Беглец по равнините

12.

Изобщо не заболя. Това изненада Еверет. В представите му имаше физическо усещане за напускането на една вселена и пристигането в друга. Някаква вълна от агония, трансформация, която преминава през тялото ти, усукване на всяка негова частица, чувството, че те разглобяват до самите атоми, до самите суперструни, че те разпръскват до всяко кътче на мултивселената, а след това отново те събират цял. Може би поне леко прилошаване, дори неотложна необходимост да повърнеш. Нищо. Като да прекрачиш от една стая в друга. Изобщо не болеше. Онова, от което го заболя, и то доста, беше ударът в земята от другата страна.

Еверет се блъсна в З₃, и се блъсна здравата. Хората се разбягаха от хлапето, което се появи от нищото — откъде беше дошло, някой забеляза ли? — и се изпързаля по пода. Изправи се замаяно на крака. Нещо го пронизваше от лявата страна на гръдния кош. Нещо се беше разклатило там. Ребро. Не ребро. Порталът на Хайзенберг се бе затворил още докато ставаше. Разполагаше само с няколко мига, преди З₁₀ отново да отворят портала, за да го заловят. Бягай, скрий се. В коя посока? Къде можеше да отиде? Еверет се обърна и пристъпи през точката в пространството, където се беше отворил порталът. Реверсивна психология: ако преминеш в определена посока, най-естественото за тях е да допуснат, че ще продължиш да ходиш в същата посока. Върни се по стъпките си.

Глезенът го наболяваше. Но поне хората не го зяпаха. Много. Беше, трябваше да признае, облечен подозрително. Мъже в костюми с широки рамене и поли и подгъви на панталоните. Ризи — без вратовръзки: вместо това емайлирани брошки с различни геометрични форми на яката. Някои носеха набрани в кръста палта. Жените също отдаваха предпочитанията си на дългите палта, поръбени с кожа, пристегнати в кръста жакети, дълги тесни поли, достигащи до средата на прасеца. Модата при момичетата се въртеше около издължените жилетки с качулка върху клинове. Момчетата носеха войнишки куртки и шорти до коленете над дълги чорапи. Шапки. В тази вселена властваха шапките. Изискани филцови шапки с декоративни ленти за мъжете; жените бяха далеч по-придирчиви с малките си шапчици с воалетки и цветя, кацнали под всякакви опасни ъгли. Момичетата носеха качулки, момчетата — шалчета, което, даде си сметка Еверет, им придаваше наистина опасен вид. Туид и каре, рипс и плетка. Представителни обувки, изключително добре лъснати. В тази вселена доченият плат не беше изобретен. Еверет, в своите джинси, украсеното със светещи стикове яке „Норт Фейс“, с удобните си кецове с дебели подметки и раницата, изглеждаше като космонавт. Не космонавт — пътешественик, идващ от още по-далеч. Квантонавт.

Намираше се в друга вселена.

Залата се извиваше около централния гръбнак на билетните гишета и улеите, където носачите пускаха багажа. Хората подминаваха забързано Еверет, твърде заети със задълженията си, за да хвърлят повече от един поглед на странното хлапе. Един вик, едно детенце с протегнат пръст и втренчен поглед можеха да променят нещата. Само напред. Не спирай да ходиш. Постарай се да изглеждаш така, сякаш мястото ти е тук. Външната стена беше покрита с реклами за хотели, банки и курорти. Кинескопи с размерите на кола, окачени по тавана на равни интервали; обозначени с пристигащи и заминаващи. Нещо като терминал. Летище? Хората, които го подминаваха, имаха разтревожените изражения на самолетни пътници и носеха ръчни чанти, добре натъпкани ръчни чанти, и кожени куфарчета и сакове. Външната стена се отваряше към панорамен прозорец. Еверет спря, замаян от почуда. Напълно беше забравил за болката в гърдите. От центъра на извития прозорец излизаше двайсетметрова тръба от метал и стъкло. В края ѝ бе спрял на док въздушен кораб. Това беше огромният обект, който бе зърнал през Портала на Хайзенберг под порт Фолкстън. Дори и от височината, на която се намираше Еверет, корабът запълваше небето. В горната част на носовия конус имаше стилизиран герб с лъвове, еднорози и щитове. В долната беше изписано Британски презокеански въздушен превоз и името Сър Бедивиър. Под двата надписа имаше лента от прозорци. Еверет затаи развълнувано дъх. Зад стъклата се движеха фигури с фуражки и инспектираха оборудването. Над него мина сянка. Еверет погледна нагоре — на сто метра се издигаше цилиндър от подпорни греди, тръбопроводи, тръби и асансьорни шахти. Всичко това разцъфваше в четири мачти, всяка разположена под ъгъл от 45 градуса с доковете на нивото на Еверет. Един въздушен кораб се бе отделил току-що и политаше. Рампата му се оттегляше, маркучите му се навиваха и от тях капеше вода, която се размазваше по стъкления покрив долу. Въздушният кораб бе като лъскаво, източено, сплескано торпедо, далеч по-усъвършенстван от трудноподвижните наденички, които бе виждал по програмите на „Дискавъри“. Дължината му беше най-малко двеста метра, но маневрираше леко и пъргаво с витловите си двигатели, разположени в гладки външни камери. Докато се изтегляше на заден ход от дока, корабът се обърна така, че Еверет вече виждаше редиците от прозорци, минаващи по цялата му дължина. Хората стояха на прозорците и гледаха надолу, махаха. По протежението на долния хълбок на машината с масивни букви бе изписано Дойче Кайзерлих Луфтсервиз. После двигателните камери се завъртяха и крилото на кормилото се премести. Корабът бавно се отдалечи и напусна полезрението на момчето.

Еверет се придвижи като омагьосан през тълпата до издадения навън прозорец. Световъртежът го накара да се олюлее. Намираше се високо, много нависоко. На същото разстояние надолу, на каквото и самият той се намираше под най-горните докове, имаше още един комплект от четири мачти за скачване, самите те — на същото разстояние от повърхността на земята. Към всяка от четирите мачти беше опрян носът на въздушен кораб. Приличаха на прасенца, бозаещи от майка си. Еверет пресметна: цялата кула бе с височина от шестстотин метра. Дори на етажа, на който се намираше той, беше по-високо от която и да е сграда в Лондон. Неговият Лондон. Отново почувства замайване. Може би след скока на Хайзенберг все пак имаше остатъчен ефект. Може би не беше нещо във физически смисъл. Може би беше въпрос на философия; онзи момент, когато нещо ти подскаже, че си се озовал по-далеч от дома от който и да е друг в човешката история.

Еверет погледна надолу към този нов Лондон. Видя ангели и тухли. Видя кулите и куполите, светците и лъвовете, и старогръцките богове, корнизите на църквите „Кристофър Рен“ и „Никълъс Хоуксмор“, портландския варовик и ангелските фигури, прегърнати от собствените си криле, свели очи към гъмжащите улици; и видя грубите, необятни тухлени фасади на електростанцията „Батърсий“ и сградите в района на Банксайд, дори заплашителното лице на Юнивърсити Колидж — сграда, която винаги караше Еверет да си представя как Батман връхлита някъде от много високо. Бароков Готъм, такава бе архитектурата на Лондон в З₃. Между куполите и тухлените монолити с изпразнени изражения се спускаха електрически кабели. На покривите се издигаха грозни електропреносни пилони; градът лежеше под паяжина от захранващи линии. Между древните сгради се виеха надземни железници. Ето ги там стъклените покривни арки на големите железопътни станции. Имаше повече паркове, отколкото помнеше, но и те бяха нашарени от пресичащи надземни железници. От забележителностите, които успяваше да разпознае, предположи, че се намира някъде около операта „Садлърс Уелс“. Виждаше на цели петдесет километра. Еверет въздъхна в страхопочитание. На границите на полезрението му имаше стена, която се простираше и в двете посоки, докъдето стигаше поглед. Горяща стена — по цялата ѝ дължина се издигаха пушеци и изпарения. Той притисна длани към стъклото и се наведе напред. Не… не стена. Комини. Километър след километър от комини и охладителни кули, изригващи пушек и пара в атмосферата. Не се съмняваше, че обкръжават целия Лондон.

Шум: високи гласове на фона на звука от пасажерите, упътени към своите полети. Раздвижване в тълпата, обратно на мястото, където се беше появил, зад завоя на коридора. Само едно нещо можеше да го причини. Твърде дълго се беше размотавал и зяпал като глупак. Тичай. Наложи си да спре. Не тичай. Ходи спокойно. Ето ги асансьорите. Асансьори нагоре, асансьори надолу. По шахтата нагоре пристигнаха три клетки, препълнени с пътници, но асансьорът за надолу продължаваше да си стои на горното ниво. Хайде, хайде!

Динг. Ромбовидните светлини на панела за повикване светнаха в зелено. Вратите се отвориха. Еверет сипеше извинения, без да престава да си проправя път през притиснатите хора. Едновременно със затварянето на вратите видя как шапката на Шарлът Вилие се движи като нос на кораб сред тълпата. Мъже в тъмносини униформи и бели шапки, приличащи на пожарникарски каски, разпръскваха в клиновиден строй тълпата пред нея. Полицаите винаги изглеждат като полицаи, в която и вселена да се намират. Тя обърна очи към асансьора в момента, когато вратите му се затвориха. Асансьорът потегли надолу с такава скорост, че Еверет имаше усещането, че подът е изчезнал под краката му. Скокът на Хайзенберг не му бе подействал толкова зле. Динг. Втори етаж: вътрешни полети. Динг. Земно равнище и градски транспорт. Всички се отправяха към изходите — посрещачите и пътниците, и костюмираните мъже, носещи табелки с имена на очакваните от тях хора. И ето го и капана, защото зад посрещачите и носачите на табелки имаше още от мъжете с тъмносини униформи и бели каски. В ръцете си държаха листове хартия. Проверяваха внимателно лицето на всеки, който излизаше, като свеждаха очи към листовете. Тълпата щеше да го изстреля право в лапите им.

Еверет се отскубна от множеството. Носачите на багаж го заобикаляха на сантиметри с електрическите си колички, претрупани с високи купчини багаж. Той се вмъкна в тоалетните. Залости вратата в една от кабинките и се опита да измисли някакъв план. Мястото си го биваше за размисъл. На такива места винаги му хрумваха добри идеи. Имаше нещо общо с това да си сам, уединен, спокоен. Проучи пътническите си принадлежности в раницата. Сутринта подготовката бе преминала набързо, след като му бе хрумнала идеята да използва Портала на Хайзенберг, за да издири баща си. Докато семейство Спинети се суетяха наоколо и опитваха да се подготвят за училище и работа, той тихомълком бе отмъкнал разни неща, които можеха да влязат в работа на човек, заминаващ за друга вселена. Отвертки. Щепсели и адаптери. Изолирбанд. Моливи, хартия. Нож, вилица, лъжица. Тестерът за напрежение на бащата на Райън. Газова запалка. Кибрит. Таблетки против главоболие. Фенерче и резервни батерии. Отново го прониза усещането за вина, когато извади годежните и венчалните халки от страничното отделение на раницата. Ако разполагаше с достатъчно време, щеше да си отиде у дома и вместо тези да вземе пръстените на майка си. Тя все се заканваше да ги изхвърли или да се раздели с тях под формата на някакъв ритуал, или просто да ги изпрати на някои от онези хора по телевизията в рекламите „Купуваме злато“. Мисис Спинети пък винаги сваляше своите, когато работеше в кухнята, и ги окачваше на дръвчето за пръстени до мивката. Възможност. Раз-два. Няма ги. Тогава не бе изпитал угризение. В сърцето и мозъка му имаше прекалено много други належащи проблеми. Сега ги погледна в ръката си и почувства, че съжалява за стореното. Представи си как мисис Спинети ги е потърсила на окачалката за пръстени и как след като не беше успяла да ги открие, бе преобърнала и семейството си, и къщата наопаки, за да ги издири, а когато и това не се бе случило, беше избухнала в сълзи с ужасното предчувствие, че е изгубила нещо завинаги. Еверет се чувстваше по-зле заради тези пръстени, отколкото от факта, че бе съвсем сам в странна и заплашителна нова вселена.

— Трябват ми — прошепна той под съпровода на задействалото се тоалетно казанче в една от съседните кабинки. — Наистина ми трябват.

Футболен екип. Беше забравил, че го носеше вечерта, когато се прибра и откри дома им обран. Беше сигурен, че отговорна за злодеянието е Шарлът Вилие, заедно с нейното приятелче бандит. Вероятно онези две ченгета също — Лиа-Лиан-Лиона и Мустака Милиган. Футболните шорти върху къс клин и училищният блейзър можеше и да изглеждат чалнато в неговия Лондон. В този Лондон щеше веднага да се впише. Обувките бяха проблем, но нямаше какво да направи по въпроса. Искаше му се да бе откраднал шалче.

Да се преоблечеш бързо и безшумно в тоалетна кабинка на летище, се оказа далеч по-голямо предизвикателство, отколкото Еверет си беше представял. Не че някога дори му бе хрумвало, че ще опита да се измъкне от джинсите си и да си нахлузи спортната екипировка, докато коляното му е заклещено в диспенсера за тоалетна хартия, а кракът — хванат в капан под сифона, и междувременно полагащ усилия да не изтърси съдържанието на раницата си под преградата на кабинката.

Еверет дръпна резето, погледна се в огледалото, докато миеше ръце. Ставаше. Нямаше да заблуди полицаите на изхода — Мисионерите, както ги наричаше заради една фотография, която Теджендра му бе показал, с изображението на дядо Нариндер още от колониалните времена, когато старецът бе разнасял с рикшата си бели мъже с бели шлемове. Еверет не възнамеряваше да заблуди Мисионерите — не и по този начин.

Докато вървеше през залата за заминаващи, стискаше в дланта си кибритената кутия. Оглеждаше кошчетата за боклук. Мина покрай три, докато най-после намери едно, натъпкано със стар вестник. Необходим му беше само миг, за да драсне клечката, да пъхне незапаления край под капака като малък фитил и да хвърли кибритената кутия в кошчето. Чу как кутията избухна в удовлетворително съскане, но вече се отдалечаваше нехайно. Разнесоха се писъци. Някой включи алармената сигнализация. Хората се паникьосаха и побягнаха от пламтящата кофа. Мисионерите на вратата погледнаха нататък. Еверет бе сигурен, че толкова елементарно отвличане на вниманието също няма да ги заблуди. Но бъркотията отвлече вниманието на достатъчно хора в залата, за да получи няколкото секунди, от които се нуждаеше. Той бързо повдигна куфарите от една количка за багаж, докато носачът им беше обърнал гръб, разблъска тези отдолу, за да си отвори място, пъхна се вътре и придърпа куфарите обратно върху себе си. Сложи и последния куфар над главата си и обви коленете си с ръце. След — както му се стори — цяла вечност, прекарана сред тежката миризма на скъпа кожа, Еверет усети, че количката се разтресе и потегли. Разбра, че са излезли от терминала, когато почувства ритмичното тракане на тротоарните плочки под задника си. Трак-трак-трак. И стоп. Дневна светлина, когато носачът вдигна най-горните куфари. Той се вторачи смаяно в Еверет. Чак тогава момчето отблъсна пътническите чанти, изскочи от количката и без да се оглежда за коли, таксита, автобуси, каквото там караха в този Лондон, затича колкото можеше по-бързо надалеч от входа на терминала, и тича, докато всичко, което успяваше да види, бе металната кула, издигаща се над покривите като наистина издължена Айфелова кула, и въздушните кораби с привързани носове около нея.