Танцуващият с духове

11.

Докато мерцедесът на посолството се движеше през хълмистия район извън града, Андреа седеше на задната седалка с кръстосани крака и четеше доклад. Докладът беше отпреди четири дни, а тя го четеше за трети път. Зад волана сержантът от военноморските сили Нилтън Алварадо нагласи огледалото за задно виждане, уж за да следи пътя за опашка, а в действителност да оплакне окото с краката на шефката.

Докладът беше от СМП — Специалния отдел на кралската малайска полиция. Засягаше съвместната операция на ЦРУ и СМП във връзка с бандит на име Ник Ауад, връзка между Кумпулан милитан Малайзия (малайзийска военна групировка, позната с инициалите КММ) и Джемаа Исламия (ДжИ). Двете групировки представляваха терористични мрежи, решени с цената на всичко да превърнат Малайзия в част от ислямска република с граници от Северен Тайланд до най-далечния остров на Филипините. Имаше данни, че Ауад готви нападение над американската военна база в Суматра.

Подслушан неотдавна телефонен разговор им беше дал интересна нишка. Повикването беше дошло от Берлин и Ауад беше помолен да съдейства за посещението на „приятел от Бейрут“. Знаеше се само, че приятелят се казва Аам Хаким и Ауад трябва да се срещне с него на летище „Субанг“.

Заповедта за задържането на Ауад вече била издадена, но от специалния отдел решили да изчакат пристигането на „приятеля“. Един-два дни не били от значение, а нищо не пречело да задържат Ауад на летището. Когато моментът настъпил, цивилни агенти на СМП се лепнали зад Ауад в морето от хора на терминала за пристигащи. А когато се ръкувал с излизащ от митническата проверка мъж, агентите задържали и двамата.

И тук започваше интересното. Аам Хаким пътувал със сирийски паспорт на името на Бадр Фарис. Паспортът изглеждал истински, а господин Фарис не фигурирал в нито един от списъците с издирвани престъпници. От гледна точка на разузнавателната общност той бил дебютант. Току-що влязъл в страната, без да е нарушил законите по никакъв начин и без реално основание за задържането му, дори по силата на закона за вътрешната сигурност.

В специалния отдел останали разочаровани. Вместо да уловят в мрежите си голяма риба, бяха хванали бизнесмен, който твърдял, че търси терен да строи фабрика за кондоми. Имали съмнения относно версията му, но нищо не можели да направят. Политическите възгледи на задържания били неизвестни, а не изглеждал и особено религиозен. Дори напротив — Фарис бил гладко избръснат светски лъв, който очевидно обичал да си угажда. В куфара му имало бутилка марково уиски, списание за секстуризъм с богат снимков материал и визитка на студио за еротичен масаж и компаньонки в Бейрут.

Колкото до обаждането от Берлин, Фарис твърдял, че не знае нищо за това. „Един приятел в Бейрут предложи да ме свърже с господин Ауад. Каза, че той щял да ми съдейства. И аз си помислих — защо не. Предположих, че приятелят ми ще се обади лично, но… явно не е станало така. А с кого се е свързал в Берлин нямам представа. Никога не съм ходил там.“

И как го е познал Ауад?

„Ами, знаете как е… Аз се оглеждах за него, той се е оглеждал за мен. Видяхме, че и двамата се озъртаме…“

Андреа вдигна очи от доклада. Защо го наричаха Аам Хаким, запита се тя. На арабски „Аам“ изразява почит и най-често се употребява за чичо по бащина линия. Ако Фарис беше чичото, то кой беше племенникът? Онзи, който се е обадил от Берлин може би? Или пък самият Ауад? Трябваше да е едното или другото, но Фарис твърдеше, че не познава нито Ауад, нито човека, който се е обадил. Следователно Фарис лъжеше.

Андреа се върна към доклада.

След едночасов разпит агентите от СМП се канели да го пуснат, когато един от детективите забелязал нещо странно на яката му. „Това пък какво е?“, попитал той и посегнал към яката.

И станало страшно. Фарис скочил от стола си, ритнал детектива в топките и хукнал към вратата. Не стигнал по-далеч. Едно ченге го повалило на пода, а друго приковало ръцете му. Стискал нещо в ръка и не искал да го пусне — докато детективът със сританите топки не скочил върху лакътя му, счупвайки лакътната кост. На линолеума се търкулнало хапче и изведнъж станало ясно, че господин Фарис не е обикновен бизнесмен.

Досега Андреа беше ходила в центъра за разпити два пъти. Седеше пред стая №11 и следеше със слушалки „дисциплиниращия разпит“, както го наричаха малайзийците. Ако имаше въпрос, го задаваше на Джим Банерджи, офицер за свръзка на СМП с ЦРУ, а той предаваше въпроса на колегите си, които водеха разпита в стаята. По този начин Андреа можеше спокойно да твърди, че не е взела участие в разпита (изтезанията) на господин Фарис.

Междувременно Фарис беше загубил голяма част от самочувствието, което беше демонстрирал на летището. Виковете „Аллах е велик“ бяха заглъхнали, заменени от тежко дишане. Въпросите се задаваха ту агресивно, ту с увещание. Отговорите идваха несигурно и понякога ги следваше пукот, когато разпитващите окуражаваха господин Фарис с доза от електрическата палка.

Дотук не бяха научили почти нищо. Затова пък проверката на пръстовите му отпечатъци даде резултат. Истинското име на задържания беше Хаким Абдул-Бакр Мусауи. Според архива на специалния отдел Мусауи бе петдесет и четири годишен египтянин, изключен от Мюсюлманското братство преди двадесет години заради екстремно войнолюбие. Оттогава е вземал дейно участие в дейността на КММ, Джемаа Исламия и Коалицията на онеправданите по света със седалище в Баалбек. В родината му и в още пет държави имаше заповед за арестуването му. Както вътрешното министерство в Оман, така и ФБР предлагаха награда за неговото залавяне.

Но ако зависеше от Андреа, щеше да мине известно време, преди въпросните организации да научат за залавянето на Хаким. Нямаше смисъл да се вдига шум — така само биха подплашили приятелчетата му. По-добре да запазят всичко в тайна. А с малко късмет Андреа би могла да използва Хаким по свой начин.

Центърът за разпити представляваше комплекс от модерни сгради на трийсетина километра от Куала Лумпур. Построен с американско финансиране след единадесети септември, той се простираше в края на двупосочно шосе зад поредица от бетонни бариери и бодлива тел, по която течеше ток.

Банерджи я чакаше на регистратурата в мецанина. Беше висок мъж, в началото на трийсетте, индиец по произход, с надупчено от шарка лице и белег от бръснач под брадичката — спомен от един крадец, опитал се да го убие. Андреа се беше запознала с него в Щатите преди две години, когато Банерджи караше тренировъчен курс по антитероризъм във Фермата. Лейтенант от специалния отдел, Банерджи обичаше да скача с парашут през уикендите заедно с опитомения питон Рузвелт, който навиваше около врата си, преди да се хвърли от самолета.

Даде й пропуск на посетител.

— Ще участваш ли?

Андреа му отговори с усмивка ала Мона Лиза и поклати леко глава.

Банерджи вдигна рамене и прекара собствения си пропуск през четеца на една от малките въртящи се бариери, каквито имаше в метрото и в повечето големи магазини.

— След теб.

— Ами доктор Наджиб?

— Чака ни — отвърна Банерджи.

— Добре. Искам да пробвам нещо.

— И ти трябва лекар?

Андреа вдигна рамене.

— За всеки случай. Не искам да го убивам. — Замълча, после попита: — Той как е, между другото?

Банерджи завъртя очи.

— Както беше и вчера. Май шокът още го държи.

Стаите за разпит бяха в подземието. Банерджи влезе в асансьора и натисна бутона за ниво Б-2. Когато вратите се затвориха, откъм вътрешната уредба над главите им зазвуча тиха музика… „Живеем си в жълта подводница…“

— Исках да те питам… — подхвана Андреа. — Говори ли вече с ФБР?

— Още не съм.

Тази новина я зарадва.

— Значи да не ги броим в картинката.

— Е, знаят за Ауад. Изпращаме им всекидневни доклади за разпитите му. Но мисля, че засега никой не е споменал за Фарис.

— Фарис?

— Такова е името му по паспорт — каза Банерджи.

— Знам, но… Ами отпечатъците?

— А, това ли! Да, това е… противоречие, при това голямо. В момента работим по него.

Андреа го изгледа с усмивка.

— Значи…

— Значи, че не е нищо повече от поредния задържан. Засега поне.

Усмивката й стана още по-широка. Банерджи си помисли, че не е виждал по-бели и равни зъби.

— Колко време ще удържите фронта? — попита тя.

Лейтенантът се замисли.

— Не много.

И двамата знаеха, че колкото по-дълго Хаким Мусауи остане под малайска юрисдикция, толкова повече ще измъкнат от него. Макар че след единадесети септември ЦРУ и военните бяха свалили кадифените ръкавици, наскоро ги бяха надянали пак. Разкритията около жестокостите в затвора „Абу Гариб“ се размирисаха и върху специалните техники за разпит бе наложена възбрана, освен ако нямаш специално съдебно разрешение — а такива разрешения се даваха твърде рядко, поне по мнението на Андреа.

Никой не искаше името му да се появи черно на бяло върху документ, който казва, че, да, няма проблем да пребиете до смърт затворника или да го изпържите с електрически ток. Такова нещо можеше да ти съсипе кариерата веднъж завинаги. След разкритията за изтезанията в „Абу Гариб“ бяха въведени нови методи за действие. Нямаше проблем да измъчваш хора, стига да не ги нараняваш физически. Можеш да им скапеш психиката, но не и да ги биеш с камшик, да речем. Психическият натиск, дори „интензивният психически натиск“, беше позволен, макар и за кратко. Затворниците можеха да бъдат поставяни в условия на стрес, но и там си имаше граници. Само по един час без прекъсване и най-много четири пъти на ден. Това не би пречупило корав мъж. Затова беше по-добре да го унизиш, да го докараш до сълзи, заплашвайки негов близък човек. Но това отнемаше време и когато не разполагаш с такова, ти трябваше съюзник като Малайзия, която още не беше ратифицирала добавката към конвенцията срещу изтезанията на ООН. Ако СМП искаше да играе по старите правила и да забива парчета стъкло или бамбук под ноктите на задържаните, това си беше вътрешен проблем. И докато Андреа задаваше въпросите си чрез посредник и извън стаята за разпити, ЦРУ можеше с основание да твърди, че няма нищо общо с изтезанията.

Най-смешното, мислеше си Андреа, бяха всичките глупости, които се изговориха на тема дават ли резултат изтезанията или не. Сенатор Маккейн твърдеше, че не дават, но Андреа можеше да му покаже цял куп виетнамски видеоматериали, които доказваха противното. Същото показваше и собственият й опит — изтезанията даваха резултат и още как. Либералите го отричаха най-вече защото не искаха да имат нищо общо с това.

Ако изтезанията не бяха ефективни, защо Управлението се бореше толкова упорито да бъде изключено от забраната им при разпит? Ако изтезанията бяха неефективни, защо се прилагаха кажи-речи навсякъде? Истината беше, че ако изтръгнеш ноктите на човека, той най-вероятно би отговорил на въпросите ти — при това без да лъже и шикалкави, стига да е повярвал, че нещата ще загрубеят още повече, ако дадената информация се окаже невярна.

Имаше си граници, разбира се. Изтезанията стават безполезни, когато разпитваният си каже всичко. След това обектът започва да си измисля разни неща, за да избегне по-нататъшното мъчение. Но опитните разпитващи обикновено разбират кога са стигнали тази точка. Точката, когато обектът охотно се съгласява, че, да, именно той е стрелял по Джон Ф. Кенеди и пак той е подпалил Райхстага.

— След теб… — каза Банерджи и отстъпи встрани, когато вратите на асансьора се отвориха.

Влязоха във вестибюл в края на дълъг и широк коридор. Неоново осветление, облицовани с плочки стени. Центърът приличаше донякъде на болница, само дето тук хората влизаха здрави и излизаха болни — ако излезеха въобще.

Офицер по сигурността ги погледна иззад сиво метално бюро.

— Аз ще подпиша — каза Банерджи.

Охранителят му даде химикалка. Банерджи драсна нещо в дневника за посетители, погледна си часовника и вписа времето. В графата „задържан“ отбеляза името „Фарис“.

Мъжът погледна в дневника, после махна към коридора.

— Номер единадесет — каза той. — Ще уведомя доктор Наджиб. — Вдигна слушалката на телефона и набра вътрешен номер.

Банерджи тръгна в указаната посока, Андреа го следваше. Пред тях мъж в камуфлажна униформа се опитваше да вкара инвалидна количка през прага на една от стаите. Банерджи спря да му помогне с вратата и Андреа видя, че в инвалидната количка седи жена, окована към стола. Брадичката й беше сведена към гърдите като в молитва. После вратата се затвори и те продължиха към стая номер единадесет.

Коридорът наистина е много широк, помисли си Андреа, почти като коридорите в Ленгли. И пак като коридорите в Ленгли и този имаше цветно кодирана маркировка, която се точеше в хоризонтална ивица по едната стена, от край до край. Ивицата беше жълта, широка петнадесет сантиметра, целта й беше същата като на ивиците в щабквартирата на ЦРУ. Най-просто казано, ивиците подсказваха от пръв поглед дали имаш право да си там, където си. Червен пропуск, жълта ивица — няма да стигнеш далеч.

Пред вратата на стая единадесет Андреа се поколеба. Прекрачеше ли веднъж прага, пресичаше линията. Вече нямаше да е просто наблюдател, а участник.

„Заслужава си“, реши тя.

Въпреки това се колебаеше. В стаята ще вони. Такива места задължително вонят. Страхът и гневът вкиселяват потта на всички присъстващи. А ако се стигне до сериозни изтезания, има и други миризми. Андреа бръкна в чантата си и извади кутийка със силно ароматизиран вазелин. Развъртя капачката, топна кутрето си в гъстата мазна субстанция и мазна по малко в ноздрите си. Беше научила този трик още в колежа, когато работеше почасово през уикендите в градската морга. Както винаги ментоловото ухание предизвика вълна от смътни спомени. За миг Андреа се върна в детството си — беше на десет, лежеше в леглото с тежка настинка, а овлажнителят пухтеше на нощното шкафче.

„Това пък какво общо има?“, помисли си тя. Банерджи почука. Влязоха.

Стаята беше чиста, добре осветена и миришеше лошо. В центъра й Хаким Мусауи лежеше вързан на маса от неръждаема стомана под жужаща неонова лампа. Медицинска сестра включваше система към лявата му ръка. Когато Андреа и Банерджи влязоха, Хаким вдигна глава да ги погледне, после я отпусна безсилно назад.

Приближи се възрастен лекар с бяла престилка и усмивка на лице.

— Аз съм доктор Наджиб — прошепна той.

Табелката с името му на джобчето на престилката беше покрита с парче лейкопласт. Разумна предпазна мярка, помисли си Андреа.

— Как е нашият пациент? — попита Банерджи.

— О, лошо момче е той — докладва доктор Наджиб. — Нищо не признава!

— Е, може би ще успеем да променим това — каза Андреа.

— Несъмнено — отвърна лекарят. — Но може да отнеме известно време. Костелив орех.

— Или пък не — каза Андреа. Бръкна в чантичката си, извади стъклена ампула и я подаде на доктора. — Използвали ли сте анектин досега?

Доктор Наджиб вдигна ампулата към светлината.

— В тази форма — не. Какво е активното вещество?

— Сукцинилхолин хлорид — каза Андреа.

Доктор Наджиб направи физиономия.

— В такъв случай смятайте, че познавам добре препарата. Използваме го в болницата. При трахеотомия и интубация. Улеснява вкарването на тръбата.

— И какво смяташ да правиш с това? — обърна се Банерджи към Андреа. — Да го успокоиш до смърт?

— Долу-горе — отвърна тя. — Работата е там, че когато прилагат сукцинилхолина в болница, пациентът е упоен. А аз искам доктор Наджиб да го приложи, докато нашият пациент е в съзнание.

Наджиб я зяпна.

— Сериозно! — възкликна той. — Но как ще го разпитате тогава? Тоест, можете да го питате какво ли не, но как очаквате да отговори?

— Е, прав сте, разбира се. Няма да е в състояние да говори. Но аз няма и да го питам нищо. Просто ще му кажа това-онова, а когато след няколко минути ефектът на сукцинилхолина отмине, той вероятно сам ще поиска да сподели с нас тайните си.

Банерджи я изгледа с вдигнати вежди, все едно казваше: „Ти луда ли си?“ После тръсна глава, сякаш да прочисти мислите си. Накрая попита:

— Какво, предизвиква болка ли?

— Не точно — каза Андреа.

— Това пък какво означава? — продължи Банерджи.

— Означава, че е неприятно, но не и болезнено. — Обърна се към доктора. — Не би било зле да имате машина сърце-бял дроб подръка… за всеки случай.

Докторът кимна и излезе от стаята.

Андреа се обърна към Банерджи. Със снишен глас, така че мъжът на масата да не я чува, тя каза:

— Доктор Наджиб ще му бие инжекция анектин. Действа бързо, така че…

— Но какво прави?

— Ами, причинява парализа. Прогресивна. След трийсет секунди мускулите на лицето изтръпват. После безчувствеността обхваща гърлото и гърдите. Диафрагмата се забавя и след минута-две спира напълно.

Банерджи обмисли казаното.

— Значи…

— Все едно се превръщаш в дърво. Усещаш как мускулите ти отказват, как цялото ти тяло отказва. Не можеш да дишаш, а адреналинът ти е ударил тавана. Изпадаш в дива паника, а не можеш да помръднеш. Като лош сън. Кошмар наяве.

Банерджи пребледня.

Андреа го удостои с една от блестящите си усмивки.

— Аверсивна терапия. Прилагане на неприятни стимули с цел да се изкорени лош навик. Нямах търпение да го изпробвам по време на разпит.

— Е, сигурно ще е интересно — измънка Банерджи. Изглеждаше притеснен.

Андреа тръгна към масата. Обектът лежеше по гръб със затворени очи. Личеше си, че не му е било лесно. Дясната му ръка беше шинирана, долната му устна се беше сцепила жестоко, смазана в зъба отдолу. Лявата му буза потрепваше конвулсивно, а с ноктите на лявата му ръка нещо не беше наред.

Андреа повдигна ръката да я огледа отблизо. Палецът си беше на мястото, с идеален маникюр. Но ноктите на показалеца и средния пръст липсваха, а на безименния и кутрето бяха почернели от кръв. Някой — Банерджи или Наджиб — беше забивал остри предмети под тях. Пусна ръката му и тя падна с тупване на масата. Хаким Мусауи я погледна, после побърза да отклони поглед.

— Трябва да поговорим — каза му Андреа. — Разбираш ли английски?

Той все така не я поглеждаше. Не каза нищо. Андреа повтори въпроса си на арабски.

Банерджи се приближи към масата.

— Всъщност английският му е доста добър — съобщи той. — Учил е в колеж към Калифорнийския щатски университет. Проверих. Талисман им е дивата котка. Вие дива котка ли сте, господин Мусауи? — Банерджи стисна счупената ръка на затворника, вперил поглед в разкривеното му от болка лице.

Андреа поклати глава и Банерджи пусна ръката. После Андреа се обърна с тих глас към затворника:

— Хаким, искам да ме погледнеш.

Никаква реакция.

Вратата на стаята се отвори и затвори зад нея. Доктор Наджиб приближи апарата на колелца до масата.

— Колко тежи според вас? — попита лекарят.

— Деветдесетина килограма — предположи Банерджи. — Бая голямо му е шкембето.

Докторът извади спринцовка.

— Значи шейсет милиграма.

Докато Наджиб подготвяше инжекцията, Андреа заговори с тих глас:

— Хаким, искам да ме слушаш внимателно. Аз съм офицер от американското разузнаване. А ти си затънал до ушите в лайна. Но мога да те измъкна оттук. Мога да сложа край на това. Стига да ми дадеш нещо. — Млъкна, после продължи: — Разбираш ли какво ти казвам?

Никаква реакция.

— Готов съм — обяви Наджиб, хванал спринцовката като пищов с дулото към тавана.

Андреа въздъхна и се отдръпна да му направи място до масата.

— Не беше необходимо да правим това — каза тя на Хаким. — Мога само да се надявам, че няма да се наложи да го повторим. Пак. И пак.

Мусауи се размърда. Банерджи притисна ръката му.

— Мирувай!

Докторът вкара иглата в ръката на затворника.

Андреа погледна часовника си. Разполагаше с шест минути. Една, докато сукцинилхолинът подейства. Две, докато мускулите откажат. Още две, докато обектът се задуши. И една, докато ефектът отмине.

Всичко беше въпрос на време.

Часовникът й беше ролекс, дамски модел, осемнадесеткаратово злато. Купи си го като подарък, когато я повишиха в шеф на местния филиал. Сега го гледаше с възхищение, докато секундната стрелка се движеше по циферблата, четвърт оборот, после още четвърт и още четвърт. Когато най-после вдигна очи от часовника, челюстта на Хаким беше започнала да се отпуска. Мускулният тик на бузата му беше изчезнал, а тревогата в очите му преливаше в паника.

Андреа произнесе името му с възхита и съжаление.

— Хаким, Хаким… не знам как си издържал толкова дълго. Явно си много смел човек. Но никой не може да издържи вечно. Никой.

Главата му се килна безжизнено настрани.

— Искам да сключа сделка с теб, Хаким. — „Три минути.“ — Но не знам дали ще мога. Работата е там, че не бих могла да ти помогна… освен ако ти не помогнеш на мен.

Анектинът вече вилнееше в кръвообращението му, изключваше вериги от невротрансмитери и обръщаше нервната му система с краката нагоре. Андреа посегна и обърна главата му, така че затворникът да я гледа в очите.

Странно. Не изглеждаше разтревожен. Напротив, приличаше на човек, който е издъхнал в съня си. Тя се вгледа в празните му очи — бяха кафяви, като рядка кал, оцъклени и кръвясали. Пълна противоположност на нейните.

Не беше нужно да си ясновидец, за да се досетиш какво става в главата му и през какво преминава той. Парализа, задушаване, паника. Човекът умираше отвътре навън.

— Знам, че в миналото си действал срещу Съединените щати. Колегите от ФБР много биха искали да си поговорите. Но не е там работата. — Говореше спокойно и тихо, търпеливо и бавно, така че обектът да попие всяка дума и да чака отчаяно следващата. — Това няма да те изкара оттук — продължи тя. — Единствено аз мога да те изкарам оттук. Никой друг. Нищо друго. И както казах, аз съм офицер от разузнаването. Не съм ченге. Така че утрешните новини не ме интересуват. — „Две минути и петнайсет секунди.“ — Ако ми съдействаш, след половин час ще те изведа оттук. А ако не… неприятно ми е да го кажа, Хаким, но ако не ми съдействаш, това тук ще продължи вечно.

Андреа отстъпи крачка назад и зачака търпеливо.

Но не се случваше нищо. Обектът не помръдваше. Беше го убила. А после гърдите му потръпнаха и Андреа си даде сметка, че е затаила дъх в очакване дишането му да се възобнови.

Погледна часовника си и видя, че е преценила съвсем правилно продължителността на речта си.

Изведнъж тялото върху масата се сгърчи. Продран звук като ръмжене излезе от гърлото на обекта, после и подобие на глас.

— Има един американец! — каза той. — Строи машина. — Изплюваше думите насечено, с паузи. — Казва, че…

— Какво?

— Казва, че ще го спре.

— Ще спре какво?

— Мотора.

— Какъв мотор?

— Мотора на света.