Танцуващият с духове

36.

Вчера: Вчера.

Утре: Завтра.

Обичам те: Я тебя люблю.

Уилсън отби от шосе 29 и пое по селския път към Калпепър.

Покрайнините на града представляваха обичайният низ от фризьорски салони, автомивки, автомобилни салони и разсадници. Аграрният характер на градчето се подчертаваше от две големи фирми за селскостопанска техника и огромните им паркинги с трактори, комбайни и балиращи машини. Уилсън подмина и няколко заведения за бързо хранене като „Рубин Тюзди“ и „Деъри Куин“ и универсални магазини като „Уолмарт“ и „Лоуис“. Стигна до сърцето на това разраснало се градче — историческия център Калпепър, състоящ се от няколко потънали в зеленина пресечки с тухлени сгради и информационни табели.

Уилсън огледа наличните мотели и се спря на „Камфърт Ин“ заради местоположението му — на височина и на половин миля извън планирания обсег. Нае апартамент. След Флорънс площта на помещенията беше станала важна за него, а разполагаше с достатъчно пари, за да си позволи подобен лукс.

ОСМФТ се намираше по права линия от другата страна на шосе 29. Беше намерил местоположението му онлайн в данъчните архиви на града. Разположен между ферми с тухлени обори, банковият мегацентър не се набиваше на очи. Нямаше табели с името и логото му, само надписи „Влизането забранено“ и „Частна собственост“. Въпреки това нямаше как да го сбъркаш. Комплексът се криеше зад двойна ограда с бодлива тел в горната част. Между оградите имаше камери за наблюдение и охранителна будка, откъдето се управляваше автоматичната порта.

Уилсън спря пред будката и попита накъде е „Уолмарт“. Виждаше се паркинг, но зад двойната ограда се издигаше земен насип, който скриваше гледката към сградите отвъд. Докато пазачът му обясняваше как да стигне до магазина, Уилсън засече координатите с джипиес устройството на часовника си.

Калпепърският разпределител се намираше на малко повече от километър разстояние. Първоначално разположен в бункер, наречен „Маунт Пони“, сега той приличаше на кампуса на малък колеж. И тук охраната беше първокласна. Уилсън спря за малко на пътя, който обикаляше комплекса, нагласи предпазния си колан и отново засече координатите.

Вечерта хапна в „Рубин Тюзди“. Когато се върна в хотела, седна на малката маса в кухненския бокс и включи лаптопа си към хотелския интернет. Вкара координатите на мястото, където беше оставил пикапа, на ОСМФТ, и на Калпепърския разпределител. Софтуерната програма осъществи интерфейс с топографска карта на Калпепър и околностите му. След четири минути Уилсън разполагаше с параметрите на фокусиране.

Част от удоволствието беше в това, че Уилсън всъщност нямаше ясна представа какво точно ще се случи. Тоест не беше сигурен за пълния мащаб на последиците от експеримента. Щеше да има каскада от следствия, чийто резултат можеше да се наблюдава, но не и да се предвиди докрай.

Самият Калпепър щеше да бъде парализиран, разбира се. Автомобилите и селскостопанската техника щяха да излязат от строя, микровълновите печки и телевизорите — също. Нямаше да има осветление, вода, канализационната система също щеше да откаже. Банкомати, газостанции, банкови трезори, охранителни системи — всичко щеше да сдаде багажа. Завинаги.

Чудеше се колко време ще мине, преди хората да си дадат сметка за размера на бедствието. Свикнали бяха да им спират тока и компютрите да се развалят. Но това щеше да е различно — повредата щеше да е структурна, мащабна и неотстранима.

Хрумна му, че ефектът от импулса щеше да е противоположен на този от неутронна бомба. Неутронната бомба убиваше живите неща и оставяше инфраструктурата непокътната. Неговият импулс щеше да унищожи инфраструктурата, без да навреди пряко на живите същества.

Специфичният ефект щеше да е ироничен поне в едно отношение — малък град, през който по една случайност преминават повече от два трилиона долара дневно във вид на транзакции, щеше да се окаже без достъп до пари в брой. Не че би имало за какво да ги похарчат. Касовите апарати, четците на кредитни карти — всичко това нямаше да работи.

Вратите нямаше да се отварят освен с ключ; онези, които работеха с жетони, просто трябваше да се свалят от пантите. Чудеше се какво ще стане с общинския арест. Ако вратите на килиите се контролираха от компютър, щяха ли да останат заключени след срива на системата? Или ще се отключат и арестантите ще излязат на свобода?

Бензиновите помпи също щяха да излязат от строя, макар че поне за известно време от бензин нямаше да има нужда. Превозните средства просто щяха да останат на място, когато компютърно контролираните им системи спрат да подават гориво към двигателя. Спирачките и воланите също щяха да откажат, все едно шофьорите са изключили запалването. Опитните шофьори с добри рефлекси не би трябвало да имат проблем с безопасното спиране, но мнозина щяха да загубят контрол над автомобилите си.

Камионите? Те едва ли щяха да се справят добре въпреки опитността на водачите си и хидравличните спирачни системи. Огромните машини щяха да попаднат в месомелачката на съюзили се срещу тях нютонови сили. По-голямата им маса — и оттам по-високата скорост — в комплект с отказа на спирачните и кормилните системи най-вероятно щяха да ги извадят от контрол. Щяха да се превърнат в торпеда със свободни траектории.

Следват пожарите от взривените горивни резервоари и разляното масло. Всичко зависи от това какви камиони с какви товари ще попаднат в обсега на ЕМИ — електромагнитния импулс.

Щеше да има известен брой човешки жертви — и не само от автомобилните катастрофи. Самолетите и хеликоптерите, извадили лошия късмет да попаднат в обсега на импулса, щяха да паднат от небето. Сърдечните пейсмейкъри щяха да спрат. Болниците — обратно в деветнайсети век. Генераторите им — резервни мощности, които се включваха автоматично при прекъсване на захранването — бяха свързани към електрическата система на сградите и следователно щяха да бъдат унищожени от импулса. Интубираните пациенти в операция щяха да умрат. Мониторите на жизнените показатели, както и електронно контролираните дихателни апарати и интравенозни системи щяха да откажат. Заключените шкафове за медикаменти на специален режим нямаше да реагират на електронните кодове и лекарствата щяха да останат недостъпни. Асансьорите щяха да заседнат между етажите.

Най-дългосрочни щяха да бъдат ефектите, предизвикани от щетите върху основната инфраструктура и най-вече върху пътищата. Защото нямаше как да отстранят повредите в електропреносната мрежа, нито да се възстанови работата на водоснабдяването и канализацията, без улиците на Калпепър да бъдат разчистени. А те щяха да са задръстени от мъртви автомобили. Коли, които никога повече нямаше да потеглят.

Колкото до банковите системи на разпределителя, за тяхната съдба Уилсън не беше толкова сигурен. Те несъмнено имаха защита срещу електромагнитни импулси. Но нямаха шанс да издържат импулса, с който той щеше да ги удари — скаларен импулс, много по-мощен от този на ядрена експлозия при голяма височина. Единствената ефективна защита би бил щит на Тесла, с какъвто никой не разполагаше.

Как щеше да реагира световната финансова общност на такъв удар? Нямаше представа. Големите системи — като ОСМФТ — несъмнено имаха дублиращи системи. Нямаше начин да нямат — в крайна сметка зад потока от трилиони гигабайтове между банките стояха истински пари и електронната база данни не беше единственият архив на транзакциите.

Но Калпепърският разпределител беше ключова брънка във веригата. Ако системите му откажеха дори за минута, това би трябвало да разтърси световните финансови пазари. Защото щом Калпепър можеше да пострада, същото можеше да сполети и дублиращата система.

Уилсън беше почти сигурен, че фондовите борси и централните банки ще затворят. Щяха ли да се паникьосат хората? Не знаеше. По това време той щеше да кара на запад и да слуша радио.

Изучаването на ефектите от ЕМИ датираха още от времето на ядрените опити в атмосферата. Когато момчетата от Лос Аламос били подложени на остри критики, задето детонират бомби близо до повърхността в Невада, експериментите били преместени на изолирани острови в Тихия океан.

Но хората продължили да протестират. Ефектът от термичните и ударните вълни може и да не бил от голямо значение заради изолираността на полигоните, но радиацията и натрупването й в почвата си оставали проблем. Тези райони щели да са недостъпни за хората в продължение на десетилетия. Може би завинаги.

Имало и друг проблем — рибарите и местните хора често попадали в обсега на облъчването и се превръщали в кошмар за екипите за връзки с обществеността и в жив (или умиращ) пример за ефекта на радиацията върху човешкото тяло.

Затова учените взели на мушка небето. Както те виждали нещата, тестовете на голяма височина щели да нанесат пренебрежими ударни и термични щети, а радиоактивното облъчване щяло да се разпръсне над голям район. В това си разредено състояние радиацията щяла да причини относително слаби вреди. Онова, което не били взели под внимание, били електромагнитните импулси като страничен ефект от детонациите на голяма височина в атмосферата. При ядрена детонация на голяма височина освободените при експлозията гама-лъчи се сблъскват с молекулите на атмосферата — кислород и азот — и предизвикват разряд от високоенергийна електромагнитна радиация.

Когато такъв импулс удари проводим материал — жици, кабели, антени, далекопроводи, радиопредавателни кули, железопътни релси, тръби, телени огради, — той се пренася по тях. Ако ЕМИ удари антена на радио, радиоапаратът предава богу дух в резултат на последвалия токов удар. Ако антената е свързана с навигационните системи на разузнавателен самолет, импулсът ще унищожи системите. Ако железопътните релси водят до разпределителен механизъм — или до влак, — импулсът ще изпържи контролните връзки. Ако удари сграда, цялата й електрическа система ще се стопи.

Физиците от Лос Аламос разбрали за разрушителния потенциал на електромагнитния импулс през 1962-ра, когато взривили 1.4 мегатонната бомба „Морска звезда 1“ над остров Джонстън в Тихия океан. На Хаваите, на разстояние повече от хиляда километра от епицентъра на взрива, всички електронни системи се сринали. Уличните лампи в Оаху угаснали, телефоните в Кауаи замлъкнали. Самолетите в района загубили управление. Радиовръзките прекъснали в радиус от близо три хиляди километра от епицентъра.

Същото наблюдавали и руснаците — стопени далекопроводи, унищожени комуникационни системи, села, останали без осветление.

Появили се страхове, че една-единствена детонация на голяма височина, над Канзас например, би породила електромагнитен импулс, достатъчен да унищожи електрониката на цялата територия на САЩ, без Хаваите и Аляска.

Още през шейсетте години на двайсети век — когато компютрите се брояли на пръсти, а дигиталната технология била още в зачатък — учените се притеснили от ефекта на ЕМИ до такава степен, че след взрива над остров Джонстън ядрените опити се преместили под земята.

Сега компютрите бяха навсякъде и дигиталната технология управляваше всичко — от системите за ракетно насочване до машините за еспресо. В резултат ефектът от електромагнитен импулс на голяма височина би бил катастрофален до степен на необратимост. Уилсън вярваше, че импулсът, който възнамеряваше да изстреля от наблюдателницата в Невада, би бил достатъчен да разруши цялата инфраструктура на континенталните Съединени американски щати. За няма и секунда единствената останала свръхсила в света щеше да се превърне в страна от Третия свят, съизмерима, да речем… с Ангола.

Но най-напред — експериментът. Най-напред — Калпепър.