Танцуващият с духове

21.

Всичко беше въпрос на това накъде ще завиеш, щом се качиш на самолета. Ако завиеш наляво, все едно си се включил в бързата лента, а ако свърнеш надясно — най-вероятно сам си плащаш пътя. Майк Бърк беше завил надясно и сега пътуваше в секцията с най-евтините места. Ред 381 място А, на десет реда от тоалетните, но пък до прозореца. И на път за Дъблин.

Прибираше се от сватбата на сестра си Меган, която се бе състояла в селска църква — като излязла от пощенска картичка — в Нелисфорд, Вирджиния, родния град на Бърк.

Връщаше се за пръв път в Щатите след смъртта на Кейт и бе направил всичко по силите си да се държи приемливо, дори бодро. Успокоил беше тревогите на родителите си, а въпросите им беше отклонил. Справял се добре, всичко било наред, най-лошото било отминало и останало зад гърба му…

Така им каза. Но не успя да заблуди никого, най-малко себе си. Да е близо до Меган и Нейт и да не издаде поне малко собствените си чувства беше… беше невъзможно. Те грееха от щастие, а той… какво? Ходещо напомняне, че „нещата се разпадат, а центърът не издържа на напрежението“.

Може би е време да продължи нататък, мислеше си Бърк. Стария вече се съвземаше, бизнесът също, така че защо и Бърк да не даде нов тласък на собствения си живот? Ако не веднага, то скоро.

След всичките трескави години като топче във въртяща се рулетка беше намерил покой в Дъблин с Кейт. И доскоро си мислеше, че ще прекара там остатъка от живота си. Но без Кейт Ирландия му беше чужда, не беше вече дом, още по-малко бъдеще.

И все пак още живееше в същия апартамент, нейния апартамент, с мебелите и голямото легло, което бяха избрали заедно. Дрехите й още висяха в гардеробите. Книгите й го гледаха от рафтовете на библиотеката. Нейните тенджери и тигани висяха на куките си в кухнята.

А да не забравяме и Стария, който не спираше да говори за нея.

Не че Америка му липсваше, но на някакво подсъзнателно ниво бе започнал да възприема пътуването си до Щатите като пробно завръщане. Може би там, на родна почва, без изобилие от вещи, които да му напомнят всекидневно за Кейт, би могъл да започне на чисто.

Но експериментът беше приключил. По-малко от два часа след като стъпи на американска земя, Бърк си даде сметка, че няма работа там. Беше едва на трийсет години, а се чувстваше като Летящия холандец. Като призрачен кораб. Полегатите склонове на Синята планина, черни на фона на вечерното небе, не му нашепваха нищо.

Хората все му казваха, че времето ще облекчи болката. Но това беше просто друг начин да се каже, че самата Кейт ще започне да изчезва. Може и да бяха прави, но не това искаше Бърк, не това. В известен смисъл от нея му беше останала единствено болката.

Във Вашингтон не беше по-добре. Видял се бе с неколцина стари приятели, но те не познаваха Кейт и по тази причина му се сториха чужди. За Бърк всичко беше свързано с Кейт, а онова, което не беше, нямаше връзка и със самия него.

Постоянно си мислеше как се бяха намерили. Той буквално беше паднал от небето — потрошен, обгорял и почти мъртъв, докаран на прага й от човек на име полковник Убийство. И това ако не е съдба, какво е?

Размърда се в тясното пространство на седалката, вперил поглед във видеомонитора отгоре, който показваше анимирано изображение на самолет, прекосяващ бавно Атлантическия океан на път към картата на Европа. Беше изтощен от изпитанието на последните дни, от усилията да се преструва, че е добре.

Радваше се искрено за Томи. Отчасти заслугата беше негова, отчасти той беше причината Стария да не угасне заради сломеното си сърце. Радваше се, че вече ходи в кръчмата с приятелчетата си. Бизнесът вървеше добре и имаха толкова работа в кантората, че дори бяха наели секретарка. Ирландия беше в период на невиждан икономически подем и сега, когато Том се беше върнал на работа, бизнесът щеше да стъпи отново на краката си.

Бърк беше крепил що-годе нещата, докато Стария се съвземе. Но ключов момент за промяната у Томи беше визита на самата Кейт.

— Тя дойде при мен — беше му казал развълнувано той. — През нощта. Застана до таблата на леглото ми. Нашата Кейти, тя беше. „Тате, рече, стига сте тъжили вече, омръзна ми! Чуваш ли? Заради двама ви с Майкъл не мога да намеря покой. Трябва да спрете.“ После ме целуна по челото и ме накара да обещая, че ще събера смелост и ще продължа нататък. Обеща, че винаги ще бъде с нас, нищо, че вече я няма. Не е ли напълно в нейния стил? — попита Томи. — Да се грижи за нас дори сега?

Бърк би дал всичко да зърне Кейт още веднъж. Дори да беше илюзия, халюцинация или сън, това пак би запалило дъга в сърцето му. След онзи сън Стария изглеждаше така дълбоко облекчен и в мир със себе си, че Бърк усети пристъп на завист.

— При мен не е идвала — каза той, сякаш призракът на Кейт го беше предал.

Стария го погледна с топла усмивка и го докосна по ръката.

— Може би с времето, Майкъл…

Самолетът започна да се снижава и Бърк се отърси от мислите си с горчивия вкус на разочарование. Беше една от онези ясни утрини, които толкова рядко навестяват Ирландия, наситенозелените полета се ширеха чак до бреговете на Ирландско море, водата искреше игрива с белите си шапчици от пяна под съвършеното небе.

Бърк би предпочел да е мрачно. Да е мрачно и да вали. Вместо това самолетът се снижаваше към картинка от рая. За миг дузина бели платна грейнаха срещу вятъра долу, видя се и разпенена следа от рибарска лодка. Всичко това не подобри настроението му.

Едва минаваше девет сутринта, когато Бърк мина през митницата, така че взе колата си и пое по шосе Б1 към сърцето на града. С изненада усети, че се усмихва. Все пак имаше нещо в Ирландия. Може да беше заради мащаба или заради напевния, закачлив ритъм на езика.

Без да го осъзнава, се беше привързал към лабиринта от улички и паркове на Дъблин. Усещал бе липсата на Стария, на рутината в кантората, на сградата от розови тухли на улица „Коуп“, на сутрешните си кросове по кея край Лифей. С неохота призна, че се радва да види отново Ирландия.

Паркира на мястото си зад сградата и се изкачи по стълбите до втория етаж. Нямаше още десет сутринта, когато застана пред вратата с номер двеста и десет… която се оказа заключена. Имаше бележка.

Беше прикрепена с кабарче на самото дърво, което беше почти като да заковеш картина на Вермеер директно към стената. Дървените панели на вратата бяха от масивен дъб и всекидневно се излъскваха с мека кърпа. Стария щеше да получи удар.

Бърк измъкна кабарчето от вратата и прочете бележката. Беше официално уведомление, на келтски и на английски, с дата ден след като Бърк беше заминал за Щатите за сватбата на Меган.

— Защо не ми се обади?

Отишъл беше директно в Долки, където намери Стария в двора да подрязва един розов храст. В краката му имаше купчина оплетени трънливи клонки.

— Ти ли си, Майкъл?

— Същият. — Бърза прегръдка.

Стария вдигна рамене.

— Защото щеше да се върнеш на секундата, а това нямаше да е честно спрямо сестричката ти.

Бърк поклати глава. „Сестричката“ му можеше да се грижи идеално за себе си.

— Какво е станало?

— Ще ти кажа какво стана — отвърна Стария. — Изтропаха се цяла банда шибани тъпанари, все едно са хукнали след сериен убиец! Мойра взе, че припадна, ако щеш вярвай, а онзи, най-големият тъпанар, ми навря в носа тъпото си портфейлче.

Бърк го гледаше сащисано.

— Какво „портфейлче“?

— Като по телевизора. Със значки отвътре. А дори не е ирландец, оказа се. А от твоите хора!

— Кой?

— Тъпанарът, дето ти казах. Американец! Дошъл чак от Лондон, лайното му мазно, а другите тъпанари, от Гарда, му вървят по петите като палета и козируват всеки път, щом пръдне.

— Какво искаше? — попита Бърк.

— Влязъл му е трън в задника заради някаква корпорация, дето си я регистрирал ти. Рекох му да си гледа работата!

Бърк примижа.

— Той какво каза?

— Е, не му стана приятно, даже никак. Обидчив един. Проглуши ми ушите, че бил агент на ФБР, голяма клечка и прочие. Лига някаква.

— Легат — досети се Бърк.

— Все тая… Рекох му, че не ми пука, ако ще да е Властелинът на пръстените. И че ако иска да ни ровичка в архива, първо да си оправи документацията.

— Е, да — смотолеви Бърк, — но… Той за коя сметка питаше?

Стария свъси вежди.

— „Туентиет-Сенчъри Мотор Къмпъни“. Нещо такова. — Направи пауза, после попита: — Звучи ли ти познато?

Бърк поклати глава.

— Не. — Беше регистрирал много компании като служител на „Томас Ахерн и съдружници“. Рядко прекарваше повече от половин час с клиент.

— Регистрация на Ман — напомни му Стария. — Банка в Джърси.

Бърк махна с ръка, сякаш да каже, че то има ли други? После попита:

— В списъка с еднопосочната поща ли?

Стария кимна.

— Как иначе? Съвсем нормална процедура. Само че онзи янки, само като погледна папката и…

— Дал си му досието? — попита невярващо Бърк.

— Дадох го на ония от Гарда.

Бърк не можеше да повярва.

— Бяха от специалния отдел — обясни Томи. — И имаха съдебна заповед.

Бърк спря поглед на пристанището, разсъждавайки върху казаното от Стария. Поверителността беше основен стълб на фирмената им политика. Да се разкрие досието на клиент беше… безпрецедентно.

— Както и да е — продължи Стария. — Та зърна янкито името на клиента и Бог ми е свидетел, направо откачи. Трябвало да се бил досетил, че било мнимо. Точно таз дума употреби. Мнимо!

— И какво беше името?

— Някой си господин Франсис Д. Анкония. Или нещо такова. Мернах досието за секунда, после онзи ми го дръпна от ръцете.

Стария не беше запомнил името правилно. Клиентът беше попитал Бърк за ухото му. Говореше като американец, но…

— С чилийски паспорт?

— Същият!

Бърк се замисли. Накрая каза:

— И какво толкова?

— Не знам, знам само, че онзи янки полудя, врещеше за пране на пари, за тероризъм…

— Тероризъм?

— Кълна се в Христа, че се беше зачервил кат’домат. Тъкмо си мислех, че ще вземе да се гътне от мозъчен удар, когато той дръпна Селяндура настрана — ама колко беше „дебел“ тоя, няма да ти казвам…

— Кой?

— Селяндура бе! Представи се като „инспектор Дохърти“, ама си беше типичен селяндур от графство Кери, мене ако питаш. Та онзи, лигата, го дръпна настрани да си приказват на ушенце. После Дохъртито идва при мен и вика, че ще ни затвори предвид „предстоящо разследване“.

— Какво разследване? — попита Бърк. — За какво изобщо става дума?

— Накратко казано — за теб. Селяндура рече, че започват разследване за пране на пари и че искат да разговарят с нашия господин Майкъл Бърк най-вече щото името ти било в досието.

Бърк изпъшка.

— И после какво?

— После ли? Ами после ме изхвърлиха от офиса ми — от собствения ми офис, ако щеш вярвай, дето усърдно съм обслужвал почтена клиентела в продължение на…

— Как се казва този легат?

— Коваленко. — Стария свали ръкавиците си и остави лозарската, ножица на земята до розовия храст. — Хайде да влезем и ще ти покажа визитките им.

Бяха три, сложени на малката мраморна масичка във вестибюла. Първата беше на Шон Дохърти, инспектор в Международната служба за сътрудничество към Гарда (МСС). Втората беше на Ира Монаган от Службата за финансово разузнаване на Гарда (СФР).

Третата визитка носеше логото на ФБР — златен американски орел — и името Реймънд Коваленко. Според визитката Коваленко беше аташе към посолството, отпечатан беше и адресът — посолство на САЩ, Гросвийнър Скуеър, Лондон.

— И какво ще правим? — попита Бърк.

— Надяват се, че ще им врътнеш една шайба и ще си уредите любовна среща.

Бърк не се поколеба. Набра номера на Дохърти. Инспекторът го помоли да изчака, държа го на телефона доста дълго, а накрая предложи Бърк да се яви в кабинета му следващия следобед.

— Ако за вас не е проблем, мога да дойда още сега — каза му Бърк.

Колкото по-бързо изяснеше нещата, толкова по-скоро щеше да възобнови работа фирмата и толкова по-добре за всички.

Цъкване с език отсреща.

— Боя се, че за нас не е удобно — уведоми го Дохърти. — Най-рано утре следобед. В три удобно ли е? На улица „Пиърс“?

— Надявах се, че…

— Вярвам ви, но между нас да си остане, вашият сънародник Коваленко здравата се е запалил по този тип Д’Анкония. Помолих ви да изчакате, за да говоря с него по телефона, и мога да ви уверя, че е твърдо решен да се срещне с вас лично. Така че всички ще чакаме със затаен дъх!

На следващия ден Бърк отиде в участъка, като си носеше и паспорта според указанията. Лепнаха му на ревера етикетче с името и го заведоха в малкия разхвърлян кабинет на инспектор Дохърти.

Вътре чакаха двама мъже. По-дребният беше русоляв и с крехката физика на заклет пушач. Това беше инспектор Дохърти от плът и кръв (доколкото можеше да се говори за плът при него). Другият беше Рей Коваленко. Близо метър и деветдесет висок, як, с плоски черти, лепнати върху розов тен над малка момичешка уста.

Коваленко посочи един празен стол на Бърк и всички седнаха. Бърк вдигна вежди в услужлива физиономия, като местеше поглед от единия към другия мъж, но май и двамата не бързаха да подхванат разговор.

Агентът на ФБР извади пластмасово шишенце с дезинфектант за ръце от джоба си, изстиска малко върху едната си длан, после разтърка ръце и се зае да оглежда ноктите си. Накрая каза:

— Този ваш клиент — Д’Анкония. Какво можете да ми кажете за него?

— Ами — започна Бърк, — имаше чилийски паспорт…

— Това го знаем — прекъсна го остро Коваленко.

Грубостта му свари Бърк неподготвен. В първия момент не знаеше как да реагира и какво да каже. Затова започна отначало:

— Както казах, паспортът му беше чилийски, но от акцента му личеше, че е американец. От Щатите.

— Значи сте знаели, че името е мнимо.

Бърк поклати глава.

— Не.

Коваленко впи очи в него.

— Значи не ви се е сторило странно, че човек на име Франсиско Д’Анкония влиза в офиса ви и иска да му регистрирате корпорация с име „Туентиет-Сенчъри Мотор Къмпъни“?

— Е, името наистина звучеше като анахронизъм — призна Бърк, — но…

— Внимавай в картинката — предупреди го Коваленко.

Бърк разпери ръце с дланите нагоре и погледна въпросително към Дохърти. Дохърти отклони поглед. Малката уста на Коваленко се изкриви присмехулно. Той се наведе към Бърк.

— Ами господин Скрудж? Ако в офиса ви влезе човек и се представи като господин Скрудж…

— Или като Дядо Коледа — вметна Дохърти.

— Именно! Ако Дядо Коледа влезе в офиса ви, и това ли ще е в реда на нещата? — попита Коваленко. — Обмислете добре отговора си — добави той, преди Бърк да е отворил уста. — Защото въпросът ми не е реторичен.

Бърк местеше поглед между агента на ФБР и инспектора от Гарда. Това не отива на добре, мислеше си той. Коваленко въздъхна.

— Нека ви попитам нещо — каза той. — Обичате ли да четете?

Бърк сви рамене.

— Ами да. Чета по малко.

Тази информация, изглежда, зарадва агента от ФБР.

— Какво знаете за Айн Ранд?

Въпросът свари Бърк неподготвен.

— Тя не беше ли… някаква откачалка май?

Коваленко застина сякаш някой го е шамаросал през лицето.

„Опа, помисли си Бърк, грешен отговор.“

— Тоест, била е консерваторка — побърза да добави той. — Доста консервативна във възгледите си, ако помня добре.

Челюстите на Коваленко се размърдаха енергично, сякаш дъвчеха нещо. Пръски слюнка се появиха по устните му, но той не каза нищо. Накрая се наведе напред, очите му святкаха отровно.

— Тя е най-значимият автор на двайсети век.

— Така ли?! — Бърк се постара да изрази интерес, но дори в собствените му уши възклицанието прозвуча скептично и дори подигравателно.

— Да, така! Написала е една книжка на име „Унизеният Атлас“ — озъби се Коваленко. — Може би сте чували за нея.

Бърк не каза нищо.

— Франсиско Д’Анкония е героят на книгата. — Коваленко свъси вежди и се поправи: — Един от героите. Има няколко.

Бърк се постара да изглежда впечатлен. Но Коваленко не се хвана.

— Е, май ще трябва да я прочета — каза Бърк и зачака. На стената зад него тиктакаше часовник. Откъм улицата долетя далечен клаксон. Бърк се изкашля. — Е… с какво мога да ви бъда полезен?

Агентът на ФБР погледна към инспектора от Гарда с полуотворена уста и дъвчещи челюсти. Накрая процеди:

— Ами за начало можете да ми разкажете всичко, което ви е известно за вашето приятелче Д’Анкония.

— Е, той не ми е приятел, ако трябва да сме точни. Тоест, виждал съм го само веднъж, и то за не повече от половин час — каза Бърк. — Не повече. Разбрах, че сте взели досието. Всичко е вътре.

— Искам да го чуя от вас.

Бърк сви рамене и се зае да изложи детайлите, доколкото ги помнеше.

— Обади се по телефона. После дойде в кантората. Останах с впечатление, че не знае какво точно иска, но пък повечето хора наистина не са наясно.

— Не са наясно — повтори Коваленко.

— Да. В повечето случаи не са. Този тип искаше да регистрира корпорация, както и да му бъде открита дискретна банкова сметка. И аз му обясних каква е процедурата.

— „Дискретна“ — изсмя се Коваленко. — Може и така да се каже. Както аз го виждам обаче, вие сте учредили куха корпорация за този човек… макар да сте били наясно, че не е чилиец…

Бърк го прекъсна.

— Паспортът изглеждаше истински. Снимката беше неговата. А и видът му определено беше латиноамерикански.

— И защо е избрал именно „Ахерн и съдружници“?

— Каза, че видял реклама — обясни Бърк. — В списание „Аер Лингус“.

— Аха. Значи не го е планирал. Един вид решение в последната минута.

Бърк махна с ръка. Случва се и така.

— И никога не сте чували за този човек преди това? — попита Коваленко.

— Не. Тоест… мисля, че се обади от летището.

— Ще проверим дали не сте имали предшестващи контакти. Вече така или иначе ви проучваме, господин Майкъл Андерсън Бърк. Не се съмнявайте в това.

Бърк вдигна рамене. Знаеха второто му име. Уха!

Коваленко се облегна назад на стола си и се намръщи сякаш поразен от внезапна мисъл.

— А вие защо всъщност сте тук? — попита той. После изясни въпроса си, преди Бърк да отговори. — Какво правите в Ирландия?

Ако се съдеше по тона му, Изумруденият остров можеше да се намира някъде в протока Ормуз.

— Съпругата ми беше ирландка — обясни той.

Веждите на Коваленко оформиха непрекъсната линия.

— Беше?

Бърк кимна.

— Тя почина. Преди осем месеца.

Коваленко изведнъж се оживи.

— От какво?

Бърк примигна невярващо. Накрая каза:

— Сепсис.

Коваленко си пое шумно дъх, издиша и цъкна тихо с език, но не си направи труда да изкаже дори формално съболезнованията си.

— Преди осем месеца, казвате. А вие още сте тук. За онези от нас, които са склонни да подозират всичко и всички — а на мен ми плащат да подозирам, — това изглежда доста удобно, не мислите ли? Споменахте, че Д’Анкония е имал американски акцент. Точно като вас. И ето ви и двамата тук, в Ирландия. Той се появява като гръм от ясно небе и вие му спретвате фалшива корпорацийка…

— Вижте — каза Бърк, като се опитваше да запази самообладание. — Не беше фалшива. На нас това ни е работата. Регистрираме корпорации. Това правим.

— Правехте!

Бърк си пое дълбоко дъх, но успя да озапти яда си.

— Ако е налице закононарушение, ако документите не са подадени навреме, ако има данни за престъпление или измама, то има различни инстанции — ирландски инстанции, — които се занимават с тези неща. — Обърна се към Дохърти. — Кажете ми нещо, моля. Защо ФБР тормози ирландска фирма, която е в бизнеса от трийсет години? Какво става?

Инспекторът отговори:

— Международно сътрудничество.

— В „Ахерн и съдружници“ Не правим друго, освен да оформяме документите и да регистрираме корпоративни субекти, и да уведомяваме навреме свързаните с тях юридически и физически лица за годишна документация, която трябва да се попълни, и за такси, които трябва да бъдат платени — каза Бърк.

— И друго правите — настоя Коваленко. — Откривате банкови сметки.

— Това е част от услугата, да.

— Банкови сметки на съмнителни места. Сейнт Хелиър. Кайманите…

Бърк поклати глава.

— Няма нищо съмнително нито в Сейнт Хелиър, нито в Каймановите острови.

Коваленко вдигна предупредително ръце. Веждите му се събраха, а лицето му почервеня. Каза тихо и напрегнато:

— Ще ви кажа кое е съмнително. Знаете ли кое е съмнително? Топките ви в менгеме, ето кое.

Бърк не знаеше да се смее ли, или да плаче.

— Моля?

— Това е разследване, което засяга националната сигурност — каза агентът на ФБР, — а вашият задник е в центъра на мишената. Ако ви кажа, че по откритата от вас банкова сметка са преведени пари от човек на „Ал-Кайда“? А? Първоначалната сума не е била голяма, но… подозирам, че това е бил само начален капитал. Защото два месеца по-късно през същата сметка минават три милиона и шестстотин хиляди. Влизат и излизат и всичко това в рамките на четиридесет и осем часа. — Коваленко плесна с ръце. — Движението им не може да се проследи. У кого са парите сега? И какво ще правят с тях? — Той направи пауза. — Някакви идеи?

Бърк седеше на стола си. Какво трябваше да каже?

— Вижте, господин Коваленко, казах ви всичко, което знам, дадохме ви цялата документация. Какво повече можем да направим? Опитайте се да разберете, че от наша гледна точка това беше една рутинна процедура. Правим поне десетина такива месечно.

Коваленко потропа с пръсти по плота на бюрото.

— Нищо рутинно няма в тероризма — изсъска той. Направи пауза за повече ефект, после се облегна назад. — Хайде да го повторим още веднъж. Обаждат ви се от летището…

И така нататък, за втори, после и за трети път. Дохърти имаше вид на човек, който би дал всичко за една цигара.

— Сигурен ли сте, че не пропускате нещо? — попита Коваленко.

Бърк се замисли, преди да отговори.

— Да, сигурен съм.

Агентът на ФБР плъзна лист хартия по бюрото.

Беше бележка от досието с почерка на Бърк.

— А, да — каза Бърк, спомнил си този детайл. — Обясни, че щял да прескочи до Белград за две седмици. „Еспланада“ — това е хотелът. Точно там пратих документацията.

— И не ви се стори странно, че господин Д’Анкония ви оставя единствено този адрес за връзка?

Бърк поклати глава.

— Каза, че ще е на път. И не искаше да му препращаме друга поща, само нещата от банката. Включих го в списъка с еднопосочна поща. Много от нашите клиенти…

— Не се и съмнявам!

Бърк започваше да губи търпение. Размърда се на стола си и попита Дохърти:

— Я ми кажете нещо. Откога Ирландия е петдесет и първият щат?

Селяндура се изкиска.

— Тероризмът е трън и в нашата пета, господин Бърк. Сигурно четете вестници. А след бедата, която сполетя и вас — имам предвид Световния търговски център, разбира се, — сътрудничеството изглежда наложително.

Бърк изскърца със зъби. Коваленко изсумтя пренебрежително.

— Има само една причина да си в списъка с еднопосочна поща и тя е да се прикриват активи. Така ли е?

— Не — каза Бърк. — Не е така. Различните хора имат различни причини да предпочитат анонимността.

— О, съгласен съм — възкликна Коваленко. — Някои са терористи, други са наркотрафиканти. А повечето най-вероятно искат да избегнат данъците!

Бърк поклати глава.

— Има много причини да регистрираш компанията си в офшорна зона, а избягването на данъци не е незаконно. Въпрос на здрав разум.

— Ще ви кажа какво е здрав разум — обеща Коваленко. — Би било проява на здрав разум да проучвате клиентите си. Случвало ли ви се е някога?

Бърк поклати глава.

— Не ви влиза в работата? — предположи Коваленко.

— В интерес на истината — да.

Коваленко издаде дълбок гърлен звук, който много приличаше на ръмжене, помисли си Бърк.

— Между другото — изръмжа Коваленко — помолихме шефа на полицията в Белград да навести „Еспланада“.

— Браво — каза Бърк. — Аз бих направил същото.

— За ваша информация, нашият господин Д’Анкония останал там две седмици, а след като си тръгнал… край. Повече никой не го видял.

На Бърк му хрумна една идея.

— А паспортът му? В досието има фотокопие, мисля. Няма ли…

— Адрес за спешна връзка?

Бърк кимна.

— Сетихме се за това — увери го Коваленко. — Адресът, посочен в паспорта, е адрес на един ресторант в Сантяго. „Ел Поло Локо“. Което означава… — Той се обърна към Дохърти. — Бихте ли ни казали какво означава, инспекторе?

— Разбира се — каза Селяндура. — Означава „Лудото пиле“. Адресът за спешна връзка е „Лудото пиле“ в Сантяго, Чили.

— Предполагам, не сте си направили труда да проверите адреса? — обърна се Коваленко към Бърк.

— Да — каза той. — Не го проверих.

— Той просто е влязъл в офиса ви, свършил си е работата и е излязъл — нали?

— Нещо такова — отвърна Бърк.

— И нищо друго не си спомняте?

— Нека помисля — каза Бърк.

Но когато затвори очи, за да се концентрира, установи, че е капнал от умора. Прозявката се надигна сякаш от цялото му тяло. Опита се да я потисне, но не успя. Изтощението заради часовата разлика го заля изведнъж. Което, незнайно защо, окончателно вбеси Коваленко.

— Дайте си паспорта!

— Какво?

— Паспорта!

Бърк извади паспорта си от джоба и го подаде на агента от ФБР. Коваленко отвори дипломатическото си куфарче. Извади отвътре метален печат и мастилен тампон, притисна печата в тампона, после го удари ядно върху страницата със снимката на Бърк.

Бърк ахна.

— Какво правите!?

— Визирам паспорта ви — каза под нос Коваленко и извади химикалка от джоба си, за да впише датата на визирането и да се подпише. После метна паспорта към Бърк, но така, че да не стигне до него. Бърк се наведе да вземе паспорта си от пода и го отвори. Напреко на страницата, с червени букви, се мъдреше печат:

— Чакайте малко — възкликна Бърк. — Нямате право!

— Напротив — каза ухилен агентът на ФБР.

— Но… защо?

Отговори му Дохърти.

— Защото бихме искали да сте тук по време на процеса. За да дадете свидетелски показания.

— Какъв процес? — попита Бърк.

Коваленко се усмихна.

— Република Ирландия срещу Ахерн.

Бърк примигна.

— Ахерн? Томи пък какво общо има? И знае ли, че го съдят?

— Получил е призовката си преди час — обяви Коваленко.

— За какво? По какво обвинение?

Ред беше на Дохърти и по всичко личеше, че му е приятно.

— Пране на пари.

— Ама вие… какво? Полудяхте ли?! Томи няма нищо общо. Аз се занимавах с регистрацията — от началото до края. Томи дори не се е срещал с клиента!

Коваленко сви рамене.

— Е, да, но на вратата стои неговото име.

Бърк скочи от стола си като да беше на пружини и се хвърли към агента от ФБР. Коваленко се дръпна рязко назад и колелцата на стола изскърцаха по пода. Дохърти се метна на гърба на Бърк, стисна го в мечешка прегръдка и го дръпна настрани.

Коваленко седеше на стола си с гръб до стената и си разтриваше лакътя.

— Браво бе. Ще ме нападаш.

Бърк го изгледа от главата до петите.

— Да — каза той. — Направо да не повярваш.