Беглец по равнините

16.

Еверет почувства как мекотата се размърда под него, обърна се и се усмихна от мисълта за това, че беше вятърът, който поместваше закотвения въздушен кораб. Той се изправи, разбуден като от електричество. Всеки негов нерв се бе пробудил едновременно. Намирам се на въздушен кораб!

Най-после си припомни. Беше се изкачил нагоре с въжето, право в отворения корем на кораба. Беше потресен от удивление. Опулен — това бе думата, която тя щеше да използва. Толкова по-голяма, зяпнала и оглупяла от удивление от потресен. Всичко във въздушния кораб беше от порядъка на необятно. Необятни товарни отделения. Още по-необятен скелет от арки и сводове, прободени на хиляди места от дупки, които прилепяха кожата на кораба към ребрата му. Но най-необятното от всичко — покривът от подемни клетки, минаващи през гръбнака му, двойна редица от пълни с газ сфери, всяка с размерите на жилищна сграда, привързани заедно с помощта на мрежи и паяжини от кабели и помръдващи, пулсиращи маркучи. Вътрешното пространство на въздушния кораб беше с размерите на катедрала, внушаващо катедралното усещане за височина, пространство и лекота. Не, това изобщо не го описваше добре. Беше по-лепкаво и физическо. Бял дроб. Беше във вътрешността на гигантски бял дроб.

Момичето — Сен, името ѝ беше Сен — се бе протегнало да го сграбчи за ластика на футболните шорти, след което го издърпа на палубата. Той успя да разплете ръката и крака си точно навреме. В състоянието на удивление, в което се намираше, като нищо можеше да се окаже завлечен високо горе сред газовите клетки.

— Полегни си тук, оми. — Сен бе показала на Еверет едно кътче, където се засичаха три товарни контейнера. — Понякога и аз си полягам тук. Искам да кажа, предполага се, че трябва да стоиш на пост, но понякога ти се приисква да дремнеш. Виждаш ли? — Натрупани и оплетени каиши и спаднали газови клетки. Сен подаде един наръч на Еверет. — Ще спиш в кош.

Тъканта на газовите клетки беше мека като течност, толкова гъвкава, че момчето си помисли, че би могла да изтече през пръстите му, лека като дъх. Когато я подръпна, изведнъж се втвърди, но после отново се отпусна и омекна.

— Какво е това нещо?

— Въглеродни нанотръби — каза Сен. — Всичко в Евърнес е от въглеродни нанотръби. Здрави като стомана, леки като желание.

— Ние нямаме нищо подобно — каза Еверет.

— Нещо, което нямаш, а, Еверет Синг? — Сен припна нататък. — Ще дойда да те взема сутринта. Тук си в безопасност, никой не знае за това място… но не се скитай наоколо. Изчакай да дойда.

Тя размърда пръсти за довиждане и изчезна. Еверет се излегна предпазливо на купчината. Беше дълбоко, податливо. Меко. Придърпа го около себе си като палто. Умората се стовари върху него като свлачище. Сънят започна да го дърпа надолу, но успя да се пребори да остане буден, за да увие Доктор Квантум в корабна коприна като муха в паяжина и да легне върху него. Не можеше да разчита, че Сен няма да се прокрадне през нощта и да направи втори опит. Защото компютърът беше бона. Еверет вдигна очи към огромните сфери на газовите клетки. Въздушен кораб. Намираше се на въздушен кораб. Въздушен кораб на друг свят. Паралелна вселена. Тази сутрин се бе събудил на една Земя. Вечерта щеше да заспи в друга. Моментната паника го скова, след което потъна презглава в здрав сън.

А сега беше буден и все още се намираше на въздушен кораб и на паралелна Земя. Утринната светлина превръщаше отворения шлюз в плувен басейн от светлина. Въздухът в отсека беше толкова студен, че виждаше дъха си. Еверет отново погледна нагоре към подемните клетки. Възхити се на ефикасния начин, по който бяха пакетирани в наличното пространство — което си беше класическа задача от математиката, — как оребряването на корабния скелет ги вземаше предвид, високо разположените пешеходни пътеки, мрежите за катерене и по-бързо придвижване, алпинистките въжета, които се люлееха от покритието на обшивката в горната част на корпуса, лебедките, монтирани на релси по тавана. Еверет подскочи от съскащия звук, който се разнесе, когато един клапан изпусна пара под налягане. От опорните мачти капеше обилна кондензация. Студът беше просто възмутителен. Но инженерната мисъл в конструкцията го изпълваше с уважение. Еверет притисна по-близо до себе си раницата с Доктор Квантум и последва любопитството си. Палубата под краката му бе от метална мрежа; под тях имаше цистерни за баласт и нещо, което наподобяваше акумулатори за тръбните витлови двигатели. Какъв странен свят, където да израснеш, помисли си Еверет. Странен свят в странния свят. Нищо не беше солидно; нищо не беше веществено; нищо не беше закотвено към земята. Плаващ свят, който се поместваше с всяко подухване на вятъра. Пред него имаше стълбище, водещо към главната пътека, която минаваше като гръбнак между редиците от газови клетки. Стъпалата изглеждаха крехки и чупливи като лед. Поеха с лекота тежестта на Еверет. Той подскочи няколко пъти върху тях. Дори не скръцнаха. Здрави като диамант. Щом се озова на пътеката горе, той погледна напред и назад по протежение на корабната ос. В едната посока мостик, в другата — кърма. Имаше ли спомен от снощи как е ориентиран корабът? Отиде при най-близката газова клетка. Издуваше се предизвикателно, обхваната от мрежата, която я свързваше с корабния скелет. Тъканта ѝ изглеждаше разширена и разтеглена като детски балон. Еверет я смушка с показалец. Тъканта поддаде. Натисна пръста си в клетката почти до последното кокалче. Тъканта се деформира плавно около него. Значи по този начин хората от този свят бяха решили инженерния проблем с деликатността и непригодността на материалите, обрекли на неуспех старите водородни цепелини от света на Еверет. Въглеродни нанотръби, гъвкави под слабо напрежение, твърди при внезапно натоварване. Време за експерименти. Той сви юмрук и засили ръка колкото можеше по-назад, за да удари тъканта.

— Именно, пробий го с лапа — каза един глас с най-разлетия глазгоуски акцент, който Еверет бе чувал. — Крадлив идлърски разбойнико.

Еверет се обърна и зърна нечия фигура. Оранжев гащеризон. Кавалерийска куртка. Лице: кафяво като собственото му. Предмети в ръцете на фигурата, насочени към него. Еверет чу слаб, кашлящ звук и нещо го удари право в лицето, нещо голямо, тъмно и тежко, и все пак меко като чорап, напълнен с кайма. Той се просна на пътеката.

Просна се и изгуби съзнание.

Жената го гледаше отгоре. Носеше мъжко — на мъж в този свят — палто, дълго до глезените, с изискано пристегната талия, ревери, бродирани с флорални мотиви от златисти нишки. Бяла риза с висока яка, кавалерийски бричове от светла кожа, напъхани в ботуши с множество катарами и каишки. Отначало на Еверет му се стори, че жената е плешива, но после видя, че косата ѝ е подстригана на няколко милиметра от скалпа. Лявото ѝ ухо беше продупчено от пиърсинги от горе до долу. Имаше пръстен на всеки пръст, включително и на двата палеца. Около двете китки — сребърни гривни. Кожата ѝ бе с най-тъмния цвят, а очите ѝ — по-големи от всеки други, които Еверет бе виждал, но не изглеждаха меки и доверчиви. Бяха широко отворени за всичко на този свят; не пропускаха нищо; виждаха и преценяваха всичко. Гледаха Еверет с презрение и почуда.

— Какво си имаме тук?

Еверет опита да се изправи в седнало положение. Отпусна се безволно на палубата. Всичко го болеше, чак до костите. Усещаше главата си така, все едно някой беше направил забивка с мозъка му във вътрешността на черепа. От доста високо. Застана с мъка на лакти. Едва фокусира Оранжевия Гащеризон, кацнал в горната част на стълбищния пасаж, прибрал колене към гърдите си.

— Ти ме застреля! В лицето!

— И пак бих го направил. — Акцентът бе изцяло глазгоуски; лицето — изцяло пенджабско.

Предметът, оставен на коленете на мъжа, приличаше на оръжие, което можеше да бъде открито във всеки град и във всяка култура.

— Значи Идлър вече изпраща деца да му вършат мръсната работа, а?

Еверет се претърколи болезнено, за да потърси източника на новия, американски глас. Бял мъж, синеок, с изсечено лице, с брада като Чичо Сам, която го правеше по-възрастен. Раирани панталони, жилетка от брокат върху риза, която бе закопчана с вратовръзка. Носеше дълъг шлифер с полунаметка. На главата му имаше широкопола шапка, в чиято лента закачливо бе забодено перо.

— Какво? Кой?

— Как се казваш, синко? — обади се жената. Двамата мъже, изглежда, изпитваха уважение към нея.

— Еверет — изпъшка Еверет. — Еверет Синг. А коя, по дяволите, си ти?

Широките очи на жената се разшириха още повече при тази дързост.

— Аз съм, по дяволите, Анастейзия Сикссмит и съм, по дяволите, господар и командир на този въздушен кораб, който се опитваше да саботираш.

— Не, чакайте, чакайте, чакайте, чакайте… не съм… не съм се опитвал да саботирам…

— Така ли било? Какво е това тогава? — Господарят командир му показа Доктор Квантум. — Някакъв вид експлозив, ако ми позволиш дързостта да предположа? Направен така, че да се пъхне под кондензаторите, за да не го забележи никой. — Тя му показа и смартфона: — И не ми казвай, че това не е дистанционното управление. — После прокара пръст през екрана. — Уу. Бона. Кажи ми следното: Как така Идлър е доверил целия този лъскав тек на идиот като теб? — Тя махна с ръка на всеки възможен отговор, който Еверет би могъл да ѝ даде. — Не, не се и опитвай. Няма да се навърташ достатъчно дълго наоколо, за да ме заинтересува. Мистър Шарки, мистър Макхинлит, неочакваният ни гост си тръгва още сега.

Индошотландецът се разгъна от наблюдателната си позиция и сграбчи дясното рамо на Еверет. Високият американец го улови за лявото. Изправиха грубо Еверет на крака.

— Сбогом, мистър Синг — каза капитан Анастейзия. — А, и след като няма да се нуждаете от тези, ще бъде срамота да ги прахосваме. — Тя подхвърли смартфона и Доктор Квантум в ръце и ги прибра на сигурно място в полите на палтото си.

— Не, недейте! — Еверет риташе с пръстите на краката си палубата, докато двамата мъже го влачеха по металната мрежа. Бореше се, но бяха големи и силни. Той пък беше извън строя. Беше сам. Завлякоха го до отворения шлюз и го тикнаха към откритото пространство през ръба. Еверет погледна през десетте метра, които го деляха от твърдата метална повърхност на товарния док. — Не можете да постъпите така!

— Според мен ще откриеш, че мога да правя каквото си пожелая на своя собствен кораб — каза капитан Сикссмит. — Или не разбра добре смисъла в онова „господар и командир“? Джентълмени…

Американецът и индошотландецът вдигнаха с лекота Еверет от пода.

— И едно… и две… — припя индошотландецът Макхинлит.

Нещо бяло и пърхащо се спусна от обширните, високи сводове на въздушния кораб, като не спираше да се върти и преобръща, и да блести, улавяйки утринната светлина, която се изливаше през отвора на трюма в пода. Американецът Шарки се протегна и сръчно улови нещото във въздуха. Карта. Бяла карта с шарки по нея. Карта таро „Евърнес“.

— Сен?

Завиха мотори. Сен се спусна като леден ангел от просторните кътчета на Евърнес, увиснала на едно въже.

— Пуснете го. Той е бона.

— О, така ли? — Капитан Анастейзия ѝ показа Доктор Квантум. — Значи знаеш какво прави това?

— Нещо като комптатор е — отвърна предизвикателно Сен.

Тя се люшна леко в края на въжето, докато върховете на ботушите ѝ оставаха на пет сантиметра от палубата. Капитан Анастейзия преобръщаше пластмасовия правоъгълник в ръце, като търсеше как да го задейства.

— Извинете, мадам. Мога да ви покажа как… — предложи Еверет.

Капитан Анастейзия кимна на американеца и индошотландеца, които позволиха на Еверет да си стъпи на краката, но останаха плътно до него, непосредствено до раменете му. Тя подаде компютъра на Еверет, предпазливо и погнусено, сякаш беше омазан с екскременти. Той откри труднозабележимия малък бутон за включване. След като началният екран оживя и индикира готовност, момчето притисна палец към биометричния панел. Капитан Анастейзия се наведе по-близо над екрана и се намръщи към десктопа. Ето тук всичко свършва или започва, помисли си Еверет. Тези хора могат да ми помогнат или ще ме изхвърлят. Трябва да ги накарам да ми помогнат. Но не мога да сторя нищо, освен да разкажа истината и нищо друго освен истината.

— Доста лъскав комптатор — отбеляза капитан Анастейзия.

— И е така — обади се Сен, — защото не е от нашия свят. Това е крос-равнинен тек.

Звучеше изключително доволна от себе си, но при думата „крос-равнинен“ американецът Шарки, Макхинлит индошотландецът и капитан Анастейзия направиха по крачка назад.

— Не съм заразен — каза Еверет.

— Не, не си. Но онова, с което идваш, е специален статус — отговори капитан Анастейзия. — И печалбата ни от този статус са неприятностите. Сен! Защо си довлякла този беглец по равнините тук? А вие, мистър Синг, защо се скитате сам-самичък из Хакни Грейт Порт без обичайния камион с придружители като шарпи, клоуни от Сигурността и един Господ знае какво още подире ви?

— Шарпи?

— „Като знае това, че законът не се налага за праведния, а за беззаконните и непокорните, за нечестивите и грешните, за неблагоговейните и скверните, за убийците на бащи и убийците на майки, за човекоубийците“ — каза Шарки американецът.

— Мистър Шарки, далеч не искам да подлагам на неуважение религията на когото и да било, но може би не е най-уместното време за Словото Му. Шарпи, мистър Синг. Полицията. Няма положение, което не може да не се влоши още повече, ако се появи и полицията. А това ме поставя в деликатна ситуация, защото е ясно като две и две, че проклетите му шарпи и специалните агенти по сигурността ще дойдат да те потърсят и… Е, тук в Града на ветровиците си имаме свои собствени обичаи. Шарпите, акцизният агент, съдебният пристав — живеем си добре и без тях. Но в същото време не мога просто така да изтърся ценен товар от кораба си. Сен, приготви на твоя гост някакво хапване за закуска.

Полите на палтото ѝ се развяха, когато тя се обърна, за да си тръгне.

— Капитан Сикссмит! — извика Еверет.

Тя спря, но не се обърна.

— Компютърът ми все още е у вас.

— Така е.

Капитан Анастейзия продължи да крачи нататък, а токовете на ботушите ѝ отекваха по палубата.

— Благодаря, мамо! — извика Сен.

Мамо? — беше думата на устата на Еверет, но капитан Анастейзия вдигна ръка, за да я оставят на мира.

— Не ми благодари, още не съм решила какво да правя. Но искам да поговоря в каютата си с мистър Синг. И, Сен, полей го с малко гореща вода и сапун. Момчетата тийнейджъри вонят, от хормоните е.