Беглец по равнините

24.

Когато почувства промяната, Еверет подсушаваше чашите за кафе (нямаше две еднакви и всичките бяха нащърбени). Беше леко и почти недоловимо раздвижване, от което дори не загуби равновесие, нито успя да накъдри сапунената вода в мивката, но по някакъв начин, от усещането в стомаха си, Еверет разбра, че вече не бяха свързани със земята. Той приближи илюминатора. Керемидите и стъклените капандури на складовете се приплъзваха под него. Обслужващият ръкав, който приковаваше Евърнес към мачтата за скачване, се прибираше в крана. От тръбите и маркучите му капеше вода. Около електрическия конектор за зареждане прескачаха искри. Докер в оранжев светлоотразителен гащеризон, с кожен шлем и очила, говореше в радиостанция и вдигаше ръка за сбогом, докато корабът полека го отминаваше. Двигателните гнезда се завъртяха в монтажните си секции. Евърнес едновременно се обръщаше и издигаше. Той премина леко над Леонора Кристин, без да престава да набира височина. Докато се въртеше около оста си, в малкия запотен илюминатор на стената на кухнята се прожектираше панорамата на Хакни Грейт Порт. Гледани отгоре, скачени по четири за мачта, въздушните кораби изглеждаха като венчелистчета, а Хакни Грейт Порт — гигантско поле, обсипано с цветя. Виадуктите и надземните релси на железопътните линии протичаха из него като сребърни вени. Покривите продължава до безкрая; тук се виждаше искрящата нишка на канал, там — свързващата плетеница на електрически кабели. Най-после пред очите му премина и огромната монолитна маса на Хагърстаун. Още по-нависоко — появиха се лондонските кули, от корпоративните здания на ситито, притискащи като побойници катедралата „Свети Павел“, заплашителни с отлетите си богове, ангели и страховити водоливници, надолу по дължината на Флийт Стрийт чак до улица „Странд“, крайречната линия и правителствените палати по улица „Уайтхол“. Най-високо от всички, толкова тънка и невероятна, че приличаше на кадър от японска ролева игра, беше мачтата на авиопорта „Садлърс Уелс“, натежал от скачени въздушни съдове. На запад бях гроздовете от небостъргачи в Блумсбъри. Еверет различи назъбената Тайрон Тауър. Възхитата му се превърна в ужас.

— Не можете да потеглите сега! — изкрещя той в малкия дървен ковчег на корабната кухня. — Не сега! Трябва да… Върнете се, върнете се, върнете! — заудря с юмруци по стената.

Нановъглеродната плетка пое ударите му и дори не поддаде, докато Евърнес продължаваше да се издига, плавно и тържествено, сякаш да полетиш бе най-естественото нещо на света. Вече виждаше резервоарите и блатата, които искряха от скреж, извивката на реката при Гринуич и дългото ѝ спускане надолу към морето. Гнездата на двигателите се позиционираха за хоризонтален полет. Но Шарки беше казал, че остава поне още ден, докато приключат с товаренето. Издигането им не беше в график. Еверет изхвърча от кухнята и се затича по извитата пътека, водеща към носовата част, след което изкачи спираловидната стълба за контролното ниво, като вземаше по две стъпала наведнъж. Вратата на мостика беше отворена. Всеки екран вътре бе оживял — зелени дисплеи, премигващи през увеличителните стъкла. При нахлуването на Еверет Шарки му хвърли бърз поглед откъм работната станция на радиопредавателя. Сен стоеше на руля, уловила по една ръчка с ръцете си. Капитан Анастейзия се намираше пред големия изпъкнал прозорец, сключила ръце зад гърба си, и наблюдаваше блатата на Хакни и голямата сребриста купа на Темза при Уулич в краката си.

— Какво става тук, къде отиваме? Не можете да заминете, не сега! — извика Еверет.

Капитан Анастейзия не се обърна, дори не помръдна, за да покаже, че е забелязала грубото нахълтване.

— Мистър Шарки — каза тя с равен, нисък и твърде заплашителен глас. — Придружете мистър Синг до камбуза. Ако по пътя ви причини каквито и да е неприятности, го заключете там до приключването на пътуването ни. Мистър Синг, не допускам на мостика си нищо, за което нямам схващането, че е красиво или от полза. Непристойният език ви провали в първото: давам ви възможност да се съобразите с второто. Какао. Поднесено на мостика, бегом!

— Какво става? Никога не съм я чувал да говори така — изуми се Еверет, след като Шарки сложи твърда ръка на гърба му и го побутна извън мостика. Отговорникът по товарите не отвърна нищо, докато не се отдалечиха достатъчно, за да не могат да ги чуят. Чак тогава каза тихо:

— „Внимавайте на Него и слушайте гласа Му; не Го предизвиквайте, защото Той няма да прости престъпленията ви.“ О, чувал съм я да говори така. Не често и винаги в специални случаи, но съм я чувал; и виждал. — Шарки отвори вратата на корабната кухня, за да пропусне Еверет, след което я затвори и двамата останаха сами в тясното помещение. — Не е зле да приготвиш най-доброто проклето какао в живота си, сър. И аз не бих отказал.

Еверет разтопи шоколад, разби го със сметана, докато не се получи превъзходна смес, и капна вътре подправен с чили захарен сироп. Евърнес се издигаше бавно и стабилно над обширните докове на Силвъртън, геометрично разчертан воден район от кейове, басейни и пристани.

— Е, защо полетяхме? Къде отиваме?

Шарки цъкна с език.

— В Гудуин, сър. Гудуин Сендс. „Още се говори, че един от корабите на Антонио — и то със скъпа стока — е претърпял крушение при Гудуинските плитчини — май че тъй ги наричат англичаните, — едни опасни пясъци, в които лежат погребани скелетите на много горди съдове…“7

— От Библията ли е това?

— Не, Шекспир. „Венецианският търговец“. Знам наизуст и Шекспир, а така също Милтън и Моби Дик, но по правило ги избягвам. Само побърканите, изродите и социопатите цитират Шекспир. Гудуин Сендс, на шест мили от бреговете на Кент. И е също толкова вярно за въздухоплавателните кораби, колкото и за мореходите на сеньор Антонио. Казват, че се виждат ребрата им, мачтите, гръбнаците и скелетите им, че стърчат от пясъка в плитката вода. Така че ето къде отиваме, приятелю. Измежду всички онези неща, на които те учеше мис Сен за живота на ветровиците, да е споменавала случайно думата крис?

— Чувал съм за амрия. — Еверет наля на Шарки една малка чашка, гъсто, сладко, затоплено от чилито какао. Шарки отпи и примижа от удоволствие.

— Това, сър, е божествен горещ шоколад. Крис… е, отчасти си прав; в известен смисъл е като амрия. Приличат си по това, че може да бъде отказан. Не без чест. Крис е предизвикателство за дуел. Дуел с въздушни кораби. От едно поколение насам никой не е обявявал крис, но Ма Бромли, злата стара кучка, се гордее с мисълта, че е сърцето и душата на Хакни Грейт Порт, единственият човек, който си спомня за старите традиции. Тази добре я е запомнила. Поднесе предизвикателството по всичките му красиви правила, дори проводи най-младия си син. Господарят Кайл Бромли Господарят Красивий Бромли. Извика името на Анастейзия три пъти, а свитъкът бе завързан хубавичко с три червени панделки, изписан с подходящите думи, в най-официален и сърдечен призив. „Заради немалкото обиди, рани и оскърбления, които съм изстрадала от отношението, ръцете и езика на господаря и командир на Евърнес, призовавам и заклевам капитан Анастейзия Сикссмит на крис; да бъде посрещнат, по силата на задължението ѝ да предостави удовлетворение на Господаря и Командир на Артър П във въздушна схватка, мен и моят, ти и твоят, дотогава и докъдето, кораб срещу кораб, юмрук в юмрук, със сърце и душа на отдавна знайното място в три часа тоз следобед. И ако не покаже лика си, то нека кожата ѝ бъде прободена от множество бодли и газът ѝ да се изпусне, гръбнакът ѝ да се начупи, витлата ѝ да се изкривят, и нека името ѝ се покрие със срам и безчестие тъй, че всеки да бяга от сянката ѝ, и децата му, и внуците му.“ Добре звучи и очевидно са спазени всички точни обръщения. Изчерпателна е тази Ма Бромли. Как синовете ѝ не са наследили поне нещичко от тази жизненост.

— Кога се случи това?

— Докато пазарувахте хранителни продукти за предстоящия празник. Кайл Бромли, лично, ситният му негодник, с голяма усмивка през цялото му лице. Късметлия е, че все още има лице след пердаха, който двамата с Макхинлит ударихме на братчетата му. Разбира се, това ме прави отчасти отговорен… „Заради немалкото обиди, рани и оскърбления…“ Мислиш си, че видя капитана вбесена, когато ѝ се сопна на мостика… глупави сър, глупави. Трябваше да я видиш, когато онзи сополив, дребен пикльо ѝ връчи предизвикателството. Той — да се ожени за капитан Анастейзия!

— Дуелиращи се въздушни кораби — каза Еверет, като внимателно наливаше какао в чашата на капитан Анастейзия и избърсваше с хартиена салфетка една капчица от ръба ѝ.

— Правилата са прости. Победителят или изтегля победената страна обратно на порт, или полягат, разбити и натрошени сред Пясъците на Гудуин. Как ще го постигнем, зависи изцяло от нас самите. — Шарки допи останалото си какао. — Да се връщаме при Ани. Ще се нуждае от помощта на целия екипаж, включително и от твоята.

Когато Еверет, този път по-дискретно, отново стъпи на мостика, капитан Анастейзия продължаваше да стои край прозореца. За пореден път не даде признаци, че е забелязала присъствието му, освен като протегна ръка. Еверет ѝ подаде голямата чаша с какао и отстъпи. Капитан Анастейзия отпи. Еверет чу как тя си пое дъх.

— Има ли нещо в твоя свят, мистър Синг, което може да се сравни с това?

Евърнес следваше линията на Темза, като се плъзгаше над замръзналите полета на Темзмийд и Ерит, и тъкмо приближаваше яркия, сребрист пролом, който реката прорязваше през Дартфорд, през стената от електростанции и редици от комини. Отвъд тях реката се разливаше до блещукащ от слънцето естуар. Въздушните кораби летяха по-ниско и по-бавно от самолетите; достигаха крайцерска скорост на хиляда метра. Еверет се опита да отгатне скоростта им по бавната процесия от поля, пътища и селца под краката си. Сто и петдесет, двеста километра в час? Отказа се. Бавният, тържествен полет го хипнотизираше. Аеропланите те издигаха твърде нависоко; човек не можеше да различи подробностите, беше откъснат от земята. От мостика на Евърнес Еверет успяваше да различи бързащите влакове, релсовите им пътища, улавящи отблясъците на ниските слънчеви лъчи. Из тесните селски улички се виеха коли и камионетки. От комините на къщите се издигаше пушек, прав като черта от молив в неподвижния въздух. Голям парен трактор в полето; след ралото му се виеха чайки, докато обръщаше твърдата земя за ранната житна сеитба. И тишината. Такава тишина: електрическите витлови двигатели почти не вдигаха шум. Долавяше тракането на влак, крясъците на чайките, биенето на желязна църковна камбана. Така летеше човек, когато сънуваше, че лети, когато просто вдигнеш ръце и тъй като сънуваш, се издигаш от земята. Лек като въздуха.

— Не, мадам — каза Еверет. — Нищо подобно.

Стори му се, че капитан Анастейзия се усмихна.

— Мис Сикссмит!

— Мадам — обади се Сен от руля.

— Поддържайте направление. Стандартна височина за прекосяване на Димния пръстен. — А към Еверет капитан Анастейзия добави: — Лош въздух, мистър Синг.

— Стандартни шест хиляди стъпки, мадам. — Сен издърпа лостовете за контрол на височината. Земята изпадна, без да се усети физически някакво накланяне или движение. Евърнес приближаваше великата стена от комини и охладителни кули. От толкова голяма височина Еверет виждаше извивката; не линия през света, а стена. Предпазва нас или огражда някой друг? — зачуди се той. Сен насочи кораба право през пластовете оранжев смог, където индивидуалните струи от редиците комини се смесваха, сливаха и обменяха химикали. Евърнес започна да се тресе във вихрушките от дим и горещ въздух от вентилационните шахти. Чашата на капитан Анастейзия затрепери в чинийката си. Тя отпи от нея, сякаш предизвикваше Еверет да се залови по-здраво за нещо. Той погледна надолу в устите на комините, в зейналите черни дупки на охладителните кули. Евърнес отново се разтърси; и отново бяха извън Димния пръстен.

— Бона въздух, мистър Синг — каза капитан Анастейзия.

— Артър П на десета камера — обади се Шарки.

— Екран шести, ако обичате, мистър Шарки.

Един монитор, окачен на подвижно рамо над прозореца, премигна и се пробуди, за да изобрази какво се случваше зад опашката на Евърнес. Презглава към тях приближаваше голям въздушен кораб, плосък и застрашителен като акула. Гербът на челото му представляващи дракон, увит около коронован глобус.

— Настига ни — каза Шарки. — Пътна скорост една осем пет.

— Изравнете скоростта, мис Сикссмит. Няма да допусна някой да стане свидетел как Евърнес се тутка като свиня в пазарен ден.

— Слушам, мадам.

Сен се обърна към дроселите и внимателно ги премести напред, докато показанията на нейния зелен екран с увеличително стъкло се изравниха.

— Деветнайсет минути до крайната цел — съобщи тя.

Това беше Сен, каквато Еверет досега не бе виждал. Фокусът и концентрацията ѝ бяха безусловни. Никакви устати отговори, никакъв небрежен палари, нищо от обичайното за нея самоизтъкване и перчене. Еверет не ѝ бе повярвал истински, когато за пръв път му бе казала, че е пилот на Евърнес — идваше ѝ отвътре да преувеличава, — но наистина беше, и бе великолепна. Контролираше кораба с всяка частица от съществото си. Вече бяха над Кент. Вляво бяха остров Шепи и широкият разлив на естуарите на Медуей и Темза, сиви и неприветливи като студено желязо. Вдясно и напред — на Еверет му се стори, че вижда напречен разрез на Кентърбърийската катедрала; кули, които запращаха дълги зимни сенки през покривите. Право пред тях облачна линия, тъмна и опръскана с жълто като контузия, протичаща от единия до другия край на хоризонта.

— Какво е според вас това, мистър Синг?

— Бих казал, че е облачен фронт, мадам. Идва от изток, по това време на годината може да е сняг.

— Склонна съм да се съглася с вас, мистър Синг. Мистър Шарки, метеорологичната прогноза. За разлика от вашите аер-о-плани, мистър Синг, не можем да се издигнем над бурята. Но можем да летим с нея. Добрият капитан умее да се възползва от ветровете, въздушното налягане, възходящите и низходящите течения.

— Автоматичната метеорологична станция на „Саут Сандети“, сведения от четиринайсет нула нула часа — каза Шарки, притиснал с една ръка слушалките си като диджей. — Вятър изток-север’изток, променлив север-север’изток, трийсет възела, сняг, видимост сто метра, налягане 105 милибара и спада.

— Отлично! — обяви капитан Анастейзия и потри ръце. — Поддържайте посоката и скоростта, мис Сикссмит. Снижете ни до стандартна крайцерска.

Еверет приближи до прозореца. Сложи ръце на стъклото. Тук, като статуя на носа на платноход, можеше да си представи, че лети свободен, носен от ветровете и налягането, поел към сърцето на бурята, която се търкаляше от бреговата линия на низините — Холандия и Белгия. Вече приближаваха брега; още една линия на хоризонта. Снежинките се въртяха и разбиваха на студени ледени зрънца в скосения прозорец. Еверет потрепери; студът протягаше пръсти в самия Евърнес.

— Нашият съперник, мистър Шарки?

— Постоянна скорост и направление.

— Свалете до двеста, мис Сикссмит. Активирайте автопилота.

Евърнес премина над крайбрежния Дийъл. Променадата и древният му кей блещукаха с подмятани от вятъра приказни светлини. Еверет видя как хората, разхождащи кучетата си, вдигат очи, когато тъмната маса на въздушния кораб преминаваше над главите им. С размерите на небостъргач, но лек като въздух. След което бяха подминали градчето и се носеха над сивото, брулено от вятъра море. Снежната буря се изви, накъдри, изчака и връхлетя Евърнес с виеща суграшица. Корабът се разтърси, но проникна още по-дълбоко във виелицата.

Капитан Анастейзия ги повика с пръст.

— Сен, мистър Синг, важно е да видите това и се молете на Всемогъщия никога да не го срещате отново.

Сен подсигури автопилота и се присъедини към Еверет и майка си, загледани към безличната, натрошена, сива фъртуна над морето. По ъглите на прозореца се трупаше сняг. Еверет усещаше студа отвъд стъклото. Виждаше по-светлата сивота върху по-тъмната; мястото, където вълните се разбиваха на пяна. Под повърхността имаше наноси. Плитчините бяха със зеленикав оттенък; Еверет различаваше изменчивите контури на пясъците. Тук имаше по-обикновена шарка, водата протичаше през оребрена линия, която изглеждаше като рибешка кост, като заровен динозавърски скелет в пясъка. Въртеливият сняг, сивото върху сиво, белите пенести вълни го затрудняваха да прецени добре; сетне вятърът отхвърли за секунда снега и момчето видя, че ребрата продължаваха почти сто метра. Беше скелетът на отдавна мъртъв кораб, погълнат от променливите пясъци. Втори корабен скелет чертаеше шарката си в пясъка, трети го пресичаше, по-напред лежаха четвърти, пети; още по-ясно очертани, докато водата ставаше все по-плитка и от морето се надигаха пясъчни дюни. Плетениците от ребра и мачти, някои изкривени като пречупен гръбнак, някои подадени от пясъка като пръстите на удавен пилот. Приливната вода се пенеше около тях, а парчетата и късовете корабна обвивка трепкаха по натежалия от сняг въздух. Сега вече пясъкът бе открит. От него се надигаха чайки и побягваха пред сянката на Евърнес, като надаваха мъртвешките си викове. Тук бяха намерили смъртта си десетки въздушни кораби, за да бъдат повлечени от вечно подвижните пясъци. Това бе тяхното гробище.

— Гудуинските пясъци — каза капитан Анастейзия. — Мястото за дуел на ветровиците. Сен, картите.

Сен извади картите таро „Евърнес“ от джоба над сърцето си. Капитан Анастейзия разбърка тестето, след което цепи с една ръка на три пъти. Върна тестето на Сен. Бледото лице на момичето бе изпразнено, очите ѝ — мъртви като мъртвите кораби долу във всепоглъщащия пясък, докато подреждаше пет карти на кръст върху командния пулт и ги обръщаше една по една.

Най-горната карта на кръста: дете в мидена черупка, теглена от костенурки. Детето гледаше нещо извън картата и сияеше като слънчице, без да забелязва гръмотевичната буря, която вилнееше в дъното на картата.

— Миденото дете — обясни Сен. — Заплашена невинност. Невежеството не е блаженство. Голяма опасност.

Всички на мостика се бяха събрали около пулта на Сен.

Най-долната карта на кръста: два лебеда с корони около шиите. Короните бяха свързани с верига.

— Суонхилде и Суонхаме — каза Сен. — Доживотно партньорство от някакъв вид. Може да бъде нарушено. Лебедите избират партньорите си за цял живот. Ако единият умре, другият умира малко по-късно.

Лявата част на кръста: брадат старец, седнал с прибрани до гърдите колене, вторачен извън картата с широко отворени очи. Около него, на височината на врата му, бе натрупал сняг.

— Зимният пазач — продължи Сен. — Студ. Глад. Нужда. Ще дойде ли някога пролетта? Ако е ноември или февруари: смърт на възрастен човек. Това са месеците, които убиват.

После обърна картата в дясната част на кръста. Човек с шапка и бричове по модата на осемнайсети век, поел по пътека, която се извиваше дълбоко в далечината на картата; подпираше се на тоягата си със сериозно и съсредоточено лице. Еверет отново се зачуди как ли се е сдобила Сен с тези карти, кой я беше научил как да ги нарича и как да ги тълкува.

— Пътникът бърза във вечерта. Времето не стига и хълмовете са смрачени, а ме чакат още много мили, преди да отпусна глава за сън. Пътят не е лек.

Сен отметна ъгълчето на последната карта, картата в центъра на кръста. Пусна я разколебана. Капитан Анастейзия се пресегна и смело я обърна с лицето нагоре. Слънцето и неговите планети в челюстите на всепоглъщащ вълк.

— Вълчият сезон — поясни Сен. — Най-ниският резултат на зара. Лошите побеждават. Слънцето е изядено. Светът е даден за цял сезон във властта на мрака и няма светлина.

— Така да бъде — каза капитанът. — Сами правим късмета си. По местата. Чака ни работа. Мистър Шарки, врагът ни?

— Нищо на камерите, мадам. Но пък в това време не можем да видим и собствената си опашка. Радарът докладва всякакви призраци и фалшиви показания.

Капитан Анастейзия вдигна ръка. На мостика настъпи мълчание. Тя остана напълно неподвижна. Еверет затаи дъх. Бавно, бавно като ледник, капитан Анастейзия се обърна наляво. Очите ѝ се разшириха:

— Сен! Пълен надясно!

Сен завъртя руля точно когато нещо огромно, готово да премаже и погълне целия свят, надвисна през бурния сняг. Вълкът, помисли си незабавно Еверет. Вълкът, който изяде слънцето. Не: по-лошо. Въздушен кораб, който идваше право към тях като таран и можеше всеки момент да ги разбие.

— Залепи ни за пода — изкрещя капитан Анастейзия. Сен блъсна ръчките докрай. — Дръжте се!

Еверет се заби в прозореца, когато Евърнес зави и се гмурна. Артър П се бе отъркал странично в тях и сега корабът потрепери с всичките си двеста метра. За момент си представи как цялата му структура се разпада — как подемните клетки се отскубват на свобода и побягват към горните слоеве на атмосферата, как покритието му се бели като портокалови кори, как носът се разцепва и го изсипва право към снега, морето и острите ребра на мъртвите въздушни кораби под тях. Сетне Сен ги бе измъкнала и отново плаваха на открито. Сякаш беше чула, помисли си Еверет, наблюдавайки как капитан Анастейзия включва интеркома. Нещо във въздуха, някаква вибрация, промяна в налягането, което бе почувствала с кожата си. Беше ги чула да идват. И ако не беше…

— Мистър Макхинлит, докладвайте какви са пораженията.

Гласът на машиниста се чу през писъка на вятъра из търбуха на въздушния кораб.

— Негодниците извадиха от строя двигателни гнезда номер три и пет!

— Колко време ще ни трябва, преди да възстановим пълна мощност? — попита капитан Анастейзия.

— Капитане, не мога да възстановя пълната мощност там, където липсват двигатели…

— Имам изображение на камерата — каза Шарки.

— На екраните ми, моля.

Картините бяха зърнести и зацапани от снеговалежа, но Еверет виждаше ясно прекършените мачти, пръскащите искри от прекъснатите електрически кабели, насилието, извършено върху чистите извивки на Евърнес. Загубата на всеки от двата двигателя се усещаше като изгубен пръст. Лицето на капитан Анастейзия бе мрачно. Корабът ѝ бе оцелял, но я бяха ударили здраво.

— Сен, изключи витла номер четири и шест. По-добре, отколкото да се разпаднем на парчета от вибрациите. И ни изведи на по-голяма височина. Там долу ни чака само смърт. Мистър Шарки, искам от вас да интерпретирате по някакъв начин показанията на радара. Искам да знам къде е Артър П.

— На радара няма нищо. Все едно са се изпарили.

— Въздушните кораби не се изпаряват, мистър Шарки.

— Според показанията там няма нищо освен сняг и чайки.

— На екрана ми.

Капитан Анастейзия започна да плъзга увеличително стъкло след увеличително стъкло над монитора, като се вглеждаше все по-дълбоко и по-дълбоко във видеоснега, който пръскаше по екрана. Артър П се бе появил от нищото, беше забърсал странично Евърнес и отново бе изчезнал. Двестаметров товарен кораб. Невъзможно. Ирационално. Това бе призрачно място, но в него нямаше нищо свръхестествено. Като вратар на отбор „Червен“ Еверет се бе радвал на репутацията на призрачно добър, свръхмогъщ джедай. Хубаво беше да се чувстваш като вратар нинджа, но си оставаше суеверно мислене. Всичко, което правеше, бе да разглежда вероятностите и възможностите, да разглежда нещата в три и повече измерения.

— Може би не е там наоколо — обади се Еверет. — А там над нас.

Очите на капитан Анастейзия се разшириха повече от всякога.

— Мистър Шарки, вертикално сканиране.

Радарът издаде звук, изпращайки лъча си нагоре и надолу вместо напред и назад. Мониторът на капитан Анастейзия незабавно изобрази голямата сянка на Артър П, точно над тях. Точно над тях и приближаваща бързо. Възнамеряваше да премаже Евърнес, да го натика и наниже на шиповете сред развалините под тях.

— Пълен напред! — изкрещя капитанът.

Сен плъзна ръчките в предна позиция. Евърнес се помести, но беше твърде голям, обременен и бавен, бавен, бавен заради половината си извадени от строя двигатели. Еверет видя как надвисналият Артър П изпълва радарния екран. Трийсет метра. Ускорението при машина с размерите на Евърнес бе немощно. Двайсет метра. Прекалено много натрупана инерция, която трябваше да бъде анулирана. Десет метра. Еверет усещаше вибрациите от натоварените до крайност витлови мотори — от корпуса на кораба, право в кътните си зъби.

— Хайде — прошепна той. — Хайде, хайде, хайде!

Измъкваха се. Почти се бяха измъкнали. По дължината на Евърнес пробяга внезапен удар. Корабът простена с всяка греда, всяка нановъглеродна фибра. Подът започна да се накланя. Артър П бе докоснал кормилото на Евърнес и натискаше опашката му надолу, докато в същото време носът на Евърнес се издигаше нагоре. Празната чаша от какао се изтърколи по мостика и достигна чак до стената. Еверет се улови здраво за някаква скоба.

— Дръжте се, издигам носа — извика Сен и издърпа височинния лост. — Дано си обезопасил товара, Шарки.

Витловите двигатели отново изкрещяха. Евърнес се наклони още по-стръмно. Увеличителните стъкла увиснаха свободно от мониторите си. По интеркома се чу дрънчащият глас на Макхинлит:

— Това момиченце ще ми потроши кораба!

Сен не изпускаше лоста, стиснала зъби. Сетне опашката на Евърнес се изплъзна изпод Артър П и корабът се хвърли в чистия въздух.

— Обърни ни срещу Артър П — заповяда капитан Анастейзия. — Задръж позицията, дистанция петдесет метра от носа им.

— Слушам, мадам.

— Макхинлит!

— Все още летим, един Господ знае как. Ще ми трябва мъничко време, за да се придвижа и да проверя управлението.

— Не е необходимо, мистър Макхинлит.

Евърнес зави и приближи нос в нос Артър П, който тъкмо възвръщаше хоризонтално положение след размазващото спускане. Капитан Анастейзия отиде при илюминатора и се облегна на него, като се взираше в сивотата навън.

— Кайл Бромли никога не би се справил с такъв кораб — каза тя. — Това на квартердека е самата дона Бромли. И възнамерява да ни потроши, да остави костите ни на чайките, сепиите и студените Гудуински пясъци. Ако тя не може да получи Евърнес, никой не трябва да го има. — Капитанът отново взе микрофона на интеркома. — Можем ли да им се опълчим, мистър Макхинлит?

— Да не сте се побъркали, капитане? Съмнявам се дали изобщо можем да задържим хоризонтална позиция.

— Ще го приема за „не“. Е, измами ме веднъж и ме измами втори път, но Анастейзия Сикссмит не може да бъде мамена до безкрай. Мистър Шарки, свържете се с Артър П. Дона Бромли не е единствената, която познава добре старите традиции.

Сен задържаше позиция пред Артър П, като изтегляше Евърнес в идеален синхрон с напредването на неприятеля. Еверет погледна хералдическия герб на носа, лентата от прозорци под него, видими наполовина през снега.

— Евърнес, тук Артър П — чу се груб женски глас през смущенията.

— Дона Бромли — произнесе капитан Анастейзия. — Летите бона.

— Капитан Сикссмит, иска ми се да можех да ти върна комплимента, но, о, миличка, репутацията ти далеч надхвърля способностите. Може би все пак не си подходяща за съпруга на моя Кайл — бе отговорът. Еверет видя как челюстите на Шарки се сключиха по-здраво, а устните му потрепнаха гневно. — Все тая, защото така или иначе смятам да те натъпча в калта, където ти е мястото.

— Свързах се с вас, дона Бромли — отвърна хладно капитан Анастейзия, — свързах се с вас, за да ви съобщя пред всички присъстващи, че тук и сега ви предизвиквам да се изправите срещу мен в единоборство.

Шарки беше на крака. Лицето на Сен бе пребледняло повече от обичайното бяло. Еверет чу себе си да възкликва. Не беше предполагал, че хората го правят наистина — да възкликват от изумление. Капитан Анастейзия вдигна ръка, за да накара екипажа си да замълчи.

— Крис е стара традиция, но правото на удовлетворение в единоборство е по-стар закон. И вярвам, че щом веднъж се позоват на него, не може да му бъде отказано. Права ли съм, дона Бромли? — Настъпи дълга тишина, нарушавана единствено от статичния шум по радиовръзката. На Еверет му се стори, че вижда как нечии силуети се движат на фона на осветлението в другия въздушен кораб. — Или срещу вас, или срещу някой, избран от вас. Тъй като нямам навика да се бия срещу стари дами, вместо това ще приема и единоборство срещу сина ви. — Капитан Анастейзия вдигна палец от бутона на радиопредавателя.

— Ще те убият! — изкрещя Шарки.

— Обучавала съм се на ла сават8 от легендарния Метр Гастино от Марсилия — отговори капитан Анастейзия.

— Това няма да… искам да кажа, Кайл Бромли е… той е… той е…

— Мъж?

— Да.

— В сравнение с мен, жената.

— Полони не трябва да се бият срещу оми.

— Винаги съм имала проблем с този израз, „не трябва“. Грозен, хленчещ израз. — Капитан Анастейзия отново натисна бутона на интеркома: — Имате ли отговор, дона Бромли?

— Много добре ти е известно, че не можем да ти откажем — каза Ма Бромли и Еверет долови жлъчта и презрението в гласа ѝ.

Спипа те, помисли си той. Изигра те в собствената ти игра на Кралица на Хакни Грейт Порт, сърцето и душата на традицията, надигра твоята стара традиция с още по-стара. Победи те. Но какво точно спечели?

— Ще се срещнем на борда на кораба ви след пет минути — каза капитан Анастейзия. — Тогава ще получа моето удовлетворение. — Тя даде знак на Шарки да прекъсне радиовръзката.

— Разбира се, ти си прав. Не мога да победя, а те няма да се бият честно. Мистър Шарки, мистър Макхинлит, разбрахте ли ме?

— Ти си луда жена — дойде гласът на машиниста от търбуха на въздушния кораб. — Но съм с теб.

— Веднъж се сражава за нещо, като смяташе, че защитаваш честта ми. Тогава това не ми трябваше, но сега се нуждая от него. Нуждая се от цялата ви борбена енергия, джентълмени. Отивам там, за да спечелим време. Вие — за да нанесете максимално големи повреди на Артър П. И според мен сте способни да нанесете сериозни поражения. Мистър Синг! — Еверет се стресна. Беше стоял като хипнотизиран от играта на снежинките пред носа на Артър П. — Нуждая се от всеки здрав човек от екипажа. Сен, искам ти да пилотираш кораба. Мистър Синг, името ти е вписано в корабния манифест; в задълженията ти влиза да се сражаваш за този кораб. Мистър Макхинлит ще те екипира. Какво ще кажеш малко да се раздвижиш, оми?