. В бурните зимни нощи винаги се чувстваше по-добре така, докато суграшицата удряше в стъклата, а водостокът тракаше от вятъра. Дълбоко под юргана съществуваше съвсем друг свят. Светът на Еверет.

Във файловата му кутия имаше една-единствена папка. Инфундибулум. Никаква друга информация за изпращача. Дата: 20:00 ч. същата вечер, по времето когато Еверет беше стоял лице в лице на масата с Лиа-Лиан-Лиона и Мустака Милиган в полицейския участък на Белгрейвия. Размер: трийсет гигабайта. Той отвори предпазливо папката, готов да побегне от нея, ако изскочи нещо с прекомерен апетит към изяждането на компютри. Вътре имаше друга папка с данни, един изпълнителен файл и бележка в обикновен текстов формат. Не приличаше на измама. Компютърните вируси обикновено опитваха да се представят за игра или софтуерен ъпдейт. Най-изобретателното, на което беше способен един вирус, бе да се представи за антивирусна програма. Това нещо просто си стоеше там — голям и очевиден изпълнителен файл. Еверет извика една доста умна програма, която беше изтъргувал от Аббас в училище. Програмата проследяваше IP адреси. Оттам можеше да идентифицира изпращача. Софтуерното решение на Аббас върна празен резултат. Адресът беше анонимизиран. Може би с нещо от сорта на iPredator, помисли си Еверет, шведски сайт, който криптираше IP адреси и ги опазваше от погледа на твърде любопитните. Започваше да става вълнуващо.

Не му хрумваше нищо повече. Еверет щракна бутона за изтегляне на файла. Нямаше опция за запазване или стартиране на програмата. Изпълнителният файл започна да се инсталира едновременно с изтеглянето. Екранът полудя от десетина зелени линии за прогреса на операцията, които се изпълваха мигновено, докато програмата се разопаковаше под формата на нови икони и менюта. Данните от файловата му кутия протичаха на пълния капацитет на безжичната връзка в дома им.

— Хей, хей… — каза Еверет, опитвайки да натисне бутоните за затваряне. Случваше се бързо, прекалено бързо дори за него. Приличаше на атака по всички фронтове срещу Доктор Квантум.

— Еверет? Още ли си на компютъра?

Не казвай нищо. Отричай до последно. Еверет полагаше усилие да настигне прехвърчащите инсталационни панели. За всеки, който успееше да улови, да притисне в ръба на екрана и затвори, се отваряше нов. После екранът потъмня.

— Не — прошепна Еверет, изпълнен с ужас, че е унищожил собствения си компютър.

Доктор Квантум премигна, след което се рестартира. На десктопа му имаше нова икона, най-отпред и в центъра. Едно-единствено бяло лале. Инфундибулум. Еверет издиша — продължителна, бавна въздишка.

— Но какво си ти? — попита безгласно той.

Почука иконата два пъти. Цветът на лале се разгърна в дигитални венчелистчета. Екранът се изпълни с подвижни, прозрачни воали от светлина, които се увиваха едни около други, сливаха се като бавно разбиващи се вълни, преминаваха през себе си, пръскаха призрачни сребристи пиксели. Всичко бе в движение и непрестанна промяна. Еверет едва успяваше да различи някоя шарка, преди флаговете от светлина да морфират в нещо непредсказуемо и ново. В ума му се мяркаха мисли за крила на водни кончета, зловещи медузи, прозрачни венчелистчета на цветя, облаците междузвезден газ от снимките на космическия телескоп „Хъбъл“, призраци на призраци. Имаше чувството, че вижда искрящите, премигващи завеси на Северното сияние в арктическа нощ. След това видя скалата — тънък като косъм кръст в центъра на екрана. Очертаваше три измерения: от ляво на дясно, от долу на горе, отпред назад. В периферията на прозореца се носеше малка палитра с инструменти. Еверет избра от нея лупата и увеличи картината по хоризонталната ос. При всяко ниво на увеличение изображенията си оставаха същите: воали светлина, като криле или ангели, или сияйните филизи на необхватни космически богове. Навътре и още навътре: все същото. Нямаше промяна в изгледа. Големи шарки, съставени от по-малки шарки, съставени от миниатюрни шарки. Воали светлина все по-надолу и по-надолу.

И преди го беше виждал. Още като дете. Беше седнал пред домашния им компютър и тъкмо бе отворил някаква програма, защото му беше харесала една дума: Матика. Звучеше като книга със заклинания или портал към магически свят. И тогава програмата бе отворила подобен портал, не към някакво мистично кралство, а към вечността. Еверет вече знаеше, че черният, подобен на бръмбар обект в центъра на екрана, със заобикалящите го сияние и потоци от бляскави цветове, приличащи на мълнии, се нарича Множество на Манделброт. Можеше да програмира такова — съвсем лесно. Беше забелязал, че мълниите от цветове, които излизаха насечено от различни точки на черното бръмбароподобно нещо, съдържаха малки черни петънца в себе си. Когато увеличи в зоната на едно от тези петънца, то се оказа още един малък, черен бръмбар, заедно с цветния му ореол и мълниите — те пък заедно с петънцата им, които, ако увеличеше и в тяхната зона, бяха с формата на черни бръмбари с ореоли и мълнии, и петънца, които се превръщаха в бръмбари със… Навътре и навътре, и навътре, и навътре. Същата вечер беше сънувал, че пищи. Пропадаше през тъмното око в центъра на Множеството на Манделброт, пропадаше през буря от мълнии в цветове и черни очи, които се превръщаха в съвсем нови множества на Манделброт, все по-нататък и все по-нататък.

— Колко надълбоко достига? — беше попитал баща си.

— До безкрая. Никога не свършва.

Това не беше Множество на Манделброт, макар че според Еверет беше възможно за основа да е използван същият онзи софтуер на име Матика, който Теджендра използваше, за да моделира теориите си за устройството на Вселената. Това беше…

— Инфундибулар2 — прошепна Еверет в светлината от екрана, под юргана, докато декемврийската буря налиташе и виеше в стрехите. Помнеше къде беше чувал тази дума.

Теджендра беше станал почитател на Доктор Кой на малко по-късен етап в живота си, едва след като се бе сдобил със собствен апартамент, без Лора непрекъснато да поклаща глава пред това детинско занимание. За подрастващи може би беше нормално, но за мъж… След съботния мач или след разходка нагоре по долината на река Ли Еверет и баща му сядаха и гледаха поредния епизод от сериала, докато последното им кулинарно изобретение еволюираше във фурната.

— Инфундибулар — беше казал Теджендра. — Онова нещо, онази полицейска кабинка. По-голяма отвътре, отколкото отвън. Математически е лесно да се направи нещо по-голямо отвътре, отколкото е отвън. Е, ако бяха подходили наистина умно към нещата, щяха да използват инфундибуларен модел, при който колкото по-навътре навлизаш, има толкова по-голямо пространство. В кутията би имало по-малка кутия, но вътрешността на тази кутия би била по-голяма от вътрешността на кутията, в която се съдържа, а във втората кутия би имало трета, още по-малка кутия, чиято вътрешност обаче е още по-голяма, и така нататък, все по-надолу, тъй че по времето, когато се добереш до центъра, кутията ще е по-малка от електрон, но вътрешността ѝ ще е по-голяма от цялата видима вселена.

Инфундибулум. Колкото по-навътре влизаш, толкова повече се разраства. Еверет не изпитваше никакво съмнение кой може да е оставил анонимната папка във файловата му кутия. Нито се съмняваше, че именно за това питаше Пол Маккейб точно преди да си тръгне. Беше опитал въпросът му да прозвучи небрежно, но съществуваше само една причина за посещението в дома им. Внезапно стомахът на Еверет се сви на топка от страх. Пол Маккейб знаеше за този Инфундибулум и смяташе, че е важен. Дали знаеше какво е? За Еверет беше просто набор от тайнствени математически модели, изпратени от баща му и предназначени единствено за очите на сина му. За Пол Маккейб беше достатъчно важен, че да шофира час и половина по шосе M25 и да го вмъкне небрежно в разговора. Да не би да нямаше достъп до него? Да не би Теджендра да не желаеше Маккейб да получи достъп до него? Нима Теджендра не можеше да се довери на собствения си началник-отдел? Еверет ли беше единственият, на когото Теджендра можеше да се довери?

Еверет щракна мълчаливите, въртеливи, хипнотични, призрачни форми, за да ги минимизира. Върна се във файловата кутия. Файлът беше качен в осем часа. Черното ауди бе откарало Теджендра в шест. Еверет беше сигурен, че който и да го бе отвлякъл, едва ли му бяха връчили лаптоп с думите: Извинете, но забравихме. Давайте, моля, качете в мрежата този почти неразбираем математически файл.

Спомни си, че имаше прикрепена бележка. Четири думи: само за теб, Еверет. Без име, без подпис, без поздрав или финални думи за сбогом. Само за теб, Еверет.

Мислите, теориите и подозренията заливаха Еверет като неудържим поток. Познаваше състоянието на ума си достатъчно добре — онези моменти, когато сякаш мислеше, без в действителност да мисли, когато идеите, асоциациите и възможностите изчезваха от него като невестулки, бягащи от развързан чувал. Обикновено се случваше, когато прочетеше някое изречение в книга или блог или когато реалният свят го изненадаше, в ритъма на потегляне-спиране-потегляне по време на задръстванията по протежение на Хай Стрийт в Стоук Нюингтън, в геометричните форми на скорците, налитащи на ята над блатото Хакни. Мислите му избухваха навън като фойерверки. Проумяваше нещо за начина, по който функционираше светът.

Теджендра трябваше да е задал автоматичен ъплоуд за файла. Но нямаше начин да е знаел предварително, че ще бъде отвлечен точно този ден. Трябваше да е нагласил часовника на мъртвеца. Ако не въвеждаш правилния код, вероятно по едно и също време всеки ден, папката на име Инфундибулум бива изпратена на адреса на Еверет. Не на адреса на Лора, нито на неговия приятел Вини, който можеше да му осигури билети за целия следващ сезон на стадион „Уайт Харт Лейн“, нито на когото и да е от колегите или студентите му в университета, нито дори на Колет. Нито на Пол Маккейб. На Еверет. Баща му трябваше да е подозирал, че нещо като случилото се може да се случи. Трябваше да е подозирал, че се намира в опасност. Опасност да бъде отвлечен, зачуди се Еверет, или нещо още по-лошо? Искаше му се мислите да престанат с препускането из главата му. Искаше му се да престанат да нашепват неща, които не желаеше да чува, да му показват неща, които не желаеше да си представя. Кога точно беше планирал всичко това баща му? Колко дълго бе живял в страх от хора, които го следят, от черни коли? Дали още отпреди двамата с Лора да се разделят? Еверет осъзна, че родителите имат навика да пазят тайни в тайните.

— Не ядрен — промърмори Еверет. — Не строи атомни бомби, така че не е важен. Сякаш много разбирате.

Спалнята му се струваше огромна и мрачна, и под обсада. Украсата от светещи стикове превръщаше якето му, окачено на вратата, в робот убиец от ада. За пръв път от дете Еверет почувства страх от тъмното. Очи във всеки ъгъл. Чудовища под леглото. Навън може би чакаше черен автомобил, в който отдалечено сканираха натискането на всеки виртуален бутон върху клавиатурата на Доктор Квантум. Сънят така и нямаше да дойде тази нощ. Еверет изчака, докато светлата черта под вратата за стаята на майка му изгасна, след което се изплъзна изпод завивките и тихо се спусна по стълбището. Беше запаметил мястото на всяка скърцаща дъска по шумните стъпала. Притискаше Доктор Квантум към гърдите си. Не можеше да го остави. Никога нямаше да го остави. Дори докато отваряше вратата на хладилника и тършуваше за нарязано сирене и кисело мляко за пиене, хвърляше око на таблета, оставен на кухненската маса. Притисна го към себе си и когато предизвика друг играч на дуел в „Модърн Уорфеър: Секретни операции“ в мрежата на „ЕксБокс Лайв“. Не успя да се концентрира. Реакциите му бяха забавени, сякаш играеше не Еверет, а татко му. Сритаха му задника няколко пъти поред, но не спираше да играе и играе, да умира и умира.

На сутринта Лора откри Еверет заспал на дивана. Игровата конзола бръмчеше тихо, коледната украса на елхата грееше ярко, а Доктор Квантум беше притиснат към бузата му.