Беглец по равнините

20.

Еверет висеше на въжето и се изкачваше през вътрешните органи на Евърнес. Под него беше товарният отсек, където Шарки провеждаше с един хамалин внимателни преговори по предаването на контейнери, които трябваше да се експедират за Санкт Петербург. Над него — подобни на облаци, бяха редиците от газови клетки и Сен, на един човешки бой разстояние от главата му, уловена за въже с лекотата и грацията на ангел. Тя му се усмихна широко. Мисленето в три измерения беше лесно — на него му се налагаше да мисли в седем измерения, за да побере в Инфундибулума случайните адреси на Теджендра за Портала на Хайзенберг. Живеенето в три измерения — на практика във вътрешността на по-голям, кух обект — не беше чак толкова лесно. Но започваше да свиква, да заучава точния момент и ориентацията, да мисли, че най-късото разстояние между две точки обикновено е през, не покрай. Представяше си го като опазване на голова линия с размерите на презокеански лайнер. Сен се залюля през централната пътека и скочи леко върху мрежата. Еверет я следваше плътно.

Сен искаше да го разведе из кораба преди претеглянето — втория път през този ден, за който чуваше злокобната дума. Първо му показа помещенията за екипажа — камбуза го знаеш, стаята за инструктаж на капитана я знаеш; заведе го при собствената му малка каюта — ветровиците я наричаха лати; помогна му да опъне хамака си и му демонстрира как да го използва, без да се преобръща на пода. Дори го удостои с едно бързо минаване покрай собствената ѝ лати. Еверет остана с впечатлението за козметични флакони, струпани върху всяка свободна повърхност, за разхвърляно бельо (доста оскъдно, както му се стори) и за постери на ръгбисти без ризи. Мостикът: сърцето на кораба. Беше по-малък, отколкото очакваше. Ако целият екипаж заемеше работните си места, щеше да се претъпче. Но изгледът през високия от пода до тавана прозорец бе покоряващ: зимен следобед в Хакни Грейт Порт, въздушни кораби, които се носеха безметежно през пурпурнозлатистата декемврийска линия на хоризонта, облаци пушек и пара, които се надигаха по ръба на света. Еверет почти не обърна внимание на приборите и инструментите за управление на кораба; ръчките, подемните лостове, помпите за баласта, джойстиците, които обслужваха контролните повърхности, компасната кутия, компютърните дисплеи, които грееха зад увеличителните си монокли, банките от монитори за вътрешно наблюдение — за наглеждане на огромното тяло на Евърнес, отвън и отвътре. След това — надолу по стълбище, привеждане надве в тесните обслужващи пространства под товарната палуба, сред акумулаторните батерии; редици и редици от тях, вклинени толкова плътно, че Еверет едва успяваше да се промъкне между тях. Бяха затоплени и бръмчаха, и изпълваха клаустрофобичните теснини с възбуждащия, пикантен мирис на електричество. Евърнес, подобно на всички въздушни кораби от неговия клас, се задвижваше от електричество. На док в Хакни Грейт Порт се презареждаше от пристанищната мрежа, но беше проектиран така, че да може да черпи от всеки наличен източник на електрическа енергия.

— В най-лошия случай можем дори да се вържем за някоя гръмотевична буря — каза Сен. — Малко е опасно обаче. Ако объркаш нещо… — Тя остави изречението недовършено. Изглежда, се почувства неудобно, сякаш бе казала прекалено много.

Еверет опита да пресметне количеството енергия, заредено в плочите на батериите. Тук имаха технология, която беше на десетилетия пред всичко на З₁₀. Акумулаторните им батерии използваха същите въглеродни нанофибри като покритието на кораба, скелета и подемните клетки. И все пак компютърната им технология — тяхната комптаторна технология — приличаше на нещо, което биха построили хората от викторианската епоха. Различни светове, различна технология.

— Сега отиваме да ти покажа къде е ЦНТ — каза Сен.

— Центърът на тежестта — произнесе Еверет, мислейки на глас. — Разбира се. Товарът и баластът трябва да са разположени равномерно около центъра на тежестта, за да бъде корабът стабилен.

— Умен си ми, а?

— Благодаря — каза Еверет.

Новите му боти тракаха по изплетената от въглерод пътека, деликатна като паяжина. Това беше. Органичност. Корабът бе тяло. Намираше се във вътрешността на нещо живо, в машина кит.

— Кажи ми за мистър Шарки.

— Какво за него? Той е помощник-капитан и отговорник по товарите.

— Искам да кажа, че онези пушки изглеждаха доста добре.

— Нали? Впечатли те, да? Очарова те, а? Голям е чаровник, с южняшкия му джентълменски вид, с маниерите му и с онези ми ти „сър“ и „мадам“, а после ти пуска Стария завет, за да вирнеш крачка и да го оставиш да те почеше по коремчето. Отговорник по товарите, войник на съдбата, авантюрист, джентълмен задника ми. Майлс О’Рахили Лафайет Шарки дори не е истинското му име. И не е никакъв джентълмен. Не е роден джентълмен. Е, казва се Майлс Шарки, проповедник и продавач на Библии. Ръководил е мисионерски пътуващ цирк из цяла Джорджия и Основните щати… оттам идват всички тези приказки за Бога. Веднага щом е успял, си е взел шапката и е обиколил Конфедерацията. Оттам пък идва това О’Рахили Лафайет. Там долу можеш да стигнеш малко по-надалеч, ако си джентълмен. Приказката, която разказва, е, че е застрелял татко си в дуел, защото е ударил майка му на „Пийчтрий“ в Атланта. Е, чини ми се на мен, наистина да е застрелял татко си, но едва ли е било заради старата му майчица. Чини ми се, дъртият да се е натряскал с ментов джулеп и устата му да е започнала да мели. На нашия Шарки не му се нрави някой да изглежда по-умен от него. По целия свят е бил, казва той: инкасатор, търговец на картини, измамник, телохранител, ловец на перли, барман, дипломат. Така разправяше, когато го взехме от Стамбул. Изплака ни някаква завъртяна история, как работил с царистите срещу османлиите и с османлиите срещу царистите, но се оправя добре с товарителниците и може да се спазари с всеки. Беше през и седма; тогава бях дете. Добър е нашият Шарки; обичам го това оми, но много му се иска да го харесват, а понякога… ами това не е особено привлекателно качество.

— В моя свят Османската империя е паднала преди сто години. И имаме една Америка: Съединените щати.

— Майчице, ама че скучно. Ние си имаме три. Първо са Конфедерираните американски щати; това е домът на Шарки. Богато богато място. Има само земя, нали разбираш. Никой никога не е банкрутирал, ако е купувал земя. Така че сега си имат всичките тези генетично-как-му-се-викаха култури и трупат състояние. Дори са направили това генетично-нещо-си бобено зърно, от което може да се произвежда масло… като вашия петрол. Течно гориво. Щяло да революционизира света, казват. Само дето, струва ми се, сме отишли прекалено надалеч в едната посока, за да тръгваме в другата. Нещо като да обърнеш въздушен кораб. Нуждае се от доста дълга отсечка и от много пространство. Атланта е красива де, с тази стена от стъклени кули, целите сияйни и златисти в утринната светлина. После пък са Съединените щати. Те са като твоите, предполагам. Мислят си, че те са истинската Америка, защото не признават Конфедерацията, така че доста се гневят, когато споменеш за КАЩ или за Атланта, или нещо от този сорт. Те били най-първите и най-добрите, казват. Какво да говорим, минали са сто и шейсет години. Преживейте го най-после. И най-накрая, от другата страна на Скалистите планини е Амексика. Това е онази част, която се е отделила от Мексико през последната гражданска война. Там вече е сладката работа. Лос Анджелис, хасиенди, портокалови дръвчета, прохладни басейни и всичко останало. Иска ми се да живеех постоянно там. Красиво. Харесва ми да ме напича по малко слънце. А, има и четвърта. Забравих за Канада. Странно колко често ми се случва.

Върхът на обувката на Сен се удари в нещо метално. Еверет сведе поглед и видя малък стоманен медальон, вплетен в мрежата. Беше инкрустиран с три триъгълника, насложени един върху друг.

— Центърът на тежестта — каза той, като оглеждаше пространството, колоните и трегерите на големия въздушен кораб. Всичко се фокусираше тук, всичко постигаше равновесно положение около тази точка. Той докосна малкия метален медальон. Имаше чувството, че може да балансира Евърнес на върха на пръста си.

— Не е кой знае какво. Ела да погледнеш отвън — предложи Сен.

Страничните пътеки се присъединяваха към главния гръбнак при центъра на тежестта. Сен пое по дясната. Тръгнаха през газовите клетки, завързани в мрежите им от нановъглерод.

— Е, кой е този Идлър? — попита Еверет и като се сети за отговора на Сен последния път когато беше задал същия въпрос, прибави: — И не ме залъгвай отново с онази глупава броилка.

— Какво ѝ е на броилката? — каза Сен. — Аз я измислих.

Всичко, което чуваше от нея, бе или въпрос, или предизвикателство. Беше вбесяващо, беше увлекателно.

— Можеш просто да ми кажеш.

Сен отстъпи.

— Нали знаеш как навсякъде винаги има по един голям, тлъст задник, който не точно управлява всичко, защото, ако беше така, щеше да привлича прекалено голямо внимание върху себе си, но пък може, да кажем, да урежда разни неща, познава определени хора, кара нещата да се изпаряват. А в такъв бизнес рано или късно се сблъскваш с нещо, което ти се иска да се изпари. Ани споделя с мен за работи, които не споделя с никого, дори с Шарки… веднъж, доста отдавна, точно когато сме се сдобили с кораба, се получило така, че ѝ начислили данък, който не можела да си позволи. Нов капитан с бона кораб: единственият заем, който е можела да вземе, бил такъв, при който банката ще пожелае да го обяви за просрочен, за да продаде Евърнес. Така че отива при Идлър и той кара проблемът да се изпари. Ей така. Няма го. Само дето вместо да дължи на банката, сега е задължена на него. И от време на време, но не много често, той я моли да превозва по нещичко за него, без никой да разбира. Екстра специално, от този род… а в крайната точка на рейса винаги има по някое негово другарче, което си взема разписката за доставката на закътано място, което не е точно от обичайните, където нормалните кораби разтоварват. Защото може и да сме големи, но съм способна да го приземя на главичката на карфица… Та всичко си беше шаренийка допреди два месеца, когато шарпите на Идлър идват и искат от нея да вземе товар за Санкт Петербург. Ани не е в позицията да откаже, тъй че отговаря утвърдително, но някъде над Ройген я засичат и с нея се свързва катер на Имперски дойчер митници. Нареждат ни да спрем, да пуснем котви и да се приземим. Тези товари… не могат да се нарекат точно бижу. В момента, в който стъпят на борда, пратката ще им се навре в очите като кучешки топки. Не смеем да им побегнем, нито можем да открием огън по тях. Така че Ани ми нарежда да изведа кораба над Балтийско море, все едно не сме чули, след което, при третото повикване, докато вече застават над нас, за да ни принудят да се спуснем, се обръщаме и изхвърляме пратката в морето. Цоп. О, извинете, майн капитан, проблеми с радиото; разбира се, че ще се подчиним. Приземяваме се на Щралзунд, те се качват на борда, ние сме чисти като дупето на монахиня… Но проблемът е, че на Идлър не му харесва да губи пратки. Излиза от джоба му. Иска компенсация. Динари в брой. А нашият капитан, тя не е едно от големите семейства като Галичели или дори Бромли. Те имат роднини и дълбоки джобове. Ние си имаме само себе си и Евърнес. Всичко опира до оборота… или поне така ми казва Шарки. Динари, които идват по-бързо, отколкото заминават. Работата е там, че през по-голямата част от времето на практика е обратното. Така че Идлър ни изпраща неговите шарпи, за да не забравяме.

— Щяха ли да те наранят?

— Онези женчовци? Бих искала да видя как ще опитат. Ей, имаш късмет, Еверет Синг.

Кратката им разходка приключи пред шлюз в обшивката на Евърнес. Сен надникна през илюминатора и махна на нещо, което Еверет не можеше да види. Тя зави колелото на вратата; резетата се отключиха; вратата се залюля навътре.

— Хайде, Еверет Синг.

Еверет пристъпи на балкона, деликатен и елегантен като паяжина. Устоя на изкушението да хвърли поглед под краката си. Отправи поглед навън. На сто метра от тях беше съседът на Евърнес, с привързан нос към пилона. Носеше клеймо под формата на гребен от три златни корони върху син щит и името Лионора Кристин. Разтоварваха я; палетата и контейнерите, които се спускаха с лебедките от трюмовете ѝ, отиваха право в протегнатите ръце на сновящи повдигачи и товарачи. Последният от малките бързи облаци вече бе напуснал небето; вятърът беше стихнал; въздухът бе безкрайно ясен и неподвижен. Пушекът от вечните комини се издигаше право нагоре — палисада по ръбовете на Лондон. Еверет потръпна от това обещание за дълбок зимен студ. Оставаха само шест дни до Коледа.

Сетне хвърли поглед по протежението. Балконът се намираше точно по централната линия на Евърнес. Вдясно от Еверет бяха предните витлови отсеци и единият от стабилизаторите. Прозорците на мостика и каютите на екипажа бяха скрити от предната извивка на корпуса. Зад гърба му бяха кърмовите крилни витла и елегантните извивки на опашните перки. Евърнес, какво красиво момиче си бил, помисли си той. Улови се по-здраво за парапета. Това беше истинско. Беше тук.

— Погледни нагоре — предложи с лукава усмивка Сен.

От изненада Еверет едва не се преметна назад през парапета. Лицето на Макхинлит се усмихваше широко към него от разстояние няколко сантиметра. Стоеше на корпуса с лице към обелено парче обшивка, широко около метър. Коланът, закопчан върху торбестия му оранжев гащеризон, го свързваше с въже към релса, която минаваше по дължината на гърба на Евърнес. Макхинлит се придвижваше като алпинист по повърхността на въздушен кораб. Пред очите на Еверет мъжът зави отново отметнатата обшивка, за да прикрие откритите ребра, след което прокара по ръбовете нещо, което наподобяваше нож. Там, откъдето минаваше ножът, снадката изчезваше. Кожата на кораба бе цяла и непокътната. Макхинлит бе забелязал Еверет и Сен. Той отново се усмихна широко към тях между краката си, отскочи от корпуса, отпусна двойното въже и се приземи леко на балкона непосредствено до двамата.

— Как го направи? — попита Еверет. — Искам да кажа — обшивката, нали е от нановъглерод?

Макхинлит му показа инструмента. Наистина беше нож, любопитно закривен. Ръбът на острието изглеждаше размазан като мараня.

— Изкормвач — каза Макхинлит. Той вдигна острието пред очите си и се взря с удоволствие в него. — Единственото нещо, способно да пререже нано, е нано. Разрязва и зашива, бързо и лесно. — После сгъна острието в дръжката му и го пъхна в един от многото си джобове.

— Е, още ли сме хакни-тип-топ и в изправност? — попита Сен.

— Разбира се. Най-сладкият кораб, който излиза от града, и това включва онази изнежена шведска птичка ей там — отвърна Макхинлит, докато откачаше въжето от колана си. Акцентът му беше толкова силен, а гласът толкова мек, че на Еверет се налагаше да се концентрира, за да проумява какво казва. — Значи си дошъл за претеглянето, а?

— Иска ми се да не го чувах от устата на всеки. Изнервям се.

— Овладей си нервите, малкият. Просто формалност. — Мъжът тръсна въжето, за да задейства лебедката някъде високо горе на гърба на кораба, която го нави. Той измъкна крака от колана и го преметна през рамо. — Така си е, синко.

Бяха везни, истински везни, инсталирани на товарния док. Два метра високи, два метра широки, от месинг, дърво и нитове: с блюда като онези, които богинята на правосъдието държеше високо вдигнати над Централния углавен съд на Олд Бейли. От едната страна имаше старо кожено кресло — толкова овехтяло, че пълнежът се подаваше през напуканата тапицерия. От другата, в противовес — голям стъклен цилиндър. Над цилиндъра бе разположен месингов кран, свързан към маркуч, който се губеше извиващо от поглед между контейнерите и сандъците. Присъстваше целият екипаж на Евърнес. Шарки стоеше до везните.

— Седнете, сър.

Еверет се приближи предпазливо до креслото. Накланящият механизъм беше застопорен, така че помръдна едва-едва под него. Краката му се залюляха.

— Един момент, мистър Шарки. — Капитан Анастейзия протегна ръка. — Мистър Синг, денкът ви, моля. — Еверет с нежелание предаде Доктор Квантум на капитан Анастейзия. — Задължително е всички членове на екипажа да бъдат измерени точно. Мистър Шарки.

Шарки ритна един лост, везните издрънчаха и краката на Еверет удариха в земята.

— „Претеглен си на везните“ — произнесе злокобно Шарки и завъртя колелото на металния кран.

В стъкления цилиндър нахлу вода. Шумът от гъргорещите тръби и шуртящата вода бе единственият звук на огромната товарна платформа. Лицата наоколо бяха мрачни. После Еверет почувства, че коленете му се разтягат и краката му напускат пода. Издигна се във въздуха, залюля се нагоре-надолу няколко пъти, докато Шарки регулираше по-фино притока, след което застина.

— Какво е изместването, отговорнико по товарите? — попита капитан Анастейзия.

Шарки прокара пръст по месинговата ска̀ла.

— Сто и два фунта и дванайсет унции баласт — обяви той.

Разнесоха се тихи аплодисменти. Еверет най-после разбираше. Въздушните кораби не бяха балони. Не можеха да затоплят въздух, за да се издигат, и да го изпускат, за да губят височина. Всеки грам подемна сила бе заключен в онези газови клетки там горе. Евърнес летеше благодарение на неутралната плаваемост. Масата му беше равна на масата на въздуха, който изместваше. Основен физически принцип. По естествен път нито плаваше, нито потъваше. Крилните витла и контролните перки го издигаха до летателна височина; там се задържаше на едно равнище също както и близо до земята. Всеки грам маса, който се намираше на борда на Евърнес, се отразяваше на плаваемостта му. Едно четиринайсетгодишно момче нямаше да запрати въздушния кораб по неизбежна крива на двеста метра дълбочина, но независимо от това масата му трябваше да бъде взета предвид до последния грам.

— Освободете баласта, мистър Шарки.

— Слушам, мадам.

Шарки задейства друг лост и месинговото дъно на цилиндъра с баласт се отвори. Водата се изсипа шумно и изчезна през подовата мрежа, като плискаше из канали и тунели. Еверет се стовари здравата на платформата. Представи си как водата излита от някой канал на корпуса, като голямо куче, пишкащо тънка струйка.

— Добре дошъл на Евърнес, мистър Синг — произнесе капитан Анастейзия. Тя му подаде ръка. Еверет я пое. Ръкостискането ѝ беше твърдо, а очите ѝ — искрени и непреклонни. — А сега, какво има за вечеря?