Беглец по равнините

26.

Снегът се зададе от изток. Премина през Кент, нахвърля десет сантиметра белота по променадата и кейовете на Дийъл и кулите на Кентърбърийската катедрала, градчетата и селцата на Медуей, пътническите влакове, които проблясваха по релсите си, понесли в себе си офис работници, обслужващ персонал и купувачи, тръгнали към домовете си. Снежинките се въртяха из вихрите и възходящите течения, които избликваха от комините и въздуховодите на Димния пръст; поръсваха Албърт Докс и Кучешкия остров със сребристи обещания за настъпващата дебела бяла покривка.

Евърнес се прибираше у дома със сърцето на снежната буря. Придвижваше се бавно и с накуцване на четири от осемте си двигателя. Влачеше тежък товар. На половин километър от кърмата му лежеше туловището на Артър П, същински призрак в бурята; понякога забележим, като небостъргач в края на влакното на въдица, понякога напълно невидим, така че буксирните въжета на Евърнес сякаш се потапяха в нищото. Срамът на семейство Бромли не можеше да остане скрит за радарите. От Контрол на въздушното движение незабавно засякоха аномалията, която се задаваше откъм Канала, и новината се разпространи за секунди из общността на ветровиците, от Париж до Копенхаген, от Абърдийн до Амстердам. Дори надменните пътнически лайнери, от висотата на чувството им за превъзходство, които никога не се мърсяха с делата на дискредитираната търговска флота, чуха новините и хвърлиха матроските си шапки във въздуха. Анастейзия Сикссмит бе надвила могъщите Бромли. Не просто надвила. Съсипала, извадила от строя, унижила семейство Бромли. В Хакни Грейт Порт подготвяха фойерверки, локомотивни свирки и парадна музика, за да посрещнат Евърнес за добре дошъл. Очертаваше се празненството на всички празненства. Докато инженерите възстановят баланса му, Артър П щеше да виси с опашката надолу над Хакни като огромна удивителна. Обичаят повеляваше екипажът на победения кораб да гостува на борда на победителите. Ма Бромли бе плюла с отвращение при самата идея за това. Щяха да останат на собствения си кораб, при все неудобствата, обърнати на деветдесет градуса, и да вървят всички по дяволите.

Радиоефирът се пръскаше от съобщения за подвига на Анастейзия Сикссмит, но тя не празнуваше. В този момент седеше в стаята за инструктаж с чаша леко подлютено какао в ръка. Лицето ѝ бе мрачно и натежало като бурята, която вилнееше от другата страна на илюминатора. Беше окървавена, а по тъмната ѝ кожа имаше тъмни синини. Цялото ѝ ухо бе облепено с тъмножълт лейкопласт на мястото, откъдето по време на битката бяха откъснати две от обеците ѝ. Беше отказала да сподели каквото и да е за ръкопашната ѝ схватка с Кайл Бромли. Единственото, което каза, бе:

— Не опозорих този кораб.

Кайл Бромли със сигурност нямаше да си отвори устата по въпроса. Надвит от жена. В това се състоеше най-големият срам на срамното им поражение. Раните, видими и невидими, тежките повреди, които беше понесъл корабът ѝ — нищо от това не бе причината за мрачното изражение на капитана в този момент. Причината беше Еверет Синг, който в този момент стоеше пред нея, по-нервен от когато и да било през живота си.

— Значи тази мадам Вилие държи за заложник баща ти в Тайрон Тауър? — попита капитан Анастейзия.

— Да.

— Специален пратеник на Множеството.

— Да.

— С почти безгранична власт и достъп до неизчерпаеми ресурси.

— Да.

— И скоков пистолет.

— Видях го с очите си. Попитайте Сен…

— Която е отишла в Тайрон Тауър.

— Направи го доброволно.

— А сега тази Шарлът Вилие те е проследила до кораба ми и няма да се спре пред нищо, докато не сложи ръка върху твоя комптатор… твоя Инфундибулум.

— Да.

— Значи съм замесена, без значение дали ми се иска, или не.

Еверет нямаше подходящ отговор за това. Капитан Анастейзия продължи:

— И искаш от мен да рискувам своя кораб, своя екипаж и своята дъщеря, за да ти помогна да върнеш баща си.

— Да.

— След което с татко ти и семейството ти ще заминете за някоя далечна, далечна равнина и ще живеете щастливи до края на дните си, а ние ще останем на този свят, изправени пред заплахата на Множеството.

— Да — потвърди Еверет. Сделката беше ужасна.

— Мога да те предам на властите. Мога да те отведа в Тайрон Тауър и да съобщя на човека на рецепцията кой си и какво притежаваш. Мога да го направя, и корабът ми ще бъде в безопасност, аз ще бъда в безопасност, Сен ще бъде в безопасност. Какво ми пречи да постъпя по този начин?

— Няма никаква причина.

— Седни, мистър Синг. Ще ти разкажа една история. Интересна е и наистина се е случила.

Еверет разгъна една седалка от стената и седна.

— Преди много време, или преди не чак толкова време, някога в миналото, бях лоцман на кораб на име Феърчайлд, бона кораб, от най-добрите, които някога са се издигали от Хакни Грейт Порт. Капитанът му се казваше Матс Хуствайт, норвежец второ поколение; семейството му се беше преместило тук след Руско-шведската война. Отговорник по товарите беше съпругата му Кори; тя беше от нашите — ветровик от Хакни до девето коляно, чак до времената, когато за пръв път са напълнили торба с газ и са я пуснали да лети. Бяха като семейство за мен. Бяха семейство за мен. Истинското ми семейство… е, да кажем просто, че семейството е там, където го имаш. Не съм оттук, не съм Хакни полони; западен ветровик съм; родена съм в Бристол Грейт Порт, под съпровода на църковните камбани на „Света Мери Редклиф“. Трябва да видиш корабите, подредени нос до нос по Флоутинг Харбър, цялата Трансатлантическа флотилия. Квебек, Бостън, Атланта, Маями; Хавана, Каракас, Ресифи и Рио; Монтевидео и Буенос Айрес; знаех всеки кораб, за къде лети и кой го пилотира. Баща ми беше летец, пилот по линията Монтевидео. Майка ми работеше в Газовата служба, но беше от истинските ветровици. Баща ми винаги обещаваше, че ще ме вземе със себе си, ще ме отведе с някой полет за Ню Йорк, Савана или Салвадор. Но вместо това си тръгна, така че и аз си тръгнах. Какво е да откриеш, че някой не е там, да разбереш защо, да разбереш, че казаното не е истина, че може би не е било истина в продължение на дълго време… Това ми е познато, мистър Синг. Напуснах ги, за да мога да летя. Не се гордея със себе си; просто трябваше да го сторя… Така че ето ме и мен, завършила Скайсейл Хаус само преди три години — лоцманската академия, — търся работа из корабите. Бях задлъжняла. Дължах много. Все още дължа. Лоцманска служба се намира трудно; като обувките на мъртвец е. Корабите са близки едни с други. Като семейство. Капитан Матс току-що бе загубил пилота си — Хю Бом Джизъс. Майка от Хакни, баща от Лисабон. Добър лоцман, но ужасен пияница. Феърчайлд трябваше да заминава за Дрезден, но Хю бе решил да се впусне в тридневен запой. Някой, слава на Бога, го бе заключил в мазето на „Рицарят“ и му бе забранил да лети. Беше съсипал този кораб. Капитан Матс бе взел стоката на консигнация; и ето ме и мен, влизам през вратата. Късмет? Няма такова нещо, мистър Синг. Виждаш схемата, възможностите, моментите, протягаш ръка към тях. И ги караш да се случват. Взех комисионата и застанах на теглилката. Никога няма да го забравя: сто и дванайсет фунта и три унции баласт. Поех руля, издигнахме се и бързичко стигнахме до Дрезден… Вече бях лоцман на Феърчайлд и си разбирах от работата, мистър Синг. Бях в устата на всички в Хакни. Нямаше и един грешник, който да не ми купи питие; нямаше един оми в Хакни и немалко полони, които да не ме желаят. И нещата вървяха добре; бяхме сплотен екипаж. Капитан Матс и Кори имаха дъщеря… сигурна съм, че можеш да отгатнеш коя е тя. Когато стъпих на борда на Феърчайлд, беше на шест… още по-разглезена, отколкото е сега. И тогава можеше да навие когото си поиска на пръста… Сен Хуствайт можеше да купи и продаде всеки в Хакни. Добър, сплотен екипаж. Семейство… Бях лоцман вече втора година, когато направихме саргасовия рейс. Корабът ни се движеше основно по балтийската линия — Дойчланд, Полска, Империята на всички Русии, онова, което беше оцеляло от Скандинавия. Но това беше правителствен контракт; искаха да бъде изпълнен бързо, изпълнително и тип-топ. Редовният кораб беше изтеглен на сух док за ремонт. Бяха ни похвалили като надежден кораб за превозване на Кралската поща и мисля, че искаха да видят как ще се справим със спазването на графика и държавния договор. Беше бързо и лесно, зареждане с провизии на изследователски кораб на Кралското географско океанографско дружество в синьото Саргасово море. Прелитане, хвърляне на товара, обратно у дома. Не ни се налагаше да чакаме дори за обратна пратка… така че полетяхме. Беше през август. Времето — горещо, хубаво и ясно. Над Европа се бе задържал голям антициклон; хората си спомнят лятото като едно от най-добрите. Летяхме през сини небеса и не видяхме един облак чак докато не презаредихме в Мадейра и се отправихме на запад над открития океан. Там през август е сезонът на ураганите и ако над Европа е високо, над Централния Атлантик е ниско. И не просто ниско; три системи с ниско атмосферно налягане се въртяха една около друга, за да образуват ниското на всички ниски. Нашият метеорологичен радар обаче го следеше и капитан Матс се бе уверил няколко пъти, че ще заобиколим издалеч онова, което къкреше там. Барометърът спадаше така, както не бях виждала дотогава; хоризонтът бе почернял от единия до другия си край. Въпреки че бяхме на стотици километри, усещахме как вятърът ни разтърсва. Насрещните ветрове бяха свирепи. Извършихме доставката, обърнахме и се насочихме към Мадейра за презареждане. Но понякога нещата, когато станат достатъчно големи, се превръщат в чудовища; неща, които никой не може да предскаже, за които никой не може да се подготви. Бурята се задълбочаваше, задълбочаваше се и се задълбочаваше, подхранвана от горещината над Саргасово море; задълбочи се до нещо, което никой дотогава не бе виждал. Изследователският кораб вдигна котва и полетя пред нея. Ние обърнахме. Побягнахме… опитахме се да побегнем. Но вече бяхме изразходвали прекалено много мощност в борба с насрещните ветрове. Нямахме достатъчно резерви, за да се върнем до островите на Мадейра. Без електричество, без пропелери бурята щеше да ни подхвърля в небето като лист… Матс взе решението. Беше ужасно решение; единственото, което можеше да вземе. Така че в крайна сметка не беше никакво решение. Нареди ми да обърна кораба и да го насоча към бурята. Не се прави често… но всички кораби са съоръжени за него: презареждане в гръмотевична буря. Обърнах Феърчайлд. Зададох курс право към сърцето на урагана. — Капитан Анастейзия хвърли поглед към илюминатора си, където вятърът навяваше все повече сняг. — Мислиш, че това е буря? Не е. Онова беше буря. Ренфилд, нашият машинист, подготви гръмоотводите. Небето изглеждаше прегоряло и кипнало; подлудяло от мълнии. След това поривите ни уловиха и усетих как рулят започна да подскача. Съпротивлявах се. Борих се с този кораб сред светкавиците. Удържах го стабилен в самото око на бурята. И привлякохме мълниите. Когато корабът улови мълния, всичко оживява от електричеството. Всеки парапет и всеки лост искрят. Косата ти се изправя. По стъклото пълзят огньове на свети Елм. По палубите се търкалят кълбовидни мълнии. Удържах я там; удържах я в сърцето на бурята, докато пиехме от светкавиците. Когато приборите отчетоха пълен заряд, обърнах кораба към Мадейра… Все още не мога да се отърва от мисълта, че виновно беше обръщането, че аз бях отговорна. Никога няма да разберем. Имаше волтова дъга от гръбния гръмоотвод до руля, достатъчно гореща, че да възпламени въглеродните нишки. Нановъглеродът не гори лесно, но когато се разпали, гори с невероятна топлина и е ненаситен. Поглъща всичко: обвивка, пилони, целия скелет. Корабът изгаря до кости. Горяхме. Малцина са изгаряли. Моли се да не ти се случва. Виждал ли си някога как гори къща? Най-погрешното нещо на света. Нечии надежди и безопасност, всички неща, които обичат и ценят — изгарящи безсмислено. Огънят няма мисъл и съзнателност. И с корабите е така, но в небето, като горящи ангели… Феърчайлд гореше и бяхме на сто мили от сушата. Кори излъчи сигнал за помощ до кораба на КГОД. Капитан Матс ми даде Сен и ми нареди да я отведа до спасителните капсули. Добери се до спасителна капсула. Измъкни се от тук. Тогава беше само на осем. И видя как домът ѝ, нейният кораб, изгаря… Гореше откъм опашката. Вдигнах Сен, затичах с нея и пред себе си виждах как опашката се превръща в маса от бял пламък. Нановъглеродът гори ярко като магнезий и се превръща директно в сажди, няма пепел, няма въглени. Видях как огънят пълзи по корпуса, а обшивката просто изчезва. Приличаше на болест, кожата се превръщаше в газ и вятърът го отвяваше. Видях как оребряването грее, нажежено до бяло, а след това изчезва… Не видях друга спасителна капсула да напуска кораба. Мисля, че имаха отчаяния план да изпуснат хелия; щеше да задуши огъня. Но от Феърчайлд не излезе нищо друго, докато не се изстреляха парашутите, и дори тогава бях ужасена, защото горящите парчета от обшивката на кораба падаха хаотично и ако някое от тях засегнеше парашутите, бяхме мъртви. Все още го виждам там, наполовина погълнат от пожара, в небето, греещ от вътрешността си, докато скелетът му гореше под обшивката. След това и обшивката щеше да се възпламени и да изчезне. Корабокрушението на Феърчайлд трябва да се е виждало от стотици мили, стига някой друг освен нас да е бил достатъчно луд, че да излезе в бурята. Последни се откъснаха газовите клетки. Видях как се търкалят, как пламват в ураганните ветрове. Нищо друго не излезе от този кораб. След това се приводнихме и имах прекалено много други работи за мислене, че да разсъждавам върху видяното. Откачих парашутите, за да не ни повлекат, след което разгърнах дълбоководната котва и включих аварийния маяк. И се задържахме, подмятани наляво и надясно по средата на буря, по средата на океана. Океаните ме плашат. По-големи са от всичко друго. Дори голям кораб като Феърчайлд е нищо в сравнение с океана, драсната в мрака клечка. Пуф. Няма я. А океанът ни мрази. Винаги ни е мразел. Може би не точно ни мрази, но не го е грижа изобщо за нас и нашите постижения. В него няма нищо човешко. Стабилизирах капсулата, нагласих радиото в работен режим и цяла нощ се носихме с бурята. Само двете, млада жена и дете, в спасителна капсула в средата на океана… Океанът е странен, мистър Синг. Най-странното нещо. Мисля, че това ме плаши най-много. Заспахме, не зная как, а голямата буря махна с опашка и обърна пак на запад. Остави ни да се клатушкаме на едно място като коркова тапа. Събудих се в спокойни води и под чисто небе. Слънцето огряваше лицето ми през илюминатора. И там отвън имаше кораб. Но не беше изследователският съд на КГОД, откъдето бяха следили маяка ми цяла нощ. И точно тук е онази част, за която съм сигурна, че трудно ще повярваш, макар че доказателството те гледа право в очите, мистър Синг. — Тя почука по масата с натъртените си кокалчета: — Не мореход, а въздушен кораб, който лежеше на около триста метра южно от нас, спуснал въжетата си за привързване във водата. Просто си висеше там; изключени двигатели, нищо на аварийния канал. Кораб, мистър Синг, насред въздуха. Корабът Евърнес. Мога дълго да ти разказвам как го улових за едното въже, как се изкачих с алпинистка екипировка и как го открих напълно празен — без жива душа на борда, мистър Синг. Мога да ти разкажа как го откарах у дома и за мистериите с Корабния регистър и със Службата по спасителни операции след корабокрушения, за това как станах собственик на кораба, господар и командир на въздухоплавателен съд, който не съществуваше. Мога да ти разкажа, мистър Синг. Но не съм длъжна. Доказателството е навсякъде около теб. Онова, което трябва да знаеш, е, че гледах как Феърчайлд изгаря в небето заедно с майката и бащата на Сен и че в този момент се превърнах в семейство за Сен. Не съм суеверна или особено религиозна — не повече от кой да е ветровик, — но в сърцето си съм уверена, че Евърнес ми беше даден, за да се превърне в неин дом…

— Сен никога не ти е разказвала за семейството си — продължи тя. — Известно ми е, че си се интересувал. Тя споделя с мен за такива неща. Но на теб никога няма да каже, мистър Синг. Кошмарите ги няма… вече минаха няколко години… и моите, и нейните, но не са далеч. Направих за нея всичко, на което съм способна; не съм нейна майка и не съм майка. Но Матс и Кори… те ми дадоха семейство и дом, така че аз ѝ дадох семейство и дом. Както казах, мистър Синг, семейството е семейство, когато го има… И точно заради това ще ти помогна. Може и да си подочул наоколо, вероятно от самата Сен, че имам амрия, което значи ненарушима клетва на палари. И съм я дала лично. Обещах си, че ще дам толкова, колкото съм получила. Дори не му виждам края. Ще ти помогна. Моите кораб и екипаж са на твое разположение. И освен всичко друго трябва да се поиска сметка за бедния негодник ’Лучайния Ед. Помежду си може и да се препираме и караме, но ако някой нанесе обида на едного, обижда всички ни. Мадам Шарлът Вилие трябва да научи добре, че не сме нейни слуги. А ти ми помогна. Както разбрах, си спасил кораба ми. Артър П щеше да ни остави в пясъците на Гудуин. Поредният скелет на кораб. Сега ще ти помогна аз…

В главата на Еверет имаше напевен звук. Беше доста различен от шума, който чуваше, докато излагаше пред капитан Анастейзия молбата си за помощ. Онзи шум беше писъкът в ушите ти, който чуваш, когато правиш нещо абсолютно наложително, но неприемливо за теб, когато се чуваш да изричаш думите и мразиш думите, и мразиш гласа си, докато ги изричаш, и мразиш омразния начин, по който те карат да се чувстваш. Сегашният звук — много по-различен — беше онзи, който чуваш, когато си убедил сам себе си, че ще ти отговорят с „не“, че всичко, което си казал, може да доведе единствено до „не“: и точно тогава чуваш „да“. Да: толкова за кратко, че го пропускаш, но се препъваш в него като в невидима пукнатина на паважа и ти се налага да се върнеш и да погледнеш добре, за да видиш, че наистина има нещо, което те е накарало да политнеш. „Да“. Еверет се поклати. „Да“. Усещаше гъдел в очите. Лицето му бе зачервено. Помисли, че ще се разплаче. Беше се съгласила. Беше казала „да“.

— Можеш да ми благодариш, мистър Синг — каза капитан Анастейзия.

— Благодаря.

— Благодаря какво?

— Благодаря, мадам.

— Няма защо, мистър Синг. На мостика, сър. Предай на екипажа да заемат местата си. Ще те последвам след мъничко. Първо трябва да се приведа в малко по-приемлив вид. Скоро ще пристигнем в Хакни и имаш думата ми, че ще изглеждаме тип-топ и дяволски секси. Да те няма.

— Слушам, мадам.