Беглец по равнините

22.

В тихото електрическо такси Сен все още беше опиянена от приключението. В един момент лицето ѝ беше залепено за замъгления от кондензация прозорец, наблюдаваше уличното движение, влаковете, хората по улиците. В следващия шаваше нетърпеливо на седалката и бръмчеше от адреналин, поразяваше Еверет с въпрос след въпрос след въпрос след въпрос. Мислиш ли, че ни следят? Видя ли какво направих там? Не бях ли просто фантабулоза? Наистина ли смяташ, че татко ти е там вътре? Кога ще отидем да го измъкнем? Лесна работа беше.

Еверет дори не искаше да споменава онова, от което се страхуваше: че е било лесна работа, защото така са искали да бъде. Играта на враговете му — а все още не знаеше кои точно бяха те, нито каква е стратегията им — досега неизменно си оставаше желанието да го накарат да напъха Инфундибулума в ръцете им. Беше играл по правилата им на всяка стъпка. Сега дори го бяха накарали да мисли като тях.

Сен взе Доктор Квантум и обърна няколко пъти пластмасовата плоча в ръцете с фамилиарно, собственическо чувство, което накара Еверет да настръхне.

— В смисъл, че е просто карта, какво толкова специално има в това?

— Карта за всичко навсякъде. И е много повече от карта, това е телефонен указател. С нея можеш да програмираш Портала на Хайзенберг за всяка една точка във всяка от вселените, не просто до друг портал. Знаеш ли колко вселени има тук вътре?

— Много? — попита Сен. — Повече от трийсет?

— Десет, следвано от осемдесет нули. А сега помисли какво би могла да направиш, ако разполагаше с тази власт в ръцете си. За начало, ако можеше да скочиш до всяка точка във вселената, това включва и всяка точка в тази тук. Мога да набера номера и да изляза от портал на милиард светлинни години от Земята. Е, бих могъл, стига да разполагам с Инфундибулум, работещ на пълен капацитет, но този вариант е прекалено голям за моя компютър, може би дори за който и да е компютър. Искам да кажа: всяка точка, навсякъде, във всяка вселена…

Беше го пресметнал в уединението на личната си лати, късно вечерта, когато корабът беше заспал, а той бе измил чиниите и приборите, когато беше подредил всичко в корабната кухня и се люлееше в хамака си, осветен от сиянието на Доктор Квантум, чиито батерии се зареждаха сладко-сладко през адаптор, който Макхинлит бе сглобил с няколко изсумтявания и малко размахване на поялника и пистолета за лепило. Не можеше да е всичко. Веднъж Еверет бе пресметнал, че във вселената имаше десет на степен осемдесета атоми… в тази вселена… не, в онази вселена. Код за всеки атом. Това беше огромно количество информация; далеч повече, отколкото можеше да побере Доктор Квантум. Излегнат в хамака си, придърпал юргана до брадичка, вслушан в шумовете на големия въздушен кораб около себе си, Еверет набързо бе пресметнал наум. Не беше точна наука; беше наука на-гърба-на-пощенски-плик, наука за придобиване-на-представа-за-мащабите-на-въпроса. Да кажем, милиард вселени и код за всяка точка в радиус хиляда километра от портала на Хайзенберг в Импириъл Колидж. Всички британски острови, по-голямата част от континентална Европа, малко по-навътре в Атлантическия океан. Това все така си беше зашеметяващо количество пространство. Инфундибулумът, побран в Доктор Квантум, беше паспорт към трилион алтернативни Великобритании. Пълната версия на Инфундибулума, ако някога изобщо бъдеше построена машина, способна да го побере… умът на Еверет се завъртя и излезе извън малката му каюта, малко по-дълга и широка от собствения му хамак, към безкрайност от безкрайности.

— Това, което мога да направя, е да набера номера и да вляза в твоята лати на Евърнес. След това мога да извърша покушение върху живота ти и да изчезна обратно през портала, без никой да разбере кой го е извършил. Или може би няма да извърша покушение. Мога просто да те отвлека. Никой никога няма да разбере къде си изчезнала. Или просто мога да те заменя с твоя двойница от друга вселена, така че никой никога да не научи, че си изчезнала.

— Нее — каза Сен. — В смисъл друго аз? Нее.

— Мислиш ли? Десет на степен осемдесета се състои от много вселени. Почти сигурен е шансът да има друга Сен Сикссмит, някъде там. И онази Сен Сикссмит може и да не разсъждава като теб. Може да е богата и могъща, може да е бездомница. Може да има един куп причини да се превърне в теб.

Сен отново се размърда нетърпеливо. Адреналинът в нея догаряше и на негово място се настаняваше смразяващата представа, че е възможно да не си уникалната, фантабулоза личност, за каквато си се мислел. Еверет си спомни как се бе почувствал, когато проумя за пръв път — когато наистина го разбра, със сърцето, емоциите, способността си за емпатия — онова, което му обясняваше Теджендра. Милиарди копия на Еверет. Беше се почувствал така, сякаш земята бе изпаднала изпод краката му. Не си толкова специален. Беше се научил да живее с тази мисъл, като убеди сам себе си, че онези копия на Еверет бяха толкова далеч, толкова недостъпни, запечатани в собствените им вселени, че никога няма да научи нещо повече за тях, още по-малко да ги срещне. Нямаше как да се случи, нали?

Сен вдигна крака на кожената тапицерия на седалката в таксито и обгърна коленете си.

— Но може би аз съм една-единствена, Еверет Синг. Има толкова много светове, където има други ти, нали така? Но има и такива, където няма Еверет Синг. Има някой друг… много някои други. И може да има милиарди от тези някои други и може би няколко хиляди от някои съвсем други, и може би стотина съвсем, съвсем други, да кажем една шепа. И във всички тези светове трябва да има някои едни-единствени. Това съм аз. Знам го, чувствам го. Няма никой друг като мен. Аз съм специална.

Шумен удар. От капака на таксито отскочи стол. Сен полетя към шофьорската седалка, когато мъжът зад волана натисна спирачките с всички сили.

— Добре, край на пътуването — обяви шофьорът.

Еверет измъкна шилингите от раницата си, докато Сен излизаше от колата. Тя застина на място с ръце на кръста и зяпнала уста.

— Фантабулоза!

Улицата беше пълна с хора. Улицата беше пълна с мъже, наблъскани един до друг, обърнали незаинтересовано гръб на таксито, опитващи да надникнат през човека пред себе си. Цялото им внимание бе насочено към някакво важно събитие по-нататък по Меър Стрийт. От складовете и магазините се изливаха хора. Изоставяха повдигачи и ремаркета, товарачи и камиони и се стичаха от всички страни. Идваха на вълни от „Рицарите на вятъра“. По кръчмата не бе останал един непокътнат прозорец. Потрошени столове и маси лежаха сред счупени стъкла. Лесно беше да се разбере, че кавгата е започнала там, след което се бе изляла на улицата. Ръце размахваха крака и парчета от столове. Летяха бутилки и павета. Чуваше се един огромен рев без думи като на съботна футболна среща на „Уайт Харт Лейн“, стена от звук.

— Боой! — изкрещя Сен. — Хайде, Еверет Синг!

— Ей, ами капакът ми? — настоя шофьорът.

— Изпрати ми сметката — каза Сен, като му изпрати въздушна целувка, докато се завърташе на пети и се отправяше право към разправията.

— Всеки проклет път, когато откарам някого до квартал на ветровиците — изръмжа шофьорът, като даваше на заден и обръщаше таксито.

Еверет вече разпознаваше някаква дума в стената от гласове, масивно скандиране: Ринг, ринг, ринг!

— Какво става?

— Ринг — извика Сен. — Бой с юмруци. Свалят ръкавиците. Без правила. Бой, Еверет Синг. Хайде!

Еверет беше виждал бой, голям бой, уличен бой. Беше най-лесното нещо на света, в което можеш да се забъркаш. Просто бяха излезли от метростанция „Уестминстър“, за да си купят билети за новогодишното шоу на „Водна музика и фойерверки“, и без дори да подозират, той и баща му се бяха озовали в центъра на студентски протест. Десет хиляди разгневени души, които не отиваха никъде. Полицията прилагаше тази тактика, при която ограждаха всички на някое тясно място, притискаха ги с щитове и коне, викаха хеликоптерите да кръжат над главите им и държаха хората с часове. Наричаха техниката „Котловина“. Еверет знаеше за какво се използваха котлите. Хвърляш разни неща в тях и ги подгряваш, докато заврят. И студентите бяха кипнали. Някъде към площад „Парламент“ се бе надигнал рев; след това телата се люшнаха неудържимо към Еверет и Теджендра. Някъде ставаше нещо, но кой, къде? Еверет беше дезориентиран, изплашен, развълнуван, наясно, че ще се случи нещо голямо, но не успяваше да го види или да разбере колко е близо, дали всеки момент нямаше да ги залее. Ударите и блъскането по футболни мачове не му бяха непознати; тук обаче беше различно. Беше невероятно и ужасяващо. За момент бе зърнал полицейски светлоотразителни жилетки, черни щитове и черни брони; конен полицай на половин човешки бой на тълпата сред градушка от пръчки, отчупени от протестни плакати. Боевете бяха замрели, след като полицаите бяха заловили и извлекли размирниците, но двамата с Теджендра останаха блокирани там почти до десет вечерта, а след това ги освободиха едва след като полицаите провериха самоличността им, снимаха ги и ги заведоха в базата от данни. Това тук беше улична схватка в Хакни, не полиция и демонстранти, но Еверет подушваше същия взривоопасен дъх на неудържима опасност. Беше сурова, тревожна, плашеща, непредсказуема; стълпотворение: пожар, който можеше да се разгори за миг и да ги погълне. На площад „Парламент“ Еверет се беше научил да познава и да се бои от насилието, на което е способна тълпата, колко съблазнително и заразително можеше да бъде това насилие.

— Не, Сен. Не мога да поема риска Доктор Квантум да пострада.

Видя презрението, което се изписа на лицето ѝ. Сетне внезапно надигналият се рев на тълпата ѝ отвлече вниманието, когато пръстенът от тела се помести и раздели и от там политна един мъж. Беше здравеняк; дълга до раменете, черна, сплъстена от пот коса, разярено лице под дебелите вежди и големи бакенбарди: разярено от напрежение и синини. Лявото му око бе подуто и затворено; от всяко ъгълче на устата му течеше кръв. Ризата висеше на парцали около кръста му. Изглеждаше замаян, но готов за боя, хвърляше такива погледи на света, сякаш светът можеше да го нападне отвсякъде, но беше готов за това, юмруците му бяха стиснати като железни гюлета.

— Милият, пак ли са ти сритали задника, Сет Бромли? — извика Сен.

— Не го ядосвай — каза Еверет. — Прекалено е голям. Кой е Сет Бромли?

През тълпата си проправиха път група хора с твърди лица. Отведоха с тях изтощения мъж пред „Рицарите на вятъра“, изправиха единствения оцелял стол и го настаниха в него. От мъжа се издигаше пара.

— Кой е Сет Бромли? Най-големият женчо в Хакни! — извика жизнерадостно Сен към мъжагата. — Майка ти ли ти се скара, Сет Бромли? — Той вдигна поглед като ужилен и се вторачи зловещо с единственото си отворено око.

— Да не си посмяла да каляш майка ми с мръсната си уста, ситен корабен плъх! — изръмжа.

— Сет Бромли, Сет Бромли, големият женствен оми; прави само каквото му каже мами — припя Сен.

Еверет бе ставал свидетел на няколко пъти досега на вербалната агресия, на която беше способна Сен, но винаги се изненадваше. Имаше способността да нанася смъртоносни поражения по безпогрешен, насилствен начин, но той се питаше дали подигравките и мръсните ѝ стихчета бяха предварително измислени, за да ги изважда като ножове, когато се нуждаеше от оръжие, или беше като оса и жилеше инстинктивно.

Сет Бромли насочи пръст към нея:

— Не се бия с полони.

— И е така, защото тази полони ще те срита отзад, Сет Бромли.

— Но пък в твоя случай, малка мийзи фили такава… — Той се хвърли от стола с вдигнати юмруци.

Задната част на тълпата се обърна заинтригувано, след което се разтвори. Шарки излезе бавно от нея. Шапката му беше смачкана, а перото ѝ — пречупено и увиснало. Но изглеждаше жив и здрав.

— „Внимавайте да не презирате ни едно от тия малките“ — Обърна се той към Сет Бромли.

— Мога и сама да се грижа за себе си, Шарки — каза Сен.

— Така ли било, мис? Ако имахте и половината от умението да се пазите от неприятности като умението ви да си ги навличате, може би щях да съм склонен да ви повярвам. Хайде, да ви няма.

— Искам да видя. Пак е заради Макхинлит, нали?

— Мистър Макхинлит, за разлика от вас, малка дона, може да се грижи за себе си — обясни Шарки.

— А ти какво правеше тогава? — попита предизвикателно Сен. — Не ти прилича да стоиш наоколо със скръстени ръце, когато са засегнали честта на капитана.

— А каква чест би било за мен, ако очарователните черти на капитанската дъщеря бъдат поразместени от някой като Бромли? — възрази Шарки, но Еверет виждаше, че Сен е отбелязала точка и че мъжът няма търпение отново да се върне към боя. — Да се разберем така. Намери си някое безопасно местенце, наблюдавай и не казвай нищо на никого и тогава и аз няма кажа нищо на никого.

Сен се ръкува тържествено с него.

— Дадено. — Същата тази ръка улови Еверет и тичешком го поведе до стъпалата на един товарач на контейнери.

Докато се катереха по кабинката на подемния кран отзад, Еверет видя как Шарки се втурва в тълпата, крещейки:

— За Дънди, Атланта и свети Пио! — и нададе боен вик, комбинация от скимтене и треперлив лисичи лай — най-нечовешкото нещо, което момчето беше чувало да излиза от човешко гърло.

— Пак този конфедеративен вик — каза Сен. — Все още не съм сигурна кой или какво е Дънди. Или е било.

От импровизирания си театрален балкон можеха да проследят всичко, което се случваше. Всеки мъж в Грейт Хакни Порт и някои от жените се бяха появили, за да гледат спектакъла. Бяха образували гънещ се, ревящ ринг от тела с дебелина от поне десет души. Празното пространство в центъра променяше непрестанно формата си, когато зрителите по периферията политаха назад или напред при отскачането и нападенията на мъжете в средата. Шумът беше невероятен. В центъра на виковете имаше трима мъже. Двама от тях бяха големи, тъмнокоси, излети по същия калъп като Сет Бромли. Движеха се бавно, тежко, кръжаха около третия. Това беше Макхинлит. Оранжевият му авиаторски работен гащеризон беше разкопчан до пъпа и завързан около кръста. Тялото му бе насинено и окървавено; в светлината на студената декемврийска вечер потта по него лъщеше, но в очите му гореше огън. И тези очи не преставаха да отскачат от единия Бромли на другия, от единия на другия, от единия на другия, докато в същото време и той отскачаше, танцуваше, избягваше, навеждаше се, плъзгаше се под замахванията им, отдръпваше се, за да не могат да го достигнат. Докато гледаше ту единия, ту другия, на устните му се виждаше възможно най-лудата широка усмивка.

— Хайде, копелета, не е честно, не е честно… Мога да ступам всеки от вас, но и двамата? Бийте се като мъже, безродни Бромли.

— Кои са тези? — попита Еверет.

— Албарн Бромли и Кийр Бромли — отговори Сен. — Бижу братчетата на Сет. По-млади и по-глупави. Не и Кайл. Той е детенцето в семейството. Това е неговият бой, но Кайл Красивий Бромли никога не би рискувал да излезе с потрошен ил от този ринг.

Двамата Бромли постигнаха мълчаливо съгласие и атакуваха Макхинлит. Той се гмурна с лекота под обединената им атака, изплува от другата страна на ринга и затанцува на място. Тълпата нададе радостен вик. Еверет стотици пъти беше водил такива битки. На неговия Екс Бокс, срещу Райън, в затоплената стая на Райън, не на паважа на Хакни Грейт Порт, в ледовития зимен въздух, но принципът беше същият. Класическият проблем на бързината срещу силата. Анализът на Еверет даваше преимуществото на бързината. Точно по този начин великият Али беше спечелил всичките си легендарни битки, още през 70-те години на миналия век, когато все още бяха смятали бокса за интересен. Не спирай да се движиш, пърхай като пеперуда, изморявай ги, поеми най-силния им удар, оцелей, а след това ги нападни. Едно, две, аут. Но братята Бромли бяха далеч по-едри от Макхинлит, а той изглеждаше не по-малко уморен от тях. И имаха числено превъзходство.

— Как се е забъркал Макхинлит в това?

— А, той трябва да го е започнал. Работата става грозна, когато обърне няколко питиета. Или когато не е обърнал, като се замисля. Сигурно ги е видял в „Рицаря“ и им е казал, че Ани по-скоро ще се омъжи за някое сухоземно, отколкото за Кайл Красивий Бромли.

— Капитан Анастейзия е сгодена?

— Поне Ма Бромли е с такова впечатление — отбеляза Сен. — Според нея работата вече е уредена. Кайл Бромли се жени за Анастейзия Сикссмит, като по този начин прибавя Евърнес — за който всички знаят, че е най-якият кораб в Хакни Грейт Порт — към семейната им флотилия. Възрадвайте се! Единственият проблем е…

— Че никой не е информирал за това капитан Анастейзия.

— Правилно, Еверет Синг. Е, казали са ѝ. Поискаха ѝ както се полага ръката и така нататък. Чух отговора на Ани. Подозирам, че Ма Бромли е чула отговора на Ани чак от двайсет и втори пилон. Тези Бромли се мислят за аристокрацията на Хакни и че никой не може да им каже „не“. Обидно е. „Благородството задължава“ и прочее. Обидиш ли Кайл, обиждаш тях.

Кокалчетата на Сен побеляха около парапета, когато Макхинлит попадна в лукавия капан на няколко близки удара в ребрата. Той рухна на едно коляно със сгърчено лице и изкаран въздух. Братята Бромли се ухилиха един на друг и го заградиха. Чак тогава Шарки си проправи насила път през публиката. Прекоси ринга с три крачки и с добре премерен ритник повали Албарн Бромли на земята. Едрият мъж изрева и се претърколи, за да открие, че гледа лицето на Шарки над дулото на пушка.

— „Лъковете на силните се строшиха; а немощните се препасаха със сила“ — каза Шарки. — Първа на Самуил6, глава втора, стих четвърти.

Той задържа Албарн Бромли на прицел, докато Макхинлит се изправяше, раздвижваше врат, изпукваше кокалчетата си, разкършваше рамене и заставаше в бойна стойка. Тълпата отново изрева. Кийр Бромли му налетя. Макхинлит блокира ъперкът, завъртя се и заби крак като тай боксьор право в ребрата на Кийр Бромли. Едрият мъж се олюля.

— Убий го, Мак, убий го! — изкрещя Сен.

Макхинлит се възползва от преимуществото си и започна да притиска Бромли, докато едрият мъж блокираше и отбягваше. Тълпата се местеше заедно с тях, удар след удар, ох след ах, нагоре по Меър Стрийт. Сен удари с юмрук по парапета. Чистата кръвожадност в нея се струваше чуждоземна и изпълнена с омраза на Еверет. Хакни Грейт Порт не беше място, където се живееше лесно, и правилата му се прилагаха бързо и безмилостно; начинът на живот на ветровиците беше по-непосредствен и изпълнен със страст от всичко, с което Еверет се бе сблъсквал в своя ограничен, загрижен, средностатистически Лондон, но момичетата не биваше да се опияняват от кръв. Физическото насилие не трябваше да им доставя удоволствие. Еверет отново се зачуди какво ли крие миналото на Сен. Когато я бе попитал, просто беше отбягнала въпроса, но момчето беше забелязало погледа ѝ при последното подмятане на Сет Бромли. Ако имаше начин да изтръгне белите му дробове, вече щеше да го е сторила.

— Пропускаме всичко! — Боят се беше преместил под сянката на въздушните кораби и вече нямаха пряка видимост от крана. Сен сграбчи ръката на Еверет и го свали от кулата. — Хайде!

— До гуша ми дойде от това „хайде“ — измърмори той. — Всеки постоянно ми повтаря „хайде“.

Все пак я последва. Сен откри ново място, откъдето да наблюдават отвисоко — скелето, което ограждаше митническия склад „Екесън и Муир“. Еверет усещаше как ръждивият метал скърца под него. Боят се премести нагоре по улицата, мелачка, търкаляща се плетеница от тела. И Макхинлит, и Кийр Бромли бяха насинени, залитаха, лъснали от кръв. Рингът на публиката ги подканяше да не спират, макар че противниците едва стояха на краката си, какво остава да си нанасят удари. Еверет усети как му се повдига. В това нямаше нищо благородно, нямаше никаква чест, просто двама души, които се унищожаваха един друг. Намерението да нанесеш вреда и яростта бяха единствените неща, които ги държаха изправени. Двамата излязоха от заслона на корпуса на Леонора Кристин и се озоваха под ясното нощно небе. Замахваха, препъваха се. Рингът се преливаше и местеше, отново се оформяше около тях. Беше ужасно.

— Престанете! — изкрещя Еверет. — Престанете!

Той беше учен. Не вярваше в магия. Ала още докато викът му се понасяше над главите на тълпата, изскочилият от нищото водопад повали Кийр Бромли и Макхинлит. Двамата се затъркаляха в неочаквания порой. После водната струя се обърна срещу публиката и започна да ги блъска и събаря, да ги пръска, както водата от маркуч измива умрели мухи от стъклото на кола. Кийр Бромли опита да се изправи на крака, но водната струя отново се обърна срещу него и го прикова към паважа. Боксовият мач се бе озовал под корпуса на Евърнес. Там, на окачената товарна платформа, стоеше капитан Анастейзия с превключвател в ръка и насочваше изхвърлянето на баласт върху тълпата. Тя премести една ръчка; струята от вода под високо налягане накара публиката да побегне.

— Хайде, да ви няма! — изкрещя капитан Анастейзия, без да спира да гони с водното оръдие изоставащите. — Какво ще си помислят приятелките, съпругите и партньорите ви? Не ви е срам, всичките. Хайде, отивайте си у дома. — Тя затвори клапата. От крана на корпуса на Евърнес продължи да капе вода:

— Мистър Бромли, предайте на майка ви, че отговорът ми си остава същият. Няма да получите нито мен, нито Евърнес. Добра вечер, сър. Мистър Макхинлит, нито се нуждая, нито оценявам особено високо галантността ви. Опетнихте честта на този велик кораб. И, мистър Шарки, дори не си помисляйте, че не забелязах участието ви. Докладвайте на товарната платформа. Имате две минути да се приведете в подобаващ вид. Вие също, Сен и мистър Синг. Надниците ви ще бъдат орязани. Баластът не е безплатен, надявам се, че го разбирате.

Платформата докосна земята. Шарки плъзна пушките си обратно във вътрешността на шлифера. По някакъв начин бе останал сух от водата. Дори шапката му бе възвърнала уместната си форма и беше забол ново перо в нея. Кийр Бромли се повлече нататък подгизнало. Макхинлит обви с ръце измокреното си тяло. Горещината от битката го бе напуснала; над Хакни Грейт Порт се спускаше студена, ясна нощ. Мъжът трепереше неудържимо, но се усмихваше широко. Сен и Еверет се присъединиха последни към групата на металната платформа. Сен сръга леко с рамо Макхинлит. В отговор той ѝ намигна. Капитан Анастейзия натисна един бутон върху контролната кутия на платформата. Докато лебедката ги изтегляше нагоре към необятния търбух на въздушния кораб, капитан Анастейзия заповяда:

— Мистър Синг, частна вечеря в каютата ми, веднага щом намериш време.

Думите ѝ бяха строги, но Еверет долови усмивката в тях.