Танцуващият с духове

6.

„Меко“. Така му викаха ирландците, когато времето беше такова — повече мъгла, отколкото дъжд. Майк Бърк стоеше до прозореца пред бюрото си и зяпаше улицата долу. От време на време вятърът менеше посоката си и обливаше с дъжд стъклото на прозореца, тогава Бърк фокусираше поглед върху стичащите се капки.

Кабинетът му беше просторна стая с висок таван в сграда от розови тухли в края на Темпъл Бар, прочутия лабиринт от тесни улички и алеи близо до река Лифей. От мястото си Бърк виждаше покрива на Търговската арка — покрития пасаж, където героят на Джойс от „Одисей“ Леополд Блум спира да купи книга — порнографски роман всъщност — за своята съпруга Моли.

Макар да беше студено и да валеше, на Бърк му се искаше да потича. Под бюрото си държеше спортен сак с всичко необходимо — освен възможността да го използва. Имаше уговорена среща с клиент — човек на име Д’Анкония, само че Д’Анкония закъсняваше. Беше се обадил по телефона тази сутрин. Искал да регистрира фирма. И бързал.

Нищо необичайно, помисли си Бърк. С това се занимаваме в крайна сметка. Но мислите му бяха другаде. Мислеше за бащата на Кейт — Стария, както го наричаше в себе си Бърк, неговото име беше гравирано върху медната плоча до тежките дъбови врати на кантората:

Което не отговаряше съвсем на истината. Нямаше други „съдружници“ освен Бърк. Нямаше от месеци. От… е, откакто Кейт умря.

Дори сега думите спираха сърцето му. Изпелтечени нечленоразделно в задните кьошета на мозъка му, те намекваха за изречение без край, за представа така невероятна, че можеше да е единствено мъртвородена. „Когато Кейт умря…“

Какво да правиш с мисъл като тази… с факт като този? Смъртта й беше като лавина. В един момент се грееше на светлината й и кроеше планове за годините, които им предстояха… в следващия земята пропадна под краката му. Скръбта го погреба жив, ослепи го. Накрая студът намери път към сърцето му и бавно го превзе. Тъгата постепенно изгуби енергията си, сърцето му претръпна и повече не усещаше нищо.

При Стария беше още по-зле. Уж удържаше фронта зад бюрото си в кантората, а после един ден вече го нямаше там. А уж всички казваха, че фирмата е целият му живот. „Вземи му кантората и го пиши бегал нашия Томи.“ Оказа се, че не е точно така. Фирмата беше начин на живот за Стария, негово хоби и тръпка, но Кейт… Кейт беше самият живот.

Отгледал я беше от парче месо (точно този израз употребяваше). Научил я бе да строи пясъчни замъци, да язди кон, да чете класиците и да се пази от момчетата. Радвал се бе, когато пред очите му Кейт бе разцъфвала с красотата на майка си — същата рижа коса, изумруденозелени очи и кожа като бял лист хартия; не бе крил гордостта си, когато бе завършила „Кеймбридж“ с отличие и се бе върнала в Дъблин за стажа си. А после Кейт беше направила немислимото — обърнала бе гръб на благородната и комфортна лекарска кариера в Ирландия и бе заминала на доброволни начала за една забравена от бога клиника в земя на малария и непрестанни войни.

И тук на сцената се беше появил Майк Бърк. Не веднага, разбира се, но скоро и по драматичен начин. Две години след като Кейт бе пристигнала в Либерия, Бърк падна от небето на няколко мили от нейната клиника. И остана да лежи там обгорен.

Открил го разузнавателен отряд на бунтовническата армия, предвождана от самопомазалия се полковник Убийство. Логично би било да го застрелят. Лежал в края на гората със счупен крак и откъснато наполовина ухо. По гърдите и раменете му имало жестоки изгаряния. Пчели се били загнездили в раните му, ту идвал в съзнание, ту припадал отново.

Според полковника със сплетена на тънки плитчици коса по всичко личало, че Бърк е лежал там с дни. „Видях му машината — купчина обгоряло желязо, че и изстинало вече! А т’ва бяло момче, лежи си в калта като лоша поличба, като знак от Исус, а пчелите го полазили целия. Йероним, той искаше да му земе моторчето. Сещаш се, да посегне и да му го изтръгне от гърдите, както правим понякога. Така си пращаме посланието. Само че в паспорта на туй момче пише Америка! Страната на свободните хора! Затуй решихме да постъпим хуманно. Да покажем положителната страна на борбата.“ С надеждата да получат награда полковникът с плитките и хората му завлекли Бърк до пикапа си (високопроходима машина с картечница в каросерията) и го метнали върху купчина патрондаши. После го откарали до клиниката на ирландската дама в Поркпа.

Потънало в мръсотия гето от колиби край черен път, Поркпа се гордееше с лазарета си. С дузина легла, миниатюрна лаборатория и своя собствена линейка, клиниката — бетонна сграда с ръждясващ ламаринен покрив и стени, боядисани в охра, розово и електриковосиньо — беше единственото подобно място в района. През първата си година в клиниката Кейт се занимавала основно с акушерство и педиатрични грижи, здравно образование и ваксинации. После бойните действия набрали сила и приоритетите на клиниката се променили. Когато се разби хеликоптерът на Бърк и пилотът загина, клиниката вече беше спешен травматичен център, а раните от огнестрелно и хладно оръжие бяха начело в списъка.

Със счупения си крак и изгаряния от втора и трета степен върху десет процента от тялото си Бърк остана в клиниката близо два месеца. Нямаше медицинска причина да остане там толкова дълго, но пък нямаше и къде другаде да отиде. Четири дни след злополучния полет на Бърк в столицата избухнаха жестоки боеве. Дори да стигнеше там, нямаше начин да се измъкне от страната. Пристанищата бяха затворени, посолствата не работеха. Болница „Възмездие“ беше в руини, разрушена от снаряди и плячкосана. За Бърк беше по-добре да остане в Поркпа.

Макар че „по-добре“ не значеше добре. Клиниката беше чиста импровизация и съществуваше постоянна опасност от инфекции. Медикаментите и консумативите бяха на изчерпване, а персоналът — недостатъчен дори в мирно време — се беше стопил допълнително след усложняването на военната обстановка. Месец след пристигането на Бърк Кейт остана само с една медицинска сестра, в клиниката лежаха деветима пациенти, а охраната се състоеше от един пазач, дванайсетинагодишен. На Бърк не му оставаше друго, освен да оздравее или да умре.

Когато се изправи на крака, направи всичко възможно да бъде полезен — най-вече седеше нощем на прага с пушка в скута. После се научи да сменя превръзки и да помага в кухнята. Най-много се гордееше с генератора. Всички казваха, че бил безнадеждно повреден — „Черният пушек значи край!“, — но Бърк не се хвана. Отраснал беше във ферма, където човек се научава да поправя разни неща. Генераторът в клиниката беше „Джон Диъри“, по-голям от генератора на баща му в Нелисфорд, но работеше на същия принцип и имаше същите проблеми. Бърк го човърка половин час и откри повредата. След десет минути генераторът мъркаше като коте.

В свободното си време — а на него цялото му време беше такова — Бърк направи комплект за шах от гилзи, водопроводни части и празни шишенца от лекарства. Беше доста грозен, но вършеше работа. Вечер Кейт беше твърде уморена, за да играе сериозно, но понеже това беше единственото развлечение в града — буквално, — двамата играеха почти всяка вечер.

И докато играеха, си говореха. Бърк научи за детството й в Ирландия, за гаджетата й в „Оксфорд“ и за любовта й към медицината. А за Африка?

— Къде другаде бих могла да израждам бебета единия ден, а на следващия да лекувам огнестрелни рани и СПИН… да не говорим за пациенти като теб!

Бърк се възхищаваше на ясния й мироглед. Собствената му ситуация беше доста по-двусмислена и дори срамна. Само на трийсет години, през по-голямата част от съзнателния си живот той беше обикалял света, за да прави снимки в най-горещите точки. Това беше единственият начин да пробиеш в занаята — отиваш там, където другите не биха припарили. На места като Грозни и Алжир, Монровия и Порт о Пренс. Места, където най-добрият хотел в града е онзи с най-многото чували пясък. Сътрудничеше на фотографското онлайн списание „Ф-стоп“ и през повечето време харесваше работата си, много. Харесваше начина си на живот. Хората. Снимките. Полетите насам-натам. Местата, където ходеше. Слизаш от самолета в град като Алжир и всичко идва на фокус. Като по магия — на точното място в точното време! И ти си там. Страхотен начин да откриеш центъра на тежестта си, иначе като нищо можеш да свършиш в оранжева затворническа униформа и с нож в гърлото.

— Значи си като онези гмуркачи — подразни го Кейт.

— Какви гмуркачи?

— Онези в Акапулко, които скачат от скалите.

Той поклати глава.

— Не съм каубой — обясни Бърк. — Не става въпрос само за силни усещания.

— Да бе.

Не беше права! Работил беше като репортер и писането просто не беше същото. Каквото и да напишеш, все не уцелваш в десетката. Винаги има някой, когото си пропуснал да интервюираш, или нещо, което не си разбрал докрай. При фотографията беше друго. Всяка снимка е факт по начин, който думите не могат да предадат.

Разказа на Кейт как беше започнал в един седмичник във Вирджиния. Вестникът не членуваше в профсъюзите и Бърк поемаше всякаква работа — пишеше репортажи и анализи, правеше снимки, занимаваше се дори с предпечатната подготовка. Имаше полицейски скенер в един ъгъл на редакцията, който не се изключваше никога — пращеше и жужеше, светлинките му мигаха. При всяко съобщение за пожар, престрелка, катастрофа и прочие той грабваше фотоапарата и хукваше навън.

— Колко вълнуващо — каза с прозявка тя. — Катастрофа.

Ами да, вълнуващо си беше! В повечето случаи хукваше заедно с главния фотограф на вестника, мъж на средна възраст, който се казваше Сал и който често повтаряше неща като: „Никога не тръгвай, ако не си въоръжен“. С камера.

— Значи винаги си готов да направиш снимка.

Е, да, каза й Бърк, но не това беше главното. Главното беше, че когато си носиш фотоапарат — дори малък, — той те променя.

— Променя те?

Той кимна и обясни:

— Вдъхва ти смелост.

— Как?

Ако носиш фотоапарат, искаш да направиш снимка. И отстояваш позицията си. Повечето хора не го правят. Видят ли, че става нещо необичайно — врява, писъци и прочие, тръгват в обратната посока. Което е нормалното, инстинктивното поведение. Но добрият фотограф остава, защото иска да запечата образа.

— А ако „образът“ е приливна вълна?

Бърк се засмя.

— Тогава би било добре, ако умееш да плуваш.

В действителност обаче Бърк винаги беше таил съмнения относно фотографията като поприще. Макар да беше спечелил купища награди и да беше снимал всичко, от циганска сватба в Сибир до състезание с драконови лодки в Макао, в голямата си част работата му беше свързана с катастрофи от един или друг вид. Земетресение в Турция, масов гроб в Косово, обезглавяване на Касапския площад в Рияд. След време претръпваш и всичко започва да ти се струва нормално.

„А това едва ли е добре за душата“, мислеше си Бърк. Едно е да си случаен очевидец, който е попаднал неволно на мястото, друго е да тикаш обектива си в лицето на умиращ човек — което той беше правил неведнъж. Има нещо срамно в такива снимки. Ставаш съучастник.

— Звучи ми като лоша карма — каза Кейт.

Бърк се усмихна.

— Мда, има нещо такова — отвърна той.

Шахът всъщност не беше единственото им развлечение. Имаше нещо като лятно кино сред руините и бурените на разрушената пощенска станция. Всяка петъчна вечер десетина сгъваеми метални стола се нареждаха пред единствената що-годе оцеляла и варосана в бяло стена от бетонни блокчета. Старовремският прожектор за осеммилиметрова лента се събуждаше с хъхрене и лъчът светлина подхващаше магията си сред сенките на мушици и летящи бръмбари. През втория месец от престоя на Бърк в Поркпа двамата с Кейт платиха по едно евро всеки, за да гледат Ричард Бъртън в „Бекет“, Джон Уейн в „Хатари“ и Майкъл Рени в „Денят, когато земята спря“.

Откъде се вземаха филмите, беше мистерия.

Не беше мистерия обаче привличането, което се появи между него и Кейт. Сигурно е било неизбежно. Бяха млади. Бяха в Африка. След филма с Майкъл Рени двамата се натискаха като гимназисти на една кушетка в клиниката. Продължи само няколко минути, после Кейт го избута и със срамежлива усмивка предложи да си лягат. Но не в едно легло. Кейт обясни, че й трябвало време да помисли, после го целуна по бузата и излезе, като си тананикаше весело. Бърк разпозна със закъснение мелодията. „Просто едно от онези неща“ на Коул Портър.

Което беше остроумно, но и неточно. Каквото и да имаше между тях — любов, похот или самота, — не беше „едно от онези неща“. Беше различно „нещо“, съвсем различно. Канеше се да й го обясни подробно, когато се случи немислимото.

„Спасиха“ ги. Него, по-точно. Кейт беше отишла да акушира при раждане в едно селце нагоре по реката, когато в Поркпа пристигна конвой на ООН, ескортиращ камион със знака на Червения полумесец отстрани. Брониран военен джип спря пред клиниката, нигерийски капитан скочи на пътя и обяви, че всички ще бъдат евакуирани.

— Всички? — попита Бърк, оглеждайки малкия камион.

— Да — настоя капитанът. — Всички бели. Без изключение!

Бърк му благодари за загрижеността, но отказа поканата, на което му отговориха, че не било покана. Било заповед. Започна спор. Бърк не отстъпваше. Нямало да ходи никъде. Не и без лекарката.

Половин час по-късно се събуди на пода на камиона с вързани ръце. Откараха го до самолетната писта в Бел Йела, качиха го в хеликоптер на ООН заедно с други евакуирани и ги транспортираха до кораб на американския боен флот в крайбрежните води. Два дни по-късно пристигна във Вашингтон.

Живееше в едностаен апартамент на Кънектикът авеню, на две пресечки от зоологическата градина и сутрин чуваше маймуните да се надвикват с трафика. Рядко се застояваше в апартамента, но пък имаше постоянен адрес и място, където да държи книгите и дрехите си.

Направи опит да се свърже с Кейт, но това се оказа невъзможно. Късовълновите връзки се бяха сринали, а когато се опита да й прати имейл, компютърът го уведоми, че писмото не може да бъде изпратено. В Монровия нямаше ирландско посолство. Със същия успех Кейт можеше да е на луната.

Знае ли какво е станало с него? Дали някой й е казал? Или си мисли, че се е измъкнал при първия сгоден случай, без да се сбогува дори? Сигурно точно така е изглеждало…

Откри нюйоркски телефонен номер на „Лекари без граници“ и се обади. Насочиха го към парижката централа на организацията. Впрегнал докрай гимназиалния си френски, Бърк попита за клиниката в Поркпа.

— C’est ferme.7

— Et la directeur?8

Акцентът му явно е бил катастрофален, защото жената от другата страна на линията попита със зле прикрито раздразнение:

— Имате ли нещо против да говорим на английски, моля?

— Чудесно! Казахте, че клиниката е затворена, така ли?

— Да, затворена е.

— Попитах ви за директора. Доктор Ахерн.

— Тя вече не е с нас.

Бърк застина.

— Какво?

— Да! Боя се, че вече не е възможно да работим в Либерия. Там е твърде опасно.

— О… — Бърк отново започна да диша. Ама и на тази английският й е един… — Имате ли някакъв номер за връзка с доктор Ахерн?

— Да, но тази информация е поверителна. Бихме могли да й препратим ваше писмо, ако искате.

Написа писмото същия следобед, а вечерта го скъса. На следващата сутрин седна за втори опит. Имаше толкова много да каже, да обясни. Не за изчезването си. Това беше лесната част. Трудната част беше за тях. За тях двамата.

Когато мислеше за Африка и за всичко случило се там, спомените му приличаха на халюцинации. Воят на пропадащия хеликоптер. Стремглаво приближаващата земя. Одеялото от пчели върху гърдите му. Кейт.

Накрая писмото излезе колкото до Кейт, толкова и до самия него. Пишеше страница след страница, ден след ден в опит да изясни не само чувствата си към Кейт, а и колебанията относно собствената си идентичност. Кой беше той? Кой искаше да бъде? Кое беше важно? И кое не? Колкото повече мислеше за всичко това, толкова повече си даваше сметка, че отговорът е неразривно свързан с Кейт.

Междувременно звъня във всички дъблински болници. Работи ли при тях доктор Ахерн? Ами да, работи. Имат и Ахеерн също. Ортопедия, педиатрия и семеен лекар. Мери, Рори и Деклан. Кого има предвид господинът?

Откри я в болница „Мийт Стрийт“. Доктор Катрин Ахерн е насочена в спешното отделение. Договорът й е вече подписан, но ще започне работа едва след седмица-две, а и тогава вероятно ще поема само нощни дежурства и през уикендите.

В известен смисъл Бърк изпита облекчение, че не е възможно да се свърже с нея. Имаше да й казва толкова неща. Ами ако вземе, че му затвори? В писмото поне можеше да обясни какво изпитва. Когато най-после го напише както трябва.

Междувременно му направиха пластична операция в болница „Сибли“. За белезите от изгаряне по гърдите и раменете му не можеше да се направи нищо, но поне ухото му, или останките от него, лекарите оформиха в „козметично приемлив“ вид.

Беше странен период от живота му. Тръгна на фитнес, сутрин вдигаше тежести и играеше баскетбол. Следобед четеше вестник на чаша кафе на някоя от външните масички пред кафене „Фостър Брадърс“ или се мотаеше из музеите. Всеки четвъртък вечер играеха покер в апартамента на Джеймс Маклойд, но с това „социалният“ му живот се изчерпваше.

Мълвата за завръщането му вече се беше разпространила и започнаха да го търсят редактори. Във „Ф-стоп“ имаха поръчка за фотоалбум за Патагония — тридневно пътуване през чилийския национален парк „Торес дел Пайне“. Проявява ли интерес? Бърк обмисля предложението близо час. После хвана самолета.

Онази нощ седеше буден на място до прозореца и гледаше потъналия в мрак Атлантически океан далеч долу. На сутринта слезе на „Хийтроу“ и следобед хвана самолет за Дъблин. Уморен до смърт от смяната на часовите зони, той се регистрира в скъп хотел на улица „Графтън“ и се просна в леглото. Събуди се след пет часа, отиде в болница „Мийт Стрийт“ и седна в чакалнята на спешното отделение.

Направи същото и следващата вечер. И по-следващата. И по-следващата. Накрая една от сестрите се смили над него и спомена, че доктор Ахерн живее в Долки.

— Като Боно — каза тя.

След това Бърк я намери лесно, но минаха няколко дни, докато оправи нещата, и още една седмица, в която да я ухажва. Две седмици след това се ожениха.

Стария им даде благословията си. Харесваше американците по принцип и Бърк конкретно — не на последно място, защото Бърк беше съгласен да остане в Дъблин толкова, колкото Кейт пожелае. Не след дълго Бърк започна работа за „Фирмата“ — помагаше на Стария с документацията. След година Кейт стана завеждащ на спешното отделение в болницата. Живееха си страхотно. Дори започнаха да говорят за дете.

А после — сепсисът.