Танцуващият с духове

44.

Градът нощем направо ти спира дъха.

Уилсън попиваше всичко по пътя си от предградията към центъра. Хълмовете, които се спускаха стремглаво към водата, контурите на релефа, очертани от светлините на града, и индиговият ръб на пристанището. Беше великолепно и колкото повече наближаваш, толкова по-хубаво става. Галактика от небостъргачи блещукаше на звездния фон, мостът Голдън Гейт грееше от автомобилните фарове.

Естественият декор беше забележителен, но не на него, а на технологията се дължеше нощното вълшебство. Уилсън се усмихна на иронията. Лъскавият свят наоколо му беше пряк потомък на първия електрифициран метрополис — Белия град на Световното изложение в Чикаго, грейнал в светлини благодарение на Тесла и неговите изобретения.

А ето че сега, помисли си Уилсън, отново технологията на Тесла, подобрена от самия него и внедрена в предавателя на върха на наблюдателницата в Невада, щеше да угаси светлините завинаги. Америка щеше да се върне към един по-природен ритъм на живот, управляван от наличието и липсата на дневна светлина.

Колко време щеше да мине, докато колите изгният напълно? Десетилетия, предположи той, дори във влажния въздух на Залива. Част от метала вероятно би могъл да се използва за друго. Останалото щеше да ръждяса. Но пластмасата? Гумата? Те щяха да се търкалят наоколо в продължение на столетия като грозно напомняне. В по-плодородните части на страната настъпващите гори бързо щяха да ги погълнат.

А мостовете? Мостовете щяха да прегръщат реките, докато някое силно земетресение не ги събори.

Колкото повече навлизаше в града, толкова повече го блазнеше той с примамката на нормалния живот. С Ирина биха могли да живеят щастливо тук. Би могъл да продаде ранчото и да купи къща. Да си намери работа, да подхване собствен бизнес. С досие или не, добрите инженери бяха рядка стока. Би могъл да води Ирина на ресторант и да се радва на усмивката и трапчинките й, когато ролите се сменят и тя се превърне от обслужващ персонал в ухажван клиент. Биха могли да се разхождат в Чайна таун и в парка Голдън Гейт. Децата им щяха да играят баскетбол и футбол. Ще й купи миниван и ще потеглят на север покрай брега на Руската река, където нейни сънародници се бяха установили преди повече от век.

Да бе, помисли си Уилсън. Ще го направим. А после ще се хванем за ръце и ще запеем „Ние сме светът“.

Спря пред хотел „Нико“ в самия център и остави на пиколото да паркира пикапа му. Предавателят, който беше използвал в Калпепър, беше заключен под твърдото покривало на каросерията. После се регистрира, качи се в стаята си и се изми.

Взе бутилка вода от минибара, тръшна се в един от удобните фотьойли и извади снимката на Ирина от портфейла си. Гледа я дълго. Имаше нещо почти неразгадаемо в изражението й, смесица от тъга, надежда… и още нещо. Не можеше да го разгадае докрай, но нямаше значение. Ирина щеше да кацне в Лас Вегас след няколко дни, а след това Уилсън щеше да разполага с цял живот, за да научи тайните й.

На следващата сутрин заваля дъжд. Стоповете на колите чертаеха кървави локвички по мокрия черен асфалт. Гумите на пикапа протестираха шумно по мрежата от еднопосочни улици, която само за няколко минути го отведе пред съдебната палата.

Работното време започваше в девет, но Уилсън искаше да е там по-рано, за да огледа паркинга. Трябваха му точните джипиес координати както на мястото, където щеше да остави своята кола, така и на съдебната зала, в която щеше да се прицели. Калпепър бе по-аморфна мишена и следователно — относително лесна.

Най-трудната част беше изваждането и повдигането на оръжието. Не беше голямо, дори не приличаше на оръжие, но изглеждаше странно — по този въпрос нямаше две мнения. Трябваше да подбере такова място, че хем да има пряка видимост към целта, хем да не привлече излишно внимание през няколкото необходими му минути.

Имаше няколко подходящи места, но едно се набиваше на очи като безспорен фаворит. Уилсън натисна с усмивка бутона, за да получи билет за гаража на Търк Стрийт. Беше толкова рано, че само първите две нива бяха заети, а на третото имаше само няколко коли. По-нагоре — нищо.

Уилсън спря пикапа на покрива. Дъждът биеше по предното стъкло, когато слезе от колата под открито небе. От пръв поглед се виждаше, че в осем сутринта в делничен ден петото ниво на паркинга най-вероятно остава празно.

Огледа се, за да види къде са монтирани камерите на охранителната система, после влезе в колата и я премести на паркомясто R952.

Застанал зад каросерията на пикапа, Уилсън имаше директен изглед към съдебната палата. Каросерията попадаше в обсега на две от охранителните камери, вярно, но полезрението на едната се препречваше частично от бетонна колона, а на другата — от кабинката на пикапа.

Уилсън се замисли. Би могъл да напръска със спрей обективите. Или да поеме риска и да не прави нищо. На всяко ниво имаше по четири камери. Общо — двадесет за петте нива. Някъде в сградата имаше помещение, пълно с монитори, предаващи в реално време заснетото от камерите. Но през повечето време, освен ако няма извънредна ситуация, никой не поглеждаше към тях. Записите най-често се гледаха впоследствие, при кражба или друго престъпление.

Какви бяха шансовете, запита се Уилсън, служител на охраната да следи именно камерата, покриваща паркомясто 952, през петте минути, нужни, за да използва оръжието си? А и какво би видял въпросният служител, дори да гледаше? Нещо като телескоп или друго устройство за наблюдение в каросерията на кадилак ескалейд.

Качи се на асансьора, спусна се до приземния етаж и пресече улицата към сградата на федерален съд „Филип Бъртън“. А сградата беше огромна. Чел беше, че там работели осемдесет помощник-прокурори, шестима федерални магистрати и тринадесет окръжни съдии. С други думи — истинско сърце на федералната правораздавателна система.

Един от окръжните съдии беше бившият щатски прокурор Созио, който беше внесъл обвинението за подбуждане към убийство срещу Уилсън. Беше назначен за съдия с указ на президента Джордж Буш през 2003 г. Понастоящем гледаше дело в съдебна зала №3.

Уилсън се записа в книгата на входа и показа личната си карта. Сложи якето и шапката си на подвижната лента, а часовника и дребните монети — в една пластмасова кофичка. Служителят от охраната му махна да минава.

Делото, гледано в съдебна зала №3, изглежда, беше свързано с някаква централноамериканска банда. Уилсън огледа присъстващите. Банките откъм страната на защитата бяха претъпкани със салвадорци. Или поне той реши, че са салвадорци. Кожата им беше по-тъмна и от неговата, имаха и типичните черти за района. Уилсън забеляза, че по-възрастните сред публиката — родители, лели и чичовци, предположи той — са облечени прилично, макар и скромно, докато младежите са с типичната гангстерска униформа — огромни тениски и провиснали дънки. И те бяха индианци като Уилсън или по-вероятно — метиси — смесица от индианска и европейска кръв.

— Всички да станат.

Уилсън се изправи заедно с другите, докато приставът призоваваше залата към ред. Записа в малко тефтерче джипиес показанията на часовника си. Беше девет часът и тридесет и две минути.

Наконтен с тогата си, съдия Созио влезе в залата със самочувствието на знаменитост и се отправи към троноподобния си стол, от който раздаваше правосъдие на простосмъртните. Той беше патриархът и едва след като седна на стола си, останалите в залата заеха местата си.

Уилсън го наблюдаваше спокойно. Косата му беше оредяла и посивяла, кожата под брадичката му започваше да провисва. Но иначе си беше същият. Светлокафявите му очи все така гледаха хищнически. За миг погледът му попадна на Уилсън и той усети как сърцето му се разиграва в гърдите. Но погледът на Созио си остана безразличен. Не го беше познал.

Изправиха едно от салвадорчетата да даде показания под клетва.

— Заклевам се — отговори хлапето с тънък гласец на репликите, подавани от отегчения пристав.

Прокурорката, латиноамериканка в светлосин костюм, се изправи по знак на Созио и се завъртя към хлапето като дебнеща акула.

Уилсън не искаше да привлича излишно внимание. Изчака съдът да се оттегли за почивка и се прибра в хотела си. Там вкара джипиес координатите в лаптопа и се зае с уравненията, които определяха параметрите на лъча.

Това беше едно от най-удивителните неща, свързани с оръжието, нещо, което Уилсън беше научил от кратка бележка в архивите на Тесла. Лъчът беше универсален — можеше да излъчва вълнови двойки от всички части на електромагнитния спектър с различен ефект и поражения. Можеше да предизвика пълно унищожение на целта — както беше станало в Тунгуска. Но чрез малка промяна в настройката можеше да отприщи електромагнитен импулс като онзи при Калпепър.

За Созио обаче Уилсън имаше нещо друго наум. С помощта на незначителна промяна в настройките можеше да облъчи съдебната палата с енергия от друга част на спектъра, където дължината на вълните беше много по-голяма, а честотата много по-ниска от тези на гама-лъчите. С други думи — микровълново лъчение.

Беше хлапе, когато се появиха микровълновите печки. Тогава хората не разбираха принципа им на действие. Не че сега го разбират, но поне знаят достатъчно, за да не слагат вътре пуделите си с идеята да ги изсушат по-бързо след баня. За повечето хора беше ясно също така, че правилното позициониране е от съществено значение при работа с микровълни. За равномерно готвене трябва често-често да завърташ съда или да го сложиш на въртяща се подложка. Обемът също беше от значение. Колкото по-голямо количество продукти сложиш в печката, толкова повече време е необходимо, за да се сготвят. А металът е забранен — днес дори децата знаят, че ако сложиш метална съдинка в микровълновата печка, тя ще почернее, ще пука и ще пуска искри.

Също като пуделите хората се състояха предимно от вода. Сложете вода в микровълнова печка и тя ще заври. Или поне част от нея ще заври. Поради структурната сложност на сградата и природата на микровълните хората в съдебната палата щяха да пострадат в различна степен. Някои щяха да получат слънчево изгаряне в по-лека или по-тежка форма. Но други щяха да пострадат наистина зле. Щяха да видят как кожата им се пропуква като обвивката на преварен кренвирш. Ужасно, откъдето и да го погледнеш. Но още по-ужасно щеше да е в съдебна зала №3, където всички присъстващи, но най-вече негова милост съдия Созио, щяха да се пръснат като балони.

На следващата сутрин стана рано и близо час се поти на уредите във фитнеса на хотела. Изкъпа се и облече хотелската хавлия. По навик взе комплекта за шиене и го пъхна в куфара си. На времето прибираше такива неща и ги носеше на Манди. Зрението й отслабваше и малките пластмасови кутийки с вдянати игли с различни цветове конец й бяха от голяма помощ.

Манди. Нея му беше най-трудно да загърби, по-трудно от Шарън дори. На няколко пъти се изкушаваше да се метне на колата и да потегли към караваната във Фалън. Беше му като пред очите — седнала навън на белия дървен шезлонг, който й беше подарил за рождения ден. Голяма чаша студен чай на поставката. Книга в ръка.

„Забрави“, каза си той и се обади на рецепцията да изкарат колата му. После се облече, събра си багажа, остави бакшиш за камериерката и излезе.

Беше един от онези прекрасни калифорнийски дни, ясен и грейнал, въздухът — свеж след вчерашния дъжд. Стигна до гаража на Търк Стрийт и продължи към последното ниво.

На покрива нямаше други автомобили. Уилсън паркира пикапа на избраното място, остави двигателя да работи, свали покривалото, махна предпазния стиропор около оръжието и свърза устройството с лаптопа си. После изчака телескопичната цев да се издигне. Когато зелената светлинка в основата на устройството започна да мига, той си пое дълбоко дъх и щракна ключето. Това беше.

След трийсет секунди го щракна повторно. Светлинката угасна и цевта се прибра. Нагласи стиропорените блокчета около устройството, върна покривалото върху каросерията на пикапа и се мушна обратно зад волана. Потегли назад към приземното ниво на гаража, като внимаваше да кара бавно, така че гумите да не свирят по настилката.

Това беше единственият недостатък на последното ниво. Обратният път до улицата отнемаше известно време, време, в което нервите му се изопнаха докрай. Когато най-после стигна до приземното ниво, едвам си поемаше дъх. Пред него имаше две коли, които чакаха да платят и определено не бързаха. Когато най-сетне излезе на улицата, откъм сградата на федералния съд се изсипваха залитащи и пищящи хора. Някои падаха и се търкаляха на земята. Други се препъваха слепешката.

Бягството им беше безсмислено и инстинктивно, като на насекоми, напръскани с отрова. Нямаше начин да избягат от онова, което се беше случило с телата им. Но инстинктите им диктуваха друго и те бягаха. Нямаше смисъл, разбира се. А и тези бяха оцелелите! (Засега поне.) Сцената вътре в съдебната палата сигурно беше като от филм на ужасите.

Уилсън зави към ъгъла, но го хвана червен светофар. Трябваше да се махне оттук възможно най-скоро. Всеки момент улиците щяха да се задръстят от прииждащите коли на пожарната и на „Бърза помощ“, а пешеходците вече изпадаха в паника от видяното. Уилсън гледаше с ужас как ослепена жена с пропукана кожа тича право към неговия пикап, после свърна в друга посока, устата й — зейнала в безмълвен вик.

Собственото му зрение започваше да се напуква по краищата. Беше само трепет в ъгъла на едното око, но Уилсън знаеше какво ще последва. Сложна каскада от красиви искрици, прозирни и във всички цветове на дъгата. След две минути щеше да е полусляп.

Сирени виеха като акомпанимент на пресекливите писъци откъм съдебната палата. Трафикът пълзеше едва-едва, хора слизаха от колите си да помогнат, други спираха да позяпат, трети губеха самообладание и се забиваха в задницата на автомобила пред тях. Воден от импулс, Уилсън свърна към входа на подземен гараж, обслужващ административните сгради в центъра на града.

Взе билет и пое по спирала надолу към третото подземно ниво, паркира и зачака зрението му да се възстанови. Да стои толкова близо до местопрестъплението, не беше добра идея. Дори тук, под тонове бетон, чуваше воя на сирените, умножен от ехото и акустиката — звук като от оплаквачки на нечий гроб.

Остана в пикапа дълго време или поне така му се стори. Нито ръчният му часовник, нито дигиталният часовник на таблото му вършеха работа. Пред очите му се изливаше водопад от светлини.

Извади портфейла си и заопипва за снимката на Ирина. Стисна я внимателно в ръка и направи опит да съсредоточи мислите си върху нея. Отначало дори не беше сигурен дали не е обърнал снимката откъм гърба. Но после лицето на Ирина започна да изплува малко по малко. Накрая се избистри във фокус. Очите с форма на бадем, нежната усмивка.

Погледна часовника си и се изсмя горчиво. Минали бяха по-малко от десет минути. Само че според плана сега трябваше да е на път за летището. Идеята беше да зареже пикапа на някой паркинг там и да наеме друга кола за пътуването до Вегас.

Сега това беше невъзможно. Улиците около съдебната палата и административния център щяха да са задръстени с часове. Най-добре би било да зареже пикапа още тук. Да стигне пеша до най-близката спирка на надземната градска железница и да се придвижи до летището по този начин.

Придвижвайки се пеша, нямаше да предизвика подозрение. Лаптопът му изглеждаше съвсем нормално, а куфарът му можеше да остане заключен в пикапа.

„План Б, в такъв случай“, реши Уилсън и тръгна с бърза стъпка към асансьора.

Излезе на улицата и продължи с ускорено темпо и приведена глава. Сякаш адът се беше отворил в прекрасния ден. На спирката на железницата червенокоса жена говореше за „голям пожар в съда; казват, че гръмнал бойлер и много хора пострадали“. Чернокож мъж в скъп костюм и маркова вратовръзка кимна вещо и каза:

— Свръхнагрят въздух.

На летището хората се тълпяха около телевизионните монитори и клатеха невярващо глави. На екрана изрусена репортерка стоеше пред една от сградите в административния център и коментираше кадрите на портативен екран, който показваше хора в предпазни костюми да влизат и излизат от съдебната палата. Репортерката правеше всичко по силите си да запази самообладание, но имаше осезаем проблем с дишането и изглеждаше искрено потресена от видяното.

— Никого — не мога да открия никого, — който да има каквато й да било представа кой е отговорен за това.