Беглец по равнините

19.

Табелата над мрачния малък магазин гласеше: Бона дрешки. Бона: добро, лъскаво, завидно, яко, не е за изпускане, сладко — каза си Еверет. Дрешки: елегантни дрехи. Бански. Издокаран. Облекло, дрехи, снаряжение. Думата беше с еднакви значения и в единия, и в другия Лондон. В двата свята имаха общ корен. В този думата беше част от езика на хората от въздушните кораби: ветровиците. В света на Еверет бе част от ъндърграунд културата, просмукана и на изчезване като вода във варовик, оставила след себе си нови думи. Езикът на ветровиците се заучаваше лесно с неговия почти италиански речник. Само трябваше да се вслушаш във вътрешната му логика.

Самият магазин беше далеч от бона. Малко встрани от Морнинг Лейн, в сенките на въздушните кораби, имаше лабиринт от улички и колонади. Магазинчетата, не по-широки от витрините си, бяха сгушени под натежалите от дъжда брезентови тенти, които почти се докосваха над средата на улицата. Тесни, но дълбоки: Еверет се взираше в мрака покрай неоновите реклами: ФАРИДЖ: ОБУЩАР; ЛЕДУАРД И ОБОЛЮУЕЙЕ: АКЦИЗИ И ТАКСИ; АДЕ: ОРЪЖЕЙНИК; УЕЙ ЕЛЕКТРИКАЛ; ТЛЪСТИ ПАЙОВЕ И ГОРЕЩИ КЮФТЕТА. Електрическите светлини премигваха дълбоко във вътрешностите на магазините и стигаха далеч по-дълбоко, отколкото уличната архитектура следваше да позволява. Промъкването на Еверет и Сен през тълпите — запарени, вмирисани на гореща мазнина и характерния парлив оттенък на електричество, — които задръстваха уличките, беше бавно. Всички поздравяваха Сен, а тя спираше, за да отвърне, да махне на познат, да сподели шега, да подхвърли коментар, комплимент или празнични благопожелания. При всяко спиране прехвърляше тестето с карти таро „Евърнес“ и им показваше някоя. Хората се усмихваха, разсмиваха, мръщеха или целуваха кокалчетата на юмруците си. Сен грабна кесия с печени кестени от една скара.

— Ей! — извика продавачът на кестени.

Сен извади карта таро от куртката си. Втренчи се в нея.

— Виждам динари в живота ти. Много много скоро.

— И последния път така каза! И преди това, и по-преди това! Върви си по пътя, авантаджийке!

Продавачът се опита да я ритне, но размяната на реплики беше добронамерена. Докато думите на езика на ветровиците прелитаха като птици край главата на Еверет, все повече започваше да придобива усещането, че Сен е нещо като талисман за жителите на Хакни Грейт Порт, очарователно дете, уличен светец, техен личен Леден ангел. Ако нещата се развиваха добре за Сен, красивата дъщеря на капитана, и на тях щеше да им върви.

— Тук.

— Тук?

Някои от неоновите тръби преди тъмния малък магазин бяха дефектирали. ОНА РЕ КИ. По евтините телени закачалки висяха дрехи с човешки лица, изрязани от списания, забодени по дръжките. Предполагаше се, че идеята е да внушават, че якетата се носят от хора. На Еверет му приличаше повече на парад от ухилени, съсухрени глави. Сен ровеше през развълнуваните редици от окачени дрехи. Магазинът бе студен и миришеше на нафталин и мокра вълна, както и на същата земна, особена миризма, която бе доловил от Сен. От нея беше загадъчна и наелектризираща. Тук беше лепкава и плашеща.

— Оли оли, дона Мириам! Довела съм другарче.

От тъмнината в дъното на магазина се отдели нечия сянка. Малка, тантуреста форма, която пристъпи с поклащане между високите до тавана шкафове с прозрачни вратички и нащърбените манекени с облещени като във филм на ужасите очи. При преминаването ѝ покрай тях манекените се раздвижиха. Светлината на премигващия неон разкри ниска жена с широка като на жаба уста и изострени черни, малки очички под разрошена, избуяла къдрава коса. Носеше шалвари и голям вълнен пуловер, който я обгръщаше плътно. Златното ѝ пенсне висеше на верижка около шията.

— Оми има нужда от малко жужиране — каза Сен.

— О, мили Боже. Къде ги намираш, Сен? — Дона Мириам си сложи пенснето и се вгледа в Еверет, след това го погледна над тях, сетне ги свали, за да види дали има някаква разлика. — Доркас! Наистина има нужда, съвсем права си. — Тя се извърна към Еверет толкова бързо, че той подскочи: — Имаш ли си ръчна чанта, пиле?

Еверет ѝ показа раницата си, в която на сигурно място беше и Доктор Квантум. Докато се спускаше с въжето от Евърнес до земята долу, беше далеч по-доволен, че таблетът е на сигурно място на рамото му, а не го е оставил на кораба. Всяко блъсване, подскачане и дръпване из претъпканите улици бе намалявало увереността му в това.

— Ръчна чанта. Мецас, динари, гелт. Пари, мили.

Еверет отвори неумело портфейла си. Сен грабна всички пари и ги подреди преди дона Мириам.

— Има нужда от теб, дона Мириам. Помогни му.

— Парите ми трябват — извика Еверет. Дона Мириам вече броеше банкнотите.

— Сега си на служба. Получаваш заплата.

— За мен си е все доркас. — Дона Мириам присви пръст, за да привика Еверет към дъното на магазина: — Стой мирен сега, става ли?

Тя го измери на око с палец и показалец, протегнати на ръка разстояние. После остави Еверет да стърчи при кабинките за преобличане — високи и тъмни, злокобни като ковчези, и потъна в издирване из плесенясалата стока. Разсъбличаше гологлавите манекени из магазина. Сваляше с дълга пръчка окачалки със съсухрени глави. Катереше се по стълби и ровеше зад стъклени вратички. Хъмкаше и цъкаше неодобрително и захвърляше двойно повече, отколкото задържаше. Сен лудуваше из окачените костюми в по-светлата половина на магазина, като издаваше радостни писъци при всяко сако, което улавяше, или чифт ботуши, вдигнала в бледата зимна светлина. За Еверет пазаруването на дрехи винаги бе едно и също. И този път беше така: стоене като истукан около кабинките за преобличане, докато някои извличат необяснимо — и неизтощимо — удоволствие от гледането на книги, които нямат никакво намерение да купуват.

— Пробвай тези. — Дона Мириам му връчи два наръча с облекла.

— Има клинове. Не нося клинове.

Дона Мириам погледна над очилата си и завъртя очи:

— Доркас…

— В моя свят…

— Какво?

— Не е от тукашните — викна Сен. — Чуждестранно другарче.

— Произношението му си го бива.

— Има английска майка — обясни високо Сен.

Еверет отнесе хрисимо купчината мода в един от ковчезите за преобличане. Беше почти толкова тясно и трудно, колкото в тоалетните на аеропорта „Садлърс Уелс“. А клиновете в крайна сметка не се оказаха по-различни от тези в спортния му екип. Докато обличаше ризата и дългите шорти с много джобове на най-фантастични места и нагласяше реверите на куртката, яката и пристягаше талията, дочу разговора на Сен и собственичката на магазина:

— Къде я намери тая кукличка? Не лъжи старата дона. Зяпалата ми може и да са за подмяна, но дори аз мога да увардя, че не е от нашите.

— Не мога да кажа, дона Мириам, но е от нашите, нашите.

— Аламо ли си?

— Бона лакоди. Бонару лали. Фантабулоза гозба. Увардих, когато беше под душа, как мислиш?

— А пилето? Аламо?

— Нанте.

— Повечето глупак. А замисляла ли си се, доркас, дали шаренкото пиле изобщо аламос полони?

— В смисъл, да е оми полони?

— Доркас, живеем в Хакни.

— Харесвам момичета — прекъсна ги Еверет. — Донякъде.

За момент настъпи тишина, след това два женски гласа избухнаха в смях.

— Парламо палари — каза дона Мириам.

— Hama saba apanē nijī bhāsā’ēm5 — отвърна Еверет на хинди и излезе от дрънчащия ковчег.

— Бона. — Дона Мириам плесна доволно с ръце.

— Фантабулоза — рече Сен.

Дона Мириам завъртя едно огледало в цял ръст. Еверет хвърли поглед на себе си. Куртката в кавалерийски стил, със златна яка, ръкавели и ревери му стоеше много, много добре. Широките шорти, целите в джобове и гайки, и ципове, и места за окачване на разни неща, бяха чиста проба уличен байкър. Дори клинът под шортите беше в приемливо анонимно сиво. Направо пареше.

— Трябва ми само една от онези кърпи.

— Без без без кърпи — каза дона Мириам. — Не е за нашите.

— Ще ти трябват и тези — обади се Сен и стовари едни боти в ръцете на Еверет. Бяха фантабулоза боти. На височината на прасците, комплексни, черни, разбиващи. Еверет ги нахлузи, завърза връзките и закопча каишките и катарамите, след което се завъртя пред огледалото.

— Мога ли да си ги позволя?

— Не е необходимо — рече Сен. — От Сен.

Дона Мириам се покашля многозначително. Сен заобиколи бавно Еверет от толкова близо, че можеше да усети топлината на дъха ѝ, докато го оглеждаше от горе до долу.

— Ще издържа ли теста? — попита той. — Изглеждам ли като от нашите?

— Да, като от нашите — отговори Сен. — Наистина нашите.

Тя го улови за реверите и се придърпа по-близо. За момент Еверет си помисли, че момичето може да го целуне, но тя извади карта от нищото и я пъхна в колана на панталоните му. Дона Мириам поклати глава и сложи в ръката му неголяма пачка банкноти.

— Топъл въздух, сладки пътешествия и благоприятен вятър зад гърба ти — каза тя.

След вмирисаната влага на „Бона дрешки“ полумрачната, сенчеста „Чърчуел Али“ му се стори заслепителна. Еверет пристъпи навън в новите си дрешки и за момент, само за момент, Хакни Грейт Порт му принадлежеше. Е, може би не точно Хакни Грейт Порт, може би само този базар от улици недалеч от Морнинг Лейн. Е, може би не целият лабиринт от улички, а само тази уличка. Може би дори не тази уличка; само няколко квадратни сантиметра от мокрите, мазни павета под подметките на новите му боти. Или може би само собствената му кожа. Ако можеш да кажеш, че толкова голямо пространство принадлежи напълно и изцяло на теб, изказването е важно. Той измъкна картата таро „Евърнес“ от колана си. Стара контурна рисунка на паун, който се перчеше с разперена опашка пред отражението си в огледало. Името на картата беше Гордост. И какво ѝ е лошото на гордостта? — помисли си Еверет. Надалеч от спарената влага на магазина на дона Мириам, дрешките му започнаха да придобиват миризмата на нещо ново, като от най-хубавите и редки парфюми, защото изкарва само до първото пране.

Той стреснато се блъсна в Сен.

— Еверет Синг, мислиш ли, че ще можеш да тичаш с тези боти?

— Защо?

— Защото ще ти се наложи на три, две, едно! — След което Сен се изстреля като парче лед от арбалет.

Еверет се забави само толкова, колкото да пристегне здраво и в безопасност раницата на раменете си, вместо да виси на задника му, където обикновено я носеше, и в тази секунда колебание почти успя да я изпусне от поглед. Божичко, бърза беше! Видя как му хвърля поглед през рамо. Очите ѝ се бяха разширили. Еверет също погледна назад. Мъжът с холандски акцент, който го беше заплашил предната вечер: приближаваше толкова бързо и скъсяваше дистанцията до такава степен, че Еверет вече можеше да подуши какво е ял на закуска. Момчето се завъртя на петите на новите си ботуши и побягна. Сен? Къде? Виждаше единствено хора, които се подхлъзваха и отскачаха, за да не са на пътя му.

Нечия ръка се стрелна от мрачния отвор пред един магазин, сграбчи Еверет за ревера и го завлече в някаква уличка, която беше толкова тясна, че раменете му опираха в стените ѝ. Сен тичаше леко и бързо като състезателна хрътка. Предугаждаше всеки завой и всяка издатина, всяка захвърлена щайга и всеки кашон, всяка коварна плодова обелка или хлъзгава опаковка от пържени картофи. Еверет занесе на една портокалова кора и се блъсна в стената. Погледна назад. Холандецът беше зад него, толкова огромен, че изпълваше уличката като буря. Тясното пространство изобщо не го забавяше.

— С мен! — изкрещя Сен, прескочи една щайга и докато Еверет правеше същото, свали купчина кашони, натрупани върху голям контейнер за смет.

Момичето се улови за ръба на контейнера и със засилка връхлетя право през една отворена врата, която Еверет напълно би пропуснал в бързината. Той също се улови за ръба на контейнера и нахлу през вратата. Чували с китайски надписи, щайги със соев сос, палети с юфка. Блокчета сушена риба, масивни, твърди и солидни; златна котка манеки неко, която помахваше с лапичка. Сен не спря и се гмурна още по-нататък през тясна, запарена, вмирисана на мазнина кухня, из която готвачите започнаха да отскачат от работата си, като размахваха сатъри и крещяха. През малък ресторант с тенекиени маси и разлепени по стените всекидневници от цял свят, мъже с шлифери и кожени шапки, чиито наушници висяха надолу, които вдигаха очи от купичките си с юфка. Хлапета. Обратно към юфката. През входната врата и в тълпата.

— Пазете се! — крещеше Сен.

Тълпата пред тях се разделяше. Тя тичаше като подгонен елен, но и физическият тонус на Еверет започваше да се завръща. Свикваше и я настигаше. Беше досами рамото ѝ. Видя как момичето се оглежда за улички и проходи, умни, витиевати начини за бягство.

— Наляво!

Тя прескочи един просяк, който се въргаляше в устието на някаква уличка, затоплен от кухненски отдушник за пара. Само на крачка зад нея, Еверет преодоля брадатия старец с палто, привързано с връв, и се впусна по поредната улица. Все още беше там, холандецът. Сега и той подмина сащисания скитник. За едър мъж се движеше добре.

Право пред тях — плътна тухлена стена.

— Задънена улица — извика Еверет.

Сен се стрелна към стената, удари с ръка лост, после сграбчи Еверет и го издърпа. С шум, сякаш небето се сгромолясва, от тъмнината над тях се спусна стълба.

— Дръж се здраво — прошепна Сен. Холандецът ги настигаше.

— Спипах ли те, негоднице!

Сен изрита една ключалка на стълбата. При звука от дрънченето и трясъка на раздвижен метал над главата му холандецът вдигна очи, след което отскочи назад, когато противотежестта се устреми към земята, а стълбата се стрелна нагоре, изтръгнала Сен и Еверет от лапите му. Еверет видя голямото бяло лице на холандеца под себе си — като луна, паднала на земята, все по-малко, докато противопожарната стълба ги издигаше далеч от него.

— Скачай! — извика Сен и скочи в мрака.

— Но… — Нямаше време за възражения. Еверет се хвърли в неизвестността. Приземи се тежко върху металната галерия, невидима от нивото на улицата, прикрепена към фасадата на сградата, оформяща дясната стена на уличката долу. — Ох!

Беше издраскал колената и ръцете си на металната мрежа. Сен вече се отдалечаваше, толкова бърза и лека, че сякаш летеше покрай стената. Изкачи се по една зигзагообразна стълба, без изобщо да наруши ритъма на стъпките си. Еверет я последва до покрива. Изумлението го накара да спре. Над него, толкова близо, че можеше да се протегне и да ги докосне, бяха търбусите на големите въздушни кораби. Остана така за един продължителен миг, като се извръщаше и четеше имената и девизите, гледаше хералдическите гербове, стилизираните талисмани, драконите и змейовете, ангелите и демоните, кучетата и митологическите създания, които красяха корпусите им.

— Ой! Не се шматкай! Още не сме в безопасност. Идлър винаги изпраща песовете си по двама, защото сами са толкова глупави, че не могат да открият и собствените си задници.

Еверет се откъсна с нежелание от чудото над себе си.

— Ще им свикнеш — каза Сен. Тя забеляза кръвта по ожулените му китки. — Оу, бедничките ти ръчички. Да ги цункам?

Еверет рязко скри ръце под мишниците си.

— Е, такъв ли си? — попита Сен.

— Какъв?

— Хоми палони. Няма проблем, ако си. Познавам доста.

— Както вече казах, харесвам момичета…

— Донякъде. Каза „донякъде“. Да не си биби? Нямам проблеми и ако си биби.

— Харесвам момичета, ясно? — каза Еверет. — Наистина ли си ме шпионирала, докато бях под душа?

— Може и да съм.

— Ами не би трябвало да го правиш. Нещо като… нарушаване на личното пространство е.

— На въздушните кораби няма лично пространство, оми. И има воден режим. Трябваше да съм сигурна, че няма да източиш прекалено много. — Тя се усмихна. — В добра форма си за човек, който се занимава с комптатори.

— Тренирам футбол.

— Наистина. На коя позиция?

— Вратар.

— А, другата игра.

— Защо, каква е другата игра?

— Ръгби. Ето това вече е мъжка игра. Сокърът, ами той е за контета и женчовци, нали?

— Не и там, откъдето аз идвам. На моя свят сокърът е игра за контета, която се играе от главорези, а ръгбито е игра за главорези, която се играе от контета.

— Не ми се нрави как звучи този твой свят, Еверет Синг. Звучи ужасно. Хайде, конте. Не изоставай, ако можеш.

Тя се обърна и побягна леко през покривите. Еверет я следваше на две стъпки, като влезе без проблеми в ритъма ѝ, нагоре по единия склон на покрив, надолу по другия, покрай пушещи комини и димящи въздуховоди, от които се разнасяше мирис на чесън, джинджифил и риба, тичешком и приведено под паяжини от съскащи, искрящи електрически кабели. Над улиците, от сграда до сграда, бяха построени разнебитени дървени мостчета. Сен, израснала в триизмерния свят на въздушните кораби, където горе и долу идваха също толкова лесно, колкото ляво и дясно, ги прекосяваше небрежно. Еверет погледна надолу. Далеч под краката му бяха навесите и чадърите на сергиите на базара по Морнинг Лейн. Глави, шапки. Замайването го привлече неудържимо; сетне почувства как нечия ръка улови неговата и го издърпа на следващия покрив.

— Правило номер едно: не поглеждай надолу — каза Сен. — Довери се на краката си.

На две пресечки по-нататък се натъкнаха на пролука между покривите, където мостът бе изгнил и пропаднал.

— Ще успееш ли?

Еверет измери на око разстоянието, прецени тежестта на раницата на гърба си, усещането от непривичните обувки. Вече беше издържал две изпитания: в „Бона дрешки“, където се бе доверил на Сен и дона Мириам да го облекат; в преследването по уличките и тунелите, когато се наложи да гласува доверие на Сен, че ще го измъкне от задънената улица.

— Така смятам.

— Бона. Не забравяй…

— Няма да поглеждам надолу.

Сен сякаш прелетя като в забавен кадър над празното пространство. Приземи се леко и пъргаво като маймуна. После беше ред на Еверет. Единствената засилка беше надолу по стръмния склон на покрива; единственото място, откъдето да отскочи — ширината на водосточната тръба. Пропуснеше ли мястото…

— Довери се на краката си — промърмори той.

Четири крачки. Доктор Квантум подскачаше болезнено на гърба му. Улучи мястото за отскок. И беше във въздуха. И прекоси пролуката. Приземи се твърдо и задраска с пети и пръсти по хлъзгавото покривно покритие, а изпод тях започнаха да се пързалят керемиди и да падат към улицата. Отдолу се надигна гласът на разгневен собственик на сергия, побеснял от разкъсаните навеси и увредена стока.

— Не е зле — каза Сен.

— Още много ли остава? — попита задъхано Еверет.

— Нее. Виждаш ли онзи стълбищен парапет ей там? Ще слезем до колонадата на Даунс Арчес и оттам сме си право у дома.

Металното стълбище се спусна на зигзаг по фасадата на стар тухлен склад. На стената с двуметрови, избелели от източно лондонското време букви беше написано МЛИВОТО НА БОЛДЪН ЗА ОВЕСЕНИ КАШИ. Надземната железница минаваше над улицата, а стълбището водеше до пероните, но Сен поведе Еверет под измокрената стомана. Над тях с грохот премина влак. Сен блъсна една улична порта, за да я отвори. Пред тях изникна фигура.

— А сега какво? — чу се мъжки гърлен глас.

Еверет разпозна собственика му: партньорът на холандеца от предната вечер. Момчето видя как Сен се напрегна, сякаш се канеше да го атакува, да го блъсне с глава. Гърлен Мъж също разчете признаците. Той цъкна с език, ръката му потрепна. В нея имаше грозен черен пистолет.

— Хей хо — рече друг глас над тях.

Еверет се огледа. Холандецът се бе надвесил през парапета на електростанцията. Едва си поемаше дъх и се хилеше.

— Е, мога единствено да допусна, че не си предала на твоя капитан съобщението от шефа ми — изгъргори Гърлен Мъж. Дробовете му бълбукаха от храчки. — Това вече е доста непрофесионално, малко като лична обида… толкова да подценяваш шефа ми, че дори да не предаваш съобщенията му. Ще се наложи този път да изпратим по-ясно послание. Полони, ти идваш с нас. Ти, оми, предай на капитан Сикссмит, че ако иска отново да види скъпата си дъщеря, ще трябва да дойде да си поговори с нас в „Рицарите“.

— Пипваш ме — умираш! — изплю Сен.

— „А Царят в отговор ще им рече: Истина ви казвам: Понеже сте направили това на един от тия най-скромни Мои братя, на Мене сте го направили“ — издекламира внезапно нечий глас с провлачения акцент на проповедник от южните американски щати.

Гърлен Мъж се извърна наполовина. Зад него стоеше Шарки, достатъчно близо, че дъхът му да раздвижи космите по гърба на другия. Еверет не можеше да проумее начина, по който Шарки се бе озовал там, ала американецът направи крачка назад и разгърна пешовете на дългия си шлифер с полунаметка. Светлината се отрази в скрития метал из тайните джобове в подплатата. Ръцете на Шарки се движеха по-бързо от мисълта. Във всеки от юмруците му се появи по една рязана пушка с дръжка от слонова кост. Той даде знак с една от пушките на Гърлен Мъж да отстъпи встрани. Гърлен Мъж погледна към собственото си оръжие. Шарки цъкна разочаровано с език:

— „Истина ви казвам, безумният не се наслаждава от благоразумието.“ — Той вдигна пушките и се прицели в главата на Гърлен Мъж. Гърлен Мъж отстъпи от пътя към портата.

Сен и Еверет слязоха с дрънчене по стъпалата, за да се присъединят към Шарки.

— Сега, сър. Пушкалото ви. Освободете се от него. Оставете го на стъпалото. — Гърлен Мъж позволи на оръжието си да увисне на скобата на спусъка. Наведе се бавно, без и за миг да отделя очи от Шарки и двете му пушки с дръжки от слонова кост, и остави пистолета на металното стъпало. — И отстъпете, сър. — Шарки завъртя едната пушка и се прицели в холандеца горе. Другата пушка не изпусна от мушката си лицето на Гърлен Мъж. — Мис Сен, ако обичате.

Сен прибяга и вдигна грозния черен пистолет. Еверет забеляза, че тя изглежда уверено с оръжието в ръка. Момичето разкопча куртката си, дотогава увита плътно в нея заради декемврийския студ, пъхна вътре оръжието и отново я закопча.

— Благодаря ви, джентълмени — извика Шарки. — Бизнесът ни с вас приключи. Желая всичко най-хубаво и на двама ви. — Той докосна периферията на шапката си с върха на пушката.

— Ще те спипаме, теб, засукания ти цигуларски акцент и библейските ти цитати. Капитанът ти ни е задължен. Ти си ни задължен.

— „Ако говоря с човешки и ангелски езици, а любов нямам, аз съм станал мед, що звънти, или кимвал, що дрънка“ — обяви Шарки. Но задържа пушките отпуснати на всяко от рамената си, докато всички не достигнаха края на пътя. Когато тълпата започна да се сгъстява, Шарки пъхна пушките обратно в подплатата на шлифера си.

— Постоянно ли се разхождаш с две пушки в палтото? — попита Еверет. Досега бе успял да се промъкне без билет на въздушен кораб; да премине през Портал на Хайзенберг; да открие някак пътя си в един странен, паралелен Лондон; да убегне на Шарлът Вилие и нейните биячи; но това беше най-якото нещо, което досега беше виждал.

— Непрекъснато, сър. „Изкупвайте благовремието, защото дните са лоши.“ „Пазете се всеки от своя приятел и не вярвайте на нито един брат! Понеже всеки измества брат си и всеки приятел обикаля и клевети.“ „Защото непременно ще те избавя; и няма да паднеш от нож, но животът ти ще ти бъде за корист, понеже си уповавал на Мене“, казва Господ.

— Цялата Библия ли знаеш наизуст? — попита Еверет.

— До последната дума — прекъсна ги Сен. — Най-добре Стария завет. И звучи по-хубаво.

— „Твоето слово е светилник на нозете ми, и виделина на пътеката ми — цитира Шарки. — Вие, които треперите от словото на Господа, слушайте словото Му.“ Псалм 119, стих 105, и Исая 66, стих 5. Не бяхме представени официално един на друг, сър. Предишната ни среща премина малко напрегнато. Казвам се Майлс О’Рахили Лафайет Шарки, гражданин на Конфедерираните американски щати; отговорник по товарите, войник на съдбата, авантюрист, джентълмен: Атланта е моят дом, а раят — очакванията ми за бъдещето. — Той свали шапката си със замах. Косата му бе дълга и посребрена, макар че според Еверет мъжът бе в трийсетте си години. Момчето взе твърдо предложената му ръка.

— Еверет Синг, сър. — Маниерът на изразяване на Шарки беше заразителен: — Вратар, математик, пътешественик, беглец по равнините.

Едната вежда на Майлс О’Рахили Лафайет Шарки се повдигна на около милиметър. Той се поклони.

— За мен е чест, сър.