Беглец по равнините

11.

Русата Рокзвезда не изглеждаше по-малко елегантна от факта, че я бяха събудили преди съмване. Нито по-малко смъртоносна. И без това суперзлодеите като нея едва ли отделяха време за сън. Беше заменила реното с мерцедес S-класа. Имаше вкус. Вече нямаше нужда да се слива с околната среда. Скинар-в-Костюм също не изглеждаше по-малко като бандит. Шофьорската фуражка допълнително му придаваше глуповат вид. Еверет проследи как мъжът се плъзна на парковото място за инвалиди пред кафенето. Мъжът отвори задната врата. Имаше си ботуши и бричове, сако с висока яка, изпънати шофьорски ръкавици. Пълна програма. Русата Рокзвезда постави едно черно високо токче на бордюра, а после още едно. Беше висока. Движеше се като златен копринен шал, носещ се по водата. Тясната ѝ пола стигаше до прасеца. Закопчано на талията сако, разтворено при раменете и ханша. Носеше малка декоративна шапчица, килната стилно настрана. Шапчицата си имаше воалетка. Изглеждаше убийствено.

Но аз имам нещо, от което се нуждаеш, помисли си Еверет.

Кръшкащите студенти, зализаните безделници, готините хлапета, пичът с iMac, зает да пише сценария, който щеше да му донесе „Оскар“, всички до един вдигнаха погледи и повече не успяха да ги сведат от нея, докато тя влизаше и приближаваше спокойно до масата на Еверет.

— Еверет. — Устните ѝ бяха от червен гланц.

— Същият. — Той се изправи.

В семейството на Теджендра държаха на добрите маниери, но и без това щеше да се почувства задължен да стане от мястото си. Тази жена повеляваше със самото си присъствие. По устните ѝ заигра възможно най-пестеливата усмивка.

— Аз съм Шарлът Вилие, специален представител на Множеството от света с дезигнация З₃. Очаква ни сериозен разговор. Да започваме ли?

Тя кимна едва доловимо към колата и чакащия шофьор. Еверет беше страшно доволен, че е успял да се измъкне от бъркотията след сутрешните приготовления и се бе преоблякъл в тоалетните, преди да се измъкне от училище. Нямаше как да го приемат на сериозно, облечен в училищна униформа. Ноздрите на Шарлът Вилие се разшириха презрително, когато забеляза светещите стикове, окачени по непромокаемото му яке. Еверет вдигна раницата си и остави на масата няколко лири на монети. Винаги бе искал да направи нещо подобно, като във филм на Тарантино — просто да хвърли някакви пари и да напусне заведението.

— Седни до мен, Еверет — каза Шарлът Вилие.

Централното заключване изщрака. Колата се включи в автомобилното движение. И Еверет почувства как храбростта в него се поколебава. На сутрешната светлина плановете, скроени в мрака преди зазоряване, изглеждаха евтини и несигурни. Намери начин да отнесеш Инфундибулума в близост до портала. Останалото ще измислиш на място. Една от големите му гордости беше, че умееше да предвижда накъде ще тупне топката. Ами ако този път не успееше? Ами ако имаше хора, които не му отстъпваха по нищо? Ако бяха по-добри от него? Стомахът му се свиваше от страх. Само че не бяха по-добри от него. Дори колкото него добри не бяха. Той беше изплел в едно Инфундибулума. Никой от тях не го беше постигнал, от десет Земи, пълни с хора, нито мавърска Британия на З₂, нито на еднояйчния близнак З₄, където нещо се беше случило с Луната, нито на З₁, за която не говореха, нито на З₃, света на елегантната Шарлът Вилие. Само Еверет Синг — и неговият баща Теджендра Синг.

Шарлът Вилие — тази жена бе от хората, за които човек можеше да мисли единствено с двете им имена — погледна през дъждовните криволици по прозореца. Алените ѝ устни бяха извити презрително от гледката на хората по улиците, в техните тежки зимни палта, качулки и дълги якета. Това е моят дом, това са моите хора, помисли си Еверет. Не си позволявай да ги гледаш като туристка.

Колата се упъти на север през дъжда и натоварения трафик, като следваше сините пътни знаци по посока на шосе M25.

— Не отиваме в университета.

— Правилно — каза Шарлът Вилие.

Тя отвори малката си дамска чантичка и огледа лицето си в миниатюрно огледалце. Еверет зърна тъмен метал, дръжка с цвят на слонова кост, инкрустирано дуло. Пистолет. Удовлетворена от външния си вид, Шарлът Вилие върна огледалцето в чантичката и затвори шумно ключалката ѝ. Изигра ми това малко представление само за да видя какво имаш там вътре, помисли си Еверет.

На околовръстното шосе Скинар-в-Костюм — вече Скинар-с-Шофъорска-Фуражка, си каза наум Еверет — най-после пусна на воля S-класата. При внезапното ускорение Шарлът Вилие се усмихна. Еверет беше виждал тестовете на този модел по Топ Гиър. Беше запознат с показателите за от нула до сто, конски сили и максимална скорост. Пак ли гледаш тези момчешки глупости? — викаше понякога Лора. — Домашното! Споменът заседна на гърлото му. Тя щеше да го чака. Вероятно ще му приготви нещо вкусно. Ще му позвъни. Ще позвъни на Райън. Ще се обади в полицията. Съжалявам, мамо, трябва да го направя.

Мерцедесът правеше на пух и прах ограничението за скоростта и се носеше като комета във външната лента. Скинар-с-Шофьорска-Фуражка святкаше предупредително с фарове и пръскаше пред себе си като пилци комбита и фордове „Мондео“. Специален пратеник на Множеството. Трябваше да е нещо като посланик, но повече. Убер посланик. В дните преди телефоните и интернет, когато писмата бяха пътували с месеци от единия до другия край на планетата, посланикът е бил държава сам по себе си. Споразумението с нея обвързваше правителството ѝ. Дипломатическите връзки между равнините сигурно бяха силни.

През река Дартфорд. На юг.

— Къде държите баща ми?

— Баща ти работи в секретен изследователски комплекс.

— Изследователски комплекс на Множеството?

— В някои отношения вашата технология превъзхожда нашата; в други е обратното. От десетилетия сме запознати с онова, което наричате Портал на Хайзенберг. Напълно нормално е даровитите хора да отиват при технологията, а не тя при тях.

Значи е на твоя свят, помисли си Еверет. Той попита:

— Работи или е задържан?

Шарлът Вилие въздъхна тихо.

— Мистър Синг, каква е тази шпиономания. Светът на възрастните не работи по този начин. Това е деликатен бизнес. Съществуват съображения по сигурността. Нямаше да е по-различно, ако баща ти работеше за някоя от вашите ядрени инсталации.

Мерцедесът се откъсна и пое по една огромна детелина — разклона от M25 за M20. Пътните знаци насочваха движението към пристанищните съоръжения и тунела. Скинар-с-Шофьорска-Фуражка пришпори автомобила покрай дълга редица камиони, поели към крайбрежието. Бяха оставили дъжда в Мейдстоун; по западния вятър заедно с тях се носеха облаци. Зимното слънце огряваше мокрия пейзаж. Пътищата вече изсъхваха. Колата се плъзна между неуморното автомобилно движение и пое по лентата за влаковия терминал на Евротунела.

— Не съм си взел паспорта — каза Еверет.

— Няма да ти трябва паспорт — отговори Шарлът Вилие.

На половин километър от пропускателните будки колата тръгна по един сервизен път вляво, водещ извън долината, където излизаха автомобилите и бързите влакове, и скоро наближиха някакви варовикови сипеи. Пътят се изкачи по хребета, прегази плитък ручей и заобиколи поле с наполовина удавена зимна пшеница. Браздите тънеха в застояла вода. В средата на полето имаше оградено място с ширина на страните от по стотина метра. Никаква сграда, никаква радиомачта — не се виждаше абсолютно нищо построено. Единственото забележително нещо тук беше оградата. Скинар-с-Шофьорска-Фуражка зави по един страничен път, който минаваше напряко през наводнената част от полето и извеждаше до огражденията. Пътят беше хлътнал и се ронеше по краищата си от прекалено честа употреба. През ерозиращия асфалт си пробиваха път трева и упорити зимни бурени. При приближаването на колата започна да се отваря портал. Видеокамерите по оградата се завъртяха и ги проследиха. Чак сега Еверет видя, че пътят се гмуркаше стръмно в дупка в земята, оформена от бетонната стена на бункер, който не се забелязваше от повърхността. В края на стръмния пасаж имаше две черни врати от стомана. Вратите се разтвориха. Колата продължи в мрака. Скърцането на релси и предавки накара Еверет да се огледа. Вратите започнаха да се затварят и заедно с това да стесняват все повече правоъгълника от светлина, докато най-сетне не я отрязаха напълно. Намираха се в тунел. Фаровете улавяха незапалени крушки, вентилационни тръби, увиснали кабели, стоманени врати с избледнели отпечатани цифри върху тях. Някъде напред прозираше кръпка светлина. На мерцедеса сякаш му трябваше дълго време, за да я достигне. В този тунел разстоянията и скоростта, времето и пространството изглеждаха изкривени. Мис Вилие се поизправи, за да се приведе в безупречен вид чак до ръкавиците, и отново провери лицето си в огледалцето. Две щрихи с гланца за устни, и отново беше придобила убийствен вид.

Еверет вече виждаше, че Пол Маккейб ги очаква в бялата светлина. Изглеждаше измачкан и неизгладен, като че беше носил същите дрехи от момента, когато Еверет му се беше обадил, за да го събуди. До него чакаше нисък мъж с маслинена кожа, с ефектно подстригани брада и мустаци — толкова елегантен и добре облечен, колкото Маккейб занемарен, — облечен в кремав костюм от брокат, с бяла яка. Непосредствено до него стоеше Колет Харт.

Колата спря. От тъмнината пристъпи жена в черни военни дрехи и шапка с козирка на отрядите със специално предназначение. Тя им отвори вратата. Еверет премигна, замаян от светлината, която се изливаше от четирите прожектора на триножници. Не пропусна да забележи автомата, преметнат през гърба ѝ.

— Еверет! Отлично, отлично! — раздруса ръката му Пол Маккейб. — Пътуването ви мина добре, нали? Изпратихме ти добра кола. ВИП обслужване и всичко останало, да, да. Аз дойдох едва преди пет минути. Малко ми е рано, нали разбираш?

Шарлът Вилие излезе от колата. На Еверет му се стори, че Пол Маккейб ѝ се покланя — възможно най-незабележимото, кратко навеждане на главата, но признак за покорство.

Мъжът в елегантен костюм сложи дясната си ръка на сърцето.

— Мистър Синг, за мен е чест. Казвам се Ибрим Ходж Керим, специален пратеник на Множеството от З₂.

Еверет едва се овладя, за да не каже: Зная, разпознах не съвсем испанския ти, не съвсем марокански акцент, чувал съм гласа ти по радиото. Прелетях над покривите на твоя Лондон.

— За мен е удоволствие да се запознаем, мистър Керим.

Пратеникът се усмихна. Беше от онзи вид усмивки, които преобразяват лицето. Имаше ясни очи и хубави зъби. Иска ми се да можех да ти се доверя, помисли си Еверет. Нуждая се от хора, на които мога да имам доверие.

— Разбирам, че притежавате скъпоценност с голяма стойност — каза Ибрим Керим.

— Картата на Целостта — отвърна Еверет. През кръга от хора премина мърморене. — Да. Разгадах я.

— Забележителен подвиг — похвали го Ибрим Керим. — Талантът ви се е развил рано.

Еверет забеляза, че зад ухото на специалния пратеник имаше малко украшение, подобно на емайлиран слухов апарат. Спомни си, че в един от клиповете пратеникът спомена нещо за езикови импланти. Дали малката скъпоценност за ухо не му превеждаше на английски?

— Ами… баща ми… — започна Еверет.

— Изключителен мъж, изключителен — намеси се бързо Пол Маккейб. — Отдавна трябваше да получи Филдсов медал. Математиката сигурно ти е в кръвта.

За момент момчето си помисли, че Маккейб може да разроши косата му. Ако се случеше, щеше да бъде принуден да го удари, въпреки всички въоръжени войници наоколо.

— Бих искала да получа някакво конкретно доказателство, че притежаваш устройството — каза Шарлът Вилие.

Знаеш, че е в раницата ми, помисли си Еверет. Това беше опасният момент. Ако ѝ покажеше Инфундибулума, можеше просто да му го отнеме. Беше обкръжен от хора с пушки. И беше зърнал какво държи тя в дамската си чантичка.

— По-добре да ви го покажа в действие — предложи той. — Тук имате Портал на Хайзенберг, нали?

Пол Маккейб и Шарлът Вилие размениха погледи. Ибрим Керим рече припряно:

— Бих желал да видя какво искаш да ни покажеш. Професор Маккейб?

— Както пожелаете, специален пратеник.

Един Войник-в-Черно отвори шлюз в стената на тунела. Отвъд него имаше по-малък, грубо прокаран тунел във варовика. От тавана провисваха електрически кабели за осветлението, от неонова лампа до неонова лампа. Тези за по-мощното захранване вървяха в основата на стената. Въздухът миришеше на влага, прах и електричество. Двама Войници-в-Черно поведоха след себе си всички, като първи тръгнаха Еверет и Пол Маккейб заедно с Колет Харт. Подире им бяха двамата специални пратеници. Последни вървяха още двама Войници-в-Черно. Подът под краката на Еверет беше груб. Спусна се до друг далечен шлюз. Еверет замръзна при внезапно нарасналия грохот, който отърси капки кондензация от лампите и парченца варовик от тавана.

— Движим се почти успоредно на Евротунела — обясни Пол Маккейб. — Няма да повярваш колко близо се намираме до линиите. Няма да повярваш. Вибрациите дразнят: наложи се да монтираме цялата портална камера на амортисьори, за да не смущават работата на апаратурата. Но според мен уединението си струва… и транспортните връзки са доста удобни.

— Какво е всичко това?

— Дълго преди дори да си бил замислен, Еверет. През 1974 година имаше сериозни планове за построяването на тунел под Ламанша. Дори имаше пробни изкопни работи. Но финансово сметките не излязоха, политическият климат се промени, планът се оказа нерентабилен… каквото и да беше, просто престанаха да копаят. Години по-късно включиха вече свършеното в новия главен тунел. Сервизната шахта обаче… нея запечатаха — и я забравиха. Но ни върши идеална работа… докато не настъпи времето да оповестим публично резултатите. Което пък ми напомня…

Пол Маккейб изостана, за да прошепне нещо на специалните пратеници. Колет Харт тръгна редом с Еверет.

Какво правиш? — оформи устата ѝ.

Имам идея — отвърна по същия начин той, след което за отвличане на вниманието каза:

— Като в Доктор Кой.

Един от охранителите се разсмя.

Шлюзът в края на тунела приличаше на свит ирис. Жена-в-Черно се наведе към скенера. Лазерът разчете очната ѝ ябълка. Вратата се отвори.

— Еверет, според мен ще откриеш, че е дори повече от това — каза Пол Маккейб. Още докато прекрачваше шлюза, светлините се включиха премигващо. — Добре дошъл на Земен портал десет.

Камерата беше с формата на купол, издялан в грубата скала, десет метра в диаметър. Връхната точка на тавана се губеше над пръстена от прожекторни светлини, изсипващи ослепително бяло сияние върху обекта, изправен в средата на стоманената подова мрежа: плоча от електронни схеми и окабеляване с височината на къща. В центъра на плочата — празен кръг с ширина три метра. До празния кръг водеше рампа. От другата страна на кръга нямаше рампа. От пронизаната плоча се извиваха дебели електрически кабели и се губеха в сенчестите, лъскави машини, подредени покрай стените на камерата. Въздухът бръмчеше от електричество. В острата светлина под подовата мрежа се кривяха кабели. Плочата беше заобиколена от познатия пръстен, съставен от бюра, компютри, монитори, лаптопи.

Когато Еверет стъпи на решетката, усети как тя поддава леко под краката му. Амортисьорите, за които беше споменал Пол Маккейб. Чу глухия грохот на преминаващ влак, някъде там в собствената си дупка през скалите; осветлението се разтресе, но черната плоча оставаше неподвижна. Черна плоча: Портал на Хайзенберг. Еверет изкачи рампата и докосна портала. Беше хладна и застинала. Никакви вибрации от преминаващите влакове или електрическото захранване.

— Трябва ми достъп до системата ви — каза той.

Шарлът Вилие отвори устни, за да протестира, но Пол Маккейб бързо подаде на Еверет един малък дигитален дисплей.

— Не се бави, кодът се променя на всеки трийсет секунди.

Еверет извади Доктор Квантум от раницата. Откри безжичната мрежа незабавно. Кодът за достъп дори няма време да се промени. И вътре. Немарлива сигурност. Ключът отваряше всичко; достъп до безжичната мрежа, достъп до Портала на Хайзенберг, всичко. Пол Маккейб и неговите специални пратеници трябваше да се чувстват доста добре защитени от хакери при цялата тази скала наоколо и добре въоръжените Войници-в-Черно.

— Как да задействам Портала на Хайзенберг?

— Е, ами, хм… Еверет, наистина не мисля, че…

— Не виждам нищо лошо в това младият джентълмен да получи достъп до управлението на портала — каза Ибрим Керим.

Пол Маккейб незабавно сведе глава и се оттегли от Еверет и неговия компютър. Колет показа на момчето как да работи с интерфейса.

— Доста е просто — обясни тя, като извика един прозорец с форми за въвеждане на данни. — Само три числа. Кога, колко дълго и къде. На практика таймерът е предохранителна мярка за скоковете от портал до портал, за да не преминеш през портал, който вече е отворен някъде другаде. Нямаме представа какво ще се случи при такъв сценарий.

— Не възнамерявам да извършвам скок от портал до портал — каза Еверет.

Той позиционира контролния панел на портала на Хайзенберг в ъгъла на Доктор Квантум и отвори Инфундибулума.

— Божичко — прошепна Колет.

Мис Вилие я изблъска настрана от нетърпение да погледне картата на всички вселени, познати и непознати. Сиянието на екрана освети лицето ѝ в мъртвешки синьо. Устните ѝ помръдваха, докато се мръщеше към многоизмерната мрежа от възли.

— Седемизмерна възлова топология трета степен — измърмори тя. — Колкото по-навътре навлизаш, толкова по-голяма става.

Еверет дръпна рязко Доктор Квантум надалеч от очите ѝ и се обърна към портала на Хайзенберг. Настрои таймера на петнайсет секунди. После увеличи изгледа в Инфундибулума, грабна част от кода дълбоко в математическата репрезентация и го позиционира в лентата с адреса на крайната цел на скока. Светлините помръкнаха. Камерата забръмча от внезапния приток на мощност. Порталът на Хайзенберг грейна като коледна елха, отрупана със светодиоди. Жълти предупредителни светлини премигваха и се въртяха. Пол Маккейб се приведе над един от компютърните монитори:

— Мили Боже! — възкликна той. — Мили Боже!

Ибрим Керим се приближи и застана до Еверет. Върху Доктор Квантум се появи нова опция, голям зелен бутон, означен с думата СКОК.

— З₂ — каза Еверет. — Вашият свят. Вашият град, на разстояние пет мили от вашия портал.

Той натисна бутона СКОК. Празният кръг в центъра на плочата се превърна в светлина. Хората вдигнаха ръце, за да предпазят очите си. Шарлът Вилие извади от чантата си чифт кръгли очила с тъмни стъкла и ги сложи.

Порталът на Хайзенберг се отвори. Вятърът от друг свят блъсна всички и подметна парче вестник надолу по металната рампа. Порталът на Еверет се бе отворил под сенчеста колонада. От едната страна се виждаше редица от магазини, а от другата колони, отвъд тях — високи коли и дълги трамваи. Някаква жена в дълга рокля с бухнали ръкави беше спряла стреснато и се взираше. Жената изпусна слънчевия си чадър. Вдигна шокирано ръка към устата си. Еверет ѝ помаха за поздрав.

Порталът на Хайзенберг се затвори. Генераторите заработиха по-спокойно. Светлината отново стана нормална. Ибрим Керим се наведе, за да вдигне парчето вестник.

— Днешният брой на „Дейли Интимейтър“ — рече той. — Четох го със сутрешното си кафе.

Еверет завъртя Инфундибулума и избра нова карта. Завлече кодовете в прозореца за настройка на скока. През долната част на екрана се запълни една червена лента: кондензаторите на Портала на Хайзенберг се презареждаха. Бутонът с надпис СКОК оживя.

— З₈ — каза Еверет. — На три, две, едно.

Камерата за скокове отново беше залята от ярка светлина. Порталът на Хайзенберг се отвори. Еверет зърна купола на катедралата „Св. Павел“, грозната архитектура на Патерностер Роу, приличаща на уста с развалени зъби. Сетне от портала започна да изригва вода, която заля рампата, успя да повали Еверет и притисна Ибрим Керим, Шарлът Вилие и Пол Маккейб към бюрата. Еверет с всички сили опитваше да задържи Доктор Квантум над водата. В този момент Порталът на Хайзенберг рязко се затвори.

— Този Лондон се е наводнил по време на буря през 1972 година — обясни Пол Маккейб. — Преместили са столицата в Бирмингам.

Еверет се изправи несигурно. Водата се оттичаше през мрежестия под, от решетките падаха капки.

— Добре сме — каза Колет, като местеше поглед от монитор на монитор. — Не изгубихме нищо важно. Всички главни системи работят. Имаме готовност за скок.

— Много се радвам за теб, но това не важи за обувките ми — изсъска Шарлът Вилие.

Еверет завъртя друг набор от координати. Порталът на Хайзенберг беше готов за нов междувселенски скок.

— З₁ — каза той.

— Не! — нареди Ибрим Керим. Гласът му отекна в помещението. Пръстът на момчето се поколеба над бутона СКОК. — Не, млади господине. Този свят е под карантина. Достъпът до него е напълно забранен, за постоянно.

Еверет му отправи предизвикателен поглед. Очите на Керим устояха. Момчето замахна с ръка над екрана на Доктор Квантум. Едно, две, три… — Той завлече случаен отрязък от кода върху контролния панел. — … точно ти. Пръстът му се заби в бутона. Порталът на Хайзенберг се отвори. Екипът в контролната зала погледна към пейзажа от червени дюни под индигово небе. Луната беше огромна и ужасяващо близка на хоризонта, с размерите на протегнатата длан на Еверет. От портала върху рампата се стече шепа пясък. Пустошта не беше абсолютна. В далечината нещо нагъваше хребета на силуета на дюната под чудовищната луна. През пясъчното лице на възвишението с невероятна скорост се плъзна зигзагообразна вълна. Войниците пристъпиха напред с насочени автомати. Пясъкът набъбна; нещото под него излизаше на повърхността. После на повърхността изскочи нещо тъмно. Порталът се затвори.

— Къде беше това? — Ибрим Керим.

— Не бих могъл да кажа — отговори Еверет. — Но се намира в същата точка, където отворих портала и на вашия свят. Тук нямаше Лондон. Мога да отворя портал до всяка Земя в мултивселената. — Едно последно завъртане на Инфундибулума. Той завлече кода. — З₃. Вашият свят, мис Вилие.

Светлините помръкнаха, въздухът забръмча и Порталът на Хайзенберг се отвори към дълга зала с висок свод и стоманен панорамен прозорец в дъното. Отвъд прозореца имаше облаци; хората в залата бяха като миниатюрни тъмни насекоми на фона на необятното небе. През небето се движеше огромен мрачен обект, голям като връхлитаща планета.

— Наистина умен младеж сте вие, мистър Синг — каза Шарлът Вилие. Ледът в гласа ѝ накара всички да се обърнат. Пистолетът, който Еверет по-рано бе зърнал в дамската ѝ чантичка, сега се намираше в ръката ѝ. В ръката ѝ, насочен към него. — Видяхме достатъчно салонни номера. Инфундибулума — заповяда тя.

— Какво означава това, специален пратеник? — прогърмя гласът на Ибрим Керим.

В тази секунда на колебание Колет се хвърли от мястото си към Шарлът Вилие и я удари по ръката. Пистолетът престана да сочи към момчето.

— Бягай, Еверет, сега!

Еверет Синг пъхна Инфундибулума под мишницата си, кимна за сбогом на Колет — единственото, което можеше да направи за нея — и се гмурна в кръга в центъра на черната плоча.

Порталът на Хайзенберг се затвори.