Танцуващият с духове

35.

— Залцберг.

Работеше телевизор. Бърк го чуваше на заден план — шум на записани аплодисменти и смях, така характерни за американските предавания.

— Здравейте. Казвам се Майк Бърк. Взех номера ви от Джил Апъл… сещате ли се, адвокатката на Джак Уилсън. — Бърк се стараеше да говори със самоуверения тон на журналист, който 1) очаква всички да знаят името му и 2) „просто си върши работата“ и звъни на разни непознати с надеждата да му дадат търсената информация. — Работя по статия върху Закона за секретността на изобретенията…

— За кого?

— „Харпърс“ — отвърна Бърк, паникьосал се за момент. Винаги бъркаше списанието с „Атлантик“ и не помнеше какво е казал на Джил Апъл.

— Добре, с какво мога да ви помогна?

Бърк повтори легендата, която беше пробутал на Апъл.

— Значи е излязъл — каза Залцберг.

— Да. И наистина бих искал да говоря с него, но… май никой не знае къде е.

— Е, мога само да ви кажа, че на мен не се е обаждал. — Залцберг направи пауза. — Говорихте ли с Манди?

— Не — каза Бърк. — Коя е Манди?

— Приемната му майка. Манди Ренфро. Макар че… Боже, може и да е починала вече. — Уморена въздишка.

— Знаете ли къде живее?

— Във Фалън. Откъдето е Джак — Невада. Но беше над шейсетгодишна, така че…

— Ще проверя — обеща Бърк, — но, вижте, господин Залцберг…

— Викайте ми Ели.

— Ели. Знам, че не можете да ми разкажете за изобретението…

— Мога и още как! Е, не и техническите подробности, за тях не бих могъл да кажа нищо, дори да исках. — Пауза. — Бихте ли изчакали за секунда? Сега се връщам. — Шумът от телевизора спря и дълго не се чуваше нищо освен тихото пращене на телефонната линия. После звук от ледени кубчета в чаша. — Тук съм вече — обяви Ели.

— Дано не съм прекъснал нещо — каза Бърк.

Ели се засмя.

— Няма страшно — каза той. После тонът му стана изцяло делови. — Какво точно ви интересува?

— Ами — започна Бърк — знам каква е била ролята на Джак, но…

— За моята ли? Аз бях човекът с парите — обясни Ели. — Новосъздадените компании гълтат огромни суми, особено ако са в промишления сектор. Моята задача беше да намеря финансиране под формата на рисков капитал, което никак нямаше да е трудно, като се има предвид с какъв продукт разполагахме.

— И какво стана?

— Пълна простотия, това стана! Правителството съсипа един гениален човек. Накараха ме да свидетелствам срещу него. Това знаехте ли го? — Горчивината в гласа на икономиста беше почти осезаема. — Джак беше най-добрият ми приятел. Още не мога да повярвам.

— Какво имате предвид?

— Ще си помисли човек, че Джак е изобретил… знам ли, бомба или нещо такова. Вие така сте си помислили, нали? Така си мислят всички.

— Апъл каза, че било батерия.

— Точно! Батерия! Батерия, която щеше да издържа десет пъти повече от всичко друго на пазара. С кажи-речи същите компоненти. Човек би помислил, че ще искат такова нещо да се появи на пазара. От екологични съображения, ако не друго. Но не. Явно замърсяването е по-важно за националния интерес. — Мъжът направи пауза. — Сигурно долавяте, че съм разочарован?

— Малко — каза Бърк.

— Загубих стотина милиона долара! Да не споменавам факта, че щяхме да променим света. Е, Джак по-точно. Искаше да основе фондация. За местното население.

— Северноамериканските индианци.

— Не само. В Бразилия имат същите проблеми — обясни Ели. — В Австралия, в Африка… навсякъде е същото. Трябва да включите това в статията си.

— Ще го включа — обеща Бърк. — Но все още не мога да разбера защо правителството е погнало вашето изобретение.

Ели изсумтя.

— Сигурно са решили, че ще им даде предимство на бойното поле. Но кой знае? Продуктът щеше да е истински хит. Щеше да разбуни пазара. Не искам да навлизам в подробности, но появата му би ударила определени промишлени компании, както и определени интереси в минното дело. А някои от въпросните среди финансират кампаниите на дадени политически сили. Така че може и това да е изиграло своята роля, но… кой знае? Те не ти дават обяснение. Просто вземат каквото си харесат.

— Апъл спомена, че Джак се е опитал да надхитри…

— … правителството, да. Направи го. Но го усетиха и му щракнаха белезниците.

— Какво стана?

— Ами Джак подаде молба за издаване на патент. Там редът е следният: внасяш спецификациите си, обясняваш какво представлява изобретението, прилагаш чертежи, понякога и макети, и пращаш всичко в пакет. Служителят от патентната служба прави оценка. Дали се отнася за нещо съвсем ново, дали е налице съществено подобрение на съществуващи технологии, или е просто разработка. Батерията на Джак почиваше донякъде на чужда идея… — Ели направи пауза, после продължи: — Както сам се изразяваше, стъпил бил на раменете на гиганти и най-вече на един конкретен гигант, сърбин на име…

— Тесла.

— Точно. Подготвили сте си домашното, виждам. Както и да е, батерията на Джак стъпваше върху някои прозрения на Тесла и по-точно върху един от по-малко популярните му патенти. Но дали представляваше значително подобрение на съществуващите технологии? О, да! Определено. Откъдето и да го погледнеш.

— И какво направихте?

— А вие как мислите? Учредихме корпорация.

— И постигнахте успех? — попита Бърк.

— Да. „Клайнър Пъркинс“ обещаха начален капитал от половин милион долара още преди да сме изготвили бизнес плана си. Изслушаха ни, погледнаха прототипа и написаха чек.

— И после?

— Малко по-късно уредих среща с „Морган Станли“.

— И какво стана?

— Ами какво стана… — отвърна Ели. — Стана това, че получихме официално писмо от службата по патентите. Мисля, че съдържаше три реда. В общи линии гласеше, че предложеното за патентоване изобретение представлявало национален интерес и вследствие на това щяло да бъде конфискувано по силата на Закона за секретността на изобретенията. Приложен беше и чек за сто петдесет и две хиляди долара. Ето това стана.

— Мили Боже — възкликна Бърк. — И какво направихте вие?

— Какво направихме ли? Говорих с адвокат Апъл и последвах съвета й.

— Който беше?…

— Да забравим за цялата работа. След което аз хванах самолета за Зихуатенейо в Мексико и не изтрезнях цяла седмица.

— А Уилсън?

— Джак… реагира различно. Онази среща, за която споменах… в „Морган Станли“. Отишъл в Бостън и направил презентацията все едно нищо не се е случило. Променил само мястото на бъдещото производство. Решил да го започне в някоя офшорна зона.

— И правителството разбрало — каза Бърк.

— Един от присъстващите на презентацията в „Морган Станли“ е директор на „Ин-Кю-Тел“, така че…

— Какво е „Ин-Кю-Тел“?

— Частна компания за рискови инвестиции, която на практика е собственост на ЦРУ — поясни Ели. — Но не работи под прикритие или нещо такова. Не. Просто инвестира във високотехнологични компании с единствената цел ЦРУ да е в крак с всичко ново в областта на националната сигурност — и това е съвсем официално. Централата им е в Долината. Изобщо всичко е повече от законно. Идеята е, че осигуряват финансиране на новосъздадени дружества, които се занимават с въпроси от интерес за управлението. Знам ли… софтуерни програми за търсене на кодови думи в текстове на арабски, нови видове телесна броня, такива неща.

— Или нова батерия — предположи Бърк.

— Именно.

— И смятате, че онзи тип от „Ин-Кю-Тел“ е съобщил на федералните…

— Не. Мисля, че в „Ин-Кю-Тел“ са научили за презентацията от въпросния тип и са се разшетали. Дали са си сметка, че продуктът може да има някои сериозни приложения. След което са уведомили принципала си, че искат да участват в нашето малко начинание.

— И после…

— После работата се разсмърдя — каза Ели. — Вонята явно е стигнала до Пентагона и Джак внезапно се сдоби с обвинение от щатския прокурор. Щракнаха му белезниците. Чакаха го две години затвор и глоба от двеста хиляди долара. Какво направих аз ли? Аз ипотекирах апартамента, за да събера пари за гаранцията.

— А чекът, който сте получили?

— За сто петдесетте и две хиляди? Не искахме да го осребряваме. Защото осребриш ли веднъж чека…

— Значи тогава Джак е попаднал на Мадокс.

— Да.

Бърк въздъхна.

— Ходихте ли при Джак, след като го прибраха?

— В ареста — да, в затвора — не. За последно го видях, когато го отвеждаха. Опитах се да го посетя в Колорадо, но… той не пожела да ме види.

— Споменахте приемната му майка…

— Манди. Живееше в една каравана във Фалън. Но както казах, беше доста възрастна още тогава…

Въпросите на Бърк се изчерпаха.

— Ели — поде той, — искам да ви благодаря за…

Но Ели не беше свършил.

— Работата е там, че — прекъсна го той — двамата с Джак бяхме приятели… съквартиранти. Като братя почти. А после, когато го отведоха, той все едно изчезна. Изчезна напълно. Изпари се сякаш.

— Какво имате предвид?

— Не отговаряше на писмата ми. Не искаше да говорим по телефона. Отидох във Флорънс, като си мислех, че щом съм там, щом съм пропътувал стотици мили с кола, няма начин да не се съгласи да говорим. А и не е като да е бил зает с друго, нали така? Онова място… е като гробница. Само дето те хранят. Идеята е да смажат хората чрез изолация. А Джак им помагаше, като отпращаше малкото си посетители. — Ели замълча, после се засмя горчиво. На Бърк му хрумна, че може и да е малко пиян. — Все си мисля за последния път, когато го видях…

— Кога беше това? — попита Бърк.

— В Сан Франциско, на излизане от съда. Беше с окови. Ръцете му бяха закопчани към кръста, краката му — спънати. Идеше ми да заплача. Защото Джак беше… как да се изразя… беше като принца на Силиконовата долина! Или би могъл да бъде, или би трябвало да бъде. Като в онази песен…

— Коя песен? — попита Бърк.

— Онази! За музиката. Сещате се — „Денят, когато музиката умря“. За Бъди Холи и Ричи Валенс, когато се разбиха със самолета.