Беглец по равнините

17.

— Господар и командир на Евърнес, и моя майка — каза Сен.

Корабната кухня беше сместена в една теснина по десния борд на въздушния кораб, толкова малка, че Еверет се боеше да не го опръска сгорещената мазнина от тигана на Сен. Масата се сгъваше надолу, столовете се сгъваха нагоре, а въздухът бе синкав от пушек, но пък изгледът от изпъкналия прозорец беше великолепен. Нощният дъжд спираше и острият вятър го прогонваше от небето заедно с проточените линии от облаци в западна посока. Беше от дните, които Еверет обичаше — ясен, студен, с ниско обедно слънце, изтръгващо отблясъци и ярки точици от извитите гърбове на въздушните кораби. Пред очите му един кораб се откъсна от осигурителните въжета, завъртя двигателите си, а заедно с тях и самия себе си, за да се издигне и улови вятъра на запад. Имаше и друг кораб, който приближаваше ниско и бавно над блатото Хакни, огромен като катедрала, с облачни сенки, които се движеха по обшивката му. Откъде идваш, къде отиваш? — помисли си Еверет. — Превозваш ли нещо по-хубаво от теб самия?

Остъргването на вилица по тигана го накара отново да осъзнае къде е. Сен плъзна чинията с яйца през тясната маса. Бяха сиви. От вгуменената бъркана каша изтичаше прозрачна течност.

— Винаги ли готвиш ти? — попита Еверет.

— Само за специални случаи. Обикновено се занимава Макхинлит. Него никак не го бива.

Еверет направи физиономия.

— Имам идея. Какво ще кажеш аз да ти сготвя закуска?

— Никой оми не може да готви — обяви Сен. — Противоестествено е.

— Не и на моя свят.

— Ами, ако смяташ, че ще можеш…

— После ще ми благодариш.

Кухнята беше толкова малка, че се наложи да се разминат плътно покрай масата. Еверет отново долови мускусния, чуждоземен парфюм на Сен. Защо трябваше да мирише така? Землисто, на животно. Не беше правилно.

— Урок номер едно. — Еверет спаси тигана от съдомиялната. — Никога не мий тигана. Така се унищожава естественият маслен слой, който предотвратява залепването. Сол и хартиена кърпа. — Той изтърка малката работна повърхност с помощта на няколко салфетки. — Е, майка ти.

— Осиновена.

— Осиновила.

— Какво?

— Ти си осиновената. Тя е осиновителката. Осиновила.

— Ей! Продължавай да готвиш, беглецо по равнини. Аз ще приказвам. Ти дори не можеш да говориш бона палари.

Еверет прерови всички шкафове. Хитро изработените стелажи и отделения се разгъваха едни от други. Всичко беше компактно и пестеше място като в туристическа каравана. Имаше пакети и буркани с етикети от Египет, Палестина, Мароко, на арабски, кирилица и азбуки, които наподобяваха хинди, но се различаваха от всяко индийско писмо, което Еверет някога бе виждал. Пакетите почти не бяха използвани, доста от тях — неотваряни. Еверет подуши тенекиена кутия с испански опушен червен пипер.

— Майка ти, капитанът — намекна той, като изваждаше яйца от хладилника. — Яйцата на стайна температура, между другото. Винаги.

— Принудена е била да ме вземе. Заради амрия.

— Заради какво?

— Амрия. Като обещание, но не го даваш ти. Някой ти го дава. Като нещо, което винаги ще дължиш някому и което вероятно никога няма да получат, но пък може би някой ден ще се случи.

— Осиновила те е заради тази… тази амрия? — Само толкова масло в тигана, колкото да се омазни. И после леко разбитите яйца. — А родителите ти… те са… какво се е случило?

Сен се взря през прозореца. Очите ѝ бяха безизразни като лед.

— Виждаш ли го онзи? Това е Лейди Констанца. Сладка работа е този кораб. Виждаш ли герба на носа? Лъвове и еднорози, и всичките му глупости? Означава, че е Кралски пощенски линеен кораб. Специално упълномощен от Правителството на Негово Величество за превоз на пощата на Негово Величество. Ето какво иска Ани, този герб на челото. Бонару работа. Снабдиш ли се с такова, си готов.

Еверет обърна бърканите яйца в една чиния. Поръси леко с червен пипер и ги плъзна към Сен.

— Моите никога нямат такъв цвят. — Тя гребна цяла лъжица. Изражението на екстаз върху лицето ѝ бе толкова очебийно, че Еверет едва не се разсмя. Ето нещо, което беше научил за Сен за краткото им познанство: позволяваше на чувствата си да засияват пред очите на всички, за добро или лошо. — О, Еверет Синг, страхотни са… Как го направи?

— Без мляко. Млякото ги прави жилави. Свали ги от огъня точно когато са на път да се изпържат добре и ги остави да се сготвят на собствена температура. И за завършек малко испански пушен червен пипер. — Еверет се нахрани направо от тигана, приведен над грила на печката. Тясната кухненска масичка щеше да го постави почти чело в чело със Сен. — Ани… това е капитанът?

— Ти не я наричаш така. Само аз я наричам така — каза Сен. Безизразните като лед очи отново бяха пълни с гняв. В един момент лед, в следващия слънце, в по-следващия буря.

— А как да я наричам?

— Наричай я мадам.

— Е, ако Лейди Констанца превозва поща, вие какво превозвате?

— Машинни части от Лайпциг; бъбреци от Прага; аспержи от Данциг; дантела от Хага; стъклария от Осло и бижута от Танжер; водка от Москва и коприна от Алжир. Имаме сиатълски електрически схеми и ерусалимски конфитюр; имаме скъпоценни камъни от Джакарта и диаманти от „Де Беерс“. А, и порнография от Нипон, от която ще ти се насълзят очите, Еверет Синг. Ако ходи или говори, или пълзи, или се изхожда, или издава звуци, или ако е, да кажем, наистина, наистина лъскаво, сме го превозвали. Била съм навсякъде, Еверет Синг. Обиколила съм целия кръгъл свят.

— При нас товарите се превозват от самолети, но нищо като това тук.

— Виждала съм ги. На повечето светове ги има… нали разбираш, ние сме изключение. Заради онова с петрола. Не бих се чувствала в безопасност в някое от тези неща. В смисъл… как изобщо се държат във въздуха?

— Физика.

— Неестествено е.

— Повечето неща в човешкия свят са неестествени. Това го прави човешки. Ще ти кажа обаче какво е естествено: некачествена зъболекарска помощ, умирането от най-незначителната инфекция. Ето кое е естествено.

— Уу, я виж ти! — каза Сен. Очите ѝ се бяха разширили по време на високопарната реч на Еверет.

— Съжалявам, но се вбесявам, когато хората започват да спорят, че ако нещо е естествено, значи е правилно. Природата иска да ни убие. Науката ни спасява. Науката кара самолетите да летят и издига този кораб в небето.

— Добре де. Както кажеш. Науката е бона. Но все тая, не харесвам онези неща с крила. Влизаш вътре, изстрелваш се нагоре и се врътваш около света, връщаш се, слизаш, качва се някой друг. Това не е дом. Не е…

Еверет забеляза как Сен преглътна думата „семейство“ и усети, че тя е наясно, че той е разбрал. Момичето придоби засрамен и ядосан вид. Сетне лицето ѝ от студено стана прояснено, от твърдо — любопитно.

— Ей, Еверет Синг, сега гостуваш на моя кораб. Разкажи ми за твоето семейство. Да играем честно. Първо обаче… — Тя блъсна празната чиния към него. — Има ли още от тези яйца?

— Мога да сготвя пак. — Докато изричаше тези думи, идеята се беше появила, голяма и цялостна, и добре оформена, гениална. — Но предпочитам вместо това да приготвя нещо друго. За теб… и за капитана. Твоята майка.