Беглец по равнините

1.

Колата беше черна. Черна черупка, черни колела, черна броня, черни прозорци. Дъждът стоеше по лъскавата ѝ кожа като капки черно масло. Черна кола в черна вечер. Еверет Синг закопча ципа на якето си до брадичката, вдигна качулката, за да се предпази от студа, и загледа как черната кола пълзи зад баща му, който в този момент въртеше педалите на колелото нагоре по „Мол“. Вечерта беше от лошите за каране на велосипед. Клоните на дърветата се люлееха и удряха едни в други. За велосипедиста вятърът е враг. Нерелигиозната празнична украса на Института за съвременно изкуство плющеше и тракаше. Еверет беше забелязал, че всяка година, когато Съветът на Стоук Нюингтън слагаше своите зимнофестивални фенери, идваше буря и ги издухваше. Беше направил предложението да ги окачват седмица по-късно. Дори не бяха отговорили на имейла му. И тази година бурята бе задухала както през всяка друга и сега декорациите се търкаляха по целия булевард. Еверет Синг забелязваше такива неща: модели, поведение, взаимовръзки и съвпадения.

Точно по този начин Еверет забеляза и колата. Не беше завила, за да подмине агресивно Теджендра на велосипеда му. Поддържаше бавен, равен ход след него. Лондонските коли не постъпваха така, не и с велосипедистите и никога в студена, мокра понеделник вечер по дъждовния „Мол“, десет дни преди Коледа. Баща му едва ли я забелязваше. Веднъж щом Теджендра яхнеше своя байк, преставаше да забелязва каквото и да е. Бащата на Еверет се беше захванал с колоездене, след като се бяха разделили с майка му. Твърдеше, че било по-бързо, че намалявал въглеродните емисии и че така поддържал форма. Еверет съобщи за думите на баща си в РазведениТатковци.com. Уебсайтът беше създаден с най-чисти намерения като място, където „децата да могат да осъществят контакт и да споделят болката от раздялата на родителите си“. Децата бяха пристигнали и бързо го бяха превърнали във форум за обмяна на неловки истории за татковци. Общото мнение на форума беше, че купуването на планински велосипед с двойно окачване за четири хиляди лири, когато най-стръмното нещо, през което ти се налага да караш, са гърбици за ограничение на скоростта, е типично за бащите след развод. НеПодхлъзнат се чудеше защо бащата на Еверет не си е купил порше като всички останали. Защото баща ми не е като всички останали, беше коментирал в отговор Еверет.

Другите бащи кръщаваха синовете си на футболисти, роднини или телевизионни звезди. Теджендра беше кръстил своя на мъртъв учен. Другите бащи водеха синовете си в „Пица Експрес“ след мача. Теджендра организираше „кулинарни вечери“ в новия си апартамент. След всеки домакински мач на „Тотнъм“ приготвяха угощение от различна точка на света. Теджендра обичаше да готви тайландска кухня. Еверет го биваше в мексиканската. Други бащи освен това водеха синовете си на „Лазерно предизвикателство“ или картинг, или на уроци по сърф. Теджендра водеше Еверет в Института по съвременно изкуство на лекции по въпросите на нанотехнологията и фрикономиката, и за това какво би се случило, когато петролът свърши. Еверет Синг нямаше нищо против. Разнообразието никога не отегчава.

Ето го и Теджендра, набираше се нагоре по „Мол“ с наведена глава срещу вятъра и дъжда, в пълна флуоресценция, мигачи, отразители, напъхан в трико от ликра, а голямата черна немска кола караше след него. Татковците от Пенджаб не трябваше да се обличат в ликра, помисли си Еверет. Той вдигна ръка за поздрав. Светещите стикове, които беше вплел в маншета си, оставиха ярки криви във въздуха. Теджендра вдигна очи, помаха и се заклати. Беше непохватен велосипедист. Едва ли не караше назад срещу виещия вятър по Конститюшън Хил. Защо черната кола не го изпреварваше? Едва ли се движеше с повече от десет километра в час. В този момент обаче потегли по-бързо. После отби с дълбок рев и спря, отрязвайки пътя на колоездача, който изви, натисна спирачките и едва не падна.

— Тате! — извика Еверет.

От колата излязоха трима мъже. Носеха дълги тъмни палта. Еверет видя как Теджендра се канеше да им изкрещи. Мъжете действаха много бързо и много уверено. Единият изви зад гърба дясната ръка на баща му, а вторият го хвърли като пакет на задната седалка. Третият вдигна падналото колело, отвори багажника и го метна вътре. Вратите се затръшнаха и колата отново се присъедини към уличното движение. Много бързо и много уверено. Еверет стоеше поразен, все така вдигнал ръка, за да помаха. Не беше сигурен дали може да вярва на очите си. Черната кола ускори към него. Еверет отстъпи под колонадата по фронтона на ИСИ. Светещите стикове, глупавите светещи стикове — бяха като морски фарове. Еверет извади телефона си. Колата го подмина стремително. Теджендра беше кръпка флуоресцентно жълто зад тъмните прозорци. Еверет пристъпи навън и снима веднъж, втори, трети, четвърти път. Не престана да снима, докато черната кола не изчезна в трафика, завивайки покрай мемориала „Виктория“.

Нещо. Трябваше да направи нещо. Но Еверет не можеше да помръдне. Сигурно такова беше чувството, когато изпаднеш в шок. Посттравматичен стрес. Можеше да направи толкова много неща. Представи си как хуква на пълен спринт нагоре по дъждовния „Мол“ в преследване на черната кола в задръстването. Никога нямаше да я настигне. Имаха твърде голяма преднина. Градът беше прекалено голям. Не можеше да бяга толкова надалеч, толкова дълго, толкова бързо. Може би трябваше да хване такси, да каже на шофьора да следва онази кола. Веднъж Теджендра му беше споменал, че всеки таксиметров шофьор си мечтае да чуе тези думи. Дори и да успееше да проследи черната кола през лондонския трафик, какво си мислеше, че може да направи срещу трима едри мъже, които бяха вдигнали баща му като котенце? Такива работи се случваха само по комиксите. Нямаше супергерои. Можеше да попита хората — свити под чадърите си с вдигнати яки, пристигащи за публичната лекция по въпросите на нанотехнологията: Видяхте ли това? Видяхте ли? Можеше да попита персонала на входа — с идеално изгладени ризи. Бяха прекалено заети да посрещат и поздравяват. Едва ли бяха видели нещо. И дори да бяха, какво можеха да сторят? Толкова много грешни начини за действие, но кой беше правилният, единственият правилен начин, по който можеше да постъпи? В края на краищата оставаше само едно. Натисна три пъти деветката на телефона си.

— Ало? Полицията? Казвам се Еверет Синг. Намирам се пред ИСИ, откъм „Мол“. Току-що отвлякоха баща ми.