Танцуващият с духове

25.

Пълна жена стоеше зад разделителното въже, облечена с толкова тясно скроен костюм с панталон, че изглеждаше като в кофраж. Усмихваше се окуражително и държеше над главата си табелка с надпис „Романтичен туризъм“.

Джак Уилсън се присъедини към групата около нея — нервни мъже, които се шегуваха твърде шумно и избягваха да срещат погледите си. Опитал се бе да ги разпознае още по време на полета от Ню Йорк и сега се оказваше, че е уцелил всички с изключение на един. Те бяха представителна извадка на физическите и социалните недъзи (лоша кожа, наднормено тегло, пронизителен кикот, пелтечене), които могат да се очакват от мъже, поверили съдбата си дистанционно в ръцете на мадам Пулетска, тяхната интернет сватовница. Мъже, които си пазаруват съпруга и са готови да платят цената в живо тегло.

Уилсън изпъкваше на общия фон. Първо, беше подозрително симпатичен. И макар че от години не беше помирисвал жена, преди да го тикнат в затвора, красавиците се тълпяха около него. Вроденият му атлетизъм и тъмната хубост правеха младежката му бедност симпатична, раздрънканите му коли — обещание за приключения, а влечението му към математиката и точните науки, което в други случаи би му лепнало етикета на скучен зубрач — интересно. Благодарение на Манди беше усвоил каубойските маниери на Робърт Редфорд от култовия филм „Буч Касиди и Сънданс Кид“ — ръкостискането му беше кораво, гледаше хората в очите, беше почтителен, но никога не се извиняваше. Шарън, приятелката му от „Станфорд“, го беше превела през тайнствата на изкуството да се борави с прибори за хранене, научила го беше как трябва да се яде супа, предала му беше познанията си за виното и за поведението на възпитания гост. По свой си начин го беше обработила като нешлифован диамант.

Уилсън оглеждаше спътниците си. Доста обикновени на вид. Някой по-циничен външен наблюдател сигурно би казал, че са тук заради секса, но щеше да сгреши. Имаше далеч по-лесни и по-евтини начини да си осигуриш секс. Тези мъже бяха прелетели половината свят, приели на доверие съмнителните достойнства на едно режисирано ухажване. Защо? Уилсън предполагаше, че мотивите им да прибегнат до интернетското сватовничество не се различават принципно от неговите. Също като него и те знаеха какво искат и било от стеснителност, било от нетърпение предпочитаха да не си търсят любима по традиционния начин. По време на полета се беше запознал с двама от клиентите на мадам Пулетска. Единият беше бизнесмен на петдесет и четири години, който притежаваше дъскорезница в Мичиган, никога не се беше женил и смяташе, че хваща последния влак. Един вид — сега или никога. Другият, по-млад, страдаше от заболяване, което не уточни, но със сигурност щяло да го убие. „Искам дете. Дете, на което да предам името си. Да оставя нещо след себе си.“

Уилсън беше изправен пред същата дилема като другите мъже от групата. Не разполагаше нито с времето, нито с търпението да съблазнява и ухажва. Попълването на формулярите в сайта на мадам Пулетска го уреждаше идеално — дирижирано ухажване, което не изискваше мислене, планиране или усилия.

Разбираше, че „украинските невести“ не биха били на пазара — не биха публикували свои снимки в интернет, готови да напуснат дом и родина при първото приемливо предложение, — ако не беше отчаяното им желание да избягат от едно безнадеждно бъдеще. Затова красива и добре образована жена като Ирина беше, ако не за продан, то поне „на пазара“. Не на свободния пазар обаче. Ирина имаше право да отхвърля обожатели. Но Уилсън подозираше, че опре ли ножът до кокала, Ирина най-вероятно би приела повечето от американците, които стояха сега от подветрената страна на внушителната мадам Пулетска.

Колкото до плюсовете на Ирина, тя имаше всичко необходимо. И още повече, стъпеше ли в Невада, щеше да е в чужда страна, на хиляди мили от дома си. Или с други думи — щеше да е напълно зависима от съпруга си, без приятели, към които да се обърне, когато положението се промени драстично. Щеше да е негова. Наистина негова.

— А, господин Уилсън — изчурулика мадам и го стисна за лакътя. — Веднага ви познах.

Уилсън погледна към другите от групата.

— Заради табелката с името? — попита той и посочи обточения с червена ивица бадж с надпис „Здрасти“ на ревера си.

Мадам Пулетска, изглежда, се стъписа. После схвана, че се е пошегувал, и избухна в звънкия си момичешки смях.

— Много си забавен — каза тя и го сръчка с пръст. — Освен това си дори по-красив, отколкото на снимката. Наистина!

Уилсън поклати скромно глава. Мадам преброи присъстващите, после с бързо движение прибра посрещаческата табелка в огромната си червена чанта и извади папка с твърди корици. Направи поименна проверка, като местеше делово поглед от баджовете с имената на мъжете към списъка в папката си.

— Всички са тук! — обяви ентусиазирано тя, после ги подкара към изхода на терминала. — А сега — към вана. — Излязоха през автоматичната врата, всеки повлякъл куфар на колелца след себе си.

— Като овце сме — измърмори един от мъжете.

— Беее — вметна веднага Уилсън.

Изблик на нервен смях. Все едно не бяха чували по-смешно нещо в живота си.

Едър мъж с избеляла тениска натика куфарите в задното отделение на вана, после се обади по мобилния си телефон. Мадам П. се опита да отвори плъзгащата се врата и Уилсън побърза да й помогне, което му спечели нова доза лигав смях от нейно височество.

— И силен също — не пропусна да отбележи тя.

Той завъртя очи.

— Повечето от нас са изключителни експерти по минивановете. — Още смях.

„Мили Боже — въздъхна вътрешно Уилсън, — все едно съм Еди Мърфи.“

— Е, всички сме тук, така че да тръгваме — каза мадам П., разбързала се внезапно. Пъхна папката в чантата си. Обърна се към притихналите мъже на задните седалки и каза с усмивка: — Сигурно сте уморени и искате да си подремнете и да се освежите преди следобедния чай с дамите. Започва в два часа — предупреди ги тя, после се ухили до уши и размаха заканително пръст. — Не закъснявайте.

Една от чудатостите на ситуацията беше прекомерното благоприличие, което имаше за цел да смекчи търговския аспект на договорката. След месеци на задължителни писма, цветя и шоколадови бонбони следваше двучасова среща на живо, но в група и под зоркия поглед на мадам. После „туристически час“ на следващия ден, а след това — „вечеря с танци“.

„Романтичните туристи“ бяха настанени във второкласен хотел на шумна улица близо до центъра на града. Мадам П. им даде три часа и настоя да си сверят часовниците. Все едно бяха на летен скаутски лагер.

В уречения час жените ги чакаха в неугледната хотелска столова, където щяха да им сервират чай. Ирина се изчерви и се усмихна, когато Уилсън й целуна ръката. Някъде зад тях мъжът с пронизителния смях се изкиска нервно.

Когато приключиха с изстиналия чай и коравите сандвичи, мадам П. поведе двойките на разходка по сенчестата алея на крайморския булевард. Ирина изглеждаше сладка и стеснителна, макар Уилсън да си даваше сметка, че не е в състояние да я прецени обективно. Купи й сладолед, купи й бутилка минерална вода, купи й и чанта на „Гучи“, менте, от един уличен продавач. Чантата много й хареса — галеше я като да беше домашен любимец. Английският й не оправда очакванията му — по телефона бяха говорили съвсем накратко, — но това всъщност нямаше значение. Лицето й се изопваше от напрежение, докато се опитваше да поддържа разговора.

— Аз толкова щастие.

— Щастлива.

— Щастлива — повтори тя. — Щастлива да разходя с вас.

— Мисля, че си много смела — каза той. — Да напуснеш страната си, семейството си…

Не че имаше някаква мистерия в това. Ирина и другите жени бяха готови да скочат в неизвестното, защото перспективите им у дома бяха лоши. Жизненият стандарт в бившите съветски републики се беше снижил драстично за много хора, макар икономиката да бележеше ръст, а местните олигарси да трупаха богатства. Продължителността на живота намаляваше, намаляваше и раждаемостта. Социалната сигурност, така всеобхватна преди, сега се бе изпарила. Ирина и семейството й живееха в едностаен апартамент — родителите и малкият брат в спалнята, Ирина и сестрите й — в другото помещение, което съвместяваше кухня и хол.

— Надежда съм, че един ден те дойдат видят — каза тя. — Аз също идва тук, да? Това възможно?

— Разбира се.

Междувременно мадам П. и екипът й бяха заети със сложната подготовка около заминаването на булките за Щатите. Покрай другите неща това включваше и молби за виза К-1 — така наречените „годежни визи“, задължителни за хората, които отиваха в Америка, за да сключат брак.

Освен с визите К-1 кандидат-булките трябваше да разполагат и с двупосочен билет с отворена дата на обратното пътуване, както и с пътен бюджет. Повечето мъже се бяха възползвали от стандартните предбрачни договори, предлагани от мадам П., но Уилсън каза, че не държи на предбрачен договор. Ирина прие това като знак за любов. Нямаше нищо такова, разбира се. В новата световна ера, която щеше да настъпи — и която Уилсън бе започнал да нарича за себе си „сл.У“ (след Уилсън), — един предбрачен договор би бил толкова полезен, колкото чадър по време на ураган.

Седнаха на пейка в парка под пролетно разлистена бреза и Уилсън й разказа за ранчото, където щяха да живеят.

— Там е истински рай — каза й той. — Има едно поточе, където сърните идват да пият вода, залезите са великолепни, небето е безкрайно, има ястреби, риба, гора.

— Сигурна, че много красиво. Снимки ти прати, аз сложи под възглавница. Такава голяма къща. Има място за много деца, мисля — добави тя и се изчерви.

После погали отново чантата.

— Има миялна машина?

Уилсън кимна.

— Да. И голям телевизор с плосък екран. Също и… това ще ти хареса. Купих ти кола. Кабриолет.

Тя изписка от удоволствие, после лицето й посърна.

— Но аз не знам да карам.

— Ще те науча. Лесно е.

— Кола нова? — попита Ирина.

Той поклати глава.

— Не. Не ти трябва нова кола. Компютрите им дефектират непрекъснато. Вярвай ми.

Тя се намръщи.

— Наш дом… в Невада, да?

— Да.

— В Лас Вегас?

Той вдигна рамене и се усмихна.

— Не точно. Ранчото е в провинцията, но самолетът ти ще кацне във Вегас, така че ще имаш шанс да го разгледаш.

Тя се размърда смутено, а после, по негово настояване, призна, че искала да се оженят в същата „църква на любовта“, където го направила и Бритни Спиърс.

— Уайт Чапъл. Възможно?

Уилсън не можа да удържи смеха си. Ето я, седи до него с блеснали очи и порозовели бузи, така нетърпелива, почти умоляваща дори. Не можеше да се сдържи наистина. Очарован беше от невинността й, дори да не беше невинност, а обикновен наивитет. Глупавият й интерес към звезди и знаменитости беше колкото предвидим, толкова и естествен. Холивуд правеше това с хората — дори с украинските сервитьорки, които едва ли бяха виждали и един брой на „Пийпъл“ или „Парейд“. Защо да не й угоди тогава? Планирал беше семпла церемония, но…

— Щом искаш това, защо не?

Тя се усмихна, сладките трапчинки цъфнаха на бузите й, лицето й поруменя от чиста радост.

— Чакай да кажа на Татяна.

Погали чантата и завъртя тялото си към него. Вдигна брадичка и го целуна по устните. Уилсън за пръв път усети мекото цветно ухание на парфюма й. В комбинация с топлината на дъха й и с погледа в очите й ароматът го развълнува по начин, забравен от години. Не беше изпитвал подобно нещо, откакто го тикнаха в затвора.

— Имам нещо за теб — каза той. — Нещо, което да сложиш в чантата.

Очите й се разшириха.

— Какво?

Той й връчи самолетна брошура, която съдържаше двупосочен билет първа класа от Одеса до Лас Вегас през Москва и Ню Йорк. Вече беше говорил с мадам П. за датата и тя го бе уверила, че визата на Ирина ще стане навреме. Документите били готови. Оставало само мадам П. да предостави доказателства, че Уилсън се е срещнал с Ирина лично. А това беше повече от лесно. Беше го снимала с Ирина, беше направила и копие на печата в паспорта му. Ирина щеше да лети за Вегас на шестнадесети юни. Така Уилсън щеше да се ожени и да пристигне в ранчото навреме за лятното слънцестоене.

Датата беше важна. В известен смисъл беше ключова.

Ирина ахна при вида на билета.

— Първа класа! — изчурулика тя, връщайки го към настоящето, а после видя стодоларовите банкноти, които Уилсън беше пъхнал в брошурата под билета.

— О, Джак! — възкликна тя, броейки тайно банкнотите.

После го целуна отново. В очите й блестяха сълзи.

— Можеш да си купиш рокля… или да ги дадеш на родителите си. Годежен дар. Като това. — Извади пръстен от джоба на сакото си и го сложи на пръста й.

Ирина беше поразена.

— О, Джак. Много е красив.

На следващата сутрин мадам П. ги натовари в „луксозен автобус“, който ги закара при Нерубайските катакомби и Музея на партизанското величие. Мадам им раздаде билетите и ги предупреди строго:

— Следвайте екскурзовода. Не се изкушавайте да изследвате сами. Всяка година хора изчезват в катакомбите и повече никой не ги вижда.

Това напомни на Уилсън за организираните екскурзии от гимназията. Всъщност цялото това „романтично пътуване“ беше като ехо от онези дни, само дето притеснените момчета и кискащите се момичета бяха заменени от притеснителни мъже и жени с приглушен смях. Всяка двойка получи фенерче. Държаха се за ръце. Ръката на Ирина лежеше, малка и хладна, в неговата.

Екскурзовод се оказа самата мадам П. Обясни им, че катакомбите били бивши мини за добив на варовик — същия варовик, с който е построена Одеса. С течение на годините тунелите се превърнали в предпочитан маршрут за контрабандистите.

Ирина стисна ръката му.

— Но тук, в Нерубайско — продължи мадам, — живяла малка армия от смели партизани по време на Втората световна война. — По стените имаше снимки и картини, които показваха какъв е бил животът на партизаните под земята между нападенията над влакове и опитите им да препънат нацисткото настъпление.

На един завой Уилсън целуна Ирина. Тя притисна тяло в неговото. Уилсън изгаси фенерчето. Сигурен беше, че и другите двойки се занимават със същата дейност. Подозираше, че мадам П. е избрала тази забележителност, вместо някой добре осветен музей например, именно за да насърчи подобно поведение. Ако се съдеше по звуковия фон, една от двойките вдясно не се беше задоволила с целувки и прегръдки.

Ирина простена и го целуна отново. Целувката й беше страстна и умела — Уилсън не хранеше илюзии за недостиг на сексуален опит от нейна страна, какво остава за девственост. Жените бяха изследвани за СПИН и други предавани по полов път болести, а макар да не съществуваше общовалиден тест за плодовитост, бъдещите женихи бяха получили резултати от гинекологични прегледи и справки за семейната история на дамите, които показваха, че не съществуват очевидни признаци за безплодие.

Накрая всички последваха подскачащото фенерче на мадам П. към изхода. Ирина примижа и разтърка очи, когато излязоха под ярката дневна светлина. Все едно излизат от следобедна кинопрожекция, помисли си Уилсън.

— Аз голям късмет — каза Ирина. — Другите мъже не толкова… — Поклати глава и разцъфна в усмивка.

Абитуриентски бал. Най-много на това приличаше вечерята с танци, макар да присъстваха само дванайсет двойки. Малък дансинг, маси за шестима със скъпернически букетчета в средата, украсена с цветя арка (за снимки). Кавалерите бяха в тъмни костюми с карамфил на ревера; дамите — с дълги рокли. Трио музиканти — вокалистът с яркочервена кичара — произвеждаше еклектична смесица от музикални парчета. Вечеринката може и да приличаше на фалшив абитуриентски бал, но Ирина беше истинска и осезаема в ръцете му.

— Танцуваш добре — прошепна му тя, докато той я водеше по паркета на малкия дансинг.

Издържали бяха геройски пилешкото за вечеря, тестения десерт и глупавите наздравици на мадам П. Сега, както можеше да се очаква, бавните танци имаха значително числено превъзходство пред бързите. Осветлението беше приглушено. Мадам П. и миниатюрният й съпруг се бяха изявили еднократно на дансинга и след любезните аплодисменти на гостите се бяха оттеглили в един ъгъл.

Ирина вдигна поглед към Уилсън. По лицето й бяха избили нежни капчици пот. Вокалистът с кичарата подхвана класическото парче на Пърси Следж „Когато мъж обича жена“. Ирина се притисна в обятията на Уилсън. Не танцуваха, по-скоро се поклащаха в ритъм.

— Обичам тази песен — каза тя, стопена в прегръдката му.

— Ммммм — смънка той.

Продължиха да се поклащат.

— Искам да правя любов с теб — прошепна тя.

Той я придърпа още по-близо. Очите му започнаха бавно да се затварят, после се отвориха внезапно — светли прашинки потрепваха в периферното му зрение. Уилсън разбра, че всеки миг ще ослепее, пък било то и за кратко.

— Добра идея, да?

Той кимна разсеяно.

— Да сме сигурни?

— Да — каза Уилсън. — Трябва да сме сигурни.

Ирина долови промяната и се уплаши да не го е засегнала с нещо.

— Какво има?

— Нищо. Добре съм.

Тя го поведе обратно към масата. Роклята й се гънеше на ивици от преливащи цветове, а Уилсън я различаваше смътно през светлинните ефекти в главата си… но все още виждаше достатъчно, за да забележи сладката бръчка на тревога, разделила челото й.

— Дето казах за любовта? — попита тя. — Не ти харесва?

Той издаде звук, който трябваше да мине за смях, но прозвуча като нещо друго.

— Понякога получавам пристъпи на главоболие — само дето не е точно болка. Просто… пречи ми да виждам добре. Но не трае дълго — побърза да добави той.

— Това е зрителна мигрена — обяви тя, като произнесе „мигрена“ неправилно.

Уилсън се изуми.

— Точно така, но… ти откъде знаеш?

— Ти забравил. Аз ходи в медицинско училище, преди да спра, за да работя. Ще питам мадам Пулетска дали може тръгнем.

Мадам П. цъфна веднага и закръжи около Уилсън. Приличаше му на пищящата фигура от прочутата картина на Едвард Мунк — бяло лице, заобиколено от аури в различен цвят. Съпругът й беше като зловеща черна сянка, която излъчва мрак на вълни. А после изобщо спря да вижда.

Ирина стискаше ръката му и говореше бързо на руски с мадам. Уилсън не разбираше и дума, но смисълът на разговора се подразбираше по тона на Ирина — от доводи към молби — и по този на мадам — от отказ до отстъпление.

Накрая Ирина го поведе към изхода. Хладният нощен въздух плъзна като коприна по кожата му. Ирина го галеше по косата, докато чакаха такси.

— От стреса — каза тя с тих, твърд глас. — А понякога има и фактор от околна среда.

Пристигнаха в хотела и Ирина поиска ключа от рецепцията. Когато се качиха в стаята му, тя не запали лампата, а седна до него на леглото. Свали сакото и вратовръзката му, помогна му да си събуе обувките и го накара да легне. Уилсън я чу да влиза в банята. За миг се уплаши, че ще запали лампата, но тя не го направи. Чу шуртене на вода, после и стъпките й по пода.

— По-добре, да? На тъмно?

— Да.

Чувстваше се уплашен. Винаги се чувстваше така, когато го споходеше мигрената, но Ирина беше истинско откровение — ангел на милосърдието, нежна и грижовна. Сложи влажна кърпа на очите му.

В стаята беше горещо и Ирина включи вентилатора на тавана. Но не отвори прозорците. Откъде знаеше, че шумът от улицата ще влоши състоянието му?

— Никога не трае дълго — каза й той.

— Шшшш. — Погали лицето му с върховете на пръстите си, толкова леко, все едно го докосваше морски бриз.

През няколко минути махаше кърпата. Уилсън я чуваше как пуска чешмата в банята и изстисква плата. После се връщаше и слагаше хладния компрес на очите му.

Много отдавна никой не се беше държал толкова мило с Уилсън — отчасти защото самият той не го позволяваше. А никой никога не се беше грижил за него по време на мигренозен пристъп. Той се криеше в такива моменти — усетеше ли началото на пристъпа, бягаше далеч от хорските очи.

Поздрави се за интуицията, насочила го към Ирина. Тази жена имаше сърце. Другите може да бяха наемници, проститутки дори, но Ирина беше истинско попадение.

Пристъпът започваше да утихва, макар Уилсън още да се чувстваше замаян, „не в час“. Нежността на Ирина придоби елемент на откровение в неговите очи. Фактът, че е намерил жена така красива и така нежна, беше добро предзнаменование. Всъщност всичко си идваше на мястото, като си помислиш. Хаким беше извън играта и Уилсън разполагаше с три пъти повече пари от предвиденото, отървал се беше и от евентуалните усложнения, произтичащи от връзката с търсен от закона човек като арабина. Трудната част — обръщането на хашиша в пари и успешното прехвърляне от Африка в Европа — беше приключила. Оставаше единствено разплатата.

Купил беше ранчо и бе започнал работа по апарата, който скоро щеше да е готов. Брачната „сделка“, която беше договорил като жест към бъдещето, май щеше да се окаже истинска благословия, невероятен късмет. Провидението или нещо от този род му се усмихваше, докато светът се готвеше за своето пречистване и възраждане.

— Почти отмина — каза той и понечи да седне.

— Шшшш… — Тя го бутна назад с върховете на пръстите си и махна кърпата. — Сега се връщам. Не отваряй очи.

Когато се върна, Ирина легна до него и се намести по очертанията на тялото му. Надигна се на лакът, погали лицето му с пръсти и го целуна по врата.

— Свалих свои дрехи — прошепна тя. — Това добре?

— Идеално — каза той.