Беглец по равнините

14.

Финансови услуги „Невин“ се представляваше от съдържателя на заложната къща — Невин. Витрината на Ламбик Лейн беше фалшива фасада, изработена така, че да придава на фирмата повече грандиозен, отколкото съмнителен вид, какъвто всъщност беше случаят. Главният офис на Финансови услуги „Невин“ се намираше надолу по една мръсна уличка, осветена само от три неонови кръга — зелен, син и червен, — които пращяха и изпускаха тлъсти сини искри на паважа. Символът на лихваря беше същият като във всяка друга вселена. Витрината тук бе наслоена с години нечистотия. Редиците и редици от стелажи и рафтове с натрупани заложени вещи превръщаха почистването на вътрешната страна на стъклото в невъзможна задача. Еверет беше чувал за съдържатели на заложни къщи — имаше един дори в Стоуки, близо до Стамфорд Хил, но нито той, нито някой негов познат го бяха виждали. Оказваше се, че за да види такъв с очите си, трябва да посети паралелна вселена. Знаеше как действат — оставяш в залог ценна вещ и ако не изплатиш обратно заема плюс малка такса, съдържателят прибираше заложеното и го продаваше. Тук бяха вещите, които никой така и не си бе потърсил обратно. Устройства, които приличаха на радиа или на онези наистина стари марки „Сони“, на които се пускаха аудиокасети, с навития около тях кабел на слушалките. Неща като пишещи машини с малки кинескопи на мястото, където трябваше да се намира валякът, оборудвани с увеличителни лупи на шарнирна връзка. Медали, забодени на картонени листове. Скъпоценности: пръстени, огърлици, брошки от слонова кост и статуетки от черен кехлибар. Детски кукли. Декоративни лампи. Предмети, които изглеждаха като антикварна рядкост дори и за ограничените схващания на Еверет за този свят. Колекции от марки. Стари плочи. Малка емайлирана кутийка с рисунка на въздушен кораб, заобиколен от знамената на Британия и думите в златно: Фина марка: захаросани ментолови. Еверет стреснато установи, че между изоставените предмети го гледат две очи. Невин-Съдържателят-на-Заложна-Къща.

Когато момчето влезе, вратата издрънка.

Невин-Съдържателят-на-Заложна-Къща гледаше на древната си професия сериозно и носеше добре изгладен костюм с широки ревери в стила на този свят. На петлицата му беше забоден карамфил — малко поувехнал в този късен час. Еверет установи, че това бе вторият-човек-който-му-приличаше-на-пълен-мошеник, след Скинар-с-Шофьорска-Фуражка. Стените на магазина бяха натъпкани от пода до тавана с газови кутии, препълнени със забравени вещи, големи и малки. Електрически мотопеди до комикси. Препарирана мечка до миниатюрно бродирано сърце. Еверет усещаше как тежестта на нещастието препълва сърцето му. Невин нагласи лупата на окото си и се вгледа в донесеното от Еверет.

— Продаваш или залагаш?

Първоначалната идея беше да продаде пръстените за пари в брой. Да ги заложи, значеше, че все някой ден ще ги потърси, че ще ги пусне в плик и ще ги пъхне в пощенската кутия на мисис Спинети. Еверет не обичаше да мисли за себе си като за крадец, колкото и благородни подбуди да имаше.

— Бих искал да ги заложа.

— Четирийсет гвинеи4 за сватбената халка, десетка за годежния пръстен.

— Десет лири? Това тук са диаманти.

— Това тук е марказит.

Ако на годежния ѝ пръстен имаше нещо по-различно от диаманти, Анджела Спинети отдавна щеше да е развалила уговорката. Еверет взе пръстена, докосна стъкления плот с камъка и остави малка, двусантиметрова резка.

— Добре, умнико. Трийсет за лъскавия.

— Гвинеи.

Невин огледа Еверет от горе до долу, за момент сякаш бе на ръба да зададе въпрос, след което поклати глава и извади тефтера за квитанции.

— Прекалено съм милозлив, това ми е проблемът. Стандартни условия, трийсет и три процента годишна лихва, без наказателна лихва за първите шест седмици. Устройва ли те, синко? Подпиши тук и тук.

Писалката, с която се разписа, беше красива изработка, изцяло от метал. Разбира се, помисли си Еверет. Не е лесно да произвеждаш пластмаса от въглища. Никога досега не беше използвал писец. Драскаше и скърцаше върху хартията. Подписът му приличаше на паяк, претърпял автомобилна катастрофа. Невин откъсна квитанцията по пунктираната линия и я даде на момчето. После извади голям, сложно устроен портфейл, излъскан от десетилетията преминаване от задния джоб в ръката му и обратно. Невин го завъртя насам-натам, отвори различни отделения и секции. Накрая подреди като войници банкнотите и монетите върху плота. Искрите от дефектните неонови лампи огряваха помещението в кошмарно синьо. Еверет посегна към парите. Единият пръст на Невин се стрелна, бърз като змия, и издърпа една от монетите.

— Ще трябва да се погрижа да премахнат професионално драскотината, нали така?

На излизане Еверет хвърли поглед през рамо. Невин слагаше двата пръстена в стъклена кутия заедно с квитанцията.

Ще се върна за теб, колкото и вселени да ми се наложи да пресека.

Пари в джоба му. Работата не беше точно чиста, но можеше да ги гледа, без да мисли как мисис Спинети се главоболи за изгубените си пръстени. Сто пенса правеха една лира, също като у дома, но подобно на щатските пари, всички монети си имаха имена. Ако се водеше по американските парични единици, Еверет предполагаше, че един шилинг е равен на десет пенса, половин крона на двайсет и пет пенса, една крона — петдесет пенса. Един танер беше пет пенса, имаше и една рядка малка монета, която се казваше флорин и изглежда, вървеше по двайсет пенса парчето. Пари в джоба му. Нямаше да изкарат дълго там. А докато Еверет беше в заложната къща, улиците се бяха изпразнили. Внезапен порив на вятъра, примесен със суграшица, запрати търкалящи се вестници по тротоара. Суровото време на декември се вмъкваше под спортните дрехи на момчето. Навсякъде в мултивселената беше декември. Внезапно се почувства ужасяващо сам. Странник в чужд свят. Нищо тук не беше същото. Нищо. Не можеше да се върне. Не можеше внезапно да обяви край на играта, да изключи конзолата и да се върне обратно към чая и шоколадовите „ХобНобс“. Не можеше да измъкне телефона си, да се обади у дома, а колата да го вземе до половин час. Беше по-далеч от родния си свят, отколкото който и да е друг. Беше най-изгубеният човек в мултивселената. Не… и тогава, заедно с осъзнаването, през него премина вълна от разтърсваща надежда и едновременно с това — страх от онова, което трябваше да направи. Не беше сам. Не беше сам. Някъде там, някъде тук, в Тайрон Тауър, беше баща му. Но домът бе толкова надалеч и имаше толкова много за вършене, а той бе толкова уморен. Толкова уморен. Уморен във всяка своя клетка; уморен до самите си атоми. Единственият път към дома беше да не се отклонява от плана си докрай. А в плана му имаше толкова пропуски, толкова грешки, толкова възложени надежди на щастливата случайност. Беше безнадеждно. И все пак единственият план с някакви шансове за успех. Което обаче нямаше да се случи, ако замръзнеше до смърт, докато се опитва да поспи на прага на нечия врата, или ако полицията го арестуваше за скитничество. Само че една нощ, прекарана в някой от хотелите, които беше видял, с ярките им прозорци и фоайета, пълни с глъчката на великолепно облечени хора, които се събираха за коледните си празненства, забави и балове, щеше да ликвидира всичките му така трудно изкарани пари. Точно за такива подробности не беше помислил. За това, че имаше нужда от сън, а в този момент — и да се нахрани.

Някакъв влак се изтърколи и премина с рев над главата му. По цяла нощ ли се движеха? Можеше ли просто да си купи билет до следващата спирка и да се вози отново и отново, да се унесе в сън от тракането на релсите и блъскането на вагоните. У дома Еверет се беше возил на нощни влакове. Не очакваше да бъдат по-малко страшни и в този Лондон. Вдигна очи към меките силуети зад замъглените прозорци. Хората се прибираха вкъщи. Вкъщи, в Барнет и Ърлсфийлд, Хароу и Уийлдстън, Хакни и Стоук Нюингтън. Идеята го обзе така внезапно и непоклатимо, че беше болезнено. Иди там. Това е територия, която познаваш. Уличните имена може да са различни, но географията, през която са прокарани, е същата. Може да има Роудинг Роуд №43. Може в задния двор на №27 да има лятна къща, от която ще се получи зимна спалня за един междувселенски пътешественик. Може да има алея „Кучешка наслада“ и частни парцели в края ѝ, парцели с градински навеси, кресла и дивани и всички онези неща, които собствениците на частни имоти донасят, за да заприлича градината им на всекидневна. Ако пък няма нищо такова, може дори да има викторианско гробище с малък параклис в средата. Мъртвите не притесняваха Еверет. Спяха дълбоко и непробудно и никога не хъркаха. Премина още един влак, упътен към предградията. Еверет тръгна целенасочено през дъжда от меко сини искри, право към червения неонов знак с кръг и V на лондонските надземни железници. Вятърът на един друг Лондон въртеше около него вестници като литнали птици.