Танцуващият с духове

17.

Беше тест.

Ако — също като свръхчовека на Ницше — Уилсън беше „отвъд добро и зло“ (в което самият той не се съмняваше), то всички останки от евентуалната му „съвест“ трябваше отдавна да са фосилизирали — вкаменен отпадъчен материал от собствената му еволюция.

Ако поработеше по въпроса, сигурно би могъл да изведе уравнение. Формула за моралния еквивалент на съотношението сигнал — фонов шум.

Идеята беше да се освободи от съвестта си, както змията се измъква от кожата си. Просто да се измъкне от нея и да продължи нататък. Ако някой тръгнеше след него, щеше да я види в тревата — мъртва люспеста лента — и да се запита: бил ли е Уилсън наблизо? Ловувал ли е?

За Уилсън беше важно — жизнено важно — да е в мир с насилието в себе си. Така че… момчето.

Очите на момчето се подбелиха, когато Уилсън тръгна към него със запалката в ръка. Стоя пред детето сякаш цяла вечност, чакаше го да вдигне очи от земята и да го погледне. Това беше част от упражнението — силата да погледнеш жертвата си в очите, да прегърнеш страха й, да се примириш с надвисналата несправедливост.

Изглежда, момчето долови нещо от настроението му, защото дълго време гледа в земята. А после се отърси като от сън и вдигна очи. Уилсън задържа за миг погледа му, после щракна запалката и го подпали.

Хлапето подскочи, хукна слепешката, насам и натам, обхванато от пламъци, провлачило опашка от горчив черен дим. Войниците отскачаха от пътя му и се смееха, все едно играят на сляпа баба. Някои го подритваха или обръщаха посоката му, дръпвайки гумата. Но играта не продължи дълго. Трийсетина секунди и приключи. Уилсън нямаше как да е сигурен, но му се стори, че момчето получи инфаркт. Тичаше насам-натам, пищеше, а после изведнъж…

Завъртя се в нещо като тромав пирует, после се свлече на колене. Накрая просто се вдърви и това беше всичко. Килна се като отсечено дърво настрани и остана да дими в пръстта.

Колкото до Уилсън, той се беше задъхал, сякаш сам е тичал слепешката из двора. Което си беше странно, защото нищо не беше правил. Освен дето щракна запалката и я поднесе към гърдите на момчето. Вгледа се в сърцето си и не намери нищо там. Хлапето беше мъртво и толкова. Стават и такива неща.

Но това беше вчера, а сега Уилсън си имаше свои проблеми.

Командир Ибрахим беше уредил въоръжен джип да го откара до границата с Уганда близо до Форт Портал. Там щеше да ги чака бронирана кола, която да го отведе до Кампала. От угандийската столица можеше да вземе самолет до Лондон и за нула време да се озове в Антверпен.

Уилсън отклони предложението. Ако влезеше в Уганда от Конго с бронирана кола, щеше да привлече твърде много внимание, изтъкна той. Обясни, че с Хаким са обсъждали това в Баалбек и са решили, че Уилсън трябва да отиде до Буниа. Там приятели на Хаким щели да му намерят лодка, с която да прекоси езерото Албърт през нощта, избягвайки митническата полиция и военните. След като се прехвърлят в Уганда, Уилсън и придружителите му щели да поемат с мотори по черни пътища към магистралата, а оттам — към Кампала. Зеро и Халид щели да са с него през цялото време и да се грижат за безопасността му.

Ибрахим изрази скептицизъм относно плана му, но пък това не беше негова работа, в крайна сметка. Той си беше получил оръжието. А Уилсън можел да прави каквото иска.

— Има ли банка в Буниа? — попита Уилсън.

— Разбира се — отговори Ибрахим.

Уилсън му благодари.

— Ще ми трябва сейф, докато лодката потегли.

— Няма проблем.

В действителност нямаше нито лодка, нито „приятели“, разбира се. Буниа просто беше резервен план, с чиято помощ да се отърве от Ибрахим и да намери купувач за диамантите, които вече не можеше да продаде в Антверпен.

Защото онези, които пращаха съобщения от компютъра на Бободжон, несъмнено държаха и Хаким на къса каишка. Ако Уилсън се появеше в хотел „Бялата лилия“, щяха да го прехвърлят в страна, която не беше подписала пакта за ненасилие по време на разпит. Прекрачеше ли прага на хотела, ЦРУ, ФБР — или които там бяха — щяха да му скочат. Да му инжектират нещо по бързата процедура и да се събуди с качулка на главата, окован към седалка в терористична класа на път към несъществуващ затвор.

Така че — план Б.

Буниа, столицата на най-опасната конгоанска провинция, беше африканският еквивалент на Дивия запад, но в далеч по-тъмни краски. Същинска антиутопия с изобилие от боклуци, допотопна канализационна система и болести, градът приютяваше в копторите си триста хиляди души, повечето от които бяха постоянно гладни, болни и отчаяни. Разположена недалеч от езерото Албърт, Буниа беше частица от ада сред райски мизансцен.

Диамантите, които командир Ибрахим беше дал в замяна на оръжието — близо два килограма необработени скъпоценни камъни с размер от три до пет карата, — бяха скрити в куха пластика, представляваща глава, изработена от желязно дърво с красива резба. Общо възлизаха на 7 263 карата, до един с високо качество, гарантирано от командир Ибрахим. Уилсън не се съмняваше в дадената гаранция. А и защо да се съмнява? Ибрахим и Хаким отдавна работеха заедно, докато Белов и Уилсън бяха само техни агенти. Бизнесът беше колкото печеливш, толкова и кървав и се основаваше на взаимно доверие. Ако попиташ някого от двамата защо има доверие на другия, той ще се позове на Аллах и на общата кауза. Ще ти говори за мюсюлманската солидарност и ще намекне за много тайни операции, в които са участвали съвместно през последните десет години. Но в крайна сметка и двамата бяха наясно, че доверието им се корени в нещо по-силно от исляма. Коренеше се в патлака на единия, в ножа на другия и в съзнанието, че престъпиш ли думата си, отсрещната страна ще те намери, където и да се скриеш. Затова щом Ибрахим казваше, че диамантите са качествени, значи бяха такива.

Въпреки това Уилсън се беше подготвил, прочел беше това-онова за диамантите и знаеше, че става въпрос за една особено интересна индустрия. Ако не друго, търговията с диаманти беше христоматиен пример за картелно споразумение.

Вече повече от век цената на качествените диаманти се контролираше от южноафриканската компания „Де Беерс“ и нейните партньори. Това се постигаше чрез вертикално интегриран монопол, което позволяваше на компанията да контролира и ограничава предлагането на диаманти. Контролът беше възможен поради факта, че „Де Беерс“ отчасти или напълно притежаваше почти всички диамантени мини в света. А диамантите, които не добиваше сама, изкупуваше чрез своя дъщерна фирма — така наречената „Диамантена корпорация“. По този начин „Де Беерс“ притискаше пазара, както се изразяваха икономистите.

Всяка година двеста и петдесет потенциални клиенти биват канени в Лондон от Централната организация по продажбите (ЦОП). Въпросната организация също е дело на „Де Беерс“, а израелските купувачи на диаманти я наричат Синдиката.

В Лондон на клиентите е позволено да купуват предварително сортирани пакети диаманти на фиксирани цени, обикновено по 42 500 долара всеки. Клиентите нямат право на оглед, преди да са закупили пакет, с други думи купуват на сляпо. Ако клиентът не хареса закупената вече стока, има право да я върне. Направи ли го обаче, означава да се прости с бъдещи покани от ЦОП и скоро остава извън бизнеса. Затова клиентите волю-неволю приемат онова, което им е продадено, разчитайки на почтеността на „Де Беерс“ така, както Уилсън разчиташе на почтеността на командир Ибрахим.

След като закупят пакетите, клиентите ги обявяват за продан на диамантените борси в Антверпен, Ню Йорк и Рамат Ган (Израел). През цялото време „Диамантената корпорация“ поддържа изкуствен недостиг на диаманти, изкупувайки всячески излишъците. Въпросните „излишъци“ се съхраняват на килограм в трезори в Лондон или се оставят в земята за по-нататъшно добиване.

Но дори в тази строго регулирана игра има карти изненади, а именно необработените диаманти, добивани от войнствените бунтовнически милиции в Сиера Леоне, Ангола и Конго. Изтръгвани от речните корита в джунглите с цената на робски труд срещу шестдесет цента на ден, тези „кървави диаманти“ стигат до световните борси по нерегулирани маршрути и без участието на Синдиката.

Понеже тези „конфликтни“ диаманти подклаждат войни из цяла Западна Африка и едновременно с това подбиват цената на продаваната от ЦОП стока, „Де Беерс“ си поставят за цел да наложат правила, според които „легитимните диаманти“ да се продават със сертификат за произход.

Има някаква иронична симетрия във всичко това, мислеше си Уилсън. Сертификатите за крайните потребители се фалшифицират или купуват, за да осигурят доставката на оръжие за трети страни като командир Ибрахим, който управлява с желязна ръка робска колония, добиваща диаманти в джунглата. Защо тогава диамантите да не вървят със задължителен сертификат, който да измива кръвта от тях, създавайки фалшива документална следа по целия път от Африка до безименния пръст на булката?

Макар кървавите диаманти да не се различават от останалите по друго освен по придружаващото добива им насилие, те се продават с отстъпка на купувачите от Южна Африка, Австралия и Сибир. Според Хаким диамантите на Уилсън щели да донесат около четири милиона долара, наполовина по-малко от сумата, която биха донесли, ако ги продаваше „Де Беерс“.

Единственият проблем сега, когато топките на Хаким кървяха в менгеме, беше да се намери купувач. А двадесет и втори юни наближаваше главоломно и Уилсън нямаше време за губене.

Пристигнаха в Буниа малко след обяд и спряха пред бронираната с тежки чували пясък банка. Зеро и Халид останаха да чакат отвън, а Уилсън влезе да се срещне с управителя.

Господин Бизуа беше джентълмен от индийски произход в края на четиридесетте. Седеше зад голямо антикварно бюро с разкошна резба под портрет на президента Джоузеф Кабила. Посрещна Уилсън с крепко ръкостискане, покани го да седне и попита с какво може да му услужи.

— Трябва ми сейф в трезора ви — каза Уилсън. — За това! — Извади увитата в мек плат глава от желязно дърво и я остави на бюрото.

— Мога ли да погледна? — попита Бизуа.

Уилсън кимна и управителят на банката разви плата.

— Мисля, че е доста ценна — каза Уилсън.

Бизуа смръщи вежди.

— Е — каза той, — несъмнено е… много хубава.

— Купих я в Уганда — обясни Уилсън. — Страхотна сделка, мен ако питате.

Слаба усмивка разтегли чертите на управителя. Той преплете пръсти и се опита да изобрази услужливост на лицето си.

— После реших, щом така и така съм в района, да намина насам. Да разгледам един вид — продължи Уилсън и намигна.

Бизуа изглеждаше озадачен.

— Имате предвид… диаманти?

— Бинго!

— Е, дошли сте на правилното място тогава.

— И аз така разбрах.

— Но самият вие не сте в бизнеса с диаманти, така ли? — попита управителят.

Уилсън поклати глава.

— Не, аз изкупувам кафе.

Бизуа изсумтя през смях.

— Дошли сте в Буниа да купувате кафе?

— Не, не — отвърна Уилсън. — Както казах, случайно попаднах в района.

— Разбирам — смънка Бизуа, макар очевидно да не разбираше.

Уилсън погледна през рамо, после се наведе заговорнически напред и каза шепнешком:

— Надявах се вие да ми помогнете. Искам да купя диамант. Ще се женя — обясни Уилсън.

— Поздравления!

— Затова си помислих… три, може би четири карата, необработен. Чувал съм, че при обработката губят половината от размера си. Значи колко? Един и половина до два карата.

— Мммммм.

— Може ли да стане, как мислите?

Бизуа кимна.

— Да. Без проблем.

— Но не е съвсем законно, нали?

Банкерът се усмихна.

— О, не вярвам да имате затруднения. Първо, тук полиция няма. Само пътни полицаи, които отдавна не са си получавали заплатите.

— Ами силите на ООН? Сякаш мернах…

— Уругвайци, бангладешци… имат си предостатъчно работа. А и онова, което вие предлагате… е нещо нормално по тукашните места.

— Така ли? Разкажете ми, моля. Как става?

— Ами хората купуват и продават диаманти. На това реално се крепи цялата икономика.

— Ааа! — Уилсън се престори, че обмисля казаното. — Значи можете да ми препоръчате някого? Някой търговец на диаманти?

Бизуа го изгледа тъжно.

— Е, да, разбира се, но… те са навсякъде. Тук всеки таксиметров шофьор може да ви продаде диамант или познава някого, който може. Всеки член на милициите, всеки… Работата е там, че може да се окаже доста опасно. Могат да ви измамят.

— Точно от това се боя — призна му Уилсън. — Да не ме преметнат!

— Аз бих ви посъветвал да се придържате към търговците, които имат магазини. Повечето от тях са ливанци. Предимството при тях е, че щом имат магазини, значи ще знаете къде да ги намерите и на следващия ден. За разлика от таксиджиите.

— И са ливанци, казвате?

Бизуа вдигна рамене.

— Почти всички. Има и един китаец, но не бих ви го препоръчал.

— Защо?

Бизуа сякаш се смути.

— Ами той е по-скоро търговец на едро и… — управителят изкриви лице в гримаса.

— Какво? — настоя Уилсън.

— Има лоша репутация — обясни Бизуа.

— Благодаря. Още нещо… бихте ли ми препоръчали някой хотел?

Бизуа примижа.

— Боя се, че малкото истински хотели са затворени. Но в Шатото сигурно имат свободни стаи.

— Шатото?

— Двореца „Лубумбаши“. Някога там живееше губернаторът. Макар че не бих го нарекъл „дворец“, къща по-скоро. Голяма къща.

— Какво е станало с губернатора?

Бизуа свъси вежди.

— Почина.

— Съжалявам. Тежка болест?

Бизуа поклати глава.

— Ни най-малко. Беше си здрав като камък.

Уилсън кимна замислено.

— Но този хотел… там е безопасно, нали? За такъв като мен, имам предвид?

Бизуа сви устни.

— Да, струва ми се. Журналистите все там отсядат. Представители на неправителствени организации, правителствени чиновници… от бара се открива страхотна гледка. — Той се усмихна. — Но все пак би било добре да ползвате сейф.

Дворецът „Лубумбаши“ се оказа стара къща с изронена от скорошни престрелки мазилка. Образец на порутено изящество, вилата бе заобиколена от обрасли с буренак градини, а оградата представляваше зид, висок два метра и половина, по чиято сива повърхност щъкаха гущери. Отстрани на къщата имаше празен плувен басейн с дупка в дълбокия край.

— Какво е станало с басейна? — попита Уилсън, докато попълваше данните си и тези на Зеро и Халид в хотелския формуляр. Щеше да плати за първата нощ в брой.

Управителят, белгиец с уморен вид и алкохолен дъх, вдигна рамене.

— Нападение с миномети. Преди две години.

— Загина ли някой?

Управителят поклати глава.

— В басейна — не — каза той и даде на Уилсън два ключа. — Боя се, че нямаме чаршафи и хавлии. Утре може и да има. Ако искате да пийнете нещо… — предложи той и посочи съседното помещение.

Уилсън му благодари. Зеро и Халид отказаха. Искали да видят стаята си.

„Барът“ всъщност приличаше на дневна стая с дивани и фотьойли, пръснати по полирания дървен под. Вентилатори се въртяха бавно от тавана, задвижвани от шумен генератор в двора. Освен Уилсън и сервитьора, който беше и барман, в бара имаше още само един човек — едър като мечка португалец на шейсетина години.

— Франк Д’Анкония — представи се Уилсън.

— Да Роса. Жаир да Роса.

Уилсън се настани в един кожен фотьойл и махна на сервитьора.

— Джин с тоник — поръча си той. — И каквото пие господинът.

Да Роса се усмихна.

— Мерси.

— Е, с какво се занимавате, господин Да Роса? — завърза разговор Уилсън.

— Кой, аз ли? Аз организирам. Организатор съм на маршрути.

Уилсън го изгледа озадачено.

— Какви маршрути?

— Военни.

Уилсън се засмя.

— И как върви бизнесът?

— Супер! В Африка винаги е така, макар че тази година е по-слаба в сравнение с миналата.

— Съжалявам да го чуя.

Наемникът махна с ръка, сякаш да каже, „такъв е животът“.

— Не съм загубил надежда. Тези неща имат склонността да се обръщат. Винаги се обръщат.

Сервитьорът се появи с поднос, на който имаше два джина с тоник. Португалецът вдигна чашата си в мълчалива наздравица. Жестът разкри малка татуировка между палеца и показалеца на дясната му ръка — три сини точки под формата на триъгълник.

— Наздраве!

Уилсън отпи от чашата си.

— Значи бизнесът е бил по-успешен… преди?

Да Роса изду бузи за миг, после издиша шумно.

— Бизнесът вървеше страхотно — отвърна накрая. — Все пак имаше африканска световна война.

Уилсън не беше чувал този израз и явно му пролича.

— Девет нации, двайсет милиции, четири милиона жертви — обясни Да Роса.

— Четири милиона?!

Да Роса завъртя дясната си ръка от китката.

— Плюс-минус стотина хиляди.

— Нямах представа.

— Чернилки — каза Да Роса, сякаш това обясняваше всичко. — А и трая четири-пет години. Не е чудно, че сте го пропуснали. Но иначе — да, четири милиона. Сериозна работа.

Уилсън не знаеше какво да каже, затова отпи от чашата си.

— А вие? — попита Да Роса. — Турист ли сте? Оперен певец? Какъв?

Уилсън се засмя. Не знаеше какво и колко да каже, затова реши да се придържа към историята, която беше пробутал в банката.

— Търговец на кафе съм.

Да Роса нацупи устни и кимна.

— Интересен бизнес. Арабика или робуста?

Уилсън примигна насреща му.

Да Роса се засмя.

— Диаманти, значи.

Уилсън вдигна рамене.

— Продаваш или купуваш? — попита Да Роса.

Уилсън се замисли.

— Зависи. Ти участваш ли в този пазар?

Да Роса изсумтя.

— Не! Много е опасно. Но най-добре да идеш при Лахуд — Ели Лахуд. Той ще ти предложи добра цена, а ако споменеш моето име, току-виж останало нещичко и за мен. Кой знае?

— Лахуд… ливанец ли е?

— Всичките са ливанци — увери го Да Роса.

Уилсън се намръщи. Предпочиташе да си няма вземане-даване с ливанците — някои от тях можеха да познават Хаким и приятелите му. Това оставаше, Зеро и Халид да се разприказват пред някой съотечественик. Колкото по-малко знаеха, толкова по-добре. Всъщност…

— Чух, че имало някакъв китаец.

Да Роса изкриви лице.

— Е, да — Големия Пинг! Държи магазин на улица „Дьо Гол“. Гледай да си сложиш предпазна жилетка.

Уилсън се засмя.

— Толкова ли е лош?

Да Роса поклати глава. Гаврътна остатъка от питието си и разклати леда в чашата.

— Не, Пинг е окей. Но никой не ходи при него за два-три диаманта. Той е нещо като търговец на едро.

— Мислех, че всичките търгуват на едро — каза Уилсън.

— Е, така си е. Само че Пинг търгува директно с милициите и е свикнал с големи доставки.

— Звучи опасно.

— Не и за него.

— Защо? — попита Уилсън.

— Защото той е от триадата — обясни да Роса. — Сун Йе Он.

Уилсън свъси вежди.

— Което е?

Да Роса сви устни.

— Петдесет хиляди гангстери, които работят в екип. Като голяма верига универсални магазини, но с пушки.

Уилсън отиде да търси магазина на Големия Пинг на следващата сутрин с помощта на скицирана карта, която управителят на хотела му начерта. Дори с картата не беше лесно. Повечето улици нямаха табелки, сградите бяха без номерация. Сигурно би могъл да попита някой минувач „Извинете, как да стигна до магазина на Големия Пинг?“. Но ако Да Роса беше прав, това би било като да питаш за пътя до офиса на Ал Капоне.

Затова вървяха и се оглеждаха. Вървяха и се оглеждаха.

Зеро и Халид всячески се стараеха да изглеждат зли. Това им беше работата и те усърдно се кокореха на всеки срещнат. Но Уилсън усещаше, че ги е страх. На улицата автомати колкото искаш, а всеки трети минувач носеше пистолет под колана на дънките си. Халид изсумтя на крачка зад Уилсън:

— Мислех, че вече ще сме в Европа. Хаким каза…

— И аз така мислех — излъга Уилсън. — Но първо трябва да свършим една специална работа.

Халид помълча малко, оглеждаше оскъдната улична маркировка и току хвърляше поглед към една банда от деветгодишни момчета, които се влачеха след тях.

— Хаким не е споменавал нищо за „специална работа“.

Уилсън го погледна през рамо.

— Точно затова е специална.

А после Зеро извика тихо и посочи метална табелка, която висеше над резбована дървена врата в дъното на тясна уличка.

На столче до вратата седеше азиатец с автомат на коленете. Щом Уилсън влезе в уличката, мъжът скочи на крака и размаха отрицателно пръст. Уилсън се поколеба, после схвана за какво иде реч. Обърна се към Халид и Зеро.

— Чакайте тук.

В офиса на Големия Пинг беше хладно и мрачно, имаше две малки витрини със скромно съдържание от обработени и необработени диаманти. Неонова лампа жужеше шумно на тавана, а един настолен вентилатор се въртеше наляво и надясно върху рисувана китайска ракла. Изящен параван от слонова кост стоеше самотен в ъгъла на помещението.

Възрастен китаец с непроницаемо лице стоеше зад един тезгях. Недалеч от него красив млад азиатец в бял ленен костюм седеше на сгъваем стол с лакти на коленете и разлистваше опърпан брой на „Пентхауз“.

Уилсън срещна воднистите очи на възрастния мъж.

— Господин Пинг?

Лицето на стареца се разкриви в, гримаса.

— Не Пинг! — Колеба се дълго. Накрая нещо като усмивка се появи под храсталака от косми в носа му. — Иска купи диамант?

Уилсън поклати глава.

Усмивката се стопи и старецът изсумтя презрително.

— Значи продава диамант!

Уилсън го изгледа невярващо.

— Не мога да повярвам! Трябва да станете частен детектив.

Старецът не реагира, но мъжът с белия костюм се усмихна. Остави списанието и се изправи.

— Аз съм Пинг.

Уилсън се обърна към него и подаде ръка.

— Франк Д’Анкония.

— Знам.

— Така ли?

— Да. Вие сте онзи, дето подпалил хлапето…

Махна на Уилсън да го последва зад паравана от слонова кост. Тежка блиндирана врата беше занитена за стената. Отстрани имаше плоча от никел с вдлъбнати очертания на човешка ръка. Пинг постави ръката си в калъпа. Примигна диод и вратата се отвори автоматично.

— Елате…

Вратата водеше към стая без прозорци — нещо като трезор. Въздухът тежеше от цигарен дим. Двама мъже седяха на тежка дървена маса със зелена покривка. Пиеха чай.

Единият приличаше на ненормално голям Буда с кафяви зъби. Другият беше Да Роса, който погледна през рамо, разсмя се и каза:

— Защо се забави толкова?

Уилсън се намръщи. Не обичаше да го разиграват така.

Дебелият се изкиска и запали смрадлива френска цигара. Като знак на добра воля се постара да поздрави на английски:

— Лека нощ!

Да Роса се засмя.

— Виждам, че си се запознал с Малкия Пинг.

Уилсън погледна към младия мъж с белия костюм.

Младокът се усмихна.

— Английският на баща ми не е много добър. Но, моля ви, заповядайте. — Той махна към един стол. Уилсън се възползва от поканата и седна.

Дебелият мъж — Големия Пинг — се наведе напред.

— Американец? — попита той Уилсън кимна.

— Тук рядко идват американци — каза Да Роса. — Ти си нещо като знаменитост.

Очите на Големия Пинг се разшириха. Огромната му глава се тръсна сякаш да намести някаква удивителна мисъл.

— Ти ЦРУ?

Уилсън поклати глава.

— Не.

Големия Пинг изглеждаше разочарован. Обърна се към сина си и му каза нещо на китайски.

Малкия Пинг преведе:

— Казва, че ако си от ЦРУ, можем да завъртим добър бизнес.

— Не се и съмнявам. Само дето… не съм от ЦРУ.

— Жалко. Искаш ли чай? — попита Малкия Пинг.

Уилсън поклати отново глава.

Веждите на Големия Пинг се смъкнаха застрашително. Наведе се към Уилсън и попита настоятелно:

— Qui vous-etes? Qui voules-vous?

Уилсън се обърна към Малкия Пинг.

— Кажи на баща си, че не говоря френски.

Малкия Пинг сви рамене.

— Пита кой си и какво искаш.

Уилсън се облегна назад. Премести поглед от Големия Пинг към Да Роса и обратно. Мълчанието започна да натежава. Някъде в стаята тиктакаше часовник.

Накрая Големия Пинг се усмихна, сякаш току-що го беше споходило още едно прозрение. С вид на дълбоко задоволство той сложи ръце с дланите надолу и разперени пръсти върху зеленото сукно на масата. Малкия Пинг остана на мястото си, прихванал ръце пред чатала си.

Мина секунда, преди Уилсън да схване идеята. И тримата имаха една и съща татуировка — триъгълник от малки сини точки между палеца и показалеца. Погледна към Да Роса.

Наемникът се ухили.

— Роден съм в Макао.

Големия Пинг кимна.

Малкия Пинг добави:

— Господин Да Роса е наш добър приятел. Нямаме тайни от него.

Уилсън помисли още малко, после реши, че няма особено голям избор. Въздъхна и каза:

— Добре. Имам малко диаманти за продан. Доста всъщност.

За изненада на Уилсън Да Роса каза нещо на китайски. Големия Пинг отвърна и Да Роса се засмя. Обърна се към Уилсън и преведе:

— Казва, че не вижда никакви диаманти. Пита дали не си ги заврял в задника си.

Уилсън реагира с лека гримаса.

— Не — каза той. — Възползвах се от услугите на банката. Стори ми се по-професионално някак.

Малкия Пинг се засмя, докато Да Роса превеждаше. Уилсън реши да го изчетка:

— Говориш китайски. Впечатлен съм.

Да Роса поклати глава.

— Не е китайски. А фужу.

Не си направи труда да поясни, така че Уилсън се обърна към Малкия Пинг.

— Семейството ми е от Фуджиан — обясни по-младият Пинг, — така че диалектът фужу е родният ни език. Повечето китайци не го разбират, което е добре за бизнеса. Все едно говориш кодирано.

Големия Пинг местеше неразбиращ поглед между Уилсън, Да Роса и сина си. После загаси цигарата и заломоти бързо на странното наречие. Малкия Пинг кимна и се обърна към Уилсън.

— Баща ми казва, че трябва да идеш до банката и да донесеш диамантите тук, за да ги оценим. Той е експерт в това отношение и ще ти предложи отлична цена.

Уилсън кимна отегчено.

— Несъмнено. Само че знаете ли какво? Май все пак няма да го направя. Защото ми хрумва, че може би — само може би — нещо току-виж се объркало и… и аз оставам с празни ръце. Така че ще направим нещо друго. Но преди да направим каквото и да било, има две неща, които искам да знам.

Малкия Пинг преведе на баща си. Накрая каза:

— Да?

— Ако стигнем до консенсусното решение, че четири милиона долара са справедлива цена, е ли такава сума по силите ви?

Големия Пинг изведнъж заряза преструвките, че не говори английски. Махна с ръка и прекъсна превода на сина си.

— Разбира се.

Уилсън се обърна към него.

— Добре. И ако сключим сделка, ще можете да преведете парите в моята банка?

— Qui — отвърна Големия Пинг. — Ако всичко е наред, ще направим превода през банка „Хонгшанг“.

— Идеално! Ето как ще го направим — ще отидем в банката, за да видите диамантите. Там имат частна стая за притежателите на сейфове, така че можете да донесете какъвто инструментариум ви е нужен.

— А после какво? — попита Големия Пинг.

— Ако се стигне до съгласие, вие ще наредите на банката си да направи превод на сумата до моята банка. Не тази в Буниа, а в една британска банка. На остров Ман. Ще изчакам с вас, докато от банката потвърдят, че парите са пристигнали по сметката ми. После ще отидем отново до сейфа. Ще ви дам диамантите и… довиждане.

— Довиждане — повтори Големия Пинг.

— Има още едно нещо — каза Уилсън.

— Винаги има „още едно нещо“ — отбеляза Да Роса.

— Дойдох с двама приятели, които чакат отвън… — каза Уилсън. Големия Пинг вдигна въпросително вежди. — Искам да съм сигурен, че за тях ще се погрижат.

Големия Пинг килна глава и се намръщи. Малкия Пинг изглеждаше объркан. След малко каза:

— Според мен е по-добре сам да платиш на хората си.

Уилсън поклати глава.

— Не това имах предвид — каза той. — Искам вие да се погрижите за тях. Ще можете ли?

Мълчание. Да Роса изглеждаше озадачен. Големия Пинг поглади брадичката си. След миг се обърна ухилен към Да Роса и каза:

— Да ги очистим бе! Иска да ги очистим!

Всичко мина точно според очакванията на Уилсън. На сутринта отиде в банката с двамата Пинг, които си носеха куфарче с меко сукно, малък микроскоп и набор от лупи. Тримата седнаха около малка метална маса в миниатюрна стаичка, която приличаше повече на килер за метли, и близо три часа оглеждаха диамантите един по един. Накрая Големия Пинг стана и обяви, че е съгласен. Нямало да се пазари. Щял да плати на Уилсън четирите милиона долара. Без хонорара за Да Роса, който осъществил връзката, добави той. Без таксата за банковия трансфер и без другата такса — за „оная, специалната работа“. Уилсън се съгласи, без да спори, и побърза да обяви сделката за сключена, преди китаецът да е добавил такса ДДС и разноските по таксито.

В крайна сметка Уилсън щеше да получи три милиона и шестстотин хиляди долара чрез банков трансфер от Хонконг до Сейнт Хелиър.

Даде на китаеца лист с нужните кодове за трансфер и обеща да се срещне с него в офиса му на следващия ден. Зеро и Халид щяха да са с него. Междувременно щеше да стои в хотела си, така че Пинг и приятелите му да го наглеждат. Пристигнеше ли потвърждение за трансфера, щеше да отиде с Пинг до банката и да му даде диамантите.

В края на деня Уилсън почерпи момчетата с пържоли от слонско месо и бутилка вино, което уж било „Дом Периньон“, но вкусът му подозрително напомняше на италианското десертно вино „Асти Спуманте“. Каза им, че е говорил с Хаким по сателитен телефон от офиса на Големия Пинг и че Хаким е доволен от начина, по който са се развили нещата. Направил им резервация за полет от Кампала до Антверпен след два дни. Хората на Големия Пинг щели да ги закарат до Кампала, а Хаким — да ги чака на летището в Антверпен. Имало и още нещо, добави Уилсън. Имал изненада за тях. Очите на Халид се разшириха.

— Така ли, каква? — Приличаше на дете, което слиза на бегом по стълбите в очакване на Дядо Коледа.

— Ще получите бонус — каза му Уилсън.

— Бонус?

Уилсън кимна.

— Десет хиляди долара. — Замълча за миг, после добави: — Всеки.

Халид ахна.

Зеро местеше очи между двамата, после сръга Халид да му преведе. Халид заговори тихо на арабски и лицето на Зеро грейна като неговото. За миг Уилсън се уплаши, че Зеро ще се разциври. Тупна го през смях по гърба. Приятно беше да се окъпе в радостта му. Бяха добри момчета.

Да Роса седеше сам на друга маса и отпиваше от чаша джин с тоник. Гледаше как се развива веселбата в съседство и току клатеше невярващо глава. Този тип, Д’Анкония, беше голяма работа.

Малкия Пинг получи потвърждение за банковия трансфер по електронната поща в единадесет часа преди обяд на следващия ден. Двадесет минути по-късно Уилсън се обади по телефона в банката в Сейнт Хелиър и на свой ред получи потвърждение, че преводът е пристигнал. По обяд Уилсън се срещна с двамата Пинг пред банката. Тримата влязоха заедно, като оставиха бодигардовете да чакат отвън и да се наблюдават бдително изпод вежди. Бая народ бяха, помисли си Уилсън. Зеро и Халид от негова страна, а от страна на Пинг — четирима стрелци с тениски и слънчеви очила, нито един от които не беше достатъчно възрастен, за да му сервират алкохол в Калифорния.

Отидоха в тясното помещение до трезора и Пинг-баща прегледа диамантите за втори път. След като се увери, че това е същата стока, която беше оценил предния ден, той премести диамантите с все дървената глава в друг банков сейф, който беше наел за целта. Стисна ръката на Уилсън, очевидно доволен от сделката.

— Е, това е — каза той.

Уилсън кривна глава.

— Не забравяй специалната поръчка…

Големия Пинг кимна.

— Разбира се — потвърди и даде знак на Уилсън да го последва. — Ще се погрижим още сега.

И те се върнаха заедно в офиса на китаеца. Уилсън не знаеше какво да очаква. Предстоящото го изпълваше със смесени чувства. Харесваше момчетата, наистина. Но те бяха верни на Хаким, а не на него, следователно представляваха опасност. Партньорите на Хаким скоро щяха да си потърсят парите и когато това станеше, за Уилсън щеше да е далеч по-безопасно, ако Зеро и Халид не бяха наблизо, за да им помогнат. Жалко така или иначе. Ужасно всъщност, но така стоят нещата. Великите мъже понякога вършат ужасни неща. Как иначе биха осъществили мечтите си? Това е трагедията на хората, които променят света. Те принасят в жертва човечността си на олтара на своите идеи и така се обричат на особена самота, далеч от всички останали, отделени от безмилостната бариера на собственото си величие. Не можеш да виниш лъва, че убива газелата. Той просто го прави.

Когато пристигнаха на входа на офиса, Малкия Пинг дръпна Уилсън за лакътя и кимна към Зеро и Халид.

— Кажи им да изчакат тук.

Халид го чу и разбра. Малкия Пинг поръча да им донесат столове и газирана вода. Зеро благодари многословно и двете момчета седнаха пред тежката резбована врата.

Уилсън се качи по стълбите на втория етаж, без да знае какво ще последва. Застана до един прозорец, от който се виждаше уличката и Малкия Пинг. Скоро Големия Пинг тръгна с пухтене по стълбите, като шепнеше нещо по мобилен телефон.

Зеро и Халид си говореха и се смееха, когато в началото на уличката на заден ход се появи прашен брониран пикап. Зеро скочи на крака и размаха ръце към пикапа в знак да се връща назад. Шофьорът не му обърна внимание, а продължи много бавно по уличката. Не стига това, а взе да натиска клаксона, за да разгони хората от пътя си. Би-бип, би-бип, би-бип.

Халид стана — крещеше на шофьора да се разкара от уличката. Би-бип. Халид стреля предупредително във въздуха. И тогава пикапът ускори рязко. Нямаше къде да се скрият. Пикапът беше широк почти колкото уличката. Изпаднали в паника, момчетата презаредиха тромаво пушкалата си и накрая успяха да произведат серия от изстрели, отстъпвайки заднишком към бетонната стена на сградата.

Вик на ужас и едно от тях — май беше Халид — изкрещя:

— Господин Франк!

А после пикапът ги връхлетя — разполови Зеро, а Халид смаза от кръста надолу.

Сградата се разтресе, но Уилсън не можеше да откъсне поглед от сцената долу. Все едно гледаше как анаконда поглъща пони. Ужасяващо и хипнотично едновременно. Пикапът се изтегли бавно напред. От скарата на задната му броня капеше кръв. Халид се гърчеше в конвулсии, дясната му ръка стържеше по земята, когато пикапът потегли отново на задна. Би-бип… Прегази го и сградата се разтресе още веднъж.

Клаксонът млъкна чак когато пикапът се изтегли напред и спря. Прозорецът на шофьора се смъкна и главата на Да Роса се подаде през отвора. Видял кървавия резултат от собствените си действия, той вдигна палец към мъжете на втория етаж.

Големия Пинг сръга с лакът Уилсън и каза ухилен:

— Очистихме ги, а? Ама като гледам, сега трябва да чистим след тях!