Танцуващият с духове

32.

У дома Бърк изпадна в черна дупка, дните се преливаха безсмислено един в друг. Източиха се повече от две седмици, в които не правеше друго, освен да зяпа телевизия и да пие. Често дори спеше с дрехите. Чувстваше се в капан.

Че беше бесен на Коваленко, се разбираше от само себе си, но гневът му се простираше и върху Джак Уилсън. След появата на Франсиско Д’Анкония в офиса на „Ахерн и съдружници“ нещата можеха да свършат само по един начин — Майк Бърк да опере пешкира.

Изпитваше гняв, но и тревога. Коваленко изведнъж се беше сдобил с по-важни приоритети от Джак Уилсън, не на последно място сред които беше и жлъчката му. Колко щеше да продължи това? А после си спомни телефонния разговор с подчинения на Коваленко или какъвто там беше: „Здравата си загазил, приятел.“ Всичките ли бяха такива? В длъжностната им характеристика ли пишеше, че трябва да са задници? Какво беше казал той за Коваленко? „Не е в обхват.“

Тогава му се стори безсмислено, но сега вече разбираше. Коваленко е бил в болница или нещо такова. А сега щяха да го оперират. „Боже, помисли си Бърк, него изобщо не го интересува.“ А щом Коваленко не се интересуваше от Уилсън, кой щеше да се поинтересува? Бърк би могъл да съобщи за разкритията си другаде, но… къде? Не разполагаше с достатъчно, за да убеди властите, че Уилсън е опасен.

На няколко пъти — когато успяваше да се отлепи от телевизора — се разрови в нета за оръжията на принципа на насочената енергия, по-познати като лъчеви оръжия. Не научи много, освен че Пентагонът продължавал да налива пари в разработването им дори в разгара на войната в Ирак. Фирма във Вирджиния работела по нещо, наречено „Зашеметяващ удар“, устройство на принципа на бобината на Тесла, което произвеждало слаба светкавица за заслепяване и зашеметяване на противника. „Рейтеон“ също работел в тази област, конструирайки оръжия, които да обезвреждат електрониката на ракети „Стингър“, противопехотни мини, безмоторни самолети и прочие.

Друг проект, основан на същата принципна технология, включваше микровълнов лъч, който можел да порази цяла тълпа, обитателите на дадена сграда, да речем. Най-просто казано, лъчът затоплял водата в човешкото тяло до степен, при която жертвите изпитват чувството, че изведнъж са получили силно слънчево изгаряне. Усещането било достатъчно неприятно, за да усмири тълпата, но не оставяло никакви трайни увреждания. Следователно оръжието беше с цивилно приложение. Борба с масови безредици и прочие. А ако тълпата пред теб все пак не спре, можеш да нагласиш настройките на оръжието така, че да предизвикаш усещане за горене. А ако усилиш лъча още една идея, жертвите ти ще се сварят отвътре.

Коваленко може и да знаеше за тези разработки на Пентагона, но не би ги свързал с Тесла, чиято слава беше с давност стотина години. Истината беше, че Коваленко не знаеше достатъчно, за да се тревожи за плановете на Джак Уилсън. А и… нямаше интерес да научи повече. За него Джак Уилсън беше толкова повод за притеснение, колкото някоя схема за пране на пари в Нигерия, да речем.

А после една сутрин Бърк стана рано и в пристъп на мазохизъм реши да вземе студен душ. За негова изненада се почувства по-добре. Много по-добре всъщност. После си направи чаша кафе и я занесе при компютъра. Седна пред монитора и си каза, че е крайно време да се вземе в ръце.

Уморил се беше от собствената си депресия — светът му се сриваше, а той наблюдаваше това с увесен нос. Трябва да направи нещо, преди да е станало късно. „И какво ще направиш, момко? Ще се запишеш в цирка, ще просвириш на китара? Ще тръгнеш да дириш някой гуру в Тайланд? Какво ще кажеш — да намериш Уилсън?“

„Това вече е идея, помисли си той, бих могъл да намеря Джак Уилсън.“ Но какво щеше да прави с него? Би могъл да го прати с препоръчана пратка на Рей Коваленко и пак полза — никаква. От друга страна, те се заслужаваха един друг. Може дори да си допаднат. И ако не друго, тогава всичко това ще свърши и той ще продължи по своя си път.

Въведе в „Гугъл“: джак уилсън станфорд обвинение. Незнайно как Уилсън беше кацнал от студентското общежитие в „Станфорд“ в килията в „Алънуд“. Голяма промяна, откъдето и да го погледнеш — може би достатъчно голяма, за да е стигнала до вестниците. След миг резултатите цъфнаха на екрана. Десетки. Бърк кликна на първия. Беше с дата двадесет и втори ноември, 1995 — статия от „Сан Хосе Мъркюри“.

— Мили Боже — промърмори си Бърк, — а си мислех, че мен са ме прецакали.

През следващия час се рови из нета за подробности. Сглоби биография, достойна за сценарий на драма, съвременен вариант на легендата за Икар.

Историята беше отразена подробно в пресата на Силиконовата долина. Навсякъде Уилсън беше обрисуван като златно момче с кал под ноктите.

Според вестниците Златното момче било сираче. През 1969-а го намерили в кашон пред спешното отделение на общинската болница в Тонопа, Невада. На одеялото му бил залепен кръгъл стикер с усмихнато личице. Под напечатаното „Здрасти!“ някой бил написал думите: „Аз съм Джак Уилсън“.

Адвокатът на Уилсън бе изиграл картата със сирачето и другата с Икар като двойка аса. Израснал в различни приемни домове, младият Джак Уилсън бил крал на абитуриентския си бал. Пак той произнесъл прощалното слово, когато випускът му завършил общинската гимназия „Чърчил“ във Фалън, Невада. Финалист от националния кръг на олимпиадата по точни науки „Уестингхаус“, той спечелил пълна стипендия за „Станфорд“. Завършил пръв в класа си и получил наградата „Ратнър-Залцберг“ (калаена купа с надпис и шах). Носил знамето на инженерния факултет на годишния акт.

Последвали други награди и докторат по електроинженерство. През 1993-та основал „Уовока Ентърпрайзис“, подал документи за първия си патент и започнал да се оглежда за частно финансиране.

„Патент? Патент за какво?“, чудеше се Бърк. Пусна търсене с различни ключови думи, но не откри нищо.

Малко по-късно видимо победният марш на Джак Уилсън към славата и богатството приключил без време. През юли 1994 отличникът на „Станфорд“ бил обвинен в нарушаване на Закона за секретността на изобретенията.

Според едно търговско издание изобретението на Уилсън било иззето от правителството на САЩ по силата на суверенното право. С други думи, било му е отнето по същия начин, по който държавата отнема частни поземлени имоти, за да построи магистрала или железопътна линия. От Вашингтон обявили патента на Уилсън за държавна собственост, пратили му чек с подходяща по тяхна преценка компенсация и класифицирали изобретението му като „секретно“.

Според същото издание прокуратурата обвинила Уилсън в опит да заобиколи Закона за секретността на изобретенията. Без да се съобразява с възбраната върху патента си, Уилсън се опитал да набере средства и организирал презентация в офисите на компания за рисков капитал във финансовия център на Сан Франциско. Според служител, присъствал на презентацията, Уилсън възнамерявал да въведе изобретението си в производство извън страната, в някоя от офшорните зони. Споменат бил остров Ангуила.

Агенти на ФБР арестували Уилсън на излизане от срещата. На следващия ден бил обвинен в нарушаване на Закона за секретността на изобретенията.

Бърк откри повече за този закон в уебсайта на Федерацията на американските учени. Законът, приет през 1951 година, урежда правилата, по които държавата може да слага ръка върху изобретения, които по нейна преценка са ключови за националната сигурност. В службата по патенти и търговски марки е разкрит отдел, където се преглеждат всички патенти и молби за издаване на такива с цел да се определи националната им значимост. Молбите, които отговарят на определени условия, се препращат към съответните институции — най-често Министерството на отбраната и Министерството на енергетиката. Техните препоръки обикновено са окончателни.

В повечето случаи конфискацията на патента не е голяма загуба за изобретателя, защото патентът се въвежда в производство с правителствено финансиране. Но невинаги е така. През 2003-та например близо половината от сто и петдесетте засекретени патента са частни изобретения.

Обжалванията на изобретателите почти винаги се провалят, както и опитите им да получат по-високи компенсации. Как да се изчисли търговската стойност на нещо, което още не е стигнало до пазара и най-вероятно никога няма да стигне? И как да докажеш тезата си, когато законът ти забранява да разкриваш подробности за самото изобретение дори пред съда?

Бърк се залюля назад със стола си. Сега вече разбираше увлечението на Уилсън по Айн Ранд и Франсиско Д’Анкония. Но какво толкова беше изобретил Уилсън? Като се има предвид интересът му към Тесла и суверенното право, наложено от държавата върху изобретението му, най-вероятно ставаше дума за оръжие.

Бърк се гмурна отново в нета. След ареста Уилсън бил транспортиран до общинския затвор на Сан Франциско, където делял килия и раздумка с рокер на име Роби Мадокс. Преди отчаяният Уилсън да е уредил гаранцията си, Мадокс поискал тайна среща със заместниците на шерифа, като настоявал, че съкилийникът му планира да убие щатския прокурор. Два дни по-късно Мадокс подхванал нов разговор с Уилсън. Само че този път носел скрит микрофон.

По време на процеса съдебните заседатели изслушали следния запис:

— Созио ли? О, да, определено бих искал… да го видя мъртъв, копелето му недно.

— Колко пари би дал за тая работа?

— Стига бе. Майтапиш се!

— Не бе. Колко?

— Боже, знам ли… Защо?… Да не би да познаваш някой, който би го направил?

— Аз бих могъл да го направя…

— Стига бе…

— … значи се разбрахме?

— … ами да… разбрахме се.

Адвокатката на Уилсън, Джил Апъл, признала, че клиентът й наистина е силно разгневен срещу държавните институции, които са му отнели изобретението. И да, несъмнено е дал израз на гнева си пред Мадокс. Но твърдението на прокуратурата, че казаното от Уилсън представлява заплаха, още повече уговорка, тя преценявала като нелепо. Ако Уилсън е планирал да убие когото и да било, къде са данните за по-нататъшната подготовка на убийството? Такива не съществуват. Уилсън не е направил нищо. Клиентът й не е сторил нищо друго, настоявала Апъл, освен да даде вербален израз на гнева си, което е съвсем нормално, при положение че животът му се разпада драматично. Това е може би грешка, но не и престъпление.

Посочила, че клиентът й е станал жертва на постановка и че думите му са извадени от контекста. Нарекла Мадокс „провокатор“, изтъкнала, че след като Уилсън бил обвинен в подбуждане към убийство, щатската прокуратура свалила обвиненията за разпространение на наркотици, повдигнати на Мадокс.

Съдебните заседатели не й повярвали. Уилсън бил осъден. И понеже мишената му била не друг, а щатският прокурор, го осъдили да излежи присъдата си в „Алкатраса на Скалистите планини“ във Флорънс, Колорадо.

Там прекарал първата затворническа година в бетонна килия с размери два на три метра в компанията на престъпници като Унибомбера, терориста Ричард Райд, направил опит да взриви самолет със скрит в обувката си експлозив, и Тери Никълс, организатор на атентата срещу федерална сграда в Оклахома, при който загинаха 168 души. След критиките на Амнести интернешънъл за нарушаване минималните права на затворниците според конвенцията на ООН строгият тъмничен затвор в Колорадо бил ярко осветен през цялото денонощие. Но не от слънцето. Единствената дневна светлина, която затворниците виждали, влизала през малко прозорче високо на стената. Като всичко останало и това било продиктувано от съображения за сигурност. Когато се виждал единствено отрязък от небето, без пейзаж, релеф и прочие, бягството ставало психически невъзможно. Затворниците разполагали единствено с тоалетна, мивка и бетонна плоча, на която да спят. Както и с вграден в стената телевизионен екран, по който вървели скучни програми.

Бърк се залюля назад. „Строг тъмничен затвор, помисли си той, мили Боже!“

По-нататък прочете, че във федералната система на затворите фигурират само два комплекса със строг тъмничен режим, но имало планове за построяването на още шест. От въпросните два този във Флорънс бил по-нов и следователно — по-строг, по-модерен. На практика, там затворниците били погребани живи.

Бърк беше израснал с филми, които показваха как затворниците вдигат щанги, играят футбол или се разхождат из двора. Но за повечето обитатели на Флорънс това било непостижимо. Първите една-две години прекарвали в килиите си без никаква възможност да се раздвижат или да общуват с други хора, включително и с надзирателите. Ако поведението им претърпяло промяна — тоест, ако приемели безнадеждността на положението си и се отдадели на апатията, — можело някой ден да ги пуснат сред по-многобройното население на не толкова опасните престъпници. Дотогава обаче били като мушици в парче кехлибар. Въпрос на изолация.

Надзирателите вкарвали подносите с храна в килиите посредством специално въртящо се устройство, така че да се осуети дори минималният контакт със затворниците. Канализационните тръби, чрез които затворниците общуват помежду си в други затвори, тук били със специално изолационно покритие. Можело да тропаш цял ден по тръбата на тоалетната и никой нямало да те чуе. Килиите били звукоизолирани и с по две врати — едната масивна, другата решетъчна.

Не само затворниците били лишени от изглед към околността. Посетителите им също губели представа за външния свят. Единственият подстъп към затвора бил по дълъг тунел с много завои. Също като храната, и посетителите изниквали от нищото и се озовавали в един херметически запечатан, антисептичен ад, ограден с високи стени и лъскава бодлива тел, под постоянното наблюдение на устройства за следене на налягането, монитори за движение и кучета.

Жестока промяна за Уилсън, мислеше си Бърк. Паднал е от високо и се е приземил на твърдо. Плъзна поглед по бележките, които си беше водил, после потърси в интернет телефонните номера на щатската прокуратура в Сан Франциско, на адвокатката на Уилсън и на Роби Мадокс.

От Мадокс се отказа веднага. Нямаше го в секцията за Сан Франциско на anywho.com, което означаваше, че може да е къде ли не. Созио откри по-лесно. Сега беше съдия и работеше в същата сграда в Сан Франциско, където беше работил и като щатски прокурор, но между него и обикновените граждани имаше толкова бюрократични нива, че шансът да се срещнат беше практически равен на нула. Което означаваше, че му остава само адвокатката.

Откри номера й по старомодния начин чрез телефонни услуги. След половин час вече я омайваше с лъжи. Каза й, че е журналист, който пише за „Харпърс“, „Каунтърпанч“ и „Салон“. Спомена няколко от репортажите, върху които беше работил (като фотограф), и обясни, че смята да напише статия за Закона за секретността на изобретенията. Безпокоял я, защото се интересувал от един неин случай.

— Джак Уилсън — досети се веднага адвокатката.

Звучеше дружелюбно и имаше топъл южняшки глас.

— Точно така!

— Говорихте ли с Джак? — попита тя, а после възкликна, навързала събитията: — Той трябва да е излязъл вече!

— Да, излязъл е от затвора, но нямам представа къде е — каза Бърк. — Надявах се, че вие…

— Не, с това не мога да ви помогна. Не сме се чували след делото.

— Така ли?

— Да. Всъщност с него си допаднахме тогава… Сега, предполагам, се е променил.

— Сигурно е така.

Тя въздъхна и добави:

— Беше покъртително, наистина.

— Какво имате предвид? — попита Бърк.

— Не знам доколко сте наясно с живота на Джак, но той беше успял да постигне много. А после се случи тази тъжна история. И несправедлива.

— Несправедлива?

— Ами… лош късмет.

— Как така?

След като дълбоко въздъхна, Апъл поясни:

— Около месец преди началото на процеса на Джак, в залата в Сан Хосе нахълта някакъв луд и започна да стреля. Застреля съдията, един съдия-изпълнител и един доста известен млад адвокат от прокуратурата. А след това се самоуби.

— Но как така е влязъл в съда с пистолет?

— В медиите се писа, че пистолетът е бил „Глок“. Те имат доста пластмасови части, въпреки че навярно по-голямата част е било метал и е бил тежък. Както и да е, ако е бил разглобен, трябва да си наистина професионалист, за да го разпознаеш на скенера. Вероятно го е сглобил в мъжката тоалетна. Но работата е там, че ако това не се беше случило, не мисля, че щяха да осъдят Джак. Трябваше да се даде урок, да се изпрати послание, а нямаше подходящ случай за това. Неговият процес пое удара.

— Прочетох какво е казал Уилсън на записа — отбеляза Бърк и после допълни — Глупости. Това си бяха пълни глупости. Личеше му, че беше ядосан. И кой не би бил? Но убиец? Няма начин. Да бяхте видяла само как стоеше онази отрепка… Как му беше името? Съвсем изключих.

— Мадокс? — попита Апъл с отвращение. — Той е от тези, за които се казва, че имат досие — дълго, колкото цяла една ръка. И, разбира се, той си е професионален доносник. Джак, от своя страна, не се беше озовавал никога в затвор и затова, съответно, беше лесно да го набележат.

— Защо изобщо са го вкарали в затвора? — попита Бърк. — Не можа ли да си издейства пускане под гаранция?

— Арестуваха го през уикенда и не мисля, че можеше нещо да се направи до понеделник следобед. На този етап му бяха осигурили служебен защитник. Мисля, че се опитваше да уреди заем, с който да плати и за който щеше да използва жилището си като гаранция. Но това отнело няколко дни и… междувременно Мадокс се намесил. Лош късмет, както казах.

— Казахте също, че е бил лесна плячка — напомни Бърк.

— Да. Мадокс го е натопил. Лесно мога да си представя как е станало. На записа липсва какъвто и да било контекст. Джак изведнъж казва „Созио“ все едно е получил прозрение или нещо такова. А и разговорът е накъсан от паузи. Призовах в съда експерт, който заяви, че Мадокс най-вероятно е манипулирал микрофона. Но не можахме да го докажем. И съдебните заседатели не ни повярваха.

— Не призовахте ли Уилсън като свидетел?

Тя се поколеба.

— Призовах го и се оказа грешка. Джак беше… той е много харизматичен човек. Истински красавец. Но на свидетелската скамейка? Исках да покажа на съдебните заседатели жертва, а вместо това те видяха Джон Голт!

— От романа на Айн Ранд — каза Бърк.

— Знаете го?

— Да.

— Така или иначе, не помогна.

— Изненадан съм, че сте му позволили да говори за книгата…

— Не беше планирано! Прекъснах го веднага, но прокурорът се нахвърли върху него и разрови цялата история с кръстосан разпит. И Джак сам си сложи примката на врата. Накрая каза на съдебните заседатели, че нямали право да го съдят, защото не му били равни. — Тя направи пауза, после продължи: — Това не се прие добре.

Бърк се засмя.

— А междувременно…

— Междувременно аз се стараех да насочвам вниманието на заседателите към индианското момченце, захвърлено в кашон пред вратата на болницата. Дори не е знаел чие име носи. Научил го чак на десетгодишна възраст. Тоест винаги е приличал на индианец, но не е имал представа от кое племе е, нито други подробности. А после попаднал на приемна майка, която наистина се държала като майка. Тя му помогнала да разбере кой е и откъде идва.

— Като казвате, че носи нечие име, за кого говорите? — попита Бърк. — Кой е Джак Уилсън?

— Индианец от паютите. Не сте ли чували за него? Та той е много прочут! Създал е танца с духове. Непременно включете това в статията си. По онова време е живял в Невада.

— Джак Уилсън не звучи като индианско име — каза Бърк.

— Това е „бялото“ му име — името на семейството, в което е отраснал. Индианското му име е Уовока.

— Като компанията — каза Бърк. — Компанията на Уилсън.

— Точно така! Бях забравила.

Връзката е била налице през цялото време. Името се беше появявало многократно при търсенията му в „Гугъл“, но той не беше обърнал внимание. Не беше направил връзката. Джак Уилсън… танцът с духове… Сметнал беше, че е съвпадение, доколкото изобщо се беше замислял над това. А после онази жена в Белград — Тоти! Беше споменала, че Уилсън е танцувал. И Чеплак, когато говореше за деня, когато Уилсън си тръгнал: „Време е да потанцуваме.“

— Да ви питам още нещо — започна Бърк.

Апъл се засмя със съжаление.

— Мисля, че вече говорихме достатъчно. Затрупана съм с работа.

— Какво е изобретението му? Онова, заради което започна всичко.

Адвокатката се изсмя.

— Е, това е главният въпрос, нали?

— И от първостепенна важност за моята статия — откликна Бърк. — Така де, всичко се върти около това.

— Може и така да е — отвърна адвокатката, — но отговорът е защитен от Закона за секретността на изобретенията.

— Не ме интересува как функционира или нещо такова. Просто съм любопитен — а и читателите ще бъдат любопитни — що за изобретение е.

— Ами…

— Предполагам, че е нещо като оръжие. Така де, щом държавата е решила да му го отнеме, какво друго може да е било?

Адвокатката въздъхна. Накрая каза:

— Може ли да говорим неофициално оттук нататък?