Танцуващият с духове

34.

— Изобщо не е оръжие — каза на Бърк Джил Апъл. — А батерия.

Бърк реши, че не е чул добре.

— Моля?…

— Изобретил по-добра батерия. Олекотена батерия с дълъг живот.

— Шегувате се — каза Бърк.

— Ни най-малко. В сравнение с неговата батерия зайчето на „Дюрасел“ прилича на плодова мушица.

Бърк се засмя.

— Можете да си представите колко развълнувани са били Джак и партньорът му — добави Джил.

— Какъв партньор? — попита Бърк.

— Имаше партньор. Ели някой си… Залцберг! Били заедно в колежа. Ели имаше икономическо образование. Много ловък. Тъкмо уреждал срещи с компании за рисков капитал, когато Джак получил писмото.

— От?

— От службата по патентите. В Министерството на отбраната решили, че изобретението трябва да се засекрети. И толкова. Няма патент. Предложили компенсация. Сто и петдесет хиляди долара, ако не се лъжа.

— А каква е истинската стойност на изобретението?

— Според Ели можели да вземат двайсет и пет милиона срещу десетпроцентен дял. Това са смятали да предложат на финансиращата компания.

— Господи! И какво направили?

— Дойдоха при мен — каза Джил. — И внесохме съдебен иск. Но истината е, че никой никога не е печелил подобни обжалвания. Изслушванията са при закрити врати, а държавата не е длъжна да обосновава решението си. Казват, че е въпрос на национална сигурност, и толкова.

— Нищо чудно, че е бил бесен — каза Бърк.

— Суверенното право на държавата да отчуждава, приложено спрямо интелектуална собственост. Ако правителството реши, че иска да прокара магистрала през хола ви, достатъчно е да докаже, че става въпрос за обществен интерес. Същото е с патентите. Законът за секретността на изобретенията — титул 35, глава 17 на кодекса на САЩ, ако решите да го проверите в пълния му текст — е от времето на Студената война.

— И колко патента са били присвоени по силата на този закон? — попита Бърк.

— Десетина хиляди.

Бърк се изсмя невярващо.

— Звучи като „Досиетата Хикс“!

— И още как — отвърна адвокатката. — Носят се какви ли не слухове — за автомобилни гуми, които не се пукат, за опиати, които не водят до пристрастяване… Грешката на Джак е, че се опита да преметне Пентагона. Затова го арестуваха.

— И тогава е имал среща от близък вид с Мадокс.

— Именно. — По линията се чу някакъв шум. — Бихте ли изчакали секунда?

— Да.

След кратка пауза адвокатката се обади отново.

— Вижте, след десет минути трябва да съм в съда…

— О, съжалявам, не исках да…

— Всъщност непременно трябва да говорите с Ели.

— Би било страхотно. Имате ли негов номер или нещо?

— Не, но лесно ще го откриете. Онзи ден го гледах го канала на Блумбърг, говореше за Аржентина. Заема висок пост в Световната банка. Мисля, че офисът му е във Вашингтон.

Бърк занесе лаптопа си в кухнята, сложи го на масата и си приготви вечеря. Понеже нямаше интерес към готвенето, в последно време се беше пристрастил към японските полуфабрикати. Достатъчно беше да натроши фидето, както е в плика, да го поръси с подправките от другото пликче, после да го разтръска силно и готово. Без топлинна обработка японското фиде приличаше на трохите, които се събират на дъното на пакет чипс.

Седнал пред лаптопа с фидето в лявата ръка и чаша уиски в дясната, Бърк се зае да научи нещо повече за адаша на Уилсън и неговия народ.

Индианският месия Уовока се появил на сцената след повече от петдесет години на трагедии и геноцид. През трийсетте години на деветнайсети век източните индиански племена били изтласкани на запад. Тази принудителна миграция, останала в историята като Пътя на сълзите, закотвила племената в така наречената Индианска територия в част от днешна Оклахома. С настъпването на бялата „цивилизация“ на запад племената от Равнините и Големия басейн били натикани в затвори на открито, наречени резервати, където оцелявали сред трескави алкохолни сънища, отчаяние и болести. Номади по природа и легендарни ловци, сега индианците се озовали в чужди води, а голяма част от традициите им и религиозните им ритуали били забранени от закона. И сякаш това не било достатъчно, белите се възползвали от отчаянието им и ги подвели да сключат поредица от предоговорени споразумения с цел заграбване на все повече техни земи. Накрая трагедията прераснала в истински катаклизъм, когато правителството орязало доставките на ориз и пшеница в момент на продължително засушаване. Накратко казано, Пътят на сълзите отвел индианците до гладните години.

И тогава се появил Уовока.

Говорело се, че произхожда от род на шамани, и може наистина да е било така. Сигурно било обаче, че е израснал в ранчо в Невада, чийто собственик Дейвид Уилсън нарекъл момчето Джак и му дал фамилното си име. Около 1889-а Уовока започнал да говори за видение, което получил.

„Нося ви послание от вашите деди, от духовете, че сега те идват да се влеят в редиците ви, водени от Месия, дошъл да живее на тази земя с белите мъже, но прогонен и убит от тях.“

Според видението на Уовока белите мъже щели да бъдат прогонени от индианските територии. Земята щяла да се възроди и да се къпе в плодородие, а индианските предци щели да се върнат и да заживеят с потомците си.

Уовока учел, че идва нова земя. Тя щяла да пристигне от запад през пролетта на 1891-ва. Новата земя щяла да покрие старата земя „на дълбочина пет пъти колкото мъжки ръст“. Дотогава племената трябвало да живеят в мир помежду си и с белите. Точно преди да пристигне новата земя, светът щял да се разтресе, но индианците не бивало да се страхуват. Смъртта, болестите и белите хора щели да изчезнат. „Новите земи ще са покрити със сладка трева, бистри потоци и дървета, стада от бизони и понита ще тичат по нея, така че моите червени деца да ядат и пият, да ловуват и да се радват.“

Ала прозрението на Уовока не било само описателно. То изисквало от племената да танцуват по определен начин на определени интервали. Това щяло да подпомогне идването на края и последващото ново начало.

Една и съща фраза се срещаше във всички уебсайтове — движението се разпространявало като „горски пожар“. Добро сравнение, помисли си Бърк. Точно както пламъците в гората прескачаха от една група дървета към следващата, така и религията на танца с духове прескачала от едно племе към следващото. Индианските водачи (сред които Червения облак на сиуксите и Ритащата мечка на лакота) изминавали огромни разстояния, за да се срещнат с Уовока в Западна Невада.

Разпространявайки се, посланието се променяло (както често става с религиозните послания). Новата земя щяла да се появи точно както обещавал Уовока. Но нямало просто да изтласка белия човек. Щяла да го погребе.

Когато слуховете за предстоящото унищожение стигнали до белите, те решили, че се готви революция. Танцът с духове, казвали си те, всъщност е боен танц. Индианските бандити планирали да изколят всички в леглата.

После… Трагедията край Ундид Ний. Зимата на 1890. Седящия бик, поддръжник на танца с духове и най-известният от всички вождове на сиуксите, току-що бил убит от агенти на правителството. Очаквайки въстание, Седма кавалерия (старият полк на генерал Къстър) била пратена да задържи индианските „агитатори“ в Южна Дакота. За да избегне ареста, част от племето лакота поела през пущинака под прикритието на нощта. Целта им била да намерят убежище и защита в резервата Пайн Ридж.

Войниците ги проследили и ги изтласкали към бреговете на потока Ундид Ний. Обградени от далеч по-многоброен противник, индианците размахали бяло знаме в знак, че се предават. Докато разпитвали водачите им, била издадена заповед да се конфискуват оръжията на индианците. Според разкази на очевидци част от индианците започнали да пеят песните към танца с духове. Един шаман хвърлил шепа пръст във въздуха, което група войници (пияни) сметнали за сигнал. Гръмнала пушка и макар никой да не пострадал, кавалерията открила огън. Четири оръдия „Хочкис“, позиционирани на височина над потока и изстрелващи по петдесет патрона в минута всяко, открили убийствен преграден огън.

Стотици лакота — мъже, жени и деца — били разкъсани от куршумите. Някои излизали напред с вдигнати ръце, но и те намерили смъртта си. Други били преследвани и убивани в гората, трети успели да избягат от войниците, но скоро измръзнали до смърт.

В крайна сметка кавалерията загубила двадесет и девет мъже, повечето жертви на приятелски огън. Конгресът присъдил двадесет медала за войнска чест на войници, участвали в клането.

Бърк изпи уискито в чашата си, сипа си още и отпи голяма глътка. И преди беше чувал за Ундид Ний. Ако не друго, знаеше къде се намира. През 1973-та двеста индиански активисти бяха окупирали селото, за да дадат публичност на дълъг списък с нередности, сред които корупция в управлението на резерватите, расова дискриминация и противозаконно разпродаване на индиански земи.

ФБР и Националната гвардия разиграха втора серия на трагедията от миналото, като поставиха градчето под обсада, прекъсвайки електро- и водоснабдяването. Скоро след това започнаха престрелки и в продължение на седемдесет и един дни се води малка война, в която оръжейното предимство не беше на страната на Движението на американските индианци и техните последователи. Според някои доклади в селото били изстреляни повече от пет милиона патрона. Индианците разполагали всичко на всичко с две автоматични оръжия, които използвали с удивителна ефективност, като сменяли на бегом позицията си, изстрелвайки кратки залпове, така че броят и въоръжението им да изглеждат много по-сериозни от реалното.

Неизбежно било да загубят битката, така и станало. Но също толкова сигурно било, че ще спечелят войната. Обсадата на Ундид Ний възродила интереса към традициите на коренното американско население и хвърлила лоша светлина върху безобразното отношение на федералното правителство към резерватите и хората, които живеят в тях.

Не е за вярване, но въпреки милионите изстреляни патрони при Ундид Ний паднали само две жертви. Един от загиналите беше младеж от Нелсън, Вирджиния. Бърк беше отраснал там и помнеше как хората говореха за това. Франк Клиъруотър, казваха те. Загинал в бой.

Бърк се изправи, схванат от дългото седене на едно място. Мислеше за деня, когато Джак Уилсън потропа на вратата му в Дъблин. Бяха се ръкували, после Уилсън се представи под името Франсиско Д’Анкония. Тогава Бърк сметна, че разговаря с делови човек. Сега разбираше колко далече от истината е бил. Джак Уилсън изобщо не беше човек. Поне не в собствените си очи. Той беше приливна вълна от нова земя, която набира сила да помете враговете.