Танцуващият с духове

22.

Направо не е за вярване, мислеше си Бърк.

Компанията — затворена, паспортът му — прецакан, Стария — подсъдим… и всичко това защото онова копеле Коваленко е фен на Айн Ранд и мрази офшорните компании. Идеята, че той и Томи са по някакъв начин свързани с Д’Анкония, който и да беше Д’Анкония, си беше направо смехотворна. Бърк почти не помнеше онзи тип. Истинският проблем беше в непонятната неприязън на Коваленко към самия него. Не беше за вярване и толкова. Просто и сложно едновременно.

Бърк открай време беше трън в очите на хора като Коваленко, хора с власт, които носеха самодоволството си като медал за храброст. Явно имаше нещо в поведението на Бърк, в очите му, в стойката му, ако щете, което просто ги… влудяваше. Би било смешно, ако не беше тъжно. Би било дарба… ако по правило не свършваше зле.

Коваленко го тормозеше поради единствената причина, че може да го направи. Очевидно беше, че случаят няма да стигне до съд, защото в крайна сметка Бърк беше направил всичко като по учебник и според изискванията на закона — без значение кой е бил клиентът. Но междувременно „Ахерн и съдружници“ беше затворена, а Стария щеше да си има неприятности.

Явно Коваленко обичаше да тормози хората — без значение кои са и какво са направили (или не са направили). Като тази история с паспорта на Бърк. Беше си удар под кръста. Но удар под кръста както го правеха женчовците.

Дните минаваха и Бърк правеше всичко по силите си да убеди Гарда, че са допуснали грешка. Обаждаше се по телефона, пишеше жалби, обсипваше Дохърти и Коваленко с имейли. Дори лично се яви на изслушването, за да защити позицията на „Ахерн и съдружници“. Но от всичко това полза нямаше. Пледира към чувството за почтеност на Дохърти, но това, изглежда, само смути инспектора. Затова избра друга стратегия — патриотизма. Ирландските власти едва ли са безсилни да защитят ирландския бизнес, нали така? И едва ли ирландците биха позволили чуждо учреждение да им диктува правилата. Дохърти го изслуша, като кимаше през цялото време, а накрая вдигна рамене.

— Нищо не мога да направя.

Най-лошото беше, че Стария имаше нужда да работи. Две седмици след затварянето на кантората вече беше подкастрил всички рози, наваксал беше с изостаналата кореспонденция и беше изиграл „сто и осем дупки на голф“. И започваше да се връща към старите си навици, напиваше се всяка вечер в кръчмата и говореше през сълзи за Кейт.

В Щатите ФБР проверяваше Бърк, но без да си дава зор. Свързали се бяха с приятелите, роднините и бившите му работодатели, разпитвали ги бяха за политическите му възгледи, познанствата му и пътуванията му зад граница. Бърк разбра за всичко това, когато баща му се обади да го поздрави, задето се е кандидатирал за правителствена служба.

— Каква служба? — попита Бърк.

Баща му подсвирна продължително като затихваща сирена — знак, че е осъзнал грешката си.

— Оооо! — възкликна той. А после, шепнешком: — Шпионска работа, а?

И понеже Айн Ранд и „Унизеният Атлас“ очевидно заемаха сериозно място в мирогледа на Коваленко, Бърк реши да ги провери онлайн. „Гугъл“ изплю повече от един милион попадения. На първо място в списъка беше уебстраница, поддържана от обществото „Айн Ранд“, където имаше снимки на авторката, дълги откъси от нейни произведения, обобщение на философията й, линкове към „Амазон“ и какво ли още не. Накратко казано, Ранд вярваше, че личният интерес е не само естествен, но е и светският еквивалент на божествената милост.

В някакъв смисъл беше интересно — особено ако си без работа и паспортът ти е невалиден. Бърк прочете биографичните справки за авторката, включително и изпълненията й пред Комисията за антиамерикански прояви към Камарата на представителите по време на гоненията срещу комунистите. Прегледа отзивите за книгите й, както и кратките резюмета на съдържанието им. Това не беше обикновен писателски уебсайт, а истински лабиринт от чат-румове, библиотека от блогове и дълги биографии на основните й персонажи. Имаше дори онлайн услуга за запознанства.

През 1957, осемнайсет години преди Бърк да се роди, „Унизеният Атлас“ се нарежда на челно място в списъка с бестселъри. Проучване, проведено от Конгресната библиотека и клуб „Книга на месеца“, посочва „Унизеният Атлас“ като „втората най-влиятелна книга“ за американците — след Библията.

В сърцевината си романът е история за доброто и злото, за капитализма и комунизма, за светлината и мрака. Сюжетът е едновременно цветист, сложен и сякаш безкраен. Разказва се за героиня със смешно име — прекрасната Дагни — и опитите й да спаси една железопътна компания от нечестна конкуренция, саботажи и вмешателство на корумпирани правителствени служители. Едновременно с това Дагни търси Джон Галт, легендарен изобретател на революционен двигател, който работи със статично електричество, извличано от въздуха.

Докато се бори да опази железопътната си компания, Дагни забелязва, че много от най-талантливите бизнес ръководители на нейното време напускат работа, за да „прекарват повече време със семействата си“ (и с вещите си, реши Бърк). Като някакви корпоративни Атласовци най-добрите и умните се отърсват от тежестта, с която ги е натоварило обществото. Писва им от държавната намеса, от разпоредбите, данъците, корупцията и некомпетентността.

Франсиско Д’Анкония — друг герой в книгата — е престъпен барон, обявил негласна стачка. Чилийски меден крал, той решава, че е по-добре да прекрати добива на медна руда от земните недра, отколкото да се съобразява с разпоредбите, които подяждат печалбата му. Многословната защита на решението му, позната като „Речта на Франсиско за парите“, беше цитирана в пълен размер на много места в нета. Същността й беше проста — парите са в основата на всичко добро.

И така нататък все в същия дух. В края на историята Дагни се озовава в един каньон насред пустошта, нещо като либертарианска Шангри-Ла, където се среща с отърсилите се Атласовци, оттеглили се от света. Сред тях са Франсиско Д’Анкония и тайнственият Джон Галт, изобретателят на революционния двигател. Отсъстващите основатели на цивилизацията.

Всичко това напомни на Бърк за отношението на баща му към общото добруване, политическата коректност и позитивното мислене. (Не, не и не.) Според баща му правителството не трябва да се занимава със социално подпомагане. „Хората са мързеливи — настояваше той. — Нямало работа, казват. Как тогава имигрантите работят по на две места и се оглеждат за трето?“ В действителност обаче Лари Бърк би дал и ризата от гърба си.

Наближаваше два сутринта, когато Бърк спря да чете и изключи компютъра. Не схващаше връзката. Който и да беше в действителност „Д’Анкония“, то той положително беше луд, щом беше избрал да обикаля света като плод на нечие чуждо въображение. Очевидно се идентифицираше с героя на Айн Ранд. Но защо? И какво общо има това с „Ал-Кайда“?

Близо два дни Бърк не излезе от стаята си. Гледаше футбол, тенис и безкрайните говорилни по Би Би Си за прогнозните изборни резултати на Тони Блеър. Поръчваше си храна за вкъщи от италианския ресторант зад ъгъла, спеше много, дремеше пред телевизора и се събуждаше по-уморен и отпреди. Не вдигаше телефона и потъваше все по-дълбоко в собственото си униние. От време на време си задаваше въпроса: и сега какво? Нямаше къде да иде, нито какво да предприеме. Нищо, което би могъл да направи.

Накрая от апатията го извади Стария. Дойде да го вземе, отидоха в „Слънцето“ и седнаха на стара очукана маса възможно най-далеч от покер машината. Скоро допиваха третата си голяма халба.

Бърк се чувстваше като подстрекател — пиеше с човек, който имаше проблем с пиенето. От друга страна, може би идеята не беше толкова лоша. Малка доза споделено забвение.

— Не знам какво да правя — каза Бърк не за пръв път.

— Копелета — отвърна Стария. — Не знам к’во да ти кажа. — Отпи дълга глътка от бирата си. — Оня ден ходих при Хариган.

Бърк изправи гръб на стола. Хариган беше адвокатът на фирмата.

— Така ли?

Томи кимна.

— Праща ти много поздрави.

— Спомена ли му за историята с Коваленко и Гарда?

— Ми да.

— И той какво мисли? — попита Бърк.

Томи млясна с устни.

— Каза… че ще се поизръсим, но иначе не могат ни пипна с пръст. Нямали основания. Накрая сме щели да спечелим.

Бърк кимна замислено и отпи от бирата.

— А междувременно…

— Можело да се поозорим… в краткосрочен план.

Бърк си пое дълбоко въздух и тресна халбата на масата.

— Знаеш ли какво? Отивам в Белград! — заяви той толкова силно, че шумът в кръчмата утихна за миг и хората взеха да се обръщат.

— За чий ще ходиш пък там?

— Защото там е отишъл Д’Анкония. Ще открия копелето и ще го върна в Ирландия.

Лицето на Стария се разкриви в карикатура на скептична гримаса.

— Няма смисъл! Онова твойто дрисливо орле… вече го е направило.

— Какво дрисливо орле? Коваленко ли?

— Същият! Вече е проверил. Само ще си загубиш времето.

Бърк сви рамене.

— А може би не… — След единадесети септември ФБР и ЦРУ не изпълваха Бърк със страхопочитание. Както всички вече знаеха, двама от похитителите бяха делили една стая с информатор на ФБР. Други бяха обучавани на бой с хладно оръжие от бивш командос във Флорида. Във ФБР бяха отказали да проверят компютъра на един от похитителите дори след като получили информация, че е поискал да ограничи уроците си по пилотиране до управление на пътнически самолети в режим на полет (без уроци по излитане и кацане). Някои от похитителите получили визи за влизане в САЩ, макар в ЦРУ да знаели, че са присъствали на среща в Куала Лумпур, на която били обсъждани планове за залагане на бомби в десетина търговски самолета. И това Бърк го беше чел във вестниците. Кой знае какво още бяха надробили? — Няма да се изненадам, ако са пропуснали нещо — каза той.

Стария сви рамене. После измърмори:

— И сигурно ще пътуваш с шофьорската си книжка?

Бърк поклати глава и допи бирата си. После бръкна в джоба на старото си промазано яке и извади оттам ирландски паспорт.

— Двойно гражданство — каза той.

Стария се изкиска.