Танцуващият с духове

8.

Уилсън стоеше с гръб към стената и гледаше как чалмосаните потапят кутийките в кофи с бензин. Висеше в склада от сутринта и бензинът се беше пропил в дрехите, в косата му, в кожата дори. Усещаше вкуса му в устата си. А му се пушеше ужасно. Не би могъл да запали дори да излезеше навън. Щракнеше ли запалката, щеше да се подпали като факла.

А си имаше и бавачки на всичкото отгоре — Зеро и Халид. По на двайсетина години, двамата бяха с кубинки, дънки и американски тениски („Поздравявай, не замърсявай!“) и разнасяха картечни пистолети „Хеклер и Кох“ все едно са чадъри. По нареждане на Хаким вървяха по петите му навсякъде и това започваше да му лази по нервите. Английският на единия не подлежеше на коментар, но другият го говореше прилично. Най-сериозният проблем беше, че тези типчета искаха да му бъдат приятели. Мечтаеха си да отидат в Америка! Така че непрекъснато му се хилеха безумно, размахваха пистолетите и кимаха с глави, все едно искаха да кажат „Смърт на Америка, но не и на теб, приятелю! За теб — фалафел! За нас — зелени карти!“

Беше казал на Хаким, че не му трябва бодигард, още по-малко двама, а още по-малко тъпите близнаци. Арабинът обаче настоя на своето и навярно с основание. Под повърхностния си блясък от галска и арабска цивилизованост Ливан беше барутен погреб. А в Баалбек беше… още по-зле.

Одрискан от мухи кръстопът в долината Бекаа, градът лежеше в подножието на голо възвишение, увенчано с казармите на шейх Абдула. Тук през осемдесетте бяха държали американските заложници, оковани към радиатори и тръби. Хаким прояви желание да му покаже килиите, но не остана време, а и арабинът нямаше вяра на хората от сирийското разузнаване, които бяха разквартирувани там. Което беше лошо, защото Уилсън знаеше това-онова за затворите и би му било интересно да разгледа килиите. Дали заложниците са виждали руините от другата страна на пътя? Важен детайл, защото руините бяха колкото неочаквани, толкова и забележителни.

От инженерна гледна точка бяха феномен. В хотела имаше брошура на тази тема. В нея се казваше, че били останки от римско светилище. В средата се намирал храмът на Юпитер, колосална постройка върху толкова широк и дълбок фундамент, че погълнал повече камък от Голямата пирамида в Гиза. Сега тънеше в развалини. Петдесет колони се търкаляха в тревата като сечище на каменна гора.

Римляните го наричали Хелиополис — града на слънцето. Според брошурата именно тук, на търговския маршрут между Дамаск и Тир, апостол Павел видял светлината и чул гласа на Исус. Човек би помислил, че ще има паметна плоча или нещо подобно, но нямаше. Само евтин афиш на един телефонен стълб рекламираше летния музикален фестивал, който се провеждал ежегодно сред руините. Тази година — Бьорк и Стинг.

Складът, където Уилсън киснеше и мечтаеше за цигара, беше паянтова конструкция от сглобяеми елементи с изпочупени прозорци и ръждясващи спойки. Построен бе далеч от пътя върху един акър асфалт. Вътре беше студено, освен около местата, където работеха заварчиците.

Тук имаше един тон хашиш — качествена стока, отглеждана при местни условия под чадъра на Хакимовите контакти в Министерството на отбраната. Дори и с конвейер подготовката на стоката за транспортиране отнемаше време. Всяка „ръка“ тежеше по половин килограм и трябваше да бъде пакетирана така, че да убегне на митническите проверки. Слагаха стоката в малки найлонови пликове, които след това обтриваха с гъба, напоена в бензин.

След това други работници ги товареха на колички и ги изтегляха в отсрещния край на склада, където почистените пликове се преместваха един по един в метални кутии с дебели стени и размери тринайсет на осемнайсет сантиметра. По-нататък кутиите отиваха в друго помещение, където ги обтриваха с бензин и ги слагаха в по-големи кутии. Пълнеха с разтопен восък по-големите кутии и запояваха капаците им. Следваше последно потапяне в кофите с бензин, после нареждаха кутиите на дъното на трийсетлитрови барабани. После превозваха с мотокари барабаните до голямо помещение в дъното на склада и слагаха на всеки фалшиво дъно точно над хашиша. След това барабаните се допълваха с нарова меласа и се запечатваха. Накрая с шаблон и цветен спрей се полагаше надпис „MELASSE DE LIBAN“.

По сметките на Уилсън щяха да бъдат нужни повече от двеста барабана, за да поберат стоката. Но пък свършеха ли веднъж работата, никое полицейско куче на света нямаше да надуши хашиша.

Същия ден Уилсън вечеря с Хаким. Макар да беше в Ливан почти от седмица, досега не беше успял да разговаря с арабина за повече от пет минути. Пътували бяха до Баалбек в различни коли по протежението на долината Бекаа, която се виеше на север, суха и белезникава, между срещуположни планински вериги. След като пристигнаха, Уилсън бе оставен на собствените си грижи (в непрестанната компания на бавачките близнаци), докато Хаким се занимаваше с хашиша.

С този бизнес се захванали отскоро. Резултатите изненадващо не оправдавали очакванията. В „Алънуд“ Бо неведнъж го беше уверявал, че парите за неговия проект ще се намерят лесно — парите никога не били проблем. По онова време военните операции на Хаким били финансирани от високопоставен служител (с царско потекло, нещо като принц) на вътрешното министерство в Рияд. В замяна на финансовата му подкрепа Хаким обещал на принца, че ще ограничи операциите си до мишени извън Щастливото царство. Така и направил.

Но след единадесети септември всичко това се променило. Принцът загинал при автомобилна катастрофа (или така поне твърдяха саудитците) и финансирането на Хаким пресъхнало. Когато Уилсън излезе от затвора, операциите вече се финансираха чрез клонирани и крадени кредитни карти, банкови обири, отвличания и наркотици.

Точно както беше работил на времето с принца от вътрешното министерство на Саудитска Арабия, сега Хаким работеше с един генерал от ливанското министерство на отбраната.

Долината Бекаа беше нашарена от полета с марихуана, отглеждана в големи и модерни стопанства. Реколтата се прибираше с комбайни и се сушеше, после растенията се претриваха ръчно през платнени сита и така полученият едър прах се компресираше лесно в блокчета хашиш.

Задачата на Хаким беше да опакова стоката и да я транспортира — и тук в картинката се появяваше Уилсън. Би предпочел да му дадат куфарче с пари в брой и зелена светлина да действа по-нататък. Вместо това се оказа, че трябва да си спечели парите по трудния начин, гмурвайки се в търговията с наркотици, оръжие и диаманти.

Не страдаше от морални скрупули. Беше над това. Друго го притесняваше — оставяше живота си в ръцете на човек, който мрази американците. Знаеше за Хаким само онова, което му беше казал Бо. А Бо настояваше, че колкото по-малко знаят Уилсън и Хаким един за друг, толкова по-добре и за двамата. Все пак Уилсън беше научил това-онова за сътрапезника си.

Според Бо Аам Хаким бил йорданец ислямист. Учил бил в университети в Иран и Щатите. През осемдесетте воювал с талибаните срещу руснаците В Афганистан и с „Хизбула“ срещу американците в Бейрут. Когато ливанската гражданска война утихнала, Хаким създал своя собствена организация, която работела по договор с чуждестранни разузнаватели агенции и други работодатели, които държали да запазят самоличността си в тайна.

Бяха ли Хаким и хората му част от „Ал-Кайда“? — попита Уилсън. Бо побърза да смени темата. „Ал-Кайда“ не действала така, обясни му той. Имало голяма „Ал-Кайда“ и малка „Ал-Кайда“. Голямата била по-скоро мрежа, отколкото организация. Нещо като интернет — мрежа с постоянно променящи се контакти, без централно командване, свободно общество на хора със сродни интереси. Някои се познавали помежду си, повечето — не.

— Чичо ти познава ли Бен Ладен — попита го Уилсън.

Бо избегна директния отговор.

— На него не му казват Бен Ладен. Наричат го Предприемача.

Уебсайтът на ФБР за най-търсените престъпници имаше своя версия за Аам Хаким. Според Бюрото сътрапезникът на Уилсън бе египтянин с рождено име Хаким Абдул-Бакр Мусауи, познат като Али Хюсеин Мусалаам, Ахмед Из-ал-Дин и с още половин дузина други имена. Завършил счетоводство и се смятал за ръководител военни операции на „Коалицията на онеправданите по света“.

Уилсън беше разгледал линка на същия сайт, който разясняваше идеологията на различните групировки в рамките на „Ал-Кайда“. Коалицията се състои от сунитски джихадисти, които вярват, че „изкореняването на модерните порядки ще доведе до ислямски ренесанс, който ще върне мюсюлманите по целия свят към най-праведната пътека на исляма. Макар да не отхвърлят технологиите сами по себе си, сунитите осъждат западната (и най-вече американската) културна хегемония. Около истинските вярващи от ядрото на коалицията кръжи обичайният набор от наемници“. Според уебсайта коалицията била отговорна за „редица нападения върху американски мишени в Западна Африка и Далечния изток“.

Уилсън и Хаким седяха в трапезарията на хотел „Думас“, овехтяла реликва с високи тавани и прашни полилеи. Стаите за гости бяха в по-лошо състояние и от трапезарията, с дървени кревати, които скърцаха страховито. В дните на разцвета си хотелът бил образец за лукс и великолепие, посрещал гости от ранга на Жозефин Бекер и Шарл дьо Гол. Но това било отдавна; сега прахолякът на Бекаа беше влязъл във владение и тук. Водопроводните тръби дрънчаха. Вратите виеха. Хавлиените кърпи и килимите бяха изтънели от употреба.

Но храната беше великолепна.

Ако не се броят Зеро и Халид, които сърбаха чай на маса до вратата, Уилсън и Хаким бяха сами. Изглежда, бяха единствените гости на хотела, макар че дали това се дължеше на случайност или на предварителна уговорка, не беше ясно.

Уилсън вече не се шокираше от наличието на бутилка вино на масата, нито от насладата, с която Хаким се отдаваше на ритуала. Въпреки ислямската забрана за употреба на алкохол, арабинът обичаше да изчита подробно етикета, да вдишва деликатно аромата на корковата тапа, поднесена му от сервитьора, и да отпива преценяващо първата глътка вино.

Хаким млясна с устни, кимна и даде знак на сервитьора, че е свободен. После допълни собствената си чаша и наля на Уилсън. Сякаш прочел мислите му, вдигна чашата си към светлината и разклати внимателно течността, така че да облее стените на кристала. Накрая отпи с наслаждение.

— Аз съм такфири — обясни той с делови глас. — Знаеш ли тази дума?

Уилсън поклати глава.

— Означава, че за нас правилата са без значение. Вино, момичета, дори свинско — всичко е позволено. Нищо не е харам11.

— Сладка работа — отбеляза Уилсън.

Хаким пренебрегна сарказма му.

— Не е „сладка“. За нас всичко е различно. По необходимост.

— Защо?

— Защото сме във война и защото сме на вражеска територия — каза Хаким все едно обясняваше нещо очевидно. — За нас грехът е един вид маскировка.

Уилсън кимна.

— Прави ни невидими — добави Хаким.

Уилсън разбираше какво има предвид, но не смяташе, че Хаким е докрай откровен. След една седмица в Ливан беше очевидно, че арабинът умее да се забавлява без значение какво казва Коранът по този въпрос. На втората им вечер в Бейрут Хаким се напи в бара на хотел „Сейнт Джордж“ и си тръгна с лъскаво момиче, достатъчно младо да му е внучка. И това ли беше прикритие?

Така или иначе, нито отдадеността на Хаким към каузата, нито дори към настоящия план не подлежеше на съмнение. Въпреки нескритата си неприязън към работата с американец и съмненията си относно плана на Уилсън и неговата осъществимост Хаким изпълняваше всички дадени обещания. А и защо не, като си помислиш? Не го правеше заради черните му очи в крайна сметка. Свършеха ли работата в Антверпен, Хаким щеше да си тръгне със седемдесет процента от печалбата. Така че дори операцията на Уилсън да отидеше по дяволите, арабинът щеше да изкара много пари, а всички рискове щеше да ги поеме Уилсън.

Хаким допи чашата си и си наля още вино. Сервитьорът се появи с широка усмивка и с изобилие от мезета в малки чинийки, остави ги на масата и си тръгна. Хаким завъртя отново виното в чашата си, толкова умело, че на пръв поглед ръката му дори не трепна.

— Не каза нищо за Белград — подхвърли той.

Уилсън сви рамене.

— Няма много за казване. Свърших онова, за което бях отишъл. Валеше сняг.

— А после дойде тук. — Не прозвуча като въпрос, но беше такъв.

— Не — отговори Уилсън, като се чудеше колко точно знае арабинът. — Първо се отбих до езерото Блед. После дойдох тук.

— Езерото Блед?

— В Словения.

Кимайки замислено, Хаким си отчупи малко парче от питата, загреба с него от бабагануша12 и го пъхна в устата си.

— И какво толкова има в Словения?

— Една тетрадка.

— А, да, прословутата тетрадка! Бо ми каза за нея. Намери ли я?

Уилсън кимна.

— Да. Много тетрадки.

Хаким се усмихна насърчително на мъжа срещу себе си. Не му беше докрай ясно какво е намислил американецът. Бободжон му го беше обяснил още преди месеци, но Хаким така и не откри смисъл в цялата работа. Операцията имаше нещо общо с един луд учен, Тесла, умрял преди половин век. Някакви изгубени книги. Бомба, която не била бомба. По думите на племенника му американецът щял „да спре мотора на света“. Хаким се разсмя. „Мотора на света!“

— Кое е толкова смешно? — попита Уилсън.

Арабинът поклати глава.

— Сетих се нещо друго — излъга той. Нямаше смисъл да го обижда. Дори да беше луд, Уилсън беше преминал теста успешно. Значи беше надежден и Хаким трябваше да му угажда известно време като услуга към Бободжон. Бободжон вършеше сериозна работа. А и Хаким имаше нужда от помощ, за да транспортира хашиша. Направи пауза, после каза: — Имам добра новина за теб!

— И каква е тя? — попита Уилсън, като се постара да прикрие подозренията си.

— Утре заминаваш за Триполи.

Уилсън се озадачи.

— Либия?

Хаким поклати глава.

— Не за либийския Триполи — каза той. — За Триполи в Ливан, на осемдесет километра северно от Бейрут. Голямо пристанище. Всичко минава оттам. Включително меласата.

Раздразнението на Уилсън се стопи.

— Уредил съм ти кола — продължи Хаким. — Тръгваш утре сутрин.

— Ами те? — Уилсън вдигна брадичка към копоите си.

Хаким се завъртя на стола и помаха на момчетата, чиито лица грейнаха в усмивки.

— Където отиват кутиите, там са и те.

— А след кутиите?

— Ходят навсякъде.

Уилсън загреба с парче пита от нахутения пастет.

— Как ще намеря кораба, когато пристигнем в Триполи?

— Лесно — каза му Хаким. — Пристанището, турски флаг, повече ръжда, отколкото боя. Казва се „Кралица Мармара“.

— И ме очакват, така ли?

Хаким сви рамене.

— Очакват „транспортния служител“ на „Асуан Експортс“. Това си ти. Меласата е твоя.

— Ами визи?

— Няма да ти трябват. Белов ще те посрещне на пристанището в Одеса. Всичко е уредено. Той ще те прекара през митницата.

Уилсън се намръщи.

— Какво? — попита Хаким.

— За този Белов — каза Уилсън. — Какво ще му попречи да ме измами? Да вземе стоката и да изчезне?

— Няма да го направи — каза Хаким.

— И защо? Кой ще го спре, Зеро и Халид ли?

— Може би не, но… на твое място не бих ги подценявал. Те са добри момчета.

Уилсън се изсмя горчиво.

— Наясно си, че не разбирам нищо от оръжия, нали?

Хаким вдигна рамене.

— И какво? С Белов въртим бизнес отдавна — каза той. — Не би ни измамил. Би било глупаво. А Белов е умен, много умен. Руснак е, но бизнесът му е в Шариах, едно от седемте емирства на ОАЕ. Така че имаме известно влияние над него. Самолетите му са там, както и два от складовете му. За него Шариах е много удобно място. Не би го рискувал. Особено заради нещо такова. — Хаким потри върховете на палеца и показалеца си. — Но ако греша, ти пръв ще разбереш.

— Точно това ме притеснява.

Хаким се усмихна, после пъхна една маслина в устата си, оглозга я и изплю костилката на пода.

— Аз заминавам за няколко дни — обяви той. — Така че е вероятно да стигнеш до Антверпен преди мен. И в двата случая трябва да се настаниш в хотел „Де Уит Лелие“. Ще запомниш ли? „Бялата лилия“. Сещаш се — цветето.

Уилсън кимна.

— А после какво?

— Когато пристигна в Антверпен, ще отидем в диамантената борса. Ти и аз. Там има един евреин, с когото работим. — Затвори очи и поклати глава, после пак ги отвори. — Той ще вземе диамантите и ще уреди паричния трансфер. Както се уговорихме — седемдесет на трийсет. Седемдесет процента за мен, трийсет — за теб. След това… оставаш сам.

Уилсън лапна парче агнешки кебап с превъзходен вкус.

— Ами Бо?

Хаким го погледна озадачено.

— Какво за него?

— Той ще бъде ли там?

— Не, разбира се.

— Защо? — попита Уилсън.

— Той работи по специална задача. Дори аз не се виждам с него.

Уилсън топна залък в блюдо със сивкава каша и го пъхна в устата си.

— Това пък какво е?

— Агнешки тартар.

Уилсън остави питката настрани.

— Каква по-точно е тази „специална задача“?

Хаким обмисли въпроса му. Накрая се усмихна и каза:

— Племенникът ми е добър с компютрите и ни помага за комуникациите.

— Как?

Арабинът отпи от виното, после остави внимателно чашата на масата. Скръсти ръце в скута си и каза:

— Позволи ми да ти дам един съвет.

Уилсън вдигна брадичка.

— Ние работим заедно — продължи Хаким. — Ти, аз и Бободжон. Това е добре. Но ти не си един от нас. И както стоят нещата, по-добре ще е да възпираш любопитството си. Защото хората се изнервят. Аз се изнервям. А това не е добре за теб. — Уилсън мълчеше, затова арабинът се облегна назад и смръщи вежди. — Кажи ми нещо. Защо правиш това?

Уилсън завъртя очи, все едно казваше: „Сложно е.“

Хаким му размаха пръст.

— Знаеш ли какво мисля аз? Мисля, че си интелектуалец.

Уилсън се ухили.

— Аз съм инженер — каза той. — Не е същото.

— Да, но… докато си бил затвора, все си четял разни книги. Така каза племенникът ми. Каза, че си чел Кутб13. Вярно ли е?

— Да.

— Коя книга?

— „Километрични камъни“.

Арабинът кимна.

— И какво мислиш?

Уилсън сви устни. Преди Насър да го осъди на смърт чрез обесване, Саид Кутб бил революционер, който проповядвал връщане към исляма в чистия му вид и отхвърляне на корумпираните арабски режими. Теориите му повлияли силно на хора като Осама бен Ладен.

— Мисля, че Кутб е окей — каза той. — Ако си арабин.

— А ако не си?

— Ако не си, за препоръчване е да се огледаш за някой друг.

— Абсолютно — възкликна Хаким. — Всекиму — своето! Ами ти? Щом не е Кутб, кой тогава?

Уилсън сви рамене.

— Бободжон спомена, че във вените ти тече индианска кръв — настоя Хаким.

Уилсън не каза нищо.

— Ще прощаваш — продължи Хаким, — но аз не знам нищо за индианците. Само каквото съм гледал в старите филми. — Замълча, после попита: — Твоето племе има ли си някой като Кутб?

— Моето племе? — повтори Уилсън. — Не, моето племе си няма никой като Кутб. Никакви трактати, памфлети и екзалтирани предупреждения за края на света.

Хаким се засмя.

— Тогава какво? Какво имате?

— Елегии.

— Елегии?

Уилсън кимна.

— Да, имаме много тъжни песни.

— И това е всичко?

— Не — каза Уилсън. — Имаме си и танца на духовете.

Хаким се засмя и наля още вино в чашите.

— Тъжни песни и танци! Какъв народ само!

Сарказмът на арабина го жегна. Но макар кръвта на Уилсън да възвря, лицето му остана безизразно. След малко подхвана:

— Не познавам родителите си. Израснах в приемни семейства. Така че не знаех нищо за предците си. Някой каза, че съм индианец, а и приличам на такъв. Но това не значеше нищо за мен. Бях дете, когато за пръв път чух за танца на духовете. Заведоха ме на зъболекар. В чакалнята имаше списание със статия на тази тема.

— Да? — Хаким изглеждаше объркан, а навярно и алкохолът вече си казваше думата.

— Ами обикновена статия. И снимки на някакъв човек, когото наричали Уовока. На всички снимки беше с риза на духовете, със звезди и луни по нея.

Хаким се намръщи. Нямаше идея какви ги дрънка американецът. Духове?

Уилсън продължи:

— Оказа се, че сме адаши. Че имаме еднакви имена. Не Уовока, а истинското му име. Тогава ми се стори интересно, но после съм го забравил. Спомних си едва след като влязох зад решетките, през втората ми година в затвора със строг режим — Уилсън се изсмя на спомена. — Седях си и зяпах стената. И тогава ми светна! За името — че не е било обикновено съвпадение. А самата ми същност. Буквално! Моето минало и моето бъдеще. Всичко.

Хаким кимна разсеяно. Уилсън виждаше, че объркването му се превръща в досада, а досадата — в раздразнение.

— За какво говориш? — попита арабинът, като се оглеждаше за сервитьора.

Уилсън килна глава настрани. Арабинът нямаше представа за какво иде реч. А после осъзна защо. Хаким не знаеше истинското му име, а и да му го бяха казали, явно беше забравил. За Хаким той беше Франк Д’Анкония — и нищо повече. Така че нямаше смисъл да му разказва за Джак Уилсън. За Хаким съвпадението не съществуваше.

Накрая Уилсън каза:

— Говоря за танца с духове. Нашият вариант на Кутб.

Хаким се намръщи отново.

— Но ти така и не обясни какво представлява.

Уилсън се наведе напред.

— Уовока… получил видение. Видял как индианците започват да танцуват. Първо сами, а после заедно с предците си. След известно време земята започнала да се тресе, а танцьорите… във видението му танцьорите отишли на небето. Издигнали се във въздуха. А после земята погълнала всички останали. Тоест белите. Всички врагове на индианците. А после светът започнал да се изцелява.

— Да се изцелява.

— Да. Върнал се към предишното си състояние — обясни Уилсън.

Хаким го зяпаше и мигаше тъпо. Накрая каза:

— Май попрекали с виното, като те слушам.

Уилсън си пое дълбоко дъх. Дебелото копеле отсреща никога нямаше да разбере.

Изведнъж арабинът направи нещо неочаквано. Махна с ръка да сложи край на разговора и посегна към сака, който беше оставил на пода до стола си. Извади черна кутийка за бижута, сложи я на масата и я побутна към Уилсън.

— Това е за теб — каза той, сведе глава и сложи ръка на гърдите си.

Уилсън огледа кутийката. Беше от онези, кадифените, за годежни пръстени.

— Не знаех, че ме обичаш толкова.

Хаким се усмихна. „Отвори я“, казваше погледът му.

Уилсън се поколеба. После посегна към кутийката, повдигна капачето и откри кървавочервена капсула в коприненото гнездо за пръстена. Не бяха витамини.

Хаким се изкиска.

— Докато смъртта ни раздели. — Повдигна яката на ризата си отляво, колкото да се види пришитата там идентична капсула.

Уилсън се втренчи в него.

— И мислиш, че ще изпия това?

Хаким сви рамене.

— Твоя работа — каза той. — Но ако те хванат, ще ти разкатаят фамилията.

Уилсън затвори кутийката и я прибра в джоба си.

— Болезнено ли е?

Хаким поклати глава.

— Не. Виждал ли си снимки от масовото самоубийство на ония откачалки в Джоунстаун? Всички се усмихват.

Уилсън се наведе напред.

— Не бяха усмивки, а посмъртно вкочанясване.