Беглец по равнините

25.

Два въздушни кораба бяха изправени лице в лице на разстояние един друг от десет метра въздушно пространство, като поддържаха височина в хаотичното сърце на снежната буря с деликатни корекции в работата на витловите си двигатели. Десет метра, можеха да се целунат. Съоръженията за скачване бяха издадени. Макхинлит и бордовият инженер на Артър П се трудеха здраво в снежната вихрушка, за да ги съединят. От мястото си в хангара Еверет имаше чувството, че дългите вретеновидни мостици изглеждат налудничаво, като пеперудени хоботи. Макхинлит се зададе тичешком обратно към хангара. Даде знак с вдигнати палци на капитан Анастейзия. Капитанът вдигна яката си и взе интеркома.

— Мис Сикссмит, имате командването. Евърнес е ваш.

— Да, мадам… мамо… — На Еверет му се стори, че долавя сълзи в гласа на Сен.

Можеше и да е от радиовръзката. От плача на вятъра, изтръгващ ноти от подпорните греди, трупащ сняг по корпуса. Капитан Анастейзия бързо прекъсна връзката.

— Джентълмени, дайте им да разберат.

След което се обърна и тръгна решително по тънкия въздушен мостик, високо над разбиващите се вълни на Гудуин. Пешовете ѝ се развяваха зад нея. После снегът се хвърли още по-стръвно и Еверет я изгуби от поглед. На панела до шлюза засия още една светлина. Макхинлит щракна ключа с палец и оттегли въздушния мостик.

— Готови. — Макхинлит избута вратата на хангара и я застопори.

— Дръжте се — обяви Сен по интеркома. — Ще ни се разтресе малко.

Еверет полетя към изходния шлюз, когато Евърнес потрепери и се люшна надалеч от Артър П. Шарки и Макхинлит вече бяха на половината път надолу по спираловидното стълбище за товарния отсек. Еверет се усука около перилата, когато Сен завъртя кораба с помощта на остатъците от двигателите и контролните му повърхности. Товарният отсек се надигна към него; сетне Еверет беше успял да се спаси от падане. Шарки и Макхинлит вече крачеха през палубата. Според капитан Анастейзия можеха да проточат формалностите най-много до пет минути. Сен разполагаше точно с толкова време, за да разположи така Евърнес, че да могат да спуснат абордажната група. Еверет отново се олюля. Палубата се наклони. Ако изгубеше равновесие, можеше да се претърколи по цялата дължина на кораба и да се разбие в механизмите на кърмовото управление. Корабът потръпна. Сен беше стартирала другите два двигателя по десния борд, решила, че скоростта е по-важна от повредите заради вибрации. Еверет долови парещия мирис на озон от натоварените електрически системи под краката си. Успя да тръгне в четири различни посоки, докато достигаше до товарния шлюз през последните десетина метра. Шарки вече се беше въоръжил. Макхинлит подаде на Еверет десетина скоби за въже и нещо, което приличаше на пистолет, в чиято къса цев беше напъхана плюшена играчка.

— Това е ударник. Вече беше от опасния край на един от тези — обясни Макхинлит. — Боли доста гадно, нали? Но не пробива дупки в машинарията. Не е смъртоносен. — Той отметна настрани пешовете на шлифера на Шарки. Блеснаха дръжките на пушки. Макхинлит цъкна неодобрително. — А, и една от тези. — Той подаде на Еверет орнаментирана дръжка. Изкормвач. — Трябва да влезеш, за да излезеш. Нагоре за разрязване, надолу за спояване. — Макхинлит включи една портативна радиостанция: — Готови и преготови тук долу.

— Дай ми кодова фраза, за да знам, че си ти, когато трябва да ви взема — каза Сен. Шарки и Макхинлит се спогледаха.

— Тотнъм Хотспър — предложи Еверет.

— Намирам се над Артър П — осведоми ги момичето.

— Дръжте си задниците — обади се Макхинлит и натисна един контролен бутон.

Лебедките започнаха да вият. Солидната палуба под краката на Еверет се заклати. Отвори се цепнатина. Вътре нахлу бурно леден въздух. Пукнатината се разшири до открито небе. Виелицата фучеше и подмяташе спускащата се товарна платформа. Под тях се простираше заснеженият корпус на Артър П.

— „И ще извърша върху тях голямо въздаяние с яростни изобличения“ — каза Шарки, докато се спускаше през брулещия сняг. — „И когато извърша въздаянието Си върху тях, ще познаят, че Аз съм Господ.“

— Това съм го чувал — каза Еверет. — Криминале. Филм от моя свят. Самюъл Джаксън го казва точно преди да убие един човек.

Шарки се ухили. Докато гледаше развятата назад коса и искрицата в едното му око, Еверет беше готов да повярва на всяка мрачна история за него.

— Трийсет секунди — докладва Макхинлит в портативната радиостанция.

Еверет уви едната си ръка около въжето до себе си. Артър П беше толкова огромен, че корпусът му към носа и към кърмата се стопяваше в снежната белота. Горната част на кораба беше широка и леко закръглена, но заледеният сняг я правеше опасна. Ако човек стъпеше накриво тук, в следващия миг щеше да лети презглава право към морето долу. Асансьорната платформа се блъсна разтърсващо в обвивката на Артър П.

— Омитата се приземиха — рече Макхинлит. — Еверет, върви плътно след мен и гледай да не те фраснат по главата.

Макхинлит тръгна тежко по корпуса, превит почти на две срещу вятъра. Еверет хвърли поглед през рамо, за да види как товарната платформа се оттегля, а Евърнес се издига, обръща се и изчезва в сивотата.

— Я! — Макхинлит отвори с едно движение своя изкормвач и го заби дълбоко в обвивката на Артър П. Изряза бързо едно квадратно парче. Обели го и надникна вътре. — Да. Ще свърши работа. И не е много височко.

След което изчезна. На сто метра по-нататък по обшивката Шарки проряза друга дупка и също скочи във вътрешността на Артър П. За момент Еверет остана съвсем сам. Сетне се улови за ръба на дупката и се спусна в сумрака. Удари горната сервизна пътека, присви колене и се претърколи така, както го бяха учили по време на уроците по джудо. Макхинлит го повика с жест. Притичаха приклекнали до централното стълбище между огромните сфери на подемните клетки и започнаха да слизат предпазливо по спираловидните стъпала към централната пресечка. Еверет усети нещо под крака си. Месинговата плоча отбелязваше къде се намира центърът на тежестта, сърцето на Артър П. Макхинлит посочи през парапета. Малка фигурка в оранжев светлоотразителен гащеризон, патрулираща в товарния отсек. Еверет извади ударния пистолет.

— Прекалено е далеч — прошепна Макхинлит. — Куршумът е привързан за въже, така после можеш да си го прибереш. Икономично. Ето. — Той спусна две въжета. Еверет омота крак и китка в каишите.

— Какво ли прави сега капитанът? — попита той.

— Бие се — отвърна Макхинлит. — Онзи френски бокс е доста засукана работа, но не бих разчитал на него, ако искаш да оцелееш в събота вечер по Аргайл Стрийт. Значи сега… Не можем да управляваме въжетата оттук, така че сме на свободно падане. На инерционна макара са, няма да е чак толкова зле. На едно. Две. Три.

Двамата скочиха през парапета. Еверет усети как за момент олеква от бързото падане; после инерционната макара захапа въжето и го спусна плавно през кухата като пещера вътрешност на Артър П. Подготви се за сблъсъка в пода и се приземи меко и уверено като котка. Само две стъпки по-късно бе намерил укритие между контейнерите. Макхинлит се бе скрил зад контейнера срещу него. Даде знак на Еверет да се размърда. Прокраднаха се до пазача, контейнер по контейнер.

Прикривай ме, оформи устата на Макхинлит, след което се приближи достатъчно зад мъжа, вече в обхвата на ударния пистолет.

Откъм предната секция на кораба се чуха два изстрела. Отекнаха в мачтите и подпорите на Артър П. Пазачът се огледа стреснато. Видя Макхинлит и едновременно с това стреля в него. Ударната торбичка удари Макхинлит в стомаха и го запрати в стената на контейнера. Пазачът пристъпи, за да обездвижи жертвата си. Еверет излезе от укритието си, насочи хоботчето на цевта към него и натисна спусъка. Торбичката блъсна мъжа право в лицето. Еверет се стрелна и бързо го завърза за един парапет с въжетата. Отиде при Макхинлит, който все още бе облегнат с изкаран въздух на контейнера.

— Добре ли си?

— Не, не съм добре, по дяволите. — Той опита да седне по-изправено и оголи зъби от болката. — Ах, клетият аз. Ребрата ми… Гледай сега, Еверет, Шарки е решил да изгърми мястото, все едно сме на възстановка на Битката при Бул Рън. Трябва да го направиш, човече. Трябва да довършиш работата. Саботирай Артър П.

— Как да го направя? Не зная по какъв начин…

Но още в същия момент, докато оглеждаше акумулаторните батерии под себе си, товарните контейнери около себе си, пътеките и газовите клетки над тях, вече знаеше. Всичко започваше от един вилен повдигач. Еверет бе наблюдавал Шарки по време на товарните работи на Евърнес и знаеше как да удари ключалките, за да освободи контейнерите на Артър П от палубата. Първо: повдигача. Най-лесно беше да се започне от него — беше машина, създадена за работа на кораб, следователно запалването не беше подсигурено със секретен ключ. Машината беше забавна и лесна за управление. Еверет даде на заден, за да има по-добра засилка.

— Какво, в името на сладката болка, си намислил, младежо? — извика Макхинлит, като с мъка се изправяше на крака.

Еверет се заби в един контейнер. Даде на заден и отново се заби в него. Още няколко сантиметра. Отново и отново, и отново; всеки път — по няколко сантиметра. Няколко сантиметра бяха всичко, от което се нуждаеше. Няколко сантиметра щяха да сложат началото. Останалото щеше да свърши физиката. Матросът на Артър П се бе възстановил и сега се хвърли към повдигача и Еверет. Въжето, с което го беше завързал, се изпъна и спря устрема му. Мъжът посегна към радиостанцията си. Макхинлит насочи ударния си пистолет към него.

— Дръж се прилично.

Но Еверет вече бе приключил долу на товарната палуба. Той се завърза за едно въже и го дръпна, за да задейства инерционната макара. Високо горе при покрива на Артър П пружините от умен метал се изкривиха и заеха алтернативни форми. Еверет почувства как нещо го сграбчва и издига във въздуха. Прелетя като куршум към централния гръбнак. Чу как Макхинлит се провиква далеч отдолу сред разместените контейнери:

— Дано си измислил нещо гениално, мистър Синг.

Усет за точния момент. Вратарски усет. Еверет скочи от въжето в момента, в който го изтегляше покрай горната пътека, и се приземи върху въглеродната мрежа толкова чисто, сякаш беше уловил външен фалц, прицелен в горния десен ъгъл на мрежата. Мрежа. Всичко опираше до мрежите. Мрежи и контейнери, и онзи малък месингов медал в центъра на тежестта.

Още изстрели, вече равни, бързи и по-близки до мястото, където беше оставил Макхинлит. Трябваше да вземе със себе си портативната радиостанция. Нямаше време за това. Отвори си очите. Измисли начин. Мисли в три и повече измерения. Гледай. Там. Третата газова клетка горе, броена от центъра на тежестта. Еверет се покатери на перилата, скочи и се улови с две ръце за поддържащата мрежа. Уви лявата си ръка в плетката и освободи изкормвача. Нагоре за разрязване. Въглеродните нанофибри бяха въглеродни нанофибри, без значение дали се използваха за корабната обвивка или за мрежите на газовите клетки. Пъхна острието и с едно движение направи еднометров разрез в мрежата. Газовата клетка — толкова голяма спрямо него, че в сравнение с нея беше като муха върху футболна топка, изскърца и се помести. Еверет пропълзя като рак през мрежата и направи друг разрез след себе си. Отново пропълзя през мрежата, отново направи разрез, отново и отново. Газовата клетка започваше да упражнява натиск върху отслабените зони на мрежата. Разрязване и отново разрязване. Клетката се издуваше през разцепеното място. Още няколко замахвания с ножа… Мрежата от нанофибри беше здрав материал, но налягането, което оказваше газовата клетка, беше колосално. Мрежата се скъса със звук, който наподобяваше канонада. Еверет увисна, като буквално се бореше за живота си, докато тя се обелваше от газовата клетка. Увисна на разпокъсаните ѝ остатъци на трийсет метра над товарната палуба. Газовата клетка се измъкна от ограничителното пространство и си намери ново местенце, напъхана между двете предни газови клетки. Изместването беше само на няколко метра, но беше достатъчно. Центърът на тежестта се бе променил. Носът на Артър П започна да се насочва нагоре. Беше само с градус-два, но бе повече от необходимото, за да накара внимателно позиционирания от Еверет товарен контейнер да се плъзне. Блъсна се право в следващия контейнер, който момчето бе освободило от обезопасяващите ключалки и така и той започна да се пързаля. Контейнер се блъскаше в контейнер. Еверет наблюдаваше бавната лавина от паяжината си най-горе. Матросът, завързан на каишка за перилата, бе зяпнал изумено, докато контейнерите се пързаляха покрай него. Колкото по-надалеч се плъзгаха, толкова повече се накланяше носът на Артър П и толкова повече се разбалансираше.

Еверет почувства как мрежата се люшна силно. Улови се по-здраво. Погледна нагоре. Макхинлит беше на горната пътека и теглеше към себе си разкъсаните парчета. Усмивката му бе широка и ослепителна.

— Невестулка такава! — извика той. — Невестулка такава!

Еверет реши да го приеме за комплимент. Макхинлит го издърпа до точката, където и сам можеше да се улови за перилата и да се покатери на пътеката. Светът се наклони.

— Как са ребрата? — попита момчето.

— Ще оцелея.

— Следващите две? — каза Еверет. Макхинлит кимна и извади ножа си, чието острие лъсна. — Ти надясно, аз наляво.

Еверет пропълзя под освободената газова клетка — беше се вклинила през пътеката — и започна да се катери с две ръце и нож между зъбите по мрежата на следващата клетка по посока на носа. Хвърли поглед и видя как Макхинлит заби дълбоко ножа си в мрежата и се плъзна надолу по газовата клетка, оставяйки огромен разрез след себе си. Артър П простена, когато мрежата се скъса звучно и газовата клетка изскочи на свобода. Еверет направи същото. Огромният въздушен кораб се наклони неконтролируемо. Някъде отдолу се разнесе писъкът на стържещ метал и поредица от шумни удари, когато ключалките започнаха да се късат, а наблъсканите контейнери най-после тръгнаха да се пързалят едновременно, за да се присъединят към останалите по посока на кърмата.

— Когато тръгнат и те — изкрещя Макхинлит.

Артър П бе увиснал под ъгъл от трийсет градуса, с опашката надолу. Еверет се люлееше, заловен за мрежа на петдесет метра височина. Изтегли се до пътеката, която вече приличаше повече на стълба.

— Още две — каза той.

Макхинлит кимна. Изкатериха пътеката, като използваха парапета вместо стъпала. Всеки мускул в раменете, ръцете и дланите на Еверет пищеше от болка. Увисваше. Катереше се. Прерязваше. Това бе единственото, което можеше да стори. Да признае болката, да се отпусне, се равняваше на дълго падане до острата стомана на контейнерите някъде долу. Но болката бе истинска; никога дотогава не бе познавал такава болка. С последни сили прокара ножа през поредната мрежа. Заради натрупаното напрежение на три газови клетки мрежата поддаде. Мрежата поддаде, при което Еверет се озова в края на три свободни метра от дължината ѝ. Залюля се през вътрешността на Артър П. Пътеката и безопасността бяха далеч. Опита да се люшне, но вече нямаше сили. Не можеше да се задържи. Трябваше да се задържи. А с всяка изминала секунда Артър П приближаваше наклон от деветдесет градуса. Четирийсет и пет градуса, шейсет градуса. Осемдесет градуса…

— Пресвети Боже — изкрещя Макхинлит, увиснал по-нагоре по пътеката.

В гласа му имаше чисто благоговение. Артър П беше във вертикално положение. Натрупаните контейнери най-после се изсипаха с бумтящ, трещящ стоманен рев. Забиха се в машините, които осигуряваха управлението на кораба, като разкъсваха пътеки и скелета, като отскачаха от оребряване и пилони.

— Макхинлит — извика Еверет. — Не мога да…

В този момент между вклинените газови клетки над тях се спусна една фигура, човек на алпинистко въже с развети поли и наперена шапка на главата.

— „Из дълбочините виках към Тебе, Господи, защото Господ е милостта, и у Него е пълното изкупление“ — изкрещя Шарки. Той се спусна на равнището на Еверет, сграбчи с юмрук мрежата и започна да се люлее. — Дръжте се с всяка жилка на съществуванието си, сър. — С всяко залюляване Шарки приближаваше все повече Еверет до пътеката. — Сега! — Еверет освободи ръка и се улови за парапета. — Слепи краищата, слепи краищата — нареди Шарки.

Еверет разбра моментално. Той заметна около парапета висящия край на мрежата, плъзна острието на изкормвача и с последните си останали сили запечата клупа около себе си. Подсигурен, привързан към пътеката, превърната във вертикална стълба. Макхинлит бе слязъл и сега му протягаше ръка. Докато я поемаше, ножът се изплъзна от пръстите му. Проследи как инструментът полетя въртеливо надолу, към дъното на огромната вертикална шахта, в която се бе преобразил Артър П.

— Впечатлен съм, Еверет Синг — рече Макхинлит. — Добре подреди малкото им корабче.

— Видя ли капитана? — Еверет се обърна към Шарки.

— И сама може да се погрижи за себе си.

Шарки освободи спирачката и се спусна плавно до пресечката, която вече бе обърната под ъгъл от деветдесет градуса.

— И това е билетът ни за заминаване — обяви Макхинлит. — Хайде, миличък, надолу и навън.

Слязоха по парапета. Спускането беше лесно, но мускулите на Еверет трепереха от напрежение и преумора. Все още не беше в безопасност. Крак след крак, ръка след ръка. Не поглеждай надолу, беше казала Сен, Кралицата на покривите в стария Хакни. Той погледна настрани, към преобърнатия свят на Артър П. Шарки ги чакаше долу на пресечката. Макхинлит извади радиостанцията.

— Евърнес, Евърнес. Приключихме с работата.

— Фантабулоза — чу се гласът на Сен през смущенията. — Човече, трябваше да го видите.

— Видяхме достатъчно — каза Макхинлит. — Дължиш голяма благодарност на младия мистър Синг. Готови сме да ни вземеш, галерията на левия борд. — Той подаде радиостанцията на Еверет.

— Тотнъм Хотспър — рече Еверет.

Придвижиха се бавно, но неотклонно по пресечката, като стъпваха внимателно от стъпало на стъпало и се държаха за скобите над главите си — маймунска походка над пропастта към разбитата кърмова секция долу. Макхинлит отвори шлюза. Вятърът нахлу вътре с рев и заслепи Еверет със сняг и студ. Галерията бе обърната странично и пролуката между корпуса и далечните перила бе достатъчна, за да го изпълни със страх. След това обаче снежната завеса се раздели и от нея се появи Евърнес, право пред тях. Еверет виждаше Сен в осветената лента на контролната зала. Ръцете ѝ докосваха леко ръчките за управление и караха кораба да танцува на повредените си витлови двигатели. Още по-близо. Еверет се бе заловил здраво, заслепен от снега, блъскан от вятъра, треперещ от болка и умора. Зад него преобърнатото туловище на Артър П се издигаше като кулата на мрачен господар. Сен завъртя гнездата на двигателите и внимателно спусна кораба, докато носът му се изравни с галерията. Носовият шлюз се разтвори; мостикът се разгъна; достигна почти на метър от галерията. Не повече. Значи два скока — един до перилата, а после още един, през откритото небе и на мостика.

— Хайде, Еверет — каза Макхинлит. — Лесна работа, виждаш ли? — Той премина от шлюза до парапета на галерията, а оттам и на мостика. Подкани Еверет с ръка.

— „Но ония, които чакат Господа, ще подновят силата си, ще се издигат с крила като орли. Ще тичат и няма да се уморят, ще ходят и няма да ослабнат“ — каза Шарки.

Еверет скочи. Улови се за парапета, затаи дъх, събра кураж. Беше се сражавал със семейство Бромли и бе победил. Беше унищожил флагмана им. Беше прекрачил вселените. Метър въздух си беше точно това: въздух. Прехвърли се през ръба на перилата, зае позиция и скочи. Приземи се ловко като котка на рампата. Двайсет стъпки по-късно вече се намираше в камерата за скачване. Когато най-после се озова на капитанския мостик, Сен изтегляше Евърнес от авариралия въздушен кораб на семейство Бромли.

— Капитанът.

— Ани е добре — каза Сен. Кимна към прозореца.

Артър П стоеше изправен вертикално във въздуха, окончателно изваден от равновесие, висок като небостъргач. Рампата му за скачване бе издадена от носа като радиоантена. И по тази мачта се катереше нечия фигура, фигура в жълто-кафяви бричове и ботуши, с бяла риза, която се изтегляше нагоре, блъскана от бурните ветрове и лед, все така неустрашима. Капитан Анастейзия Сикссмит видя как корабът ѝ се появява от зимната вихрушка и помаха.

— Макхинлит, отвори вратите на товарния отсек — каза Сен в интеркома.

— Слушам, мадам — дойде отговорът. Сен погледна Еверет.

— Чу ли това? Мадам. Бонару.

Капитан Анастейзия беше достигнала до върха на рампата за скачване. Стоеше изправена, опълчена на вятъра и зимата, с широко разперени ръце, за да посрещне с добре дошъл кораба си. А Сен го приближи толкова добре, така леко, внимателно и прецизно, че всичко, което остана на капитана, бе да пристъпи от рампата в товарния отсек.

— Капитан на борда! — изкомандва Шарки, когато капитан Анастейзия се появи на мостика. Беше издраскана, натъртена; бялата ѝ риза бе окървавена.

Сен едва не подскочи от радост.

— Мис Сикссмит, освобождавам ви от командването. Очаквайте заповедите ми. Мистър Макхинлит, погрижете се корабът ми отново да може да лети. Мистър Шарки, свържете се с Артър П. Информирайте командира му, че ще вземем кораба на буксир като законно придобита плячка. Семейство Бромли ми дължат едно палто.